ОТЛОМЪЦИ ОТ "КОНЦЕРТ ЗА ИЗРЕЧЕНИЕ" НА ЕМИЛИЯ ДВОРЯНОВА

Албена Величкова

web

"...вече не понасям грубостта, студенината..., така и не успях да разбера каква е цигулката..., обичам Гараш, но можеше да си поръчам Сахер..., "Маджини", скъпа, "Маджини"..., началото е най-важно..., няма място за тишина..., светът тъй усилено се проваля, варвари всякакви..., и никаква класика..., цигулката всъщност е мъж..., мъжете толкова трудно изчезват..., любовта днес заема седемнайсето място!..., колко ледени цветове и никаква миризма..., Боже, мой, десет..., вече дванайсет..., контейнерът е голям, би побрал три концерта..., каза ли нещо? - не, нищо..., музиката е удобна за мислене..."

Всеки текст на Емилия Дворянова смълчава до "потъване в неочаквана пауза", откънтява като удар в някакво започване, след което настъпва "отмерването на звука в себе си".

Нотописни щрихи, паяжинно раздантелени в изящни цигулкови тела още от корицата подвеждат респектиращо любопитството към "Концерт за изречение" с плахост от музикална невещина. Но само минимална доза изкушение от белетристичната неконфекционност може да направи безпокойството излишно и да го потопи в "някаква пътечка на припомнянето, която отвежда там, където пулсира светът".

Синтактична аритмия, бродене в изречения, чието започване и свършване е непоискано узаконена прищявка на автора, "засебващо" стилистично гоблениране на фразата, пунктуационни "престъпления" - все шифропис от почерк, с който Емилия Дворянова хомогенизира творческото си его и читателската скрупульозност чрез интелектуална терапия. Терапия, в която се случва прибавяне към имащото, отказване от окончателното и не от скромност, а от философско самочувствие, отдаване на неудовлетвореността и оставане завинаги в стремежа. В посмяването на автори да пишат така, както им стиска, се съдържа непоисканото право и възможност и за читателя да чете това, което сам си е избрал, така, както му се прииска. А в "Концерт за изречение" това ще рече, че в текста може да се окажеш или чрез "концерта", или чрез "изречението", но няма как в края на краищата да не станеш стопаджия и за двете посоки едновременно. И още, ако се поддадем душе-ухо-око-носово в споделянията на Емилия Дворянова, вдълбочени в аристократична носталгия по салонен етикет от изтекъл век, бихме изчоплили от "Концерт за изречение" нещо като албумен текст или тетрадка за писане на спомени, в които са съсредоточени емоционални състояния, трепети всякакви, нагласи някакви, спасения, опасения, текст - място за по-различна възможност да архивираме живота освен в снимки. "Пространството не може да бъде избродено, нито да се подреди, когато е превърнато в изместващ се в себе си лабиринт без спасителна нишка, защото, щом там изходът се провиди, то се сгъва около себе си и го затваря, някаква проста окръжност, кръжащ в себе си кръг..."

Музикалното фразиране в изреченията, вихреността на лингвистичния полифонизъм, подвеждащите с уж-случайност игрословия, пръснатите сякаш по репетиционни костюми фразови повторения, конспиративно обшумяват стъпки от танцувална фееричност, а танцът предоставя неизчерпаема възможност за приютяване на сложни емоционални архетипи. И може би на това се дължи пестеливо прецененото пейзажиране, сякаш небрежно поизоставяно, за да предизвика пауза, преди бис. Една пауза от много напрежения, които текстът не полира, а набраздява до специфична съпротива на героите в самосебе си:

"Вирджиния се огледа във Вирджиния,
Виена във Виена,
Маджини в Маджини,
и всичко престана да е това, което е",

до обмислена нетърпимост на автора към всеобщата душевна зрелищност, кодирано впластена в масов душевен пейзаж: "Пляскат масово - какво ли разбират?..., а тя е с пуловерче...поради което днес мъжете са твърде нещастни, нещастници - просто няма жени..., последният акорд е винаги в тялото..." Навързаните в пискюли въпроси избушно нахълтват в пространството на музиката и залпово запращат изкуството в неоправията на света - "Прекрасен кладенец". И едва когато всичко изглежда отчайващо безпомощно до оснеженост и встудененост, полъхва утехата на подзаглавието: "опити върху музикално-еротичното". Какъв внезапен лабиринт за нахълтване в емоционалните структури, вплисващи се в текстовата форма. Защото едва ли има по-изпълваща обемност, която да задоволява страстта на човека да утолява своите наслади от естетиката, бликаща от творенията на артистичността. Едва ли има по-необяснимо, по-ранимо и по-(без)умстващо изкушение от екстаза, който само произведенията на изкуството могат да извлекат от тялото и душата в посока напред и нагоре. Чрез изкуството, чрез музиката се изживява усета за форма и движение на абстрактните неща, които може би са измислени, за да влязат в схватка и да победят безумния разум, окованата свобода, изнасилената тишина, дрипльовското имане. Чрез подзаглавието Емилия Дворянова контролира себе си в търсенето на вярната истина, а читателят преценява истината от вярата в "живота-концерт" или в "концерта-живот", защото "Програмите се повтарят, само са различно изпълнени, по-добре или по-зле. И всичко си е все същото - бъркотия от времена: барок, рококо, сецесион... и побити пирони в еклектичната красота".

И ако трябва да разбера "Кога и къде заболяват ръцете да ръкопляскам...", ще си призная с изречението: "В миговете, изчакващи думите", там, където текстът на Емилия Дворянова ме накара да усетя "душичката" на болката от снега, "проникнал в патрона на заледена врата".

© Албена Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2008, № 11 (108)