Албена Величкова

web

С такива редове се старая да налучкам вербалния градус на врящото съдържание в романа на Виктор Ерофеев "Енциклопедия на руската душа". Една смела като литературен проект книга, в която авторът е поел "Русия като художествено произведение". Една странна като орфографична визия книга, където графичният щрих и всичко, изразено чрез него, не признават академичната канонизация на жанра. Но руската литература още в яките си корени е имала нюх за художествените непредвидимости и e била насочвана от литературната критика на 19. век с насърчението: "Щом има идеи на времето, защо да няма и форми на времето!"

Виктор Ерофеев е излишно добре познат сред почитателите на новата руска проза. Поради респект към етикета все пак ще изредя част от авторските му известности на литературовед, есеист, романист: един от издателите на самиздатския алманах "Метропол" (1979), антологията му "Руските цветя на злото", романът "Руската красавица" (1990), романът "Добрият Сталин" (2005).

Защо енциклопедия, а не просто дневник, учебник, сериал? Ами защото все тая. Изкуството не само разказва за живота под какви ли не форми, но има и друга грижа - да ни обяснява живота. Навярно и Виктор Ерофеев е предпочел да разкара от романа си такава "умна ненужност", каквато днес е образователният хомот. А каква по-популярна кохезия от кратки знания за бързи познания от енциклопедията! Та това си пасва като две капки вода с такива неукротимо кратерни мощности на руската проза като краткостта и бързината.

Виктор Ерофеев представя руската душа на площ от 202 страници, строена в четири редици - обичам ти, опити, петзвездна морга, сивия наред.Наивен мащаб за "държава, лежаща на картата като голяма разпъната хармоника, захвърлена след гуляй". Живописна релефност с микроскопични етюди от Русия, накипрени от прагматични впечатления и физиологични усещания. Добре преценена диета срещу скуката и ленивостта. "И откъде се взема този руски размах!"

Да поговорим все пак и за вълка в приказката или обича ли В. Ерофеев Русия? Въпросът лута в отговора и самия автор. И той споделя това точно до честност и честно до смелост по всевъзможни начини: като парадокс - "Един от главните парадокси в живота ми е отношението ми към Русия... "екзистенциално - "Не ходя всеки ден на работа. По няколко месеца годишно живея в чужбина... Фактически аз не живея живота на руския народ... Аз съм от онези happy few, които могат да си позволят да обичат тази страна със странна любов", сантиментално - "тъгата по родината се оказва родина в много по-голяма степен от самата родина", популярно - "Аз съм еманципиран циганин със златни зъби, който пише, че нацията му е крадлива", граждански - "Свикнал съм с руския простор, но мразя тази страна като държава. Като сборище идиоти. Като гноен цирей".

Факти и истини карат съвестта да шества чрез изобличението. А то навира сълзливото съчувствие и шумно вайкане под вмирисания шинел на Акакий Акакиевич. С това романът натрошава на парчета втръсналостта от социално-битовата сатира и нахълтва дръзко в гротескова социално-политическа памфлетност. Вътрешно вълнение, психологически самоанализ, психологическа интроспекция - все фрагменти, споени в уникална авторска метонимия (вицът, матрьошка, бабките, червеният площад, шапка, дано), която свързва по загадъчен начин уж случайно подхванатите сюжетни нишки с конвулсиите на масовото тяло.

"Енциклопедия на руската душа" не е само сцена, от която Русия се представя на света и след поклон очаква аплодисменти. Тук тя се и самопредставя. Среща самата себе си. И в този момент я среща света. Тогава и той се (до)самоопознава. Поради "часовата разлика" от това хипер rendez-vous не се стига до зрелище, а до самонадробяване на зрелищности, късовете от които се пръскат. Надскачат страниците на романа. Напускат границите на заглавието и руската душа е вече компонент от голямата човешка душа. А вселенският й мащаб наднича от афоризми, заявени с антично-философска маниерност: "Глупостта не дразни, а стимулира.". "Успехът не се обсъжда, а се осъжда.". "В състава на презрението се включва не високомерието, а безнадеждността." Има и по-нашенски откровения: "Животът толкова ни е очукал, че ни е отвратително да гледаме как другите процъфтяват". Такива редове и още много като тях не са преписани от домовата книга на руската душа. Те са направо Commedia dell` arte от руски частушки за всеки, който се познае в тях.

В читателското общество на романа не може да не бъде зададен въпросът за отношението на руснаците към "Енциклопедия на руската душа". Ще премина с мръсна газ на червен светофар през всевъзможните отговори и ще спра пред най-директната прогноза. Руснаците, живеещи в Русия, ще възприемат своето романизиране така, както и българите, живеещи в България, биха прочели някое подобно книжле(нце), написано от техен съотечественик, умуващ за сънародниците си, докато си потупва шкембето и наблюдава от брега на Сена двореца Шайо и Айфеловата кула например. Спирам поради любезност към краткостта.

Няма да скрия, че вкопчеността ми в "Енциклопедия на руската душа" е плод и на образователната ми претенциозност. Предпочитан каприз на компетентния читател е понякога да се вживява с невинна мания в литературната археология. В такива моменти дори и малко гавра с художествения текст не би изглеждала като вулгарност, а като ексцентрично интелектуално развлечение. А защо не и внезапна игра на бърза драматургия, изговорена с реплики от няколко литературни статии, дневници и "Енциклопедия на руската душа", която във вид на колаж изглежда горе-долу така:

В. Ерофеев: Руската емиграция, дори най-просветената, не се вписва в друга реалност.

В. Г. Белински: Звучи нелепо! Бедна е тази народност, която трепери за своята самостоятелност при всяко съприкосновение с друга народност.

В. Ерофеев: Руснаците в чужбина-второ поколение са кастрати. Физиомутрите им на пръв поглед горе-долу са същите, обаче пълнежът им е друг, не е вече нашият.

В. Г. Белински: Действително, в това има известна доза истина, която не може да се оспори, но която служи не за унижение, а за чест на руснаците.

М. Ю. Лермонтов: Не зная достойно за похвала или за порицание е това свойство на мисълта, но то показва присъствието на гъвкав ум, който прощава злото навсякъде, където вижда неговата необходимост или невъзможността за неговото унищожение.

В. Ерофеев: Руснаците по принцип са неестетични. Лекьосани мръсници. Вонят.

М. Ю. Лермонтов: След французина, единствено руснакът може да изглежда човек, без да има на челото си национално клеймо или да носи паспорт.

В. Ерофеев: Ако Русия някога е обичала нещо, то това е Франция... Без да иска разрешение, Русия тича подир Франция като кутре. И олизва всеки френски учител, дошъл да учи господарските деца.

А. С. Пушкин: Дядо ми е бил човек жесток и избухлив. Първата му съпруга е умряла върху сламата в домашната тъмница заради мнима или действителна връзка с един французин, учител на синовете му, когото дядо ми обесил по най-феодалния начин в черния двор.

В. Ерофеев: Петър Първи дриблира към Европа, бие, не улучва - и чупи прозореца. Екатерина Велика си запрята полите и поема инициативата.

А. С. Пушкин: Сластолюбието на тази хитра жена е утвърждавало нейното владетелство.

А. И. Херцен: Историята на Екатерина Велика не бива да се чете пред дами.

В. Ерофеев: Павел й отнема топката и тръгва към азиатската врата.

А. С. Пушкин: Царуването на Павел доказва, че и в просветените времена могат да се родят Калигули.

В. Ерофеев: Всеки цар има своя Распутин... Руснаците знаят географията по-добре от историята.

Разговорът утихва поради странен звън. Да не би това да е последната френска измишльотина за повикване на прислугата! - си мислят руснаците. А Виктор Ерофеев се извинява, че е забравил да изключи GSM-а си.

А докъде затъваме в литературната археология? До осъзнаването, че тя доказва повторяемостта на всичко, което се случва в живота, преди да бъде захапан и като литература. И тогава, откъртени от нейните пластове, можем да се обърнем към творците с въпроса: щом всичко е казано, защо тогава пишете? От 19. век биха ни отговорили: за да се каже красиво това, което е казано просто ("Ех, тройка, птица-тройка, кой ли те е измислил?... Накъде летиш и ти, Русийо? ...гърми и се обръща на вятър разръфаният на парцали въздух, лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, се отдръпват и й дават път другите народи и държави".) А Виктор Ерофеев пък ще отговори: за да се каже просто това, което някога е казано красиво... ("Дръгни се, Русийо. Все е кеф... Не обиждайте руснаците.").

© Албена Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2006, № 7 (80)