Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕЗАВЪРШВАЩИ ДИАЛОЗИ

Ангел Дюлгеров

web

Книгата на проф. Славчо Иванов носи сполучливото заглавие "Пътуващи диалози". Проблемът за диалогичния прочит на литературата е разгледан от Сл. Иванов в исторически и в съвременен аспект, от Вазов и П. П. Славейков до днес, защото той е тясно свързан с развитието на естетическата мисъл, с промяната на естетическите позиции на писателите, изразени в литературните течения, в художествената динамика през десетилетията.

Върху основата на конкретния художествен материал Сл. Иванов очертава развитието на естетическата позиция на всеки разглеждан автор, прави обобщения и търси онези моменти, които са характерни за целия литературен процес, за оформянето на един или друг художествен модел и за спецификата на теоретичното и естетическото мислене. Така Вазов е видян като писател, познал "светът невидим на поета", но посветил таланта си съзнателно на една по-голяма, значителна цел - на народа, на родината. По този начин според Сл. Иванов Вазов е първият, който "даде първомодела на проблем от сложен философско-естетически порядък - призванието и съдбата на поета".

В книгата са съотнесени литературни произведения, в които човешки образи и мотиви представят светогледни идеи. Защото не литературата, а мировъзприятието чрез литература вълнува Сл. Иванов. В този смисъл бих нарекъл "Пътуващи диалози" опит върху ценностната система на българската култура.

Анализът търси непреходното в идейно-естетическите диалози на времето. Така постепенно, с натрупването на анализационните впечатления Сл. Иванов изгражда своята концепция за света, за "България като свят, самодостатъчен, за да е европейски". Естетическият диалог Вазов - Славейков реализира един назрял етап на развойни процеси, освободили нашата поезия от нейната балканска етносоциална затвореност, утвърдил общочовешкото и с това станал предтеча на раждането на нови авангардни манифести, които по-уверено да провокират традицията. Вазовата статия "Осветление на българската поезия" (сп. "Зора", 1885) според автора е първата значима теоретико-естетическа студия, поставила въпросите за надисторичността на поезията, за свободата на Художника и др. Сл. Иванов проникновено, с позоваване на текстовата фактология доказва, че много от естетическите сюжети на модерния Славейков започват своето литературно битие у Вазов - за "нетленността" на творчеството, за автономията на твореца, за "европеизацията" на българското изкуство. Художествените рефлексии на тези идеи авторът проследява в "бляновете" на П. Ю. Тодоров, в критическите дискурси на Г. Милев. Чрез тази диалогическа близост авторът развенчава мита за антагонизма между поколенията, разчитайки сложните естетически напластявания като "предсказуеми, макар и несъзнателно търсени диалози". "Модерното" го има у "традиционалистите" Вазов, Михайловски или Величков - пише Сл. Иванов, - а "традиционното" не е чуждо за "модерните".

Диалогът за осветляването на новата българска литература е доловим особено отчетливо в дискусиите за общочовешкото, за истинската, вечната поезия, освободена от "прежния" патриотически патос и устремена към невидимия, богат за твореца свят. Във връзка с тези идейно-естетически търсения на следосвобожденската ни литература Сл. Иванов проследява и развитието на темата за Душата на художника артист. Отбелязвайки несъмнената зависимост на възрожденския поет от Обществото, авторът концентрира вниманието си върху статията на Вазов във сп. "Зора", приемайки, че в нея за първи път е представен обликът на един нов тип художник, "който вече трябва да обърне лице към самия себе си и като поет лира" ("не тръба"). Наченатият в тази статия диалог със Славейков "отваря" подстъпите към модерната поетова самоличност - с богата втора, "тайнствена" действителност, съхранена в "просторната" душа на художника.

Според Сл. Иванов с концепциите си за поета и обществото Вазов прави възможно търсенето на Поета с лице към Европа ("И към самия себе си като остойностяващ се индивид"). А оттук и диалогът с поезията на П. П. Славейков, на П. К. Яворов (свръхземните проблеми за живота, за "висшата" цел на личността, за проклятието да бъдеш роден) и т.н. Именно съпоставителният прочит на Вазовия "Excelsior!" и Яворовото "Към върха!" има за задача да потвърди тезата на автора за идейната приемственост в новата българска литература по отношение на Твореца, поел по пътя към Върха, прокълнат да върви по магистрала от съмнения и терзания. Личност, която пътува към върха в себе си. Визията за Вазов като потенциална модерност, като епоха на отваряне на света "по всички посоки" (М. Цанева), като изпреварващо присъствие в полето на българската модерност Сл. Иванов илюстрира и чрез избора на Г. Милев да включи Вазов в "Антология на Жълтата роза".

Разширявайки обхвата на диалогичните си прочити, Сл. Иванов проследява и ред проблеми, свързани както с традицията, така и с "модерното световиждане" и художествения синтез - с промяната в системата от ценности и идеали у възрожденския (Хр. Ботев - "Хайдути") и следвъзрожденския човек (П. К. Яворов - "Нощ"), призван да види новата българска държава и в историко-социалното пространство, и в периметрите на духовната свобода; с поетическите образи на "нощното" пространство (у Вазов, Славейков - Яворов), представляващи един от подстъпите към т.нар. европеизация и модерност, което означава и диалог, съобразяващ се с движенията вътре в себе си; с непреодолимата драма на индивидуума (Д. Дебелянов - "Гора") и на колектива (Т. Траянов - "Родният лес"), с диренето на безкрайно-безутешни отговори за непристъпната "гора-свят", представящо цялостността на Кръга; с човека, изправен пред "неизбежността да медитира", да копнее да достигне до нирвана и чрез това да се индивидуализира в мисълта за Покоя (статията "Нирваната - от Величков към Яворов"); с преориентацията в типа художествена наблюдателност и синтез; с боравенето с поетическия език и с тропите като израз на общуване на поетическата личност със самата себе си (статията "Две редакции на Вапцаровото "Писмо" разговарят").

Оставяйки верен на интереса към "еволюиралата трайност" на теми и мотиви в новата българска литература, Сл. Иванов подробно и задълбочено маркира трансформациите в концепцията за човека, за художествената личност, за поетическия Аз, търсейки способността на следвъзрожденския творец да намира смисъла на живота в борбения дух, в непримиримостта, във волята за изстрадване на познанието. Ботевата бездна на робската неволя отстъпва място на екзистенциалната личностна несбъднатост (Яворов, Дебелянов, Траянов), големият свят на колективно-родовото вече е "свит" до личностно-индивидуалното. Образът на нощта стои в центъра на наблюденията на Сл. Иванов. Този образ обединява поетите на нова България с внушението си за самотност и автономност на човешкия дух и на духа на поета и се явява едновременно лирическа пролегомена за пълната херметизация на модерния неспокоен ум, устремен към истината страдание и истината лъжа. Нощ безначална и без край, "след която вече се не съмва" (Яворов).

Форми на близост и отдалеченост Сл. Иванов открива в архетипните пространства на Гората и Балкана ("мъдра вечност" в литературния ареал на балканския регион), в две разделени във времето, но диалогизиращи си творби - "Бай Ганьо" на Алеко Константинов и "Смехът на Добруджа" на добруджанския публицист Яне Калиaкренски. Успоредяването на двата текста дава основание на анализатора да направи извода, че четири десетилетия след излизането си Алеко-Константиновата творба продължава да обсъжда съдбата на човека - неотделим от родната майка земя, резервиран спрямо "европейските парфюмни аромати", оглеждащ своята съдба и бъдеще в драматизма на раздвояването нашенско - чуждоземско. Подобен диалог с десетилетни етнокултурни исторически пластове отличава и изследването "Самопознанието като модерно тълкуване" върху "себеироничните прозрения" на Стефан Гечев и Стефан Величков. Търсейки непреходното, "минаващото" във времето, авторът сполучливо "налучква" един от най-големите проблеми на съвременния човек - търсенето на себе си като Аз сред груповостта. За да не може да се въздържи в края и в чисто свой стил да проектира проблема върху "хипермодерното отвъдно тук", където Стефан-Гечевите прозрения за видимия свят по отсечките себепознание "успешно" намират продължение у търсещите и питащи модерни писатели, като Ст. Величков, Зл. Златанов, Г. Господинов, Е. Сугарев, Ив. Младенов, Б. Иванов и пр.

Ще завърша с един несъществуващ диалог в книгата на Сл. Иванов. В статията си "Михаил Арнаудов и една неосъществена среща със символизма" авторът прави следната констатация: "Трудът на Арнаудов ... учи, че след като историята само отчасти може да представи авторите-герои от своите посоки, цена необяснима ще имат монографиите. Талантливите монографии - като тази на Арнаудов, която провокира символистиката ни за диалог. А диалогът си остава проекция в някакво хипотетично бъдещо време". Приемам, че в тези думи се съдържа и предизвикателството на Сл. Иванов за диалог към нас, читателите на неговата книга - чрез теорията на литературнокритическия "класицизъм" е наивно да се изучава българската литература, защото тя е твърде богата, за да бъде подценявана: с вековния етнокосмос, с интелектуално-естетическите си прозрения. Диалогът действително трябва да продължи, дори и проектът ни за него да остане недовършен.

 


Иванов, Славчо. Пътуващи диалози. София, 2005.

 

 

© Ангел Дюлгеров
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 4
© Електронно списание LiterNet, 04.10.2006, № 10 (83)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 4.