Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АКО НЕ ДНЕС, ТО УТРЕ Е ЗАКЛЮЧЕНИЕТО...

Ангел Дюлгеров

web

Юрий Лучев. Ексхумация на слънцетоПрочитът на "Ексхумация на слънцето" проваля всякакви илюзии, че в края, навел се опасно над огледалото на езика, човек е в състояние да намери достатъчно аргументи да сглоби отново душата си, разломена от симулираната пълнота на земния живот. За артиста творчеството е страдание. Елиас Канети бе писал, че "откакто човешкият живот е престанал да бъде мерило, не съществува никаква мярка за нищо".

Човекът - губещ се в реалността и подреждащ обитавани някога пространства, човекът, търсещ равновесие на тънката граница между смъртта и онова, което животът му оставя като мизерно ресто, полага безмерни грижи за думите, сякаш иска да покаже как сме направили всичко, за да унищожим тази тъпа илюзия за щастие и съгласие, с разобличаването на която ще се слави XXI век. Свръхсъзерцателен и донякъде имагинерен, Юрий Лучев е замислил поемата си като театър, като театрална ситуация, превръщайки наративните времеви пластове в събития, които не се поддават на описание или рационално разбиране. Сферата на интимната изповед появява едновременно идеята за смъртната участ на плътта и неутолимата енергия на първичното - трепкащата по ръба на острието безсмъртна искра на духа, границата между разума и вярата, дълга и греха, живота и небитието... Позиция, отваряща път за радикалните форми на поетическата антропология.

Дали ще се разпаднат илюзиите ни за живота след прочита на тази книга - удивителна, объркваща и несводима до така популярните днес квалификации за модернизъм или постмодернизъм? За здравия човек животът е едно неосъзнато бягство - твърди Франц Кафка, - което той не иска да признае дори пред себе си. Бягството от мисълта, че един ден - рано или късно - той ще умре. Болестта е винаги напомняне за смъртта и заедно с това - проверка на силите. Ето защо: болката, болестта, страданието са най-важните извори на религиозността. Защото

не е сигурно какво и как ще стане
къде ще се родиш, какво ще облечеш
и вземеш за из път
дали ще проговориш или само хленчиш
под върбата
край реката...
дали ще хванеш вярната посока
(която е на запад но мъглата?)
или ще бродиш напосоки из полето
в студена пот и страх от известеното разсъмване
пълзящ из сенките без взор и слух
недороден и недовършен
с примка на врата от пъпната ти връв

Юрий Лучев е постигнал нещо наистина забележително - сътворил е сложна асоциативна поезия, като в същото време е успял да вникне в ситуациите, в необичайното, в интимния свят на човека, изправен пред смъртта; очертал е актуалните идейни, социални и етични проблеми, свързани с обществото и природата, видимата реалност и (истинската) реалност на идеите, достижима само за интелекта на посветените. "Ексхумация на слънцето" е своеобразно свидетелство за прехода, изповедите са тъжни и иронични, подсилени с лютата пиперка на сатирата, много често нелишени от гняв ("но еба си нищетата/ но еба си съботната интелектуална дрямка:/ времето изтече и Балканът си разкрачва долините/ па макар все още срамежливо"). Болестта на лирическия човек е преодоляла опасните пещери на желанията, изострила е сетивата му, заедно с нея той е започнал да мисли годините като дни, и за да не изпада в мрачното състояние на човек, който брои времето и се самосъжалява за безплодните си усилия да осмисли природата на българската душа, изгубеното чувство за хармония... Стремежът на поета е да съхрани най-крайната и възможна истина на дълбокото, истински несравнимото, изначалното, общото за всички нас човешко подчертаване на разграничителните черти на времената за сметка на човешките достойнства - мними, често фалшиви и скоротечни.

Този страх "да не ни познае слънцето/ с всевиждащото си око/ и златното махало да не ни погуби..." всъщност не е ли незавидната ни съдба да пребиваваме на тази грешна земя като "пъстра птица, затворена в клетката на екзистенцията" (Франц Кафка). Днес безсрамно се отвърнахме от Човека и даже публично се погнусихме от това, какво шепнат разтрепераните устни на грешниците в дрезгавината на Края; от съдбовно всеприсъствие на Болката, от която човек не може да се отскубне, въпреки непрекъснатите си опити да трансцендира чрез Бягство...

Агонизиращото утро през април
макар да казват всички че
през август ще умрем
под ореховото дърво
по пладне
(не по-късно)
Без опити за бягство
Вразумени
от бича на Слънцето
(слънце посред бял ден -
ако можеш да си го представиш
а ако не можеш поразпитай надзирателя)
Гаснещото Слънце
Давещо се в слузестото гнойно блато бившо езеро със водни лилии
в градината с тополи и брези

Може да се каже, че в презентационистката епистема на философстването на Юрий Лучев няма отвъдност спрямо битието, което да фундира обективността, няма всевиждащ и всезнаещ субект, няма око на Бога. Неговата поезия е по-скоро процес на непрекъснато преинтерпретиране и самоизграждане, отколкото откриване на несъмнени истини:

Ветре ветре
изсуши дланта ми
простри ме
отвей косата ми
напълни устата ми с пясък
и ушите ми
не съм те сънувал
в пустинята е
тича
нека нека
ще спре ще спре
нищо нищо
живи ли
са
нищо нищо
забравих забравих
кое кое
кое ли кое ли
нищо-нищо
смърт-смърт
смърт във смъртта
нищо-нищо
разкайвам се
нищо-нищо
пропъди мухите
нищо-нищо
вода ми дай
нищо-нищо
нищо-нищо.
НИЩО!

Книгата е един примамлив хоризонт, който ни тегли напред, удържайки както значението на всеки отделен детайл, така и смисловата цялост на творбата. Езикът непрекъснато всмуква реалността, за да я "изтласне" на различни темпорални равнища, които генерират смисли и съответно светове. Противоречията, които се получават при опитите за обективистично познание на субективната история на човека показва нови начини на смислообразуване, които излизат извън рамките на фигурите, поддаващи се на формализация. Споменът за изминалия живот "някак си се рее безтелесен" и разгъва, "сякаш насън" своя безкрай с онази Пенчо-Славейкова тъга на тръгването към самотата, разделите, нещастието и неутолимата тъга по съпричастие:

АЗ СЪМ ХЪЛМА

през мен
преминаха стадата
преминаха пастирите
преминаха жените с тесни ходила
пренесоха децата си на гръб
и кошниците
стомните
пренесоха отвъд
гледаха ме
спяха
обливаха
преливаха
влизах в очите им
влизах в косите им

о аз безплоден и безводен бряг!

Юрий Лучев чудесно умее да пренареди картината на битовото, за да достигне до по-сериозните обобщения в сферата на социологията, етиката, дори философията на съвременността:

Лаят днес
Много им дойде
Наистина
Обясняват на живущите наоколо
По повод на охраната на забраненото пространство
Региона
С прискърбие ви съобщаваме
Това е мястото където
Умрелите са повече от живи...

Чувството за детайл, умението да сюжетира, както и ненатрапчиво постигнатата дистанция, от която случващото се тук и сега проектира върху екрана на времето нелепата и безсмислена човешка мисия "да носи ореол от грях и да постига свободата си в порок и гибел", доказва на практика, че значението на поезията произтича от дълбинното духовно "дишане", следствие е от едно фундаментално мисловно и езиково изместване. Езиковата игра, риторичните фигури, иронията, неопределеността, "другите" форми на писане са фундаментът на мъжеството да се формулира вариант на истинската еманципация на Човека спрямо съвременното информационно пространство, търсещо разнообразни фундаментализми и претенции за обективност:

Няма памет
в телата красиви -
така далече е главата
от нозете
нямат сенки
телата прозрачни
сянката е от облак
...
повиха ни
приспаха ни
нежни ръце
в тинята топла
на дъното

Мисията на интелекта е да намалява ролята на страха в човешкия живот - така четенето-писане у Юрий Лучев е винаги скептично, критично и точно затова проникващо, остро, съмняващо се, недоверчиво... дълбинно отдадено четене пред огледалото на Другия. "Древните са използвали една техника, при която през малки пръчици са издухвали оцветител прашец върху дланите си на стената, оставяйки своите обратни отпечатъци." Така е и с образа в огледалото. Така е и с всяко лице, обърнато към някого, което го прави лице. "Да спасяваме неспасяемото и да възстановяваме невъзстановимото" е повикът на късния "варваризъм", който с щедра усмивка ни обещава Всичката светлина и Всичката любов на обикалящия като диво куче след опашката си свят.

Съпротивата на съвременната поезия е по необходимост политическа. Смъртният човек на Юрий Лучев има нужда да разкаже с хирургическа точност укритите неизвестно кога и от кого думи ("но как и какъв трябва да е човек за да изпитва чиста радост, щастие и покой без угризения и съмнения и колебания или такова нещо няма или трябва да е луд или бог или дете или да не му трепва сърцето или мигва окото..."). Лирическото откровение въздейства необикновено и придава на изповедта съкровена, едва ли не болезнена интимност, а диалогът с гласовете на миналото убедително извайва драматическите стълкновения, "където има нещо по-страшно от всичкото това лутане питане блъскане викане врява и безумство шум и ярост" - да знаеш за какво и кому си плащаш. Вече нищо не спира лирическият човек на Юрий Лучев да остави духа си да витае, без да се пази от обвиненията в мистицизъм, които съм сигурен няма да го отминат; вярвам, че няма да е зле като начало да се убеди човекът, че не е непременно, както той се хвали, царят на сътворението. Голямото средство, с което авторът на "Ексхумация на слънцето" разполага за "светлата страна на надеждата", е поетичната интуиция. Най-накрая освободена от юздите си, тя има претенцията да е не само асимилатор на всички познати форми, но и смел създател на нови форми - т.е. в положение да обхване всички структури в проявения или не свят. Тя единствено му дава нишката, която го връща по пътя на Гнозата като познание за надчувствената Реалност "невидимо видима в една вечна тайна":

Бил си там, само ти си видял
как сърцето си стяга багажа
на безлюдната гара
в летния мирис на коловози
и препикани траверси
Много отдавна оттам
бил отпътувал последния влак.
Нямало е и живи мухи...
...
Всичко чух но не помня дали съм те виждал.
Аз нямам очи за света.

Търсенето на изгубеното настояще е всъщност търсене на мелодическата истина на мига; желанието да изненадаш и да уловиш тази бягаща истина; желанието да проникнеш в тайнството на непосредствената действителност, която непрекъснато напуска живота, превръщайки го в най-малко познатото нещо на света. Точно в това е, струва ми се онтологичният смисъл на разказаното в поемата.

Юрий Лучев освобождава човека от неговата собствена безкрайност и така възвръща големия смисъл на изкуството - то е свързано с времево ядро, което се крие едновременно в познатото и в познаващия. Или във времето, което ги сплита и свързва точно тук и точно сега. На фона на днешната поезия с все по-намаляваща чувствителност при употребата на езика (на експерименти без всякаква хипотеза!), в "Ексхумация на слънцето" диренето на имплицитната автентичност, родена от "преплитането" на различни темпорални и тематични пластове, поражда необходимостта от нов дълбинен подход към живота и преосмисляне на двете измерения - рационалното и екзистенциалното. Двата въпроса "Какво означава да съществуваш?" и "Какво означава да мислиш?" насищат връщането към преживяното със своеобразна десакрализация на живота, любовта и възможностите на човека да изпълни в себе си божествения проект. Има трансцендентност в самия човешки дух. Още Хегел го казва: има извисяване на човешкия дух като такъв, извън религията, извън сакралното:

смърт сред тръстиките желаем
дългокоси
с посинели нокти
сега сега
доде са розови сърцата ни
о нощ
в тръстиките желаем
и в паяжина да заспим
под златното махало

не ни спасява светлината
не ни спасява светлината

нищо-нищо...

С подобаващите контрасти, но в цялостната поетическа линия на разказаното, с ясно артикулирания вертикал и емоционалната съсредоточеност на фразата, с логиката в драматичното изграждане на земно-националните ни перипетии, Юрий Лучев хвърля различни светлини и сенки, в чиято игра се завръщат идентичностите на света, живота и смъртта - сякаш нищо вече не е самото себе си, а преображение на нещо друго - едновременно познато и непознато, близко и далечно, крайно и безкрайно. Черното блато на житейските неволи, реката с плаващия хляб, голотата на детството и белотата на камъка... - това не е нова културна софистика, но не е и зле разбрано медийно естетизиране. В разгула на въображението поетът търси изненадите на прочита и тотално променя отношението знак-означаемо. Изпепеляващата сила на отделните темпорални фрагменти се дължи на факта, че са разположени на кръстопът на събиране и разделяне, на преобразуване на житейската ситуация (болестта):

расте зеницата
смаляват се телата
расте кедър
расте дъб
и след това
и след това

хайде-хайде.
ХАЙДЕ, казах!
...
любима

сме там където някакво зачатие на светлина
се гърчи във отслабващи родилни мъки.

Най-голямото постижение на Юрий Лучев в "Ексхумация на слънцето" е победата на поезията, нейното преобразуващо и изкупително господство над целия универсум. Със смъртта въпросите остават открити: къде би отвел човека пътят, прекъснат така внезапно? Накъде е вървял, когато е трябвало да срещне смъртта? Вътрешната необходимост на смъртта е само една от възможностите за обяснение наред с толкова многото други; но след като смъртта му не е дошла по вътрешен зов, нито по таен знак и краят на жизнения му път не може да бъде сметнат за край, някои завои по този път трябва да бъдат потърсени в духа. Тук ясно и чисто звучи гласът на трагическата мъдрост: човешката трагедия е трагедията на пробуждането на душата:

за майките които в крайна сметка
присядат във Копривщица да чакат
вестта за цъфналите вишни

за низостта на слънцето
високо в небесата

за бъдещето на нощта
надвиснало над голите ни вратове

за четирите посоки на света
и твоята ръка трипръста

...за кораби и хоризонти
изчерпващи пейзажа

опростен до две съгласни
и приказки били-небили да ми разказваш

Като разголва същностното в душата и презрително оставя да отпадне всичко друго от нея, познанието за границата придава на същността на душата реално битие като вътрешна и единствена необходимост. Това е така, защото само за външния поглед границата е ограничителен принцип, изключващ възможностите. За пробудилата се душа границата е познанието на онова, което истински й принадлежи.

Юрий Лучев е сред малцината, които съумяха до тук да изживеят своята съдба само в поетизации. Всред морето от капризни и крайни индивидуализми неговият тиранично съзнателен култ към Аза е един великолепно цъфтящ остров - индивидуализъм, по-упорит и по-своенравен, по-съзнателен и по-безкомпромисен от този на популярните днес агресивни законодатели на литературната мода. Юрий Лучев изтърпя цялата мъка на самотата, но се приготви да остане завинаги сам. Всеки отклик е за него неочакван успех, щастлива и ощастливяваща случайност; но като цяло неговият живот е една велика, свирепа и славна необходимост и всяка загуба го обогатява точно толкова, колкото и всеки успех.

 


Юрий Лучев. Ексхумация на слънцето. Пловдив: Жанет 45, 2017.

 

 

© Ангел Дюлгеров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2018, № 6 (223)