ИВАН МЕТОДИЕВ: ПОЕЗИЯТА КАТО ПРОБУДА НА БИТИЕТО

Антоанета Николова

web

По повод шейсет години от рождението на един от големите български поети, Иван Методиев, издателство Стигмати издаде две негови книги: репринтно издание на излязлата преди повече от десетилетие книга Гъзове и облаци, най-скандалната книга в българската литература, по самооценка на автора, и издание на непубликуваните му философско-поетични разсъждения За образите и световете. Двете книги са колкото разнородни, толкова и обединени от разностранния талант на Иван Методиев. Гъзове и облаци е книга, в която се редуват възвишено и низко, светло и тъмно, в която медитативното вглъбяване в природата и ироничният потрес от обществената действителност се сменят като вдишване и издишване с пулсиращия ритъм на живата реалност. Бих нарекла тази книга една от най-будистките книги в нашата литература. И то не защото мисля, че Иван Методиев е будист, дзен будист, суфист и т.н. Той наистина дълбоко разбира същността на тези учения, но никога не се е опитвал да следва вече отъпкан път или да се подчинява на някакви модни тенденции. Не, той е този, който проправя пътя, който създава концепциите, който търси най-адекватната и неповторима, едновременно изконно българска и напълно съвременна форма, за да изрази идеите си. И ако казвам, че книгата му е будистка, това е защото от нея струи яснотата на пробуденото съзнание, което не се задържа и привързва нито само към изящното и възвишеното, нито само към грубото и омерзителното, което може освобождаващо да се разсмее и в единия, и в другия случай и чрез непрестанната смяна на перспективите да ни отведе отвъд всички противоположности до оголеното сърце на Реалността.

Тази смяна на перспективите, това освобождаване от каквито и да било привързаности, включително и привързаността към красивия изказ на собствения стих, е една от отличителните характеристики в творчеството на Иван Методиев. Можем да го открием в строежа на книгите му, където едно и също стихотворение се разкрива в нови аспекти в зависимост от новия контекст, в който е поставено. Можем да го открием в неуловимата смяна на думи и цели пасажи в рамките на едно стихотворение.

Подчертавайки взаимността и относителността на всичко, промените и преходите неусетно ни водят към дълбините на разгръщащото се единство. Изправят ни на ръба на различията, откъдето е възможно да се осъществи скокът в бездната. Защото за Иван Методиев поетичният акт е мигновено прозрение, което или се постига отведнъж или изобщо не се постига.

Затова, публикувайки едновременно две, привидно твърде различни по стил книги, издателство Стигмати плътно се доближава до метода на Иван Методиев. Със силата на коана едната книга ни запокитва право в пробудата на и за реалността, а другата безкомпромисно разнищва всеки миг от движението до и от първоосновата и разголва поетичното до неговата изконна същност, за да провъзгласи убедено тъждеството на Битие и Поезия.

Именно оттам, от изконната Реалност, достигана в медитативната пробуда, първоизточник на всяко творчество и на всяка вселена, извира поезията на Иван Методиев. Затова от привидно простите й форми струи неподозирана сила, изначалната, нехайна и неистова, сила на творението. По някой път тя е хаотична и разпиляна, защото само хаосът може да роди звезди, друг път е стройна и изчистена като химическа формула, в която е закодирано устройството на веществото. В един от вариантите на За образите и световете авторът казва: "Бог твори, без да иска - както детето чупи чашата" и "поетът е овещественият стих". Мисля, че това в пълна сила важи за самия Иван Методиев. Подобно на цар Мидас, с една почти равнозначна на проклятие дарба, той превръща всичко, до което се докосне, в поезия. Защото е успял да проникне до онова И между противоположностите, спояващо и разделящо, създаващо и унищожаващо едновременно, единен център на роящата се множественост, сърцевина на пропулсирването, с която вселената непрестанно се вдишва и издишва. И като даоистки алхимик да трансформира баналната плът на действителността в безсмъртната тъкан на поезията.

За желаещите да последват или споделят пътя на поетичната трансмутация, Иван Методиев е дал и конкретни указания. Те са закодирани навсякъде в поезията му:

Аз само тишината в теб докосвам -
да проехти. (Време и нищо)

А философско-поетичните проникновения на За образите и световете дават и ключа за разчитане на кода. Поезията или я има и тогава става въпрос за истинско творчество, за проникване до онова "там отдолу", "неизречимото", което "може да е същност единствено и само ако е поетично по род (независимо от това как ще бъде наричано - бог, дао, пустота, неопределеност, нещото, вакуумът или някак другояче)", или я няма и тогава става въпрос за (понякога много изкусно) имитаторство. Конкретната форма, в която се изразява поетичното, не е от значение: "и много ли е важно дали речта в мяра е стихотворна или прозаическа, или живописно-изобразителна, или музикална, или математическа, или философска, или е някоя от специалните речи на науките, или е на върха на пръстите, когато майка гали детето си?" (За образите и световете).

Създаването на истинска поезия за Иван Методиев не се различава от създаването на вселени. А неговата вселена е цялостна и всеобхватна. Тя има и своята митологична космогония. Едва ли има друг поет, който не само да е написал своите стихове, не само да е разработил своята поетика, но и да е създал цялостна митологична и натурфилософска канава на поетичния си свят, както прави Иван Методиев в "Структури" и в "Книга на прашинките". Така както Толкин изгражда до най-малки подробности фантазните си светове, базирайки се на широката си научна ерудиция, така и Иван Методиев разгръща измеренията на поетичната вселена, която сякаш има корени и в ученията на суфитите, и в притчите на Джуандзъ, и в приказките за Ориента, и в просветлението на хайку, но същевременно е напълно оригинална и самобитна, иванметодиевска:

- Той не сади дърветата, а ги ражда! - казват навитите. - Той вдишва пръстта и издишва невидими светове! Тези гори тук са само ехото на световете, които обитава! Корените на вселената са в сърцето му! (Структури)

Същото може да се каже и за Иван Методиев. Изворът на вселената е и творческият извор в него. Пробудата на поета за света е и пробудата на самия свят чрез поезията. Тя идва от най-съкровените корени на естеството и затова от нея не можеш да се скриеш, нито пък можеш да я съчиниш. Тя обзема като обладаващия шаманите дух: "Стихът отведнъж връхлита и връхлита целият или почти целият; а ако има празнини, отново се търси осенението, блясването"; "поетът в очакване на внезапността е като един вид заклинател, който призовава тишината да проговори, духът да се яви" (За образите и световете).

Затова Иван Методиев нарича една от формите на изконната поезия, която създава, нава, по името на идващите от отвъдното духове от славянската митология. И така, както в творчески план поезията блика от трептящото пребиваване в онова И, където всички противоположности са не просто слети, а надхвърлени в спойката на предединството, така в географски план новата поезия се ражда в земите, които Иван Методиев нарича "кръстопътни". Тази нова поетика е поетика на прехода, на движението, на проникновението, при което мигновеността на озарението е от най-висше значение.

Не може да не ни порази просветленото вдъхновение, с което Иван Методиев разработва митологията, философията, историята и стратегията на едно цялостно поетично учение. В издаваното от самия него списание той разкрива принципите на новата поетика. Тя не трябва да следва хода на логическото движение, движението "от причина към следствие, от форми към форми - т.е. във всички случаи движение между отграничени и отграничими (дефинируеми) форми", а хода на поетическото движение, "движението от форма към неопределеност, от реалност към отвъдреалност" (сп. Нава, 1990, бр. 1). Основната й изразна форма, нава, се определя като "един звук, един образ, едно действие, едно вдишване и издишване". Нава за Иван Методиев е лишената от всякаква изкуственост творческа спонтанност, която може да се разкрие в ежедневни и прости действия и в съчетанието на най-естествени природни движения:

Следи на речно рибарче покрай някаква чертица!

И чертицата може да е както от Лука Калиграфа, така и от някое върбово клонче, което, издухано от вятъра, пътем е драснало по пясъка! (Книга на прашинките)

Нава не е съчинителство или измислица. Това е пробуждане за начина, по който битието само изговаря себе си в случайната и спонтанна подредба на прашинки, мушици и птичи стъпки, в шарки на пеперуди, в безразборни, сякаш в състояние на съновидение или бълнуване, думи на дете или селски глупак. Според Иван Методиев вселената спонтанно блика нави, т.е. "мигновения на поетичното". Нава е свободният и непреднамерен израз на истинската реалност, която по същността си е поетична, т.е. непрестанно съзидателна и свободно спонтанна. Случайността, случването, което може да се постигне само при пълна, дзен-будистка непреднамереност и липса на цел, е самоизговарянето на света. Докато налагаме върху него щампите на предварителни очаквания и предположения, никога не можем да го постигнем: "Нава се случва или не се случва - и за тях това е всичко" (Книга на прашинките). Вселената е непреднамерена и непредсказуема и истинският творец е отворен, свободен и спонтанен във всеки миг, също като нея. Всяка преднамереност, всяко правило, всяко поетизиране убива нава, убива истината и поезията, които са тъждествени.

Истинската поезия се случва, когато е постигнато единството на всички неща до степен "птица да въздъхне - всичко се променя". Нава или приобщаването "към тайнството на Сътворението в мигновението на творческия акт" (Книга на прашинките) е именно това въздъхване на птица, което променя целия свят.

Нава, подчертава Иван Методиев, по необходимост е кратка, защото "колкото по-голяма енергия се поражда между думите, толкова по-малко думи са нужни" (Нава, 1990, бр. 1). Когато се постигне нава, звукът сякаш сам се ражда, думите сами се подреждат, трябва просто да "се вслушаш в гласа на дъждовния ручей, чистият глас, който извира от теб" (Космогонии). Нава, преминаването през прага, без да се отваря Вратата, води сякаш в някакъв парадоксален свят на чудесата, където посоките сменят местата си, перспективите на логиката се губят и светът се долавя в своята истинност отвъд сетивата:

Аз вече нямам тяло,
всичко
имам аз... (Космогонии)

Слятостта и единството водят към множествеността, губят се и се съхраняват в нея, така че всеки детайл от множествеността е самото единство, разпръскващо се и запазващо се в едно безкрайно разширяване (или стесняване). Затова "Всички неща са врати към различни вселени" и "Всяка река/ има различна луна". Основното движение и на вселената, и на стиха е пулсацията. И тогава всичко вътрешно е дотолкова външно и всичко външно е дотолкова вътрешно, че всяко нещо се трансформира в своята противоположност, за да ни отведе до пробудата:

Толкова дълбоко, толкова дълбоко
вдишахме, че целите се вдишахме
и изчезнахме съвсем! (Песни за сираци и сирачета)

Тази пробуда има за Иван Методиев и чисто социални измерения. Това е пробуда не само за естеството на природните и космическите неща, но и смразяващата пробуда за социалната действителност. И ако в метафизичен план Иван Методиев може да достигне до пречистеното състояние на просветлено надхвърляне на противоположностите, в социален план противоречията го изправят пред бездната. И това не е бездната на духовния скок, а реалната и конкретна бездна на гнева и унижението:

Към дъното! Към дъното на всичко - там е просветлението!
И целите да бъдем омърсяване, да бъдем разложение (Повече тишина)

или

Отвори се земьо! Отвори се земьо!

Може би освен болката от социалните противоречия Иван Методиев изпитваше и болката на Вестителя, чиито послания заглъхват в суетния шум на посредствеността. Докоснал се до дъното на нещата и вселената, той искаше да ни извади от полузаспалото съществуване в света на вещите и притежанията и да ни даде досег с онази Истина, чийто аватар беше. И ако поезията идва като осенение, той е истински пророк на едно ново поетично Откровение.

Дано сега го чуем по-добре!

© Антоанета Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2009, № 2 (111)