Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

”НОС” В „ГЛАВАТА НА ГОГОЛ”

Албена Величкова

web

„...Първо, къде е главата? Ние не приемаме
неокомплектовани лица... ами носът къде е?
На човека му се води нос, най-вече пък на
Гогол...”

 

 

И вместо да очаквам отговорите с почти репортерска нетърпеливост, усещам как ме връхлита идейното усърдие да накарам две заглавия да се поразходят сред „световната хармония”, да се срещнат, да поотръскат страниците си, да посплетничат на гърба на авторите си.

Анатолий Корольов. Главата на Гогол. Игрите на гения или животът на Леонардо. Романи. Пловдив: Факел експрес, ИК "Жанет-45", 2006Спонтанността ми изглежда имунно защитена, защото ще загребва с „магически размах” от „адския инструментариум за инквизиции на душата”, чрез който Н. В. Гогол е насърчил белетристичните капани на руския постмодернист Анатолий Корольов в романа му „Главата на Гогол”.

Н. В. Гогол и Ан. Корольов - две имена в руската белетристика, далечни едно от друго по календарни страници, но оказали се на откровено близко разстояние чрез схватливостта им да пренасят своето време накъдето им скимне. Да го пренасят като контрабанден пакет, натъпкан със специална реалност от прозорливост, интуиция и гнусливост към догмите на обществената суета, с вкус към музиката на раните и към скърцането на славата, от които историята никога не е могла да се наслади съответстващо точно.

Нарамвайки като багаж от първа необходимост мълвите, свързани с името на руския класик, Ан. Корольов ги превръща в обмислени сюжетни миниатюри, чрез които споява отломъци от историята така, както анатомичните органи са свързани в човешкото тяло. Но гневен от тази сполученост, той се възправя „като вятър, понесъл кълбета дрипава пара”, срещу всичко, което му е помогнало. „Не е ли прекалено дръзко да мачкате вселената до размерите на човешко тяло и да започвате да й усуквате червата?... Достатъчно е да направиш от свободата одушевено лице и хоп! - можеш да я изнасилваш!”

„Главата на Гогол” е тънко книжле, в което един кратък интелектуален роман размества, подрежда и хипотезира исторически събития в продължение на 130 страници. А черепът на Гогол, изровен поради преместване на гроба му на друго място, започва да се търкаля като една „дяволска топка” със страшен грохот из нощна Москва, докато бясното му въртене не го търкулва все по-далече и по-далече в историческата перспектива чак до Великата френска революция (14 юли 1789), „кодът и матрицата на всичките двеста последни години от най-новата история, фаталната врата към ада на двайсетия век”. А след това и до Руската трагедия на свободата - „нов пантеон от хиляди фигури сред зловещи цигулкови фортшлаги, ...колосална панорама на нови убийства и инквизиции, озарена от стенанията на милионния хор на жертвите и от адското небе на разпятието”.

Кой ли може да пази този ад?... Сън ли е това или действителност? Какво означава например тази восъчна фигура с череп в ръката?... Нима не ме познахте? (Хамлет съм - отговаря стресната фигурата). Може ли злото да върши добри дела? Това не са обикновени въпроси, а реторическо меню за представяне на сюжета като коктейл от запитвания, от които „Главата на Гогол” израства като роман за осведомяване на осведомения читател. Читател, който остава безпомощен в благодарността си към автор, позволил му да се прокрадва в задкадровата словесност, да чете предстоящ текст, да се препъва в истини и да се втурва в съмнения. Защото играта на Корольов с художествените тайни, спотаени в текстовите лабиринти, е изумително хибридна, кентавристична гъделичканица за изпомпване на мислене от литературно изкушените. Къде да се денеш все пак от поколенческата вихреност на руската проза да прави усърдния читател мислещ, умния - непримирим, капризния - безкомпромисен! А поровим ли за хипероригиналности из текста, бихме ги съзрели не само в „спазване на първата рима”, а шуртящи и от още едно нещо - хронологичната злоупотреба с факти, завихрящи динамична композиционна центростремителност, насъскваща нетърпеливост, изтърбушваща усмивка дори там, където тя е перверзна физиогномика:

„- Нося поздрави на Великата френска революция от Октомврийския преврат.

- Да не би и в Русия да има революция? Ликвидирали сте Екатерина?

- Ах, гражданко, не успяхме, умря от естествена смърт... През 1796 г.! Свърши от апоплектичен удар, направо в будоара си. Ще прощавате, на калъп.”

Анатолий Корольов определя „Главата на Гогол” като митологична документалистика с елементи на черен хумор. Казано по фризьорски обаче, това е роман за глави с предварително кръцнати коси, за да не се похабява ножицата на мосю Гийотен. Но за ерудирания читател това си е направо роман от носове, написан с ироничната обонятелност на „Нос”. Искам да се престоря, че не съм и помирисвала едно интервю на съвременния белетрист, в което той споделя, че „Нос” е изначално мъртъв текст, защото не подлежи на дописване, а за Гогол казва, че е „игра с мъртъв пясък”. И добре, че е прав... Иначе нямаше как Гогол да си опази „Нос”-а от световната литературна навалица. Но дали този пясък е толкова мъртъв, след като един модерен руски автор го е използвал като хоросан за съ-писване на интелектуалната си раздразнителност с обонятелна чувствителност от гоголевска сатира, само че в нов формат! И резултатът е „един миниатюрен ядрен взрив, при който атомното ядро на уран 235 се дели, отделя колосална енергия и се получава ново качество”. Да не би така да изглежда самото литературно прераждане! Или да оставим това понамирисване на самите носове...?

„Нос”: „Боже мой! Да бях без ръце или без крака - все щеше да е по-добре! И без уши да бях - лошо, но все пак - по-сносно. Но без нос човек е дявол знае какво...”

Главата на Гогол”: „Щом си без нос, значи си мъртъв. Нос няма само смъртта. И няма за нея нищо по-оскърбително да й се фукаш с носа си.”

Мъртви души”: „Има много такива лица, над направата на които природата не е мъдрувала много: ударила с брадвата веднъж - станал носът... и без да го остърже, пуснала го по света като казала: Хайде, сега живей!”

Главата на Гогол”: „Мда, кавалерийските ботуши на Носов... сякаш бяха дъвкани от зъбите на самата световна революция и после изплюти: носи ги!... Ботушите на комисаря недоумяващо вперили в Божия свят рижавите си патешки носове”.

Каква фантастична повест! „Гогол е ловял звуците от бъдещето”, четем някъде из романа на Корольов.

„Какъв истински роман! Браво, добре ферментирала фантастика от 19. век е романът на този Корольов!” Навярно пъшка и се киска сатанолюбецът Гогол, странно излегнат в гроба, обут в комисарски ботуши... „Представете си, нагодили Чичиковия поменик на мъртвите души към Сталиновия списък... Бог има милиони пръсти на злото, е, голяма работа, изгубил един безименен - някакъв си там велик Сталин. Йосиф Ужасни. Нови извори ще се отворят и ще заструят кръв на други места”.

„Главата на Гогол” е един нетрадиционно ориентиран за художествено сътрудничество роман. Той не се вписва единствено в пресечните пространства на белетристиката с мултимедийните скорости на модерното време. Той може да бъде освен много неща и само една ...рисунка - „Пейзажът на кървавото време”, изпълнена в модния стил гризайл, напетнен с кармин. Преливане в „неописуемия стъклено-остро-зелено-черен цвят на тъгата”, за да може „когато фразите жадуват”, от багрите да зацвърчи живителна влага за дописване на паметта.

А когато и „пустотата жадува”, тогава тя се утолява с мълчание, неописуем аксесоар от впечатлявашята звучност в романа. „Звънът на пустотата”, „абсолютното мълчание на абсолюта”, „гърмът на безмълвето” се долавят само с прозрачни уши като предвидени разходи на съхранението.

Историческата дълбочина на романа се е спряла в театъра на историята - Тетрис. Така тя безпощадно ще прилича на „един безкраен сапунен сериал, който продължава в мащабите на Европа вече най-малко триста години.” Корольов с овладяност ни предлага достатъчен декор за неговата сценография: хортензията - „това не е никакъв храст, ами формулата на света, където равноправно са сътворени светлината и мракът, везните, мярата за добро и зло”. А на сцената - „самотна, млада и явно хубава жена бърза към изхода на празния парк, като се пази от дъжда с медно блюдо за главата на Йоан Кръстител... контурите на отсечената глава върху блюдото на вселената”.

„И горьким словом моим посмеются! - кашлят думите на пророк Еремия, ако не са унищожени от надгробния надпис за Гогол.

„Метни ми главата на Гогол, простако!” - така нарежда нечистия с гласа на Будьони в белетристичното творение на А. Корольов. А тези, които не са го прочели, биха допуснали, че Ал Джазира показва заложници - последния хит от документалната митологичност с елементи на безшумен хумор.

 


Анатолий Корольов. Главата на Гогол. Игрите на гения или животът на Леонардо. Романи. Пловдив: Факел експрес, ИК "Жанет-45", 2006.

 

 

© Албена Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2007, № 10 (95)