ИЗРАЗИТЕЛНИТЕ ФОРМИ В ЗАПАДНАТА ПОЕЗИЯ И В ХАЙКУ (СИМВОЛ И ОТКЛИК)

Антоанета Николова

web

В тази статия ще разгледаме в общ вид особеностите на изразителните форми в западната и източната поезия, по-специално хайку, като изходим от някои общи особености на световъзприятието и философията, залегнали в основата им.

База на разсъжденията ни ще бъде класическото разбиране за изразните форми, предложено от Шелинг и неговата по-нататъшна разработка в творчеството на големия руски учен А. Ф. Лосев.

Според Шелинг съществуват три начина на пресъздаване, които са три вида съотношение между общото и особеното, а именно: схема, алегория и символ. При схемата общото означава особеното, при алегорията особеното означава общото, а при символа те са в абсолютен синтез и тъждество (вж. Шелинг 1980: 91). Вместо за общо и особено, Лосев говори за външен и вътрешен план на изразяване. "Изразителното битие винаги е синтез на два плана, единият - най-външен и очевиден, другият - вътрешен, осмислящ, подразбиращ се... Самият термин изразяване показва някаква активна насоченост на вътрешното по посока на външното, някакво активно самопревръщане на вътрешното във външно. Двете страни хем са тъждествени - до пълна неразличимост, така че в изразяването се вижда един, само един-единствен... предмет; хем са различни - до пълна противоположност... И така, изразяването е синтез и тъждество на вътрешно и външно, самотъждествено различие на вътрешно и външно" (Лосев 2003: V, 1).

В този случай изразяването отново има три разновидности: такава, при която "вътрешното" превишава "външното", или схема; такава, при която "външното" превишава "вътрешното", или алегория, и такава, при която между тях има пълно равновесие и двата плана, макар и да се срещат, са дадени в пълна, абсолютна неразличимост, или символ.

Целта на настоящия доклад е да проследи как диалектиката на двата изразителни плана е представена в далекоизточната поезия, по-специално в хайку.

Хайку само по себе е уникална изразна форма и в терминологията, която разглеждаме тук, може да бъде наречено единица изразително битие. Докато едно западно стихотворение с обикновена дължина се състои от множество и различни думи, всяка от които сама по себе си може да представлява изразна форма, в хайку нещата стоят по едва ли не обратния начин. То представлява една изразна форма, изразена с определен набор от думи.

Поради това, докато в западната поезия изразната форма може да се сведе до отделна дума, фраза или израз и да се търси съотношението между двата плана на изразителното битие в нея, в далекоизточната поезия като цялост трябва да се разглежда самото стихотворение и да се търси съотношението на двата плана в цялостната му структура.

И това не се определя просто от обстоятелството, че хайку е кратка форма. Съотношението от първия вид може да се види и в съвсем кратки форми, написани в западен стил, а от втория - и в по-дълги форми, написани в далекоизточен стил, пример за което могат да бъдат древнокитайските стихотворения. Този извод се основава на една същностна разлика между западния и далекоизточния светоглед и залегналите в основите им философии. Така, докато западната философия се интересува преди всичко от същността и собствената природа на отделните неща или битието като цяло и разглежда света като съставен от отделни, обособени същности, в основата на далекоизточната философия се намира идеята за безсъщностната динамичност. Източната философия не предпоставя носител на движението и промените, подложка или субстанция за качествените преобразования. Тя се интересува от самия процес, от самото движение, от самото изменение. Нещата не представляват обособени субстанциални единици, а са пресечна точка на взаимодействия. Те нямат собствена природа, а се обуславят от взаимовръзката и взаимоотношението си с останалите и с цялото. Всички неща се намират във взаимност и взаимно се определят. Цялото представлява съгласуваност и хармония, а не сбор и дори не синтез на отделности.

Поради това в западната поезия, базираща се в крайна сметка на език, назоваващ същности, могат и трябва да се търсят планове в изразителната сила на всяка дума. Тук може да се говори за символи като тъждество на различни планове на битието. Символът сочи отвъд себе си, към нещо друго, което в крайна сметка го надхвърля. Затова в западното изкуство има стремеж към Абсолютното, към трансцендиращата реалност, който никога не може да бъде напълно удовлетворен в измеренията на видимото и конкретното, а създателят на произведенията на изкуството е творец и обособен субект.

Изкуството на Далечния Изток е различно. Тук няма стремеж към трансцендиращия план, а пълна отдаденост на случващото се и като че ли безпристрастна свръхобективност.

Затова, докато в западната поезия можем да говорим за единство на два същностни плана в символа, в далекоизточната поезия като основен похват бих посочила отклика.

Откликът е и основен начин на съществуване на нещата или по-скоро на безсъщностните процеси според далекоизточното мислене.

В отклика двата плана присъстват експлицитно, паралелно и на пръв поглед независимо. Обикновено изглеждат като просто регистриране на факти. Специфичното умение на хайку поета обаче е да подбере фактите или събитията така, че те да отекват едно в друго. Тогава в пространството между двата плана или двете събития ще прокънти тишината, надмогващото дуалността прозрение, което ще роди истинското хайку.

При това откликът не е еднопланов или едноразов. Той поражда все нови и нови планове на откликване в дълбочина, разширява безгранично първоначалния неголям обхват, така че, подобно на капка роса, хайку побира в себе си цялата вселена.

Откликът трябва да отекне и у читателя. Ако не успеем да се потопим в отклика, хайку стихотворението може да ни се стори банално и скучно. Скочим ли в него обаче, подобно на жабата в старото езеро от известното стихотворение на Башо, цялата вселена ще отекне в кръгове от отзвучаващи екоти:

Старо езеро,
жаба скача в него,
пльок.

В единичния звук, разместващ във все по-бавни, разпръскващи се концентрични кръгове древния покой на езерото, се срещат два плана на реалността: светът на умиротвореността и светът на движението, светът на вечното и светът на мимолетното. Нито един от тях обаче не сочи отвъд себе си. Те са тук и сега, в непосредствена сетивна и конкретна даденост. Старото езеро не е символ на вечността и покоя, то е вечността и покоят, които извън него не съществуват в някакъв идеален или абстрактен свят на същности и истинско битие. Жабата не символизира преходното и динамичното. Тя е стрелкащата се за миг динамичност. Двата плана обаче не се противопоставят един на друг, нито се стремят един към друг, а взаимно се обуславят (пораждат според будистката терминология) и присъстват един в друг. Затова в един следващ момент на отклика езерото вече е вибриращата динамичност, а жабата е неподвижната и тежаща като камък самодостатъчна цялостност. Тя извършва само външно преместване, докато езерото се разклаща като че ли из основи. Тази взаимозаменяемост на плановете е от самото начало. Старото езеро несъмнено е застинало, но то е вода, потенциална динамичност, докато край него жабата присъства в своята като че ли завършена неподвижност. Именно това взаимно присъствие на противоположности, изразено в знака за взаимодействието на ин и ян, прави света вечно разгръщащо се и свиващо се пулсиране между покой и движение, между проявено и непроявено, между единично и множествено. Едното се разкрива само чрез другото и непрестанно присъства в другото. Покоят е зареден с движение, сърцевината на движението е покоят и те непрестанно преминават едно в друго. Това съотнасяне е винаги относително и безкрайно богато на възможности. Тук липсва отчетната точка на Абсолюта и поради това липсва краят, спирането. Едното непрестанно поражда другото, бидейки само пораждано от него. Този безкраен процес на взаимоотразявания може да ни запокити в просветлението, но и то не е Абсолют, а пробуда за непосредственото живо съществуване и неповторимостта на всеки миг от ежесекундното случване.

Взаимният екот на процесите може да приеме и съвсем конкретна форма. Ето още едно хайку на Башо, при което двата плана - близкият и далечният, големият и малкият, взаимно се заменят от перспективата и придобиват ново, просветляващо звучене:

Камбаните стихват.
Еква в нощта
дъхът на цветя. (Башо)

Дали дъхът на цветята еква като отглас от звука на заглъхващите камбани, или камбаните стихват, за да екне дъхът на цветята?

И камбаните, и цветята визуално си приличат, но тази взаимна отразеност и вътрешен екот между събитията не е отражението на огледалото, повтарящо, адекватно или не, образа. Тук екотът е отглас на взаимността, на взаимовръзката, която според далекоизточните мъдреци е основна характеристика на света. Тази взаимност не е причинната взаимовръзка, а взаимовръзката на съ-случването, на синхроничността, при което събитията като че ли преминават едно в друго, са едно друго. Затова хайку поетите могат да видят как

Пъстървата играе
по дъното на реката
сред плаващи облаци. (Оницура)

Плаващите облаци са не просто отражение във водата на облаците от небето, а са израз на вечно променящата се, флуидна и течаща действителност. Природата на облака е промяната, но природата на водата също е промяната, а и облакът и водата взаимно преминават един в друг в природния кръговрат. Поради това в известен смисъл водата е облаци и облаците са вода. В тази вселена всяко нещо се определя чрез другите, нищо няма своя собствена природа, нищо няма самостойно и независимо съществуване. Затова, за разлика от западната поезия, тук нищо няма свое собствено лице. Има само изплъзващи се и неуловими временни извивки на всеизпълващото движение. Наведе ли се над водата, далекоизточният поет ще види не просто своето лице, а отраженията на светлини, луни, листа или цветя, чиято преплетеност оформя неговия контур, така както и този контур оформя очертанията на листата и цветята на повърхността или на камъните по дъното. Облаци и камъни, риби и треви, човек и луна, всичко се прелива в едно крехко и сияйно взаимно единство.

Това единство е нетрайно, но във всеки неповторим, уникален момент е пълноценно и самостойно. Затова поезията на отклика ни разкрива вечното сега:

Пред портата
с бастуна правя вадички
в мокрия сняг. (Исса)

Безпорядъчното чертане в мокрия сняг е като изписване на рисунъка на живота. Нетраен и губещ се, задържащ своите очертания в една преливаща се, топяща се и течаща цялост, която всеки миг се мени и очертава нови извивки, нови кодове, нови писмена, които могат да бъдат четени и разгадавани, но които имат стойност само за този един-единствен и неповторим миг на своето случване. Подобно на хексаграмите от Идзин те разкриват една динамична ситуация, за да се прелеят в следващата нетрайна и уникална цялост.

В тази цялост, в това единство всички планове на съществуващото - човешко и природно, вътрешно и външно, голямо и малко, небесно и земно - са равнопоставени и взаимни. Тук отсъстват трансцендирането и копнежът по другия план. Ето например стихотворението на Бусон:

Ореолът на луната.
Ухание от сливов цвят
струи към висините.

На пръв поглед тук като че ли има копнеж по различното, небесното, не-земното. Всъщност обаче крехката белота на лунния ореол високо в небето и крехката белота на сливовия цвят тук на земята са в такава взаимност и съзвучие, че не е ясно дали не ухае лунното сияние и не светят цветовете на сливата. Двата плана отново отекват помежду си, за да ни поставят на онази граница, където възприятията преминават едно в друго и от дълбините на взаимния им отклик се разкрива пролуката към прозрението.

Тази пролука, проблясък или тишина, която се постига в един миг в резултат на дълбинния отклик, е всъщност най-съкровеният аспект на хайку, пробивът към прозрението. Тя се различава от синтеза и тъждеството на вътрешно и външно, от самотъждественото различие на вътрешно и външно, на общо и особено, постигано на нивото на символа. Прозрението тук е скок в отвъддуалността, до който ни е довел взаимният и нескончаем отклик между равнопоставени процеси и събития.

Тази пролука може да има и съвсем конкретен изказ, обикновено шеговит или гротесков, който цели да ни отпрати отвъд пределите на логиката и йерархията на ценности, изграждана от дуалистичния ум, например:

На Големия Буда
от носа излита
лястовица. (Исса)

Поради неочакваността и същевременно баналността на образа внезапно се озоваваме в ясната и отчетлива реалност на неразделението. Двата отекващи помежду си плана тук са високото и ниското, великото и незначителното, свещеното и баналното. В тази поезия обаче голямото и малкото са в непрестанно съзвучие. Тук няма низки и недостойни неща. Няма и нищо неприкосновено в своята свещеност. Всичко има своята ценност, своята стойност и своето място. Великото се разкрива чрез дребното, незначителните щрихи придават реални измерения на случващото се. Излитащата от ноздрите на статуята лястовица ни насочва към възможността за ежесекундно случване на просветлението, на пробива към истинското виждане на реалността. Със своя внезапен и неочакван полет тя като че ли го осъществява пред очите ни.

Така в хайку нетрайното и вечното, изменчивото и постоянното, подвижното и умиротвореното, близкото и далечното, многото и едното, уникалното и повтарящото се, като равнопоставени аспекти на непрестанно изменящата се динамична действителност, отекват едно в друго и взаимно се събуждат, за да отведат и нас до сияйните пространства на пробудата.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Шелинг 1980: Шелинг. История на изкуството. София, 1980.

Лосев 2003: Лосев, А. Диалектика на мита. София: Славика, 2003.

© Антоанета Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2007, № 5 (90)