Антоанета Николова

web

В творчеството на Красимира Зафирова животът е видян в неговата необятна, невероятна, пъстра и непредвидима множественост. Поетесата е потопена в самата сърцевина на необгледния, жив, дишащ, пламенно пулсиращ и всеобхватно конкретен свят. Неговата необятна, радваща множественост извира отвсякъде с първозданна простота и сила.

Затова за нея от особено значение е гледането. Но това съвсем не е обичайният вид гледане. Това гледане е особено умение, наподобяващо отвъд-динамичната забрава¹ на най-съвършения танц. Това е гледане-разтваряне в необятността на света, гледане не с "видимите, смалени, уморени очи", а широко разтваряне на невидимото вътрешно око. Това гледане включва всички сетива и отива отвъд тях, то е "краен продукт, нов елемент, който си получил след дълго взиране, слушане, опипване, вкусване" ("Гледане", Зафирова 1997). Този нов елемент не е просто метаморфозна сплав, а разтваряне на окото на отвъд-сетивността, когато "тялото ти, усилието, са останали зад теб, някъде в подножието и там, където си стигнал, ти си само очи; очи, които не докосват границата на нещата, а я премахват - не я срутват, просто осъзнават, че я няма" ("Гледане", Зафирова 1997). Затова гледането, от което извира поезията на Красимира Зафирова, е "състояние на духа - то не се повиква, не се достига, то се случва" ("Гледане", Зафирова 1997). В това състояние няма никаква преднамереност, никакво усилие, никаква принуда. Просто, спонтанно, естествено като "старците, приличащи на задрямали котки", като "кафявата топчица радост... - врабеца", като детето и като истински творец поетесата разгръща пред нас многообразната панорама на това гледане, при което "сам ставаш зелен, сам ставаш предвестник на всички очаквания и гледаш, гледаш..." ("Гледане", Зафирова 1997).

Това състояние е подобно на онова състояние на кръжащия "високо в небето" ястреб, който "сякаш четката на невидим художник, преминал отвъд всички цветове и образи" (к.м. - А.Н.), рисува "ритмичното и величествено дихание на света" ("Черква", Зафирова 1997).

Благодарение на това истинско гледане Красимира Зафирова постига отвъд-сетивното равенство на нещата напълно в духа на Джуандзъ. Поезията й е пропита със светла без-граничност, в която светът е безпределна динамична цялост, където пространства и времена се сливат и неусетно преминават едни в други в необятна и възторжена свобода.

Докато у Кристин Димитрова е разтворена пролуката между различните състояния и измерения на реалността, Красимира Зафирова блика от самия енергиен извор на съществуващото, разгръщащ ежесекундно всеобхватната пълнота, в която няма никакви граници. Затова тук не става въпрос за едното-и-другото, а за едното като другото:

Край реката растат пеперуди
и вятърът ги понася
към ароматните острови.
Най-синята кацна учудена
на нечия длан
и така ни превърна
в нещо друго.

"Спомен заради друг" (Зафирова 1992)

В това отношение бих искала да се спра на един интересен детайл - илюстрациите върху кориците на две от нейните стихосбирки. Автор на едната е самата Красимира Зафирова. Рисунката представлява сложно преплетена и същевременно проста като графичен изказ криволица от линии - всъщност една, хаотично завъртяна, линия. Тя започва в горния десен край от контура на едно лице, в което за разлика от без-формеността на останалото ясно са подчертани очите. Рисунката лично на мен ми напомня йероглифа Дао: очите, гледащи света и неговата привидно хаотична многообразност, която сякаш може да се разплете с едно дърпане на нишката-корен на небето и земята. Оформителят е поместил рисунката в нещо като рамка. Хипнотично вгледани в рамката, очите са я разчупили и парчетата се пръскат отвъд очертанията на листа.

Другата илюстрация е колаж от снимки, които в своята пъстра последователност оформят спираловидна шарка, напомняща разширяващото се разгръщане на галактика или центриращото се завихряне на вода, или може би шарката по гърба на онази трета костенурка, от която тръгва всичко и която е всичко. За разлика от финия контур на първата рисунка, тази илюстрация е многоцветна и наситена. Но и в двете прозира една идея - единство и цялостност на нещата. Така както първата рисунка е изградена от една-единствена и сякаш динамична нишка, зад която прозира белотата на Пустотата, така и втората в шареното си многообразие повтаря образа на своя център и начало, подобно на фракталиите - рисунъци на не-реда на хаоса.

Тези илюстрации доста точно показват два от основните начина, по които поетесата осъществява невероятното си сливане с всеобхватността на съществуващото, които на езика на хуайен може би биха звучали така: едното е във всичко и всичко е във всичко.

Един от тях е усещането за сякаш разбридащия се контур на нещата, който постепенно напълно изчезва. Поетичен израз на този чезнещ контур е нощта.

Именно нощем "видимостта е доведена до крайност" ("Нощем", Зафирова 1997), т.е. нещата са възвърнали истинската си безграничност и "несвикналото око престава да ги обхваща" ("Нощем", Зафирова 1997). Тогава границите постепенно се разтварят, всяко нещо се превръща в това, което го обема, то в следващото и така може би до онова "най-голямо" от парадоксите на Хуейшъ, което няма нищо извън себе си, което обхваща всичко без самото то да е обхващано от нищо:

Дърветата се сливат с къщите, къщите с улиците, улиците потъват в хълмовете, хълмовете прерастват в планини, планините достигат небето, небето продължава нататък и е толкова черно и така огромно, че ако ги няма пролуките на звездите, би било невъзможно да се издържи на безграничната видимост.

"Нощем" (Зафирова 1997)

Загубата на границите, липсата на всякаква обособеност позволява на всяко нещо да бъде и друго, плавно да преминава в друго или да разкрива в сърцевината си другото, защото въпреки многообразието и множествеността на формите, в истинската си същност светът е без-формен:

... странно е, но единствен нощем
светът си възвръща правилната невидима форма

"Край една розовееща се стена" (Зафирова 1992)

Това е без-формеността на всеобхватността.

Нощем нещата, загубили граници, възвръщат изначалната си свобода и могат да изчезват или да се озовават на най-неочаквани места:

Виждала съм как на свечеряване
тополата се удължава
и с настъпването на тъмнината
изтънява,
докато накрая изчезне съвсем.
И сигурно неочаквано се появява някъде,
най-вероятно при някой водоем
на отчаянието...
Виждала съм също как привечер
котката, колкото и близо да е до мен, се отдалечава
и постепенно преминава отвъд -
отначало в съседния двор,
а после на близкия хълм
и нищо чудно, ако оттам се покатерва на Луната...

"Край една розовееща се стена" (Зафирова 1992)

През нощта изчезват не само пространствените ограничения. Разместват се и времевите пластове:

Пеперудите нощни - птеродактили мъхести,
разместват времевите пластове
и в пукнатините зейнали
се утаява гъст като сметана хаос.

"Посрещач" (Зафирова 1992)

Така за Красимира Зафирова нощта е излизане от времето, възвръщане към изначалието, към предвечния хаос, в който все още няма никакво разделение. В това извън-времие светът се връща към истинската си пра-същност. Тогава

къщите стават крехки и почти прозрачни,
прозират костите, вените и сърцата им.

"Край една розовееща се стена" (Зафирова 1992)

Нощта размива границите и прави нелепи световните карти:

Нощем Горна Диканя беше в центъра на Перу, на самия бряг на Титикака и мъжете вдишваха аромата на руините на Мачу Пикчу и Тиауанако, и се провикваха от чувството за своята неповторимост.

"Реалности" (Зафирова 1997)

През нощта можем да разбудим задрямалото си вътрешно сетиво и да се взрем истински в света.

Благодарение на умението си да гледа, Красимира Зафирова успява да види в нощта не безкачествено нищо, а необгледната пълнота на съдържащото всички множествености единство. Именно усещането за неговата безграничност й позволява да извършва най-неочаквани, но в същото време плавни и естествени скокове между различни пространствени и времеви точки. Безграничността е всъщност нулевото измерение на Пустотата, където пространството, времето и линейната последователност не са в сила. Това е измерението на извънвремевото и извънпространственото тук-и-сега, обхващащо всички пространствено-времеви измерения. Слята с него, "Красимира се усеща еднакво дете на миньорския град, на село Горна Диканя, на Тиауанако, на някое тибетско светилище, на индианската прерия от времето на Сиатъл и може би на съзвездието Лебед" (Бенчев 1992).

В същото време това извънпространствено и извънвремево тук-и-сега се превръща в своеобразен център, около който се сгъстява видимият свят на множествеността. Израз на тази завихряща се множественост, подобна на пъстрата рисунка от "Третата костенурка", е денят.

Денят е тази фаза от световното дихание, когато без-граничността се осъзнава по различен начин. Докато нощта разкрива истинската същност на нещата, денят показва единния им произход. Процесът на постепенното нощно сливане на нещата се извършва с обратен знак през деня, но по същество остава същият:

Най-напред се провиждаха върбите му, после зеленясалите дворове заедно с къщите, след това петлите и жените с ведрата мляко, в дъното просветваше черквата и прозираше камбанарията. Накрая ставаха видими и гълъбите.

"Реалности" (Зафирова 1997)

Така, докато през нощта нещата се възвръщат към единството, през деня те се разгръщат от него. Това разгръщане приема вида на сътворяване, на постепенно кондензиране около извънвремевото и извънпространствено и същевременно напълно конкретно тук-и-сега. Това тук-и-сега, постигано през нощта като безграничност, през деня се осъзнава като несъмнена реалност. То е толкова реално, че може да бъде хълм, приличен на хълма Бен-бен от египетската митология², може да бъде най-обикновен, сякаш никому ненужен камък:

Оня камък, от който може да се направлява света,
се е загърнал с мъх и лишеи
и е заспал като котва в дъното на двора.

"Портрет на едно село" (Зафирова 1992)

може да бъде гегата, която сутрин говедарят ще забие "във влажния още от нощния прилив на Титикака чакъл на селото", за да завърти "стадото около себе си" и нещата да придобият "особен смисъл".

"... калдъръмените улички тръгваха сънени към Урубамба, където утрото вече беше разпънало прозрачната си шатра и раздухваше огъня - нещо къкреше, издишваше ароматни пари и примамен, светът се приближаваше."

"Реалности" (Зафирова 1997)

Този център, който подобно на центъра в даоизма, може да бъде навсякъде, се превръща в своеобразна ос, върху която се крепи цялата вселена:

А овчарят под наклон опасен
върху гегата си се подпира -
ако малко се заклати,
стадото ще се разплиска
и Земята ще изгуби
плавния си ритъм.

"Туш и суха игла" (Зафирова 1997)

Затова в светоусещането на Красимира Зафирова всяко нещо има неповторима ценност. Всеки детайл в света може да бъде именно онази "ос в центъра на световния кръговрат" (Джуандзъ 2008), която не само че съдържа и разгръща от себе си целия свят, но и чието постигане осигурява възможността за истинско гледане:

... В дъното на нещата стои винаги
представата ни за някой хълм
или долина, или просто камък,
откъдето светът се вижда най-добре.

"Азбучни истини" (Зафирова 1992)

Бидейки пределно конкретен и реален (хълм, камък), този център в същото време не принадлежи на някое конкретно време и пространство, а съдържа в своята най-пълна творческа действителност всички времена и всички пространства. Затова от него може да се отиде навсякъде, а и всяко нещо може да се озове при него. И може би именно такъв център-съсредоточие на света е онова малко, "прилично на птица или кораб село", където "мъжете бяха философи и нямаха друга цел освен тази, да не се оставят на времето и пространството или на живота и смъртта да ги дамгосат с точен адрес и две дати" ("Реалности", Зафирова 1997) и където "жените бяха повече от философи - прекосяваха терасовидните си градини и разрушаваха мита за точното географско разположение" ("Реалности", Зафирова 1997), а и едните, и другите бяха "забравили завинаги началото на своето съществуване и отхвърлили илюзията за края му" ("Реалности", Зафирова 1997): мястото-немясто, откъдето поетесата тръгва и където се завръща. От този център тя може да странства навсякъде, да се гмурва безпрепятствено във всякакви пространствени и времеви измерения, с лекота да руши привичната подредба на нещата, само за да ги върне към по-изконния, по-естествен и по-истински не-ред на спонтанността:

Отглеждам ябълка -
като със тигър си играя
с раираната светлина по клоните
и падам с гръм и разпилявам
подредбата на Нютон
                (Сър, простете ми!)
и гледам като кюрд от снимката
в Диарбекир, и от очите ми извират
питанки и точките им капят в Босфора,
и ходя като звяр, като поет,
                като одрипавяла
допотопна истина по слънчевия парапет
на дните до Апокалипсиса,
и правя ритуални жестове над паметта
на спрелите реки
                и над гърлата им пресъхнали,
и някъде в Шумер седя кръстато
и с тънкия писец на свечеряването
дървета отбелязвам и звезди,
                отместени
към виолетовия спектър и към червения
проблясък на сърцето,
и слушам дишането на огромните вълни...

"Парадигма" (Зафирова 1997)

Едновременно слята с безкрайността и с центъра, които в измерението на Пустотата парадоксално съвпадат, поетесата прониква до изначалието на всяко нещо, до неговата най-истинска и най-изконна същност.

Ето защо тя може да изговори истинските имена на нещата, имената, получени в мига на вечно траещото сътворяване, да изкаже думите, трептящи с най-същностната и най-изконната вибрация на света. Тези думи са не само красиви, прости и естествени, но и магични и дори вкусни, защото, постигнала отвъд-сетивността, Красимира Зафирова усеща колко й е вкусно да гледа "как събират прашец пчелите" ("Произход", Зафирова 1992).

Подобно на езическа магьосница тя възвръща изначалната значимост и на най-баналните думи, припомня ни истинските имена на нещата, звученето на тяхната първозданна същност:

После 1. Ароматите:

а) колендро, настъпено от случаен дъжд;

б) цъфнала шипка;

в) мащерка след коситба;

г) овесени ниви;

д) тежка орехова шума;

е) и кошница ябълки;

ж) влажна земя;

з) бъз и коприва, огнища, обори, обгорено стърнище, сушени сливи, гъбена супа, бистра вода, винени бъчви, гърнета с мед, боровинки, мечо руно, руини, плетища, гъши ята, мента и тъмния дъх на човек.

"Причини и доказателства за безсмъртие" (Зафирова 1992)

Думите на тази поезия ни потапят в самата сърцевина на младия и вечен свят. Те бликат оттам свежи, току-що родени и същевременно пра-изначално древни, "големи като следи от копито" ("В късната доба на виното", Зафирова 1997), почти необятни:

Какви грамадни думи днес видях
да пият на реката -
седях във сянката на облак
пеперуди
и едва успявах - звук след звук -
телата им да преобърна със език,
и ето че сега на листа
следите от копитата им се побират само.
За целия им ръст
не бих рискувала да ви говоря.

"Дългият ден на едно омайване" (Зафирова 1997)

Необятни като думите са и нещата. Всяко нещо е сърцевината на света и поради това съдържа целия свят в себе си и е светът. Именно затова то е и всяко друго. Отново по парадоксален начин, колкото повече е достигната собствената същност на отделното, толкова повече се разкрива тъждеството му с всичко останало. Всяко нещо, бидейки самото себе си, е и всяко друго. Всичко е във всичко. Всички действителности, всички актуализации са тук и сега, сбъднати, едновременни и извънвременни.

... на Резос белите коне
пред портите на Троя си пасат
и Струма не пресъхва.
Косите ми над древните води се свеждат
и не знам
под слънцето кое е ново:
снагата на върбата с прострените ръце
или орфическата песен,
идеща от дъното на тоя ден, във който
дори момчето,
лепнещо от захарен памук,
е съвършено копие на Аполон,
преди да е пораснал.

"Дългият ден на едно омайване" (Зафирова 1997)

Всяко нещо е вечно и всяко нещо е младо. Всяко нещо съдържа всичко останало в себе си и се съдържа във всички останали. И тази, единна в сърцевината си, едновременно центрирана и рояща се множественост, е опияняваща и замайваща с

... омаята
да се надвесиш над бунара сутринта
и да извадиш обиталището на звездите
като диня...

"И все пак..." (Зафирова 2001)

Тя "се разгадава с обич" ("Произход", Зафирова 1992), със задъханото чувство на взаимна съпричастност с целия свят, вибриращ с ритъма на собственото ти сърце:

Светът диша на пресекулки,
задъхва се, изнемогва
по стръмнините на сърцето ми.

"Произход" (Зафирова 1992)

От нея струи любов, завихряща хора, насекоми и галактики:

... направо от ръцете ни започва Млечен път
и... в спираловидните ръкави на нещата
калинките се любят.

"Непредсказуемите взривове" (Зафирова 2001)

Любовта е толкова обилна, че

... виси на гроздове
от лозницата на небето.

"Чаша с амброзия" (Зафирова 1992)

Единната множественост се разгадава в движението на кръвта, в чудото на обичайния и толкова невероятен живот:

А е пролет - копривите парват ръката ми,
ленива, сънна муха прохожда, нещо започва,
кръвта ме задвижва и аз като смахната
раста все по-висока, все по-зелена,
като клон на върба се източвам.

"Писмо" (Зафирова 1992)

Поезията на Красимира Зафирова е блестящо доказателство, че Истинската Реалност е жива, изобилно, невероятно, страхотно жива.

Сърцевината на тази Реалност е извор на вечно млада радост, радостта от вечно първия миг на сътворението, когато всичко е първично, и в която всяко нещо е толкова значимо, че се превръща в отправна точка за началото на ново летоброене:

Годината е поредна -
двадесет и петата от Сътворението...

Всъщност сливането с енергийния пра-извор на съществуващото, с живата и свръхизобилна Пълнота е дотолкова потапяне в неподвластната на никакви граници Реалност, че означава излизане извън рамките на времето, странстване там, където нещата не се губят (Джуандзъ 2008), пътуване "към безсмъртието на света и към своето лично безсмъртие" ("Реалности", Зафирова 1997), пронизващо всичко с възторжена радост:

В такива дни - великолепен и нехаен се събуждаш,
и пееш в банята - прозрачен и безумен,
вариш кафе, преглеждаш Унамуно
и се влюбваш
в представата за своето безсмъртие,
което е проникнало навсякъде
и свързва пода и тавана -
сталагтон от въздух.

"Седмият ден" (Зафирова 1992)

Безсмъртието не е някаква абстракция, а е живата реалност на всеки цялостен и неповторим тук-и-сега миг, защото по парадоксалната не-логика на Пустотата вечността е тъждествена на мига, а мигът е равен на вечност. Затова всеки миг придобива космическа значимост:

... пеперудата на мига
може да разклати цялото ми космическо равновесие.

"Самокритика" (Зафирова 1992)

Значимостта на мига прави значимо и всяко събитие, което не е обособен и изолиран щрих, а жива съставка на ежесекундните грандиозни метаморфози на вселената, нетрайно, но неповторимо завъртане на Всевечния Поток:

В исторически план съм едно обикновено завихряне
на пясък и водни лилии...

"Слон" (Зафирова 2001)

Затова от особено значение е случването, непредвидимостта на мига, в който всички неща взаимно се извайват и обуславят в непреднамереното избликване на все нови и нови реалности. Във вселената на Красимира Зафирова нищо не е дребно и незначително. Идещата комета и антените на скакалеца в Северен Китай са еднакво значими и еднакво взаимнообуславящи се. И най-дребният детайл променя конфигурацията на цялото и се променя от всичко останало:

... Съвсем в началото
на идеща комета някой се прокашля и цените
на бозата и сеното скочиха, и кмета в Доброславци
го смениха, от което трепнаха антените
на скакалеца в Северен Китай и старо,
разнебитено пиано се удави в някаква рапсодия...

"Опашката на звяра" (Зафирова 2001)

Тъждеството на миг и вечност води и до тъждество на голямо и малко, на вътрешно и външно, което в поезията на Красимира Зафирова е осъзнато по неповторимо космичен начин, сливащ профанно и сакрално, смърт и безсмъртие:

... Дали вече е време да тръгваш,
да свиеш до топчица от смачкан трамваен билет
този невиждан живот, в който всяка секунда
е чистокръвен арабски кон, а Поднебесната
се разраства някъде вътре в теб.

"Познавач" (Зафирова 2001)

Край и начало, дух и материя, сетива и разум: всичко е израз на единния, вечен и неповторим живот:

Бях направена от лешници,
от вятър
и от диви карамфили.
Разумът ми само бе загатнат
като мъх над устните на юноша,
а душата ми - заоблена, безрасова и чиста -
беше първият зародиш на материята.

"Произход" (Зафирова 1992)

Поетесата ни потапя в пра-извора на битието, там, където блика свеж и нов, вечен и ежесекундно раждащ се, светът. Затова в поезията й всичко е раздвижено, всичко танцува, прелива се и тръгва

... къщите из корен се отскубват,
потеглят цели градове
и цели континенти се изгубват...

"Седмият ден" (Зафирова 1992)

Същевременно всичко е центрирано с динамичната статичност или статичната динамика на задвижващия всичко център - ненадеен миг, съизмерим с вечност. Съзнанието й "е във вечното Мълчание и сред цялата врява, настанило се е върху непоклатимата Скала и същевременно е в центъра на потока" (Сатпрем 2007: 231):

... посоките да завъртиш и взрян
във тая шарения, като в пумпал, да забравиш
всяка крайна цел и заедно с мушиците
да се смириш във точно тоя ден, когато
някой друг ти подарява
шлифована до съвършенство капка
в центъра на ненадейна паяжина
от възможни прочити на явното.

"Нова филателия" (Зафирова 2001)

БЕЛЕЖКИ

1. "Движението шън не е движение на несъзнанието, още по-малко на несъзнателното, а на забрава на съзнанието. Това не би могло да се опише с думи: може единствено да се прояви в блестящото съвършенство на жеста..." (Чън 2001: 125). [обратно]

2. Според хелиополската космогонична школа в началото съществува хаотиченият праокеан Нун, съдържащ в непроявен вид в себе си всичко, което по-късно ще се появи. Пръв от него се оформя първичният хълм Бен-бен (самото му название означава издигам се, изплувам) - центърът, около който се кондензира цялото творение. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бенчев 1992: Бенчев, Минко. [...]. // Зафирова, Красимира. Начин на живот. София, 1992.

Джуандзъ 2008: Джуандзъ. София: Екстрем, 2008.

Зафирова 1992: Зафирова, Красимира. Начин на живот. София, 1992.

Зафирова 1997: Зафирова, Красимира. Третата костенурка. София, 1997.

Зафирова 2001: Зафирова, Красимира. Записки върху сняг. Пловдив, 2001.

Сатпрем 2007: Сатпрем. Шри Оробиндо или авантюрата на съзнанието. София: Факел Експрес, 2007.

Чън 2001: Чън, Ан. История на китайската мисъл. София, 2001.

© Антоанета Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2009, № 9 (118)

Други публикации:
Антоанета Николова. Езикът на Пустотата. София: Фондация за българска литература, 2003.