ВОДЕТЕ СИ САМИ ПРОКЛЕТАТА ВОЙНА

Уилям Сароян

web

Седя в малката си стаичка - било е преди два-три месеца или пък преди две-три години - и се мъча да сътворя разказ за гладните бунтове, описвам какво се върти в умовете на хората, невероятните неща, за които мечтаят и които си представят за себе си и вселената и в този момент чувам почукване на вратата, доста настойчиво почукване.

Знам, че не е шансът, тъй като шансът потропа на вратата ми преди доста години, когато бях излязъл да си търся работа, така че това трябва да е моят братовчед Малкия Кърк, най-добрият писател, който не пише и отказва да пише. Или пък, мисля си, може да е младият мъж с тъжното лице и овехтелия син шевиотен костюм, който работи за агенцията за събиране на просрочени вземания и се появява у дома веднъж в месеца, за да обяви любезно и смутено, че ако не кихна онези четири долара, които дължа на посредническото бюро, което ми намери работа през 1927 година, случаят ще бъде отнесен до съда, аз ще бъда опозорен и най-вероятно ще ме тикнат в затвора.

Младият мъж се появява толкова често, че вече го познавам добре и по заобиколен начин дори сме станали нещо като приятели, макар на пръв поглед да би трябвало да сме врагове. Така и не съм си направил труда да го попитам за името му, но той ми разказа за себе си и знам, че е женен и има малка дъщеричка, която постоянно е болна и той много се тревожи за нея.

В началото изобщо не го харесвах и не ми беше ясно защо е започнал работа в агенцията за събиране на просрочени вземания, но когато ми обясни за малката си болна дъщеричка, започнах да разбирам, че той трябва да изкарва пари по някакъв начин и не го прави, защото работата му харесва, а защото тя му е абсолютно, почти неистово необходима. Той влизаше в стаичката ми потиснат от тревогите си, опитваше се да ме погледне строго и казваше:

- Вижте, господин Стурица, писна ни от вашите извъртания, крайно време е да намерим някакъв изход от ситуацията.

А аз отговарях:

- Седнете. Вземете си цигара. Как е дъщеря ви?

Младият мъж въздишаше, сядаше и палеше цигара.

- Работата си е работа - казваше той, - длъжен съм да бъда строг с вас. Все пак вие дължите на нашия клиент четири долара.

- Добре - отговарях аз, - бъдете строг. Но никому нищо не дължа. Всъщност дължа на братовчед си Малкия Кърк половин долар, но той едва ли се е обърнал към вашата агенция.

След това разговаряхме около половин час, младият събирач на просрочени вземания ми разказваше проблемите си, колко е зле, а аз пък му разказвах моите, колко зле съм аз, как искам да пиша хубаво, но не се получава и постоянно се налага да отскачам до обществената библиотека, за да се опитам отново да видя как се е справил със задачата Флобер.

Почукването прекъсва потока на мисълта ми, приближавам се до вратата и отварям. Ако е братовчед ми Кърк, мисля си, ще го нахокам; но ако е младият мъж от агенцията за събиране на вземания, ще се държа любезно и ще го попитам как е дъщеричката му.

Оказва се обаче, че не е нито един от двамата, а дребен мъж на петдесетина години със скучно сиво лице, оживено за миг от някаква вълнуваща мисъл; в лявата си ръка държи голям кафяв плик, несъмнено натъпкан с изключително важни документи. Посетителят ми е напълно непознат, което веднага ме преизпълва с огромно любопитство, надявам се да успея да науча достатъчно за него, за да напиша един хубав разказ.

- Енрико Стурица? - пита той, по-точно изкрещява името ми и аз започвам да се досещам, че някъде в света се е случило нещо грандиозно и съдбовно.

- Да, господине, аз съм - отговарям тихо.

- Енрико Стурица - продължава мъжът така, сякаш ще оповести, че съм осъден на смърт за някакво дребно и отдавна забравено провинение, - имам невероятната чест да ви уведомя от името на Международната лига за спасение на демокрацията и борба с фашизма, болшевизма, комунизма и анархизма, че сте годен за активна служба на предната линия и че веднага, щом успеете да си вземете шапката и палтото, с удоволствие ще ви придружа до пакарда долу, който ще ви закара в щаба. Там ще получите чисто нова униформа, малка книжка с инструкции, написани така, че да бъдат разбираеми и за седемгодишно дете, оръжие и адреса на квартирата, в която ще пренощувате.

Дребният мъж произнесе речта си оживено и патетично, но въпреки това не ме впечатли особено. Паля цигара и предлагам на госта да влезе и да седне. Той влиза, но остава прав.

- Да не е избухнала война? - питам аз любезно.

- Естествено - усмихва се дребният мъж, подсказвайки, че трябва да съм пълен идиот, задето още не съм разбрал. - Войната бе обявена тази сутрин точно в шест и петнайсет.

- Това не е час за обявяване на война - отвръщам аз. - По това време едва ли има буден човек. Кой я е обявил?

Въпросът ми го смущава, той се изчервява объркано, смръщва лице и се преструва, че се прокашля.

- Пълният текст на декларацията е публикуван във всички сутрешни вестници - заявява той.

- Не чета вестници - отговарям. - Понякога разгръщам Christian Science Monitor, но рядко. Аз съм писател, а четенето на вестници разваля стила ми. Не мога да си го позволя. Войната обаче ме интересува. Кой е написал декларацията?

Дребният мъж очевидно не ме харесва, той отказва дори да се опита да отговори на въпроса ми.

- Вие ли сте Енрико Стурица? - пита той отново.

- Аз съм.

- Много добре, в такъв случай елате с мен.

- Съжалявам. Пиша разказ за гладните бунтове и искам да го довърша още днес. Не мога да дойда с вас. След като си свърша работата, трябва да отида до Тихия океан на разходка.

- Настоявам - вика дребният мъж - да дойдете с мен! В името на Международната лига настоявам да дойдете с мен!

- Пръждосвайте се веднага оттук - отвръщам аз спокойно.

Дребният мъж се разтреперва от гняв и за миг в мен се поражда страх, че може да получи удар или да припадне. Все пак той рязко се извръща кръгом по военному, изкрещява, че съм предател и си тръгва.

Връщам се при пишещата машина и се опитвам да продължа с разказа, само че работата ми не върви. Войната си е война, а всички знаят колко ужасно се отрази последната война на душевното състояние на писателите, които се нахвърлиха на всевъзможни ексцентрични стилове и изпаднаха в какъв ли не маниеризъм. Новината за войната ме тревожи и потиска, седя си безделно в креслото и се опитвам да се сетя за нещо умно, за което да мисля.

След не повече от половин час на вратата се чука отново, аз отварям и виждам на прага красив млад мъж в офицерска униформа. Личи си, че е от сой, завършил е университет и не е прост идиот.

- Енрико Стурица? - пита той.

- Да - отвръщам. - Моля, заповядайте.

- Името ми - младият офицер протяга ръка - е Джералд Апълбай.

- За мен е чест - отговарям аз. - Ще благоволите ли да седнете?

Младият господин Апълбай приема гостоприемството ми, изважда табакера и я отваря, аз си вземам цигара, двамата запалваме и разговорът започва.

- Доколкото знам - подема господин Апълбай, - господин Ковингтън ви е посетил тази сутрин. В доклада си той посочва, че вие - как да се изразя? - не сте горели от особен ентусиазъм да го придружите до щаба. Моят командир, генерал Егмънт Прат предложи да се отбия да поговорим с надеждата, че ще успеем да ви убедим колко належащо е участието ви в настоящата война предвид надвисналата над цивилизацията заплаха.

Апълбай е много интересен тип. Интересен е, защото си личи, че нищо по-малко от война и нищо по-малко от надвиснала над цивилизацията заплаха не би могло да го изтръгне от тесногръдия му празен живот.

- Какво ви кара да мислите, че над цивилизацията е надвиснала заплаха? - питам аз. - Откъде ви хрумна тази идея?

- Ако ние не съкрушим врага - отвръща младият Апълбай, като момчешки избягва от въпроса, - ще бъде съкрушена самата цивилизация и ще се върнем обратно във времената на дивите варвари.

- За коя цивилизация става въпрос? - питам аз.

- За нашата цивилизация - отговаря господин Апълбай.

- Не съм забелязал тя да е заплашена - казвам. - Освен това аз сърдечно приветствам завръщането към времената на дивите варвари. Според мен това би било много забавно. Струва ми се, че дори и най-изтънчените личности ще се радват да бъдат варвари поне за век.

- Господин Стурица - вика младият офицер, - обръщам се към вас като един млад мъж към друг, моля ви, престанете с това лекомислие и се присъединете към нашите братя в битката срещу разрушителните сили у човека, които заплашват да потъпчат всички благородни и почтени чувства.

- Сигурен ли сте в това, което казвате?

- Наш дълг е да се борим за запазването на демократичните традиции и ако е нужно дори да умрем за тях.

- Нима искате да умрете? - питам много любезно.

- Готов съм да умра за свободата - отвръща господин Апълбай.

- В такъв случай - отговарям аз, - ще ви кажа как го е направил Паскин. Много изтънчен начин, според мен. Легнал е във вана с топла вода, прерязал си е нежно вените на ръката и е умрял безболезнено и изкусно. Естествено, има и други, не по-малко ефикасни методи. Не бих ви препоръчал скачането от небостъргач обаче. То говори за прибързаност и импулсивност, ако и да е сред най-модерните тенденции в самоубийствата. А що се отнася до мен самия, аз не желая да умра. Творческите ми планове на писател са да живея колкото се може по-дълго. Надявам се дори да надживея три-четири войни. Възнамерявам да остана жив безкрайно.

- Не мога да ви разбера - въздъхва господин Апълбай. - Вие сте силен млад мъж. Не сте болен. Прав и снажен сте, истински войник и въпреки това се преструвате, че не желаете да участвате във войната, войната, която ще сложи край на всички войни, съдбовната война; това е вашият шанс да вземете участие в най-великото събитие, случило се на лицето на земята. Военновъздушните ни сили са в прекрасно състояние. Газовите и химическите части са готови да унищожават враговете със стотици. Танковете ни са най-големи, най-бързи и най-смъртоносни. Големите ни оръдия са по-големи и от най-големите оръдия на врага. Корабите ни са три пъти повече от противниковите. Разузнаването ни работи перфектно и ние знаем всички тайни на врага. Подводниците ни са в състояние да потопят всички чужди кораби. А вие си седите тук и се преструвате, че изобщо не желаете да участвате в тази най-благородна война на всички времена.

- Точно така - отвръщам аз. - Нямам никакво желание да участвам в унищожаването на врага. Не виждам врагове. Срещу кого трябва да се бием? Германия? Франция? Италия? Русия? Кой? Аз харесвам германците и французите, и италианците, и руснаците. За нищо на света не бих посегнал на някой руснак. Ревностен поклонник съм на Достоевски и Толстой, на Тургенев, Чехов, Андреев и Горки.

Господин Апълбай се изправя дълбоко обиден.

- Много добре тогава. За съжаление, все още не сме получили нужната власт, за да обявим всеобща мобилизация на всички годни млади мъже, но пропагандният ни отдел работи ден и нощ и скоро ще успеем да предизвикаме предсрочни избори, които със сигурност ще спечелим. Единствено въпрос на време е всички вие, безразлични и страхливи типове, да се озовете на фронта, където ви е мястото. Уверявам ви, господин Стурица, че няма начин да избегнете участието си във войната.

Страхувам се, че за това той може би е съвършено прав.

- Минете отново някой друг път - предлагам аз - и тогава ще си поговорим за изкуството. Това е неизчерпаема тема, колкото повече говориш, толкова повече има за казване.

Завръщам се отново - този път малко по-тъжен - към разказа, който трябва да напиша, но усилието е напълно безсмислено, войната ми пречи да се съсредоточа. Тя е надвиснала като сянка над мислите ми и обрича всяка надежда за бъдещето. Вместо да седя и да унивам, излизам да се поразходя и поемам към обществената библиотека. Забелязвам, че хората, с които се разминавам по улиците, са по-различни. Не са същите, каквито бяха вчера. Промяната е едва доловима и трудно може да се посочи, но аз съм сигурен, че я има. Чудя се дали аз съм си същият. Естествено, че съм си същият, казвам си, но пък не мога да си повярвам. Хората, подобно на мен, изглеждат същите, а не са. Аз усещам промяната в тях, но не мога да доловя промяната вътре в себе си. Стремя се с всички сили да си остана същия, но въпреки усилията резултатът не е особено задоволителен. С всеки изминал миг се променям едва забележимо, но сигурно.

Промяната в хората е завладялата ги истерия, която все още не е готова да избликне навън, но постоянно нараства. Надявам се промяната в мен самия да е това, че в мен не се е появила истерия. Аз съм съвършено спокоен. Не, всъщност не мога да отрека, че започвам леко да се ядосвам и несъзнателно ме гложди желанието да стоваря юмрука си в лицето на следващия млад мъж, който ми предложи да участвам във войната; несъзнателно съм убеден, че това е най-доброто, което мога да сторя: да стоваря юмрука си в лицето на глупака.

Вечерта се връщам в стаята си и там намирам братовчед си Малкия Кърк, който слуша музика. “Елегия” на Масне в изпълнение на Карузо. Братовчед ми пуши спокойно и се наслаждава на най-великия певец на всички времена и според него - братовчед ми - един от най-великите хора на света.

- Какво ще кажеш за войната? - питам аз.

- Какво да кажа за войната?

- Какво мислиш за нея?

- Нищо.

- Лъжеш - отвръщам. - Какво мислиш? Ти си на седемнайсет, скоро и теб ще те повикат. Какво мислиш за това?

- Не харесвам тълпите - отговаря братовчед ми.

- Ще те вземат насила.

- Няма - отвръща той. - Няма да отида. Мразя да марширувам. Не обичам войните.

- Но тях това изобщо не ги интересува. Те ще вземат властта и накрая ще те накарат да заминеш на фронта.

- Няма - упорства той. - Ще откажа.

- В такъв случай ще те пратят в затвора.

- Нека ме вкарат, не ме интересува.

- Не искаш ли да се биеш за спасението на демокрацията или каквото там беше? - питам аз.

- Не - отговаря братовчед ми. - Наистина мразя маршируването в армията. То ме притеснява. Предпочитам да си вървя сам.

- Днес тук идваха двама офицери - казвам, - наложи се да ги изгоня.

- Правилно си постъпил - кима той. - Не ти си започнал войната. Нека хората, които са я започнали, сами да си я водят. Твоята работа е да пишеш, нали уж си писател, макар аз да не го вярвам.

- Всеки има право на мнение - отвръщам аз. - А сега изчезвай оттук, сядам да пиша.

Седмица по-късно у дома се появява стилно облечена млада жена, която говори гладко и уверено, но пуши нервно.

- Решени сме да получим вашето сътрудничество, господин Стурица - казва тя. - Знаем, че пишете разкази и бихме искали да ви наемем в местния ни пропаганден отдел. Задачата ви ще е да създавате човешки истории за млади мъже, заминали доброволно да спасяват цивилизацията, за героични саможертви на майки, съпруги, сестри и дъщери и така нататък. Възнаграждението е добро и има много възможности за израстване в йерархията.

- Съжалявам - отговарям аз, - човешките истории не ми се отдават.

- Не се тревожете за това - отвръща младата дама. - Всички сюжети са научно създадени, така че да се извлече максималния емоционален ефект от чувствата на публиката, а вие просто ще сменяте имената, адресите и другите дребни подробности. Много е просто.

- Представям си - кимам, - но не желая работата.

- Възнаграждението е петдесет долара на седмица - продължава тя - и получавате лейтенантски чин. Ще участвате във всички обществени прояви и там ще се запознаете с много хора, които ще са ви полезни след края на войната.

Петдесет долара седмично е повече, отколкото някога съм се надявал да печеля, а хората живо ме интересуват.

- Съжалявам - повтарям, - предложението ви не ме интересува.

Младата жена си отива, като ме моли да премисля. Била отседнала в един от най-добрите хотели в града, чудела се дали няма да си направя труда някоя вечер да се отбия там да пийнем и да поговорим. Самият аз започвам да се чудя над този въпрос.

Два месеца по-късно братовчед ми Малкият Кърк се появява със сутрешния вестник. Вътре пише, че всички годни за служба мъже ще бъдат задължени да участват във войната, която хич не върви добре за тази страна, която трябва да е нашата. Дали сме почти толкова жертви, колкото и врагът: около един милион убити и два пъти повече ранени. Седмици наред текат призовавания за държавен заем в името на свободата, събрания и огромни заглавия на първа страница.

Прочитам вестника и паля поредната цигара.

- Е - казвам аз, - това означава, че все пак ще ме вземат в армията.

- Какво мислиш да правиш? - пита братовчед ми.

- Решил съм - отговарям - да не позволя да бъда въвлечен.

Пет дни по-късно получавам писмо, в което ми се заповядва да се явя в щаба на полка на следващата сутрин в осем. На следващата сутрин в осем аз съм в стаята си и се опитвам да пиша. В два и единайсет минути следобед се появяват господин Ковингтън, дребният мъж, който първи бе дошъл при мен, заедно с още четирима мъже досущ като него. В коридора стоят двама военни полицаи, отдолу на улицата са спрели две големи и скъпи коли.

- Енрико Стурица? - пита господин Ковингтън.

- Да - отвръщам аз.

- Като председател на комисията за разглеждане на случаите на дезертьорство в този район, 47 район на Сан Франциско, длъжен съм да ви разпитам за обстоятелствата около неявяването ви за мобилизация тази сутрин. Получихте ли официалното писмо 247-Z?

- Предполагам, че полученото от мен писмо е било 247-Z.

- Прочетохте ли го?

- Да, прочетох го.

- Тогава защо не се явихте тази сутрин?

- Да - обажда се друг от ниските мъже, - защо?

- Да, защо? - повтаря следващият.

- Да, защо? - пита третият.

Четвъртият явно не може да говори, тъй като не казва нищо.

- Имах да пиша един разказ - отговарям аз - и все още се занимавах с него, когато бях удостоен с посещението ви.

- Призовавам ви да отговаряте само с “да” и “не” - продължава господин Ковингтън. - Бяхте ли толкова болен, че да не сте в състояние да се отзовете на заповедта за мобилизация?

- Не - отвръщам. - Бях много добре и все още съм много добре. Не съм се чувствал по-добре никога през живота си.

- В такъв случай - усмихва се господин Ковингтън, - със съжаление ви уведомявам, че сте арестуван за дезертьорство.

Седя пред пишещата си машина и се взирам в купчината жълтеникави листи и си мисля, че това е моята стая, в нея създадох една малка цивилизация, за мен това място е вселената и нямам никакво желание да го напускам, изведнъж усещам как стоварвам юмрука си върху господин Ковингтън и той се строполява на пода, опитвам се с всички сили да ударя и останалите, но четиримата членове на комисията и двамата военни полицаи ме държат здраво, в главата ми отеква единствено: “Защо, по дяволите, копелета такива, не си водите сами вашата война; ръждясали консерви такива, заради вас в предишната война загинаха милиони, защо не си водите сами проклетите войни!”, но от устата ми не излиза нито дума, а един от членовете на комисията казва:

- Ако господин Ковингтън умре, ще трябва да ви разстреляме, господин Стурица, наш дълг ще е да ви разстреляме, господин Стурица; ако господин Ковингтън оживее, може и да се отървете с двайсет години затвор, господин Стурица, но ако умре, наш дълг е да ви разстреляме...

И докато ме влачат надолу по стълбите, ниският възрастен мъж не спира да повтаря тези думи.

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.