ДРУГИЯТ ЕЗИК НА КРАСИМИРА ЗАФИРОВА

Антоанета Николова

web

Книгата на Красимира Зафирова "На друг език" е една наистина необикновена книга.

Още заглавието й е интригуващо и провокиращо - ясно и загадъчно едновременно, като онзи код към думите, който напразно ще търсят несъпричастните към Словото. Каква е тази другост? Другост спрямо какво? Кой е този друг език - на който се говори и мълчи под слънцето - истинският език, носещ изконната вибрация на съзиданието?

Цялата книга дава отговор на този въпрос. И не само със сюжетната си линия, която преминава през пространства и епохи, но и със самия начин на говорене - именно на този друг език, който авторката несъмнено владее до съвършенство.

Използвайки като че ли познати на всички ни думи, тя неусетно и завладяващо ни въвлича в поетичния първоизговор, в съкровените тайни на изначалието и предтворението, повежда ни към разкодиране на толкова ясното и същевременно тайнствено послание "В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог" (Йоан, 1:1).

Книгата на поетесата позволява множество прочити и разкрива множество пластове така, както многопластов и богат е и езикът, и светът, които взаимно се създават. Тя може да бъде прочетена на един дъх като увлекателен и тайнствен роман, в който загадките се натрупват една върху друга и разкодирането сякаш винаги приближава, но никога не се случва. В нея може да се вниква като в Трактат на Витгенщайн, където афористичните внушения респектират със сбитостта и дълбочината на изказа. Може да ни очарова с философско-поетичните послания, подобно на петте хиляди думи мълчание на Лаодзъ. Може да бъде разгадавана като сборник с поетични заклинания, от който да черпим нови възможности за установяване на контакт със съществуващото. Може да бъде наръчник за извеждане истинските значения на думите...

Както и да бъде прочетена - по един от тези начини, по всички едновременно или по множество други, които всеки сам ще открие за себе си - това е книга-приключение за духа, книга-откривателство, книга-пътешествие към дълбините на времето, към дълбините на пространството и към дълбините на собственото аз, защото това е преди всичко книга за животворящото Слово и книга за езика, който ни отвежда до него или ни изгубва завинаги. Както казва авторката: "Бог ни е оставил широк и ясен път - Словото... Който има очи и уши, го следва, който има сърце, го намира"1. А думите са като влака - "качваш се на влака, не за да отидеш там, където отиват всички, а за да пристигнеш на своето място. Същото е и с езика - пътуваш с него към себе си, защото това е единственият начин да стигнеш до другите". Затова в тази книга всеки ще извърши собственото си пътешествие, за да преоткрие както самия себе си, така и връзката си с цялото.

С вещината на езическа жрица от времената, когато сакрално е значело и поетично, от времената, когато поезията е звучала като пренареждащо подредбата на нещата заклинание, Красимира Зафирова ни повежда на това

...дълго пътуване
към светлата представа за нещата,
която като чучулига се е вдигнала
над сухия каньон на думите.

Тя ни показва пътя към праизворите на Словото, към корените на праначалието, когато думите са творели нещата и са създавали света. Красимира Зафирова смело може да ни поведе на това пътешествие, защото за нея пребиваването в първозданната сила на животворящото Слово е привично състояние на духа.

Подобно на коаните, където привидно обикновените въпроси и отговори целят да ни запокитят далеч отвъд привичните рамки на начина, по който сме свикнали да възприемаме света, и книгата на Красимира Зафирова, разгръщайки едновременно нишките и на съвременното, и на древното, и на сакралното, и на профанното, и на мусическото, и на нусическото, ни отвежда далеч извън границите на обичайното значение на думите, далеч отвъд обичайното възприемане на нещата, към онзи

стародавен, стародавно далечен ден,
когато всичките нужни неща се създадоха...
когато всичките нужни неща придобиха
своята участ чудесна.

Това е едно навлизане във вечно траещото тук и сега митологично-поетично време-пространство на предначалието, където случващото се тепърва предстои, където границите на нещата още не са установени, където настоящето и бъдещето взаимно се проникват и преминаването на едното в другото става неусетно и естествено. Затова авторката може с лекота да прекосява пространства и граница, да преплита древно и настояще, да изтъкава тъканта на случващото се с хиляди многопосочни и във времето, и в пространството нишки, извличащи корените си едновременно и от дълбоката древност, и от предстоящето, и от близостта на родното и от неизведимостта на чуждоземното.

Ето защо книгата поразява с богатството от митологични сюжети, препратки и имена, които по странен начин преминават едно в друго и изведнъж ни заговарят чрез на пръв поглед банални думи от ежедневието, превръщайки ги в свещени и превръщайки в свещено и самото ни съществуване на тази невероятна земя. Защото за авторката българската земя и българският език притежават особена ценност - "българският език помни времето, когато думите са били заредени с дух". Самата Красимира Зафирова блестящо доказва това с творчеството си.

С вещина и любов поетесата ни помага да се докоснем до сакралността на Словото, "до топлата жива плът на думите" и да прозрем, "че зад дрипите на ежедневното ни общуване диша нещо голямо и истинско".

Именно това голямо и истинско диша и в цялата тъкан на книгата. Тук времена и пространства, съдби и сюжетни линии се преплитат, за да оформят канавата, от която като "шарка от чергата на битието" да се открои просеката, която би могла да ни доведе до подстъпите към тайната на Словото.

Като истински даоистки мъдрец обаче Краси Зафирова знае, че тайната на Словото не може да бъде изказана, думите могат само да ни доведат до преддверията към нея: "според мен, разкодирането на езиковия код няма да ни доведе до Словото, а само ще ни приближи до идеята, че то съществува".

Но, както се посочва и в Даодъдзин, това разбиране вече е път, началото на пътя към просветлението, разкриване на "съкровеното на съкровеното, което е преддверието към всички тайни" (Даодъдзин, 1). Оттам, отхвърлили подпорите на думите-конфекции, можем да пристъпим към онова истинско и изначално състояние, което сякаш е записано в кръвта ни и кодирано в гените ни и което по някаква причина сме забравили и изоставили. Състоянието, когато, както посочват индийските мъдреци, на които се позовава поетесата, думите и истината са едно и също. И тогава думите имат сила, а изреченото не може да не е истина. Затова и в древните общества пророците са били и поети, а поетите - пророци. Този, който владее силата на думите, не може да не изрича истината. Красимира Зафирова ни припомня обаче и знанието на древните, "че е невъзможно истината да бъде предадена чрез знаци, а нищо извън нея не си струва да се записва".

Затова книгата е кодираща и разкодираща едновременно. Тя ни указва подстъпите към живото, дишащо слово, където поетично е равнозначно на реално и ни помага да отидем отвъд знаците и обозначенията. Това е книга-код, книга-загадка, книга, която, разкривайки, скрива и скривайки, разкрива, защото "нищо не е така добре скрито, както оставеното на показ". Като истински просветлен Краси Зафирова знае, че истината е непрестанно пред очите ни, но ние обикновено не я виждаме, че подобно на пирамидите думите са "явен знак за тайното и таен печат насред явното". Зависи обаче, "наистина зависи как гледаш".

И Красимира Зафирова щедро ни подарява богатството "от възможни прочити на явното".

Тя ни показва, че за да можем да извършим съкровеното пътешествие към творческия първоизточник вътре в себе си, е нужно да се почувстваме свободни и да дадем свобода и на думите. Да престанем да ограничаваме думите и мисленето си в наложените и заучени клишета, в прокараното вече русло, в автоматизираните реакции. "Езикът е ребус, за който ни е внушено, че е наивистичен пейзаж. Някой е решил, че за онова, което е център на обърнатото навътре в себе си, трябва да мислим като за хаос".

Авторката ни разкрива, че това, което използваме в ежедневието, са само дрехи и дори не просто дрехи, а конфекция на думите - празни, уеднаквени обвивки, лишени от дух и от плът. А за да им дадем свобода, трябва да усетим силата им. Силата, при която думите творят световете, творят многото необятни възможности, така че вещият в думите или поетът като че ли обитава "тройно по-голяма територия". "И не става дума за въображение, а за самата тази реалност, само че видяна от друг ъгъл".

Тази различност, тази завладяваща многовариантност на възможностите за виждане на света, което всъщност е и творене според силата на Словото, е един от аспектите на откровението, на което ни прави съпричастни авторката. Тя ни въвежда в състоянието отвъд думите и отвъд мисълта, там, където трябва да се изправиш "лице в лице с безкрая". Съумееш ли "да спреш мисълта си и да се изправиш, тогава можеш да отидеш навсякъде и да бъдеш човек или вълк, в тази или друга реалност - от теб зависи".

Така използването на езика престава да бъде автоматизирано занимание между другото, а става творене на светове. Поетът се превръща в Творец с главна буква, а Творецът е поет, създаващ светове по силата на собствената си творческа воля.

Ето защо "това, което патосно е изведено напред, е свободата; свободата да конструираш един нов свят, подобно тибетски монаси - мандала, и с лекотата на просветлен да го разрушиш, съзнавайки, че нищо не се губи".

Тази лекота на сътворението, тази естествена непринуденост на съзиданието е присъща само на истинските творци. Както казва поетът Иван Методиев "Бог твори без да иска - както детето чупи чашата".

Със същата лекота Красимира Зафирова ни въвежда

...в онзи първи ден,
когато семето на Словото в безкрая се е разпиляло,
духнато като глухарче от дете.

И по същия начин, като че ли мимоходом, нехайно, поетесата отронва поразяващи откровения, над които бихме могли дълго да умуваме. В книгата е закодирана една истинска съвременна философия на езика. Би могло да се напише цял трактат например за това как "ние виждаме думите - промислените, назовани и проявени неща".

Но за Красимира Зафирова езикът в своята логическа подредба е само подстъп към тайните на Словото. "Има разлика между език и Слово". "Тя има своя хипотеза за езиците. Смята, че те са нещо като преддверие към истинското Слово и че има начин да се влезе по-навътре, там, където думите и нещата са едно и също".

И именно защото пребивава в това навътре и може би много по-навътре, отколкото всеки от нас би могъл да си помисли, авторката с лекота прекосява езикови територии, естествено като дишане използва думи от всички езици, древни и съвременни, за да открои различни отсенки на смисъла - "тя просто използваше всички познати й думи за дадено явление или обект, в зависимост от нюанса, който й беше необходим в конкретния случай. Например за Амадок "скай" беше предимно синьото на небето, "небе" - най-вече бездънността му, "акмон" - представата за обитаемите светове във Вселената, а диалектната дума "небо" изразяваше идеята за божественото присъствие".

За нея "различните езици... са само различни начини да се прикрие едно и също - истината. Веднъж докоснал се до нея, човек може да преминава през всеки език като през плитка вода и да излиза на другия бряг, стига да не загуби някъде по пътя онова, което действително движи сърцето му - любовта към всяка частица на този свят".

Именно тази любов, тази цялостна всеоткритост към съществуващото във всичките му измерения движи непрестанно и поетесата. Разкривайки ни дълбоко почувстваните истини, че "думите са като детски кубчета. Зависи от коя страна ще ги обърнеш... истината не е в пъзела на дървените кубчета... те са само помощни средства за начинаещи", че "езикът е строителен материал и просто трябва да си спомним, че ние сме архитекти", тя ни призовава да си припомним също така, че "стабилният строеж започва от сърцето, а не от ръцете", и че "най-напред трябва да усвоим изкуството да подреждаме картините на света, които ни харесват". Така тя ни разкрива възможността за сътворяване на един по-красив и хармоничен свят, свят, в който, струва ми се, самата тя пребивава постоянно.

Именно поради тази причина тя може да постави като мото на книгата си изречението от "Книга на мъртвите": "Аз проговарям и тутакси магическото слово става действие".

Красимира Зафирова притежава силата да изговаря

тайните словосъчетания,
от пръст и вода направени,
от светлинни потоци и тъмни мъхове.

Затова тя може да ни направи съпричастни на езика, с който цялото творение изговаря себе си. Авторката може да чуе различните тонове в този изговор - и чисто човешкия, и изцяло природния. Не случайно в книгата й присъстват и двата аспекта - градът и планината. Градът, свързан с хората, човешките съдби и съзнателното, като че ли преди всичко логическо търсене, скриване и разкриване на истината, и планината - природата, която непрестанно изписва и произнася Божественото слово.

Тези два аспекта обаче не са противопоставени, а разкрити в тяхното взаимоизграждащо единство.

Със същата взаимност са разкрити и аспектите на магичното и ежедневното, от една страна, и на магичното и реалното, от друга. Тук магичното е в най-висша степен реално, а реалното е магично. Ежедневието притежава друга степен на реалност, но магичността го изпълва изцяло. По този начин поетесата се доближава до светоусещането на древните, например древните египтяни, за които сакралността е навсякъде и има разлики само в степента на сакралност.

Тук бих искала да спомена и прекрасното оформление - тънкото разграничение между като че ли двете реалности, двете нива на съществуване, каквито и да са те (магическа и реална), при което думите сякаш се врязват изотвън и същевременно сякаш са корени, пуснати от другата реалност, и я крепят. И едновременно сякаш се проявяват като написано с тайно мастило писмо от самата тъкан на тукашното. И приличат едновременно на пясъчни изваяния, които всеки миг ще се разпаднат на съставящите ги песъчинки-звуци, и на вдълбани в камъка писмена, толкова извечни, че се сливат с жилките на самия камък, стават част от структурата му.

Точно тази крехкост, разсипваща се нетрайност и вписана, вдълбана всевечност са характерни за словото на поетесата. Думите й като че ли се появяват от ежедневието, но същевременно го творят и превръщат и най-обикновените неща във "вест от битието", в резка от онази истинска реалност, в която думите имат и плът, и дух.

Затова книгата е пропита с и с плътността, и с духа на Словото. Тя поразява с богатството на думите, изграждащи "картината, която имам, но не мога да разкрия", дава ни и същевременно скрива, провокира ни и ни предизвиква, кара ни да си припомним писмената на онази "най-първа писменост", записана "не върху глинени плочки, а върху много по-траен материал - нашите гени". В тази първозданност на слово, действие и съществувание "думите не са измислени, а открити, подобно огъня или тъкачния стан. И първоначално не са били символи, а действена и незаменима част от човешкото съществуване".

Потапяйки ни в бликащия непрестанно тук и сега първоизвор, авторката ни връща истинското назоваване на нещата - когато думите идват направо от сърцето, от вътрешния източник, съвпадащ с източника на всичко съществуващо:

Мога да изричам думите направо
както са в сърцето ми израсли.

Припомня ни, че поетите, като че ли изначално "изповядват Хелиополското учение" - идеята за сътворението чрез Слово. Посочва ни и другия аспект на тази идея - не само сътворение чрез Слово, но и сътвореното като поетично - идеята за света като поетичен - красив, богат, изпълнен с възможности.

И накрая бих искала да завърша с един цитат от книгата, който, както всъщност и цялата книга, носи пълнотата на една промислена, прочувствана поетична философия, която може да бъде наредена до най-прекрасните образци на поетична мъдрост, изречени под небето:

"Поезията само привидно борави с думи, тя всъщност скулптира мълчание и по магически начин го прави видимо. Всяко стихотворение е троянски кон в цитаделата на господстващата парадигма".

Дано книгата на Красимира Зафирова да успее да бъде такъв троянски кон, да съумее да разчупи стягащите ни окови на установеното и баналното и да ни въведе в неизбродните селения на поетичното, на Словото, което има и крила, и корени, което се усеща със сърцето и чиято сила никой не може да притежава.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите са от новата книга на поетесата и от предишни нейни стихосбирки. [обратно]

© Антоанета Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.06.2010, № 6 (127)

Други публикации:
Литературен вестник, 10.12.2009 (със съкращения).