Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕВЕНЧАНИ МИГОВЕ
Един въображаем диалог, който постепенно преминава в многогласие

Ангел Дюлгеров

web

Днес вече е почти невъзможно да предвидим последствията от културния експеримент на последните две десетилетия. Превърнал себе си в мярка и средоточие, съвременният поет скъса пъпната връв с вселената на хората, маргинализирайки обществените си роли в "имитаторски попълзновения към живата естественост" (Гео Милев). Един обособен човек, който заложи като "ва банк" на точка, от която няма връщане. Срещу него обаче все още е жив творческият дух, който, надникнал над бездната, иска да разбере какво става там. За да "назове нещата с истинските им имена" и ако рече Господ, да подреди отново света.

Новата книга на Иван Ставрев "Продължение в отвъдното" е естествено продължение на сборника "Лирика" (2002), където въпросите бяха по-скоро поставени или предчувствани. Настоящата рецепция на стиховете от "Продължение в отвъдното" най-(не)очаквано намери своя идеен и художествен съмишленик в Словото за Иван Ставрев, написано от Сашо Серафимов. Впоследствие между редовете задочно се намесиха и гласовете на Фикри Шукриев, Атанас Коев, Емил Иванов, Атанас Липчев, и стиховете на самия Сашо. Намеси се и изкушението да попитаме по-младите - кой е Иван Ставрев?

В стихотворението си "Великият Гетсби" той пише

Вече не помня. Какво ли не бях!
Бях Морякът, Певецът-строител, Мечтателят.
Бях Гаврош - на барикадата пях!
Бях на "Арго", преди да го спуснем от стапела...
На пияния кораб се спусках във трюма
и бързо излизах на мократа хлъзгава палуба,
дето вятърът свиреше песен,
                                пронизан с хиляда куршума...
Бях на вахта - на пост денонощен.
Два делфина летяха след мен и ми носеха пощата.
...
Оня Мечтател,
оня Влюбен и Луд,
който,
минал през ровове, ридове, рифове, преспи...

Преди време във варненския вестник "Народно дело" имаше рубрика "Къде си ти?", а преди десетина години гост в нея беше поетът Иван Ставрев. Какво сподели тогава той (предавам го с известни съкращения): "Къде съм? Къде не съм! Май - все в чужди къщи. Само вечер лягам в своя постеля. Вадя си хляба, като редя теракота и фаянс, завинтвам водопроводи, хвърлям бетон за плочи, редя керемиди. Трябва да се яде. Имам семейство, деца. Физически съм зверски уморен. Изтощен. Нямам време. А така ми трябва време! Да пиша, но и просто да си почина. ...и чувството за хумор вече мъчно ни спасява... Срещите ми със събратя по перо все по-често пак са на строителните площадки... Битката за хляба обаче ми изчерпва силата. Ето, в понеделник ме тупнаха да водя Празника на поезията в Дома на писателя, а аз едва гледах. От друга страна, си мисля, за утеха може би, че само когато човек осъзнае разликата между живота и поезията, печелят и се обогатяват и двете. Само тогава и животът, и поезията стават истински."

Мнозина са твърдели, че неговият образ не може да се съзерцава както други. Мнението на Сашо Серафимов е на човек, сплел неразривно съдбата си с ефимерностите и неизбежностите на едно съществуване, белязано от приятелства и поезия: "...много години заедно сме обитавали селенията на поезията, вървели сме из долините, върховете и подножията на поетичните планини. Пътищата на душите ни са минавали през един и същи брод реката на живота... Та ние сме заедно от 35 години! Срещата ни беше в Девня. Животът тогава е сигурно мит за младите днес, но ние го изживяхме този мит, участвахме с кръвта си във всичките му мигове, съблазни, страхове, мечтания, разочарования и драми."

Драматично сгъстен е последният автопортрет на самия Иван Ставрев в стихотворението "Аз сторникът": "От мене тръгват и/ при мене се завръщат всички пътища./ Пресрещат се и се кръстосват в мен посоките./ Пространствата във мене се затварят./ Без мен не съществува красотата./ Хармонията е безсмислена без мен./ До мен и Любовта не бе позната."

Свръхконцентрацията на смисъл в тези шест изречения не може да приглуши по-дълбокото усещане за една съдбовно-трагична обвързаност с хората, далечна на онези неизбежни чувства и усещания, наводнили лириката ни от последните 2-3 десетилетия. Налагането на определено мъжествената Аз-позиция неизбежно води мисълта до следващата неизбежна истина за личността на поета Иван Ставрев - подобно на Сократ само Поетът може да пие направо от отровата. За другите философията намира литературна алхимия...

Неизвестно защо, но и до днес предпочитанията на болшинството читатели са насочени към книги, в които поетът демонстрира неопровержима гражданска доблест. Най-лесният отговор би бил защото мнозинството от нас не притежават такава - така ни учеха прекрасно с Некрасовата мисъл: "Можеш да не бъдеш поет, но гражданин си длъжен да бъдеш!" Но ако сведем поетическия разговор към творящия човек, то словото неизбежно ще изглежда много по-драматично като "собствена първородност" (Иван Динков). В този смисъл "Продължение в отвъдното" на Иван Ставрев навлиза в Обетованата земя на поезията извън литературните щампи за есенно себепостигане, зрялост на таланта или други подобни щатни измислици. Застанал пред "огледалото" Иван Ставрев асоциативно разпръсква житейски епизоди, завои, изненади, които провокират и с неочакваните обрати на мисълта, и с умението си да преоткриват по свой начин отдавна познатите жестове на нашите малки, зле организирани или почти забравени революции. Това е присъдата на всеки прогледнал - да носи вината за безименни грехове. Едно "време под линия", на което малцина днес обръщат внимание. Но зад образцовата и завършена монолитност на биографичния цитат при Иван Ставрев не спират да ни стряскат срутващите се "високи клади" на "всички грешници", осмелили се зад "размътените потоци на мислите", през "лютите, солени, размазани образи" на очите си да ни завещаят неказаните думи, "събирани по дългите и стръмни друми". Доколко ще разшифроваме словото на поета, зависи от способността ни "да четем изгубените кодове на Времето", да съживим мъртвия език на романтиците, по който ще потекат посланията, идващи от тази поезия - послания-свят "на пожертвано за други поколения".

Философски обобщена и изчистена от съмнения и раздиращи противоречия, поезията на Иван Ставрев преминава през нежната, звънтяща от чистота образност на стиха. Макар и в последните години все по-често да пристига до заветния бряг, там, където чакат душите ни - уморени от делничност, нетърпеливи за обич и празник, готови да приютят птиците на поредното поетично ято, словото на Иван Ставрев остава вярно на надеждата, че ще ни има тук, на земята, при всяко пролетно завръщане на птиците.

Иван Ставрев умее чрез думи да стъкне огън в ледения мраз на настоящето, да изброди без жалост дълголетните спомени, за да ни внуши, че нищо не си е отишло и трябва само малко надежда, с която да разжарим почернелите въглени. Страшна е безкомпромисната съвест и колкото и да я извърта, да блъска и да я унижава днешното ни време, тя винаги ще търси заледените пътеки към неугасващото слънце на човешките мечти. "Творенията на Иван Ставрев отколе са така живи - подсказва Сашо Серафимов - те по скоро са филмови документални клипове, отколкото стихотворения. Стиховете в "Продължение в отвъдното" са един дом на едно поколение, на един преломен отрязък на времето българско. И този дом е в сърцето на поета. Те обаче не са афишът или плакатът на това поколение, те са ежедневният разказ, ежедневната борба с живота в нас и извън нас. Ако тръгнеш да обикаляш поетичните пространства, поетичните декори, където се разиграват духовните събития на автора, сигурно няма да ти стигне един живот, но ако речеш да повървиш по "дълбокото дъно на книгата", както казва Борис Христов, наистина само за няколко часа ще усетиш поетичното богатство и ще изминеш хиляди километри живот и разстояния."

Макар и навлязла в есента, душата на Иван Ставрев продължава да се извърта, разпъната на кръст между поетическата орис и общественото безхаберие, между последните жълти стотинки и упованието на ситото утре... готова да понесе всичко в името на топлотата, която, вярва поетът, все още свети в душите и в очите на хората.

Изградил своята малка поетическа Вселена в необятния свят, в необозримия Космос на българската литература, Иван Ставрев продължава да проповядва и в най-новата си книга своето верую, че ние сме осъдени да се търсим, да търсим щастието, да постигаме другия до себе си, да се обичаме сега и тук, защото отвъд няма друг живот, защото дори и да има, там ние вече няма да бъдем същите. Всичко е любов и болка и в следващия миг ще се повтори, само че без нас. Спомен за нежност, за дом, където някой те чака с чайник, с чашка ром и преданост без остатък. Ще умре този свят на любов и на сняг ненаситен и сред приказния, снежен алков снегопадът - този нежен издайник, ще подеме лудата младост на спомена. Бяла обич. И бяла раздяла... Любовта е единственият начин да познаем безприютността на света и да заобичаме Живота още по-силно:

Обичах те, Живот, но Смъртта е влюбена в мен,
А То е по-силно от
Мен. Може би това също е... любов?
Макар и... в друго измерение.

Тук някъде словото на Сашо ме прекъсва с повече нетърпелив, отколкото назидателен тон - на Иван винаги му е била потребна конкретна любов, която да го дарява с нежност и сила да оцелее сред джунглата от лъжи, нежност, до която да се прислони - "бяла обич от високото долетяла". Сега вече сериозно предавам думите му, разпръскващи прохладата на живота: "Смъртта на любимите неща са родили бисерите в първия цикъл "Нежност", посветен на Ренка. И какъв свят само". Ще цитирам някои от Сашовите предпочитани стихове:

Някой тихо оттам, отвисоко душата си сипе.
Бяла радост вали и затрупва земята
Ще умре този свят на любов и на сняг ненаситен...

"Татко небесни - Ренка се моли.
Беше забравила всички молитви.
Болката, страшната болка възкреси паметта й..."

Сашо продължава, взирайки се внимателно в сеизмографа на чувствата си: "И в най-малката частица се съдържа цялото, както великият Космос e всъщност във всеки от нас - в душата. Навярно и Той е една душа. Ако приемем, че това е вярно, то значи всяко едно стихотворение ще отразява цялата поетова душа. И сигурно е така - Иван-Ставревата душа се отразява във всяка страница на стихосбирката "Продължение в отвъдното"."

Тъжно се намесват стиховете на Иван Ставрев: човекът днес е искан-неискан, прегазил живота в битка, все още вярващ в приказките, където силните желания и мечтите не спазват правила. "Защото, какво е мечтата - още несбъдната приказка!" А горе, подгонили плажната топка, звездите все още лудо си играят... И сред безумните премеждия, разпънат, разпилян от бряг до бряг животът бавно разкъсва платната и изхвърля мачтите, строшени на пустинни брегове...

Колко думи отвъд може да отнесе със себе си човекът в това баладично пътуване на спомена? Тук всичко изречено става банално и страшно с разтопеното от гняв, с разкривеното от болка око на слънцето, отцеждащо последните си лъчи по странната, "оклепана манерка" на последния помен за мъртвите. Как съзаклятнически тук прозвучава словото на Атанас Коев: "Аз се раждам, когато тъгувам./ И живея - когато греша./ Аз съм вечният скитник - пътувам/ между хора, деня и нощта." Нищо не е забравено - добавя Иван Ставрев - всяка смърт е ново раждане на вечността. Когато съкровеността на думите отново ще запълни мълчанията и под светлината на лунния лъч щурчетата на Фикри ще засвирят звездната соната. Фикри! - сигурно би повторил своя житейски рефрен и всъщност рефрен на едно цяло поколение - "девненското ято": "В такава нощ не ни се спи./ Река без брод през нас тече./ Примоли ни се да мълчим/ пияно от роса щурче./ Мълчим, а песента се лее -/ щурчето лунен лъч пили.../ Страхувам се - ще изтрезнее/ и всичко ще се развали./ В такава нощ не ни се спи./ Със мисли ваем тишината.../ И падат покрай нас искри/ от чудесата на земята."

Светлината се разлива в поезията на Иван Ставрев, свети през сълзи и отказва да изчезне. Понякога гласът крещи, надвиква себе си, но и тогава не винаги успява. Защото какво са думите - капчици дъжд. Те са началото. И краят. И без тях светът губи смисъл! Стенещи, взривявани, премълчавани, преглъщани, в тях Поетът събира добротата, за да сътвори поредната вълшебна приказка.

Поезията на Иван Ставрев е набор от високите и силни гласове на миналото, тя е още и непрестанно подновима, допълвана, пренареждана и преразглеждана съкровищница от послания и желания, добили ръст в своя нестихващ диалог с настоящето и устрем в онзи "ранен фантастичен влак", "последен шанс и спасение" преди Лагуната да приюти ръждясалите кораби на илюзиите. Прозрял историята като място на множество капризи и непонятни интриги на Държавното Съображение, осъзнал колко коварна е голямата машина на света, терзана от злочинствата на Случая, слухът на Поета все по-ясно долавя проскърцването на границите, "наследство от съдбите ни прегазени, ограбени, разнищени...". Кога ще доживеем да няма граници в душите ни в това време, когато сякаш телуричната щерка Прозерпина е поела кормилото, отпращайки в изгнание вярата, "разпната между кладата и олтара"?

Какво ни трябва - не смирение, а помирение, не големи уста - а големи сърца, не богатство, а братство - за да не забравяме, пияни от Свободата, че лек за продадени съвести не съществува! Трептейки между прагматиката на момента и повторителността на вечността, между живота и фикцията, между единично достоверното и обобщено символното, текстовете на Иван Ставрев от "Продължение в отвъдното" придобиват двойното битие да са едновременно и любов, и мъдро доверие към човека, и съзвучни с нашите съвременни тревоги и проблеми. Така от патината на времето оживяват топосите на сгушеното детство с дъх на слънце и коне, топлите и весели вечерни хлябове, свитата самотно пред пещника-олтар майка. Великият човек иска да бъде виновен, той поема върху себе си великия сблъсък. Тежкият, натежал със съдбовност слог на поета бавно се спуска към разпадналото се битие, доскоро спасявано и превъзмогвано, за да снеме без илюзии в себе си двата екзистенциални полюса на националното съвремие - светло и тъмно, лице и опако, ези и тура:

през тази долина изпепелена
премина галопираща и дива
и ордата на моите мечти,
предвождани от вярата, че съм безсмъртен. Аз -
Творецът, който кара
стоманата да се разлисти
и птиците да се завръщат
сред клоните и сред тръстиките.

("Продължение в отвъдното")

Поетическото усилие у Иван Ставрев няма за цел да прокара "път през селвата" или да търси другост отвъд конвенциите на езика; изповедите на поета напомнят онова набоковско внимание към най-човешкото у човека, което ни кара никога да не забравяме, че в дните на изпитания няма мярка за много и малко. Срещу "тихото присядане край извора - като край огън" ще се изправи рано "разстреляната младост" под лозунга "Днес сме първи!" "Игра на шах или театър", в която

                                                ... все пак
едни играеха важни роли,
защото бяха те актьорите, актрисите
а другите - в масовките - статистите...
Над всичко, неуморно, будно бдяха режисьорите.
Да няма "самодейност", "и... без никакви издънки!"

Няма по-важно в тази "игра" освен да си честен със себе си и верен на старите приятелства. И Емил от отвъдното не ще възрази: "Души от стихове сте за света, приятели..." И ще допълни в свой стил: "Каквото в паметта се погребе,/ то винаги възкръсва във сърцето./ Пак пълна чаша в нощното небе/ запращам - и дано тя да засвети."

Днес все по-рядко се сещаме за дома-слово, населен с магьосници, мъдреци, магове, заели се с "най-ясната", "хубава", "човечна" задача - да назоват нещата и да подредят света! Но не онзи дом, който времето безмилостно разруши, а този на сърцето - огласян от босоногото детство, играещо на "топло" и "студено". Докато съвсем скоро се завърже възелът на най-дългото пътуване - към сърцата на другите. През страшните вътрешни мисли и спорните граници на истината, в зоните на студените пролети и миришещите на восък и тамян площади...

Незавършеният разговор на съвременника днес със себе си горчи както звънките, гузни монети, пуснати от страх на везната на празните зъзнещи длани. Оказва се, че не някъде "отвъд", а тук е Адът - "един живот като изпуснато хвърчило". Защо се затварят пространствата и шумовете на пълноводието заглъхват, все още непреплувани? Същите въпроси, които някога си зададе и Наско Коев:

Господи, нима от глина ти човека си създал?
И нима след сто години пак ще се превърна в кал?
И защо е тази луда надпревара всеки ден -
кой да бъде победител, кой да бъде победен?

Детето отдавна порасна и разбра, че животът не свършва на Коледа и всички ритуали между първото бяло кокиче и последния син минзухар са били просто театър. И мечтите да изпече хляб за всеки гладен, да облече всички голи, да построи покрив за всеки, да помогне на ближния да намери своята половинка все още светят, но някак студено и неприласкаващо.

Поезията на Иван Ставрев е населена от много достойни хора, свидни образи, които вълната е заличила от житейския пясък, случки, събития; понякога феерията на поетическото въображение гради непознати контури на мечтаното и сънуваното. Но над всичко като че ли се налага образът на онези "утрини от мъжки рамена" (перифразирам заглавието на един поетически сборник), в които човекът е градил себе си, другите, родината. "Обитавайки предела на живота - вметва Сашо философски, - ние се прощаваме всеки миг с нещо съкровено, което може да бъде уловено и показано само от твореца: тук в книга то се вижда и усеща с музиката, с цветовете, с болката в стиховете, посветени на Фикри Шукриев, на Атанас Коев, на Атанас Липчев, на Емил Иванов. Но не мъката и отчаянието преобладават, а философският размисъл на човека, който съзнава, че Тялото трябва да преодолее притеглянето на нищото и да се изправи, защото има още какво да каже Духът."

За да не пропуснем както някога онзи последен влак в изумруденото утро сред пурпурния хлад в долината на розите! Към изгрева на разцъфтялото приятелство...

"Помисли, Иване! - възразява внимателно Сашо - дали влакът не беше само в нашите фантастични мечти да пребродим света и въображаемият път напред не беше само спасение за нощните, прегънати от труд колена? Накъде пътувахме вечер, поседнали пред изветрялото вчерашно вино - назад ли, към себе си ли, или... към бъдното":

На камък седнал - залеза следя.
А някой в мене огнено се мята,
напира с вик и търси свобода...
Задъхан пия огнения залез,
за глътка въздух спирам запъхтян.
О, боже! Луд ли съм, или наказан,
на кръст или на песен прикован?

(Сашо Серафимов, "Преди да пиша")

Думите на Иван Ставрев освобождават енергията на нравствено-извисено и зримо присъствие, това са екзистенциално-гранични речеви актове на разговор с най-близките, които времето не е успяло да заличи:

Атанас Липчев вече премина ли Стикс?
Беше спрял на брега и с Харон разговаряше
...
за Светлината разпитваше.

И зад тази умозрителна картина старателно изпипаният стих ще възкреси словото на Писателя: "И ще видя светлината... Но дотогава ще изтече много вода. Ще заплатя за този миг със самотата край брега на реката, обвит в мрак и лепкава мъгла. Ще усещам спотаеното присъствие на пратеника, а понякога, като потресаващо откровение, от дълбините на изгубеното време до мен ще достига скръбният вик на Страдалеца... знам - страданието му не е следствие на физическа болка, знам - аз съм частица от Неговата болка, знам - аз съм част от вината за Неговата болка и съм длъжен да платя цената, ще стоя тук, на брега на реката, дотогава, докато повярвам в Него." (Атанас Липчев, "Другият бряг на реката").

Иван Ставрев превръща своите въпроси в хипертема, в старателно изграждана автомитология. Може би и затова последната му книга е озаглавена "Продължение в отвъдното". Изисква се воля да признаеш, че след толкова години все още не си намерил отговор на много въпроси в този ад на съвестта и стиховете (Иван Динков). Подобно на своя съвременник Иван Динков, Ставрев е "от поетите, носталгично настроени към времената на откритите схватки, на героичната смърт, която откроява истинното живеене" (Ефтимов 2009: 112). Какво се случи през последните двадесет години, можем без усилие да разчетем дори само в заглавията на стиховете му от последните стихосбирки: "Живея на квартира в този свят...", "Взривна смес", "Реквием за ХХ век", "Как да убием таланта" - "Шепа пръст" (1994); "Съвестта на обречените", "Провокация", "Висока скорост", "Краят на пътя" - "Лирика" (2002) и пр.

През 1980 година, в книгата си "Почит към литературата" Иван Динков пише: "Раждайки се в определено историческо време и от същото време, поезията трябва да има и силата на епос за него." (Динков 1998: 55). Защо историята да не е възможна и като "бутилка приятелство", която в дните на "голямото пълноводие" ("Аз умирам без тези води...") ще отключи духа на Смисъла да живеем - с изгревите и залезите, с красотите на този свят, с приятелите, които обичаме:

Планини бяха мойте приятели!
Силно пиеха, пишеха, любеха.
И се къпехме в тази река от приятелство
                                                вечно пияни.

("Жажда")

Последното стихотворение от "Продължение в отвъдното" е озаглавено "Хляб и още нещо". То завършва така:

И както всеки ден, от векове -
Благодарим за виното и хляба.
Но ви го казвам откровено -
Човек и още нещичко му трябва.

Бих нарекъл поезията на Иван Ставрев борба за ценности, жажда за добро, за обич, потребност от споделяне. Трудно е от позицията на днешния ден да преценим дали тези години са родили голямата поезия, но се е случило хубавото чудо - приобщени сме към тези поети, защото те върнаха надеждата ни в искреността на твореца и величието на приятелството. Една дълга поредица от сбогувания и нови срещи с паметта:

На Иван Ставрев

...
Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува светлината
с божествения си произход нощем...
Нима не помниш оная тиха вечер
на кея край седефа на вълните,
приказвайки си, бавно се сбогувахме
с баладите на Девня и с мечтите,
които там затрупахме с бетона.
Нима не помниш вечерята на кея,
как виното разтваряше вратата на времето,
погълнало внезапно оня източен мъдрец Фикри.
Как неговите чудеса накацаха край печената риба
и запяха мелодията на земята.
А после се обесиха на фара
Всеки ден със нещо се сбогуваме
тъй както се сбогува самотата
със парещото тяло на съня...

(Сашо Серафимов, "Всеки ден със нещо се сбогуваме")

Очевидно Иван Ставрев отдавна е конструирал за себе си Аристотеловата машина, с която да вижда посредством думите, опазил се е страданието и страстта да не го разкъсат, подобно историята за бика на Фаларис (поезията като мъчение), покорил е отдавна читателите си с чистотата на чувството, посредством което разказва своя живот... Оставил ни е като че ли една-единствена енигма, която трябва все още да разчетем - кое свързва времената с обич и стопява разстоянията, кое изгражда мостовете между минало, настояще и бъдеще, за да не забравяме до мига, когато жеравното ято бавно изтегли златния цип на листопада.

Но дотогава Иван Ставрев ще ни разказва отново и отново приказката за приятелството, израснало "под погледи копривени, куршумени, поливано от лъскави усмивки".

И последните думи от Словото на Сашо: "Продължение в отвъдното" е един реквием за живота, наситен с поетични отломъци, приличащ на жива мозайка, открояваща мигове от щастливото плаване през годините, от бурите по пътя, нa големите загуби и малките победи, надраматичните обрати вочите на твореца, които виждат симфонията на живота и в доброто, и лошото, и в красивото, и в грозното, и в болката, и в радостта."

Бих добавил - ироничният знак на поетовото всепроникване и лъчене в "Продължение в отвъдното" възкресява паметта за едно безсмъртно поколение, изживяло дните си "между живота и смъртта".

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ефтимов 2009: Ефтимов, Йордан. "Стих, който иска да няма двойници": корективната поетика на Иван Динков. // Иван Динков в българската литература и култура. София: Кралица Маб, 2009, с. 112.

Динков 1998: Динков, Иван. Почит към литературата. София: Народна култура, 1998, с. 55.

 

 


Иван Ставрев. Продължение в отвъдното. Варна: МС ООД, 2010.

 

 

© Ангел Дюлгеров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2010, № 11 (132)