Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ОБРАЗИТЕ НА ДУМИТЕ ИЛИ ЗА ПИСАНЕТО КАТО СВЕТОСЪТВОРЯВАНЕ

Антоанета Николова

web

С новата си книга Жулиет Летърс Мария Каро отново се утвърждава като един от най-оригиналните и съвременни автори. Текстовете й по неповторим начин съчетават поезия, приказка и философия на езика, образувайки една едновременно накъсана и единна сплав, в която думите и нещата взаимно преминават едно в друго и целият свят се глаголи, всичко проговаря, а думите имат образ, и, без да са видими, със сигурност са присъстващи и телесни.

Иска ми се да прочитам отново и отново нейните текстове, да влизам откъдето си пожелая в този дом на думите без номерирани страници и почти без заглавие, за да мога после да влизам, откъдето си искам и в света тук, като в неочаквана, винаги нова приказка. Всъщност ние трябва да влезем, за да направим приказката видима, казва Мария Каро на първата страница, там, където би трябвало да е и може би е корицата, където обаче стои не табелката на заглавието като на затворена врата на къща, а разтворен прозорец към живите текстове, които, тъй като влизаме така направо, без да позвъним, без да попитаме, могат и да не ни забележат, улисани в своите си дейности. И тогава изведнъж можем да видим думите сами по себе си, думите в тяхното битие, а не в битието им за нас, думите в тяхната плътност и творяща действеност. И да се учудим, че всичко се яде, че всичко е толкова живо и реално веществено, че думите имат такава пластична плътност и оставят своите отпечатъци във въздуха като следи от птици.

Прозорецът е отворен, разбира се, и към другата страна и отвън влиза въздух на порции някак обвит в невидим пакет и с невидимо но очаквано съдържание, което бих желал да видя в момента. За Мария светът непрестанно носи това невидимо, но очаквано съдържание, подобно на тайнствен колет, който предстои да бъде разгърнат. Всичко в този свят е послание, послание, което идва към нас, за да бъде видяно и прочетено. И самият свят е едно огромно послание, огромен знак, насочен към нас, подобно на и-кратко, най-общителната дума, "и"-то със запетайката отгоре като слушалка, обърната към всички. Затова текстовете на Мария са пределно открити, като ръце, разтворени в една обхватност отвеждаща отвъд видимото. Те са съобщения, писма, обръщения, разговори по телефона или разговори със себе си, послания, изпратени по птици.

За Мария светът е непрестанна размяна на съобщения, които се пораждат едно от друго в безкрайна и безначална, непрестанно откликваща си свързаност: написах ти писмо за това как получих твоето писмо.

Затова прозорецът всъщност е отворен и в двете посоки и някой влиза в къщата или звъни и в присъствието на тракащите хора се отваря вратата и аз отговарям или мълча. (Защото за Мария и говоренето и мълчането са еднакво важни и еднакво съобщаващи и е възможно да се направи каталог от гласове, но не от телефонни номера, а от паузите в разговора). Застанала на прага между вън и вътре, между думите и нещата, между сървъра и мрежата, в придиханието между гласа и мълчанието, където като тире изскача пощальонът от колата и дъхът му се разпределя по къщите, за да се премине през това 0 някъде между посягането и ръцете, Мария Каро може да улови думата преди самото действие. Това е думата в нейната пределна пластичност, откъдето всяко действие, а значи и всяко осъществяване е възможно. Това е мястото или не-мястото, у-топията на потенцията.

Затова за Мария птиците са нещо много особено, защото имат потенцията да пеят, макар че не всички го правят, а може и да го правят, а ние да не чуваме. Те не само имат потенцията за песенен самоизговор, но те са и тези, които пренасят нашите съобщения по въздуха и осъществяват връзката между нас и другите, между думите и нещата. За Мария "птичата есенция"... е останала във всичко, което правим като се съ-об-ща-ва-ме, във въздуха, който ни свързва, в любовните отношения, дори в странните знаци в имейлите, които са толкова смешни, като отпечатъци от птичи крачка.

Съобщаването, предаването и разчитането на знаци е същината на нещата. Това обаче не е просто изговор и информация, а преди всичко действие, което може да приеме най-различни форми: да говоря, да ръкомахам, да го прегръщам и да го водя при нещата, да рисувам във въздуха движението им. Затова за Мария думите са равнозначни на движение, а движението е равнозначно на общуване: вървенето=общуването. Общуването е изминаването на пътя между някой и никой, където има едно голямо поле за размисъл. Взаимоотношенията могат да бъдат четени като изречение, като текст, а в края на книгата прочие! точката се слага като финт, завъртане на токчета, отдалечаващи се в многоточие.

Нещата присъстват във въздуха, въздухът е населен с думи и с птици и всички те взаимно се извайват. Затова нещата са въздушни и пластични и лесно се разтварят обратно в тънките въздушни нишки описвани от полета на птицата. Именно полетът на птиците описва, а това значи определя и създава нещата. Нещата са крехки като въздух, нетрайни като докосване. Те също са изцяло отворени и зависими от другите, от названието, което ще им дадем, за да ги обособим. Но това обособяване е толкова относително, всичко дотолкова е изтъкано от взаимовръзки и тези взаимовръзки са толкова плътни, че нещата са действие, разгъване и сгъване на взаимоотношения. Представям си всяко действие като навита на хармоника хартиена нишка, казва Мария и като истински даоист и дзен-будист (макар да не е повлияна от тях и да стига до изводите на недуалността по собствените си поетични пътища, по силата на собственото си Дао) преобръща виждането ни така, че да престанем да се отъждествяваме с проблематичната си същност и да видим как пространството около нас се изрязва за момент, за да започнем да съществуваме като фон на себе си. Това обратно виждане ни позволява да видим като с две различни очи нишките на онова, което наричам мое същество, и да се любуваме на това отсъствие. Отсъствието е потенцията за всяко осъществяване, за всяко движение: обгръща ме особения пласт на отсъствието в което въздухът съвсем близо запазва възможностите на всички движения и думи.

В това пространство, където нищото иска да диша, а думите и нещата едновременно ги има и ги няма, това бяло поле на страницата без което всичко написано отлита, неопределено и крехко, като неизречен въздух, като неизговорена дума, която предстои да се учлени в устата, е мястото на истинските приказки, които могат да бъдат разказвани само от вещи жени (вж. Естес 2001). Това е нещо толкова неопределено както би нарекъл приказката на изток от слънцето и на север от луната; това е знак за който още нямам точно описание вероятно е свързан със зеенето на тези неща с въздуха който се извива и става вятър с мекото когато прониква.

На тази межда между световете, в това светло пространство между думите и нещата Мария може да види как цялото пространство вибрира от съобщения и всички предмети могат да се чуят, а всички думи имат своя образ. Затова писането, говоренето, съобщаването, обмяната е акт на самото пространство. Но изразяването на пространството не е непременно звуково. Думите са без значение. Тя ни призовава да говорим без език. Защото за нея светът ни говори по всякакъв начин, но най-малко с голите и кухи абстракции на мисълта. Мисълта тук има своето веществено и конкретно движение, чиито хоризонти непрекъснато и буквално се разширяват: застанал на прага поглеждам нагоре и отвъд градината ако има кораби в морето ги прескачам и продължавам навътре чак докато се уплаша от отдалечеността на мисълта си. Тя се усеща със сетивата, вероятно така слепите усещат цялото си тяло и света. Мария говори опипом. Тя извайва не само звуци, а откроява самия предмет от въздуха, опипва с думи всичките му очертания, за да го направи видим. Затова думите й са осезаеми. Те самите са някакво вътрешно сетиво, появяващо се, когато можеш да преобърнеш външните сетива и да започнеш да чуваш себе си, шумовете на кръвта, тупкането на сърцето, смилането на храната... дори въздуха, който бавно се придвижва в бронхите, алвеолите. И тогава можеш да започнеш да разбираш какво говорят чрез предметите и движенията, защото всичко е смисъл.

Така, както нещата имат своя действен изговор, така и всички думи и дори звуците имат своите образи, които могат да бъдат чути. И това е чуване със всички сетива, чуване отвъд звуците: когато кажа с най-прецизно движение на устните "обичам"... чува как вали сняг, чува процеса, сякаш отварянето на О непременно е свързано с нещо, което идва отгоре и тихо се слепва със земята в края на фразата, когато двете устни почти се долепят, но никога съвсем, натрупали малка пряспа и дори малко отдръпнати една от друга, като учудени от снега.

По този начин думите и нещата стават взаимозаменяеми, светът става разказ, приказка, която може да се сътворява все наново и наново, а думите стават свят и имат свой живот: усещах думите ни да тропат съвсем като водните капки по покрива на чадъра, като че ли са едно и също нещо, два образа за едно и също нещо...

Затова светът винаги може да се изкаже, т.е. да се създаде по нов начин. Изговарянето е равнозначно на светосътворяване. Текстовете на Мария Каро ни връщат към първичната сила на езика, когато изговорената дума е можела да бъде магия или заклинание, което да промени хода на нещата. Колко възраждащо е след потоците от мъртви, макар и логично подредени фрази, които ни заливат отвсякъде, да се наплискаме с живата вода на звукосъчетания, като:

Геон стан, йокатан вия
виола сприя онох ромол ромоля
онох ромол ромоля Геон стан стан
гео гео ромон - ромони ромон -
ромони влия перата сан пия влия

Подобно на истинска древна заклинателка, на друидска жрица и нордическа певица Мария превръща звуковете в знаци на силата, а думите - в руни - тайно знание, чието изписване=изговаряне може да породи гръм, да предотврати болест, да привлече любов.

Думите й извират от полята на злачната Беотия, със силата на меда в гърдите, от самата вътрешност на съществуващото:

Геон запя (запей Штия) Запях запяха
тогава виелици от срички в стомаха та-
кава хунска азбука опашки от сърцата
на мистерии крака на кукувици

Прекрасно е да можеш да четеш тези текстове, откъдето си искаш, да спираш, където си искаш, да влизаш в междупространствието на творческата потенция, за да създаваш свои текстове и свои светове, където думите ще се срещат по различен начин и ще обменят други мисли, именно защото са пределно живи, дишащи, цветни, осезаеми, вкусни и изпълващи всичко като въздух.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Естес 2001: Естес, Клариса Пинкола. Бягащата с вълци. София: Бард, 2001.

 

 


Мария Каро. Жулиет Летърс. Пловдив: Хоризонти, 2007.

 

 

© Антоанета Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2009, № 6 (115)