Александър П. Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Село Проглед е малко родопско селце, разположено между най-високия град в България, Чепеларе, и красивите Роженски поляни. Възникнало е през 1892 г., когато границата между България и Турция била още на Рожен. В това селце на 8 март 1903 г. се ражда Петър Анастасов Маринов, учител, историк, краевед и родоповед. Той е шесто дете на многолюдно семейство. Имал един по-голям брат и шест сестри. Бащата се занимавал с овчарлък, обичайно препитание на хората от този край, защото планината, освен овцевъдство и добиви от горите, не предлага друг поминък. Бащата гледал на училището като на излишно удоволствие, защото според него от учените гори светът. Майката на Петър, любознателна и природно интелигентна жена, още млада останала вдовица. На нейния гръб легнало тежкото бреме да изхранва семейството.

Петър бил ученолюбиво дете. Когато пасял овцете и другия добитък винаги носел книжки в торбичката си и непрекъснато четял. Начално образование завършил в родното си село. Тъй като баща му не искал да учи по-нагоре, един ден, с благословията на майка си, напуснал селото и отишъл в Чепеларе. Там се установил у най-голямата си сестра, омъжена за Васил Балджиев, участник в Македоно-Одринското революционно движение в Родопите. Така Петър завършил прогимназия в Чепеларе.

Отново с благословията на майка си се записва да учи в Духовната семинария в Пловдив, единственото тогава учебно заведение на държавна издръжка. В семинарията продължава много да чете, да се интересува от литература за Родопите и да установява контакти с различни хора.

След семинарията работи известно време като телеграфист в Централната поща, като писар в Митрополията, като чиновник в Пещера и отново в Пловдив на различни служби.

Познанството му със Стою Шишков, изтъкнат книжовник и родоповед, изиграва решаваща роля за формиране на неговия мироглед и бъдещата му творческа дейност. През целия си живот Петър Маринов изтъквал, че Стою Шишков е неговият духовен баща и че на него дължи интелектуалното си израстване и непрекъснатата обич и интерес към родната планина.

Така през 1930 г. той заминава за Смолян и почва работа като секретар в Архиерейското наместничество. От този момент нататък целият му живот е отдаден на изследване на миналото, историята и бита на населението от Средните Родопи.

През 1937 г. се учредява Българомохамеданската културно-просветна и благотворителна дружба "Родина", на която е един от основателите и секретар до ликвидацията й през 1944 г.

За тази му дейност комунистическата власт в Смолян го предава на народния съд, окачествявайки Дружба "Родина" като фашистка организация. Но съдът го оправдава, като в решението си подчертава, че дейността му е просветителска, патриотична и в духа на приобщаване на българомохамеданите в Родопите към българщината. Целият си съзнателен живот той посвещава именно на тази идея.

До пенсионирането си учителства в с. Манастир, с. Чурен и в Пловдив. Но до края на живота си не забравя родния край и на 90-годишна възраст написва втора книга, история на селото - "Сто години Проглед".

* * *

Настоящата романизована биография Петър Маринов написва между 1958 и 1970 г. Тя се състои от няколко части: "Детство, юношество и младост", "Смолян, някога и сега", "Сред българите мохамедани, видяно и преживяно" и "Красив залез". Последната част е останала незавършена.

Първата част е публикувана под заглавие "Някога" в книгата "Три детства" (Д. Дончев, Т. Стойчев, П. Василев: Три детства. Разкази под ред. на Николай Хайтов, изд. ОФ, София, 1980, стр. 111-198). За съжаление, поради издателска грешка, името му е представено като Петър Василев, а не като Петър Маринов. Понастоящем книгата е библиографска рядкост. Отделни откъси от частта "Смолян, някога и сега" са публикувани в няколко броя на сп. "Родопи".

Настоящото издание обхваща главите "Детство и юношество", т.е. до 1925 г., когато Петър Маринов завършва семинарията. Животоописанието в следващите глави се отличава от настоящото издание по начина на повествование, големия си обем и подчертана документалност, затова те ще бъдат предмет на отделен том.

В предговора си към "Три детства" Николай Хайтов пише:

"... Спомените са написани не за печат, а за да ги четат и "споменуват" внуците и правнуците, затова в тях няма литературни измислици и всичко, макар на места да е малко тромавичко разказано, е истина. И всъщност там е силата на тези спомени, тъкмо простата и неподправена истина за живота на децата в една епоха на масово невежество, на масова сиромашия, немотия и оскъдица. Съществува въпиюща нужда, от гледна точка възпитателна, нашите съвременни деца да видят, да чуят, да почувстват с много повече сетива как се е живеело някога, какво е немотия, какво е нужда, какво е аргатлък, а това е доста добре, на места дори вълнуващо, описано в спомените. Ще ги видят макар във въображението си, ще ги почувстват и навярно ще сравнят своя си с техния живот и може би тогава ще разберат, че животът на хората не всякога е бил такъв, какъвто е сега, че не всички са били обути и облечени, че не всички са имали работа и препитание, че не всички са закусвали с конфитюр и масло, намазани върху препечена филийка..."

Пловдив, 8 март 2003 г.

© Александър П. Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].