СЕДЕМНАЙСЕТ

Уилям Сароян

web

Сам Волински бе на седемнайсет, преди месец се бе обръснал за първи път, а сега бе влюбен. В гърдите му гореше неистовото желание да направи нещо, пулсираше необуздана мощ, която го правеше огромен и непобедим. Беше опиянен от силата, която се трупаше от първите мигове на живота му и сега го замайваше и влудяваше. Смъртта бе едно нищо. Нямаше значение дали ще умре; нямаше никакво значение дали ще умре, ако продължаваше да се чувства по този начин. Само този миг бе важен: влюбеният Волински, жив, разхождащ се по Вентура Авеню, Америка; единственият Волински във вселената, лудият поляк със счупения нос.

В сравнение с неговите огромни размери всичко бе дребно и незначително, той отчаяно диреше къде да излее силата си, каква жестокост да извърши; беше божествено да си жесток, да нараняваш, да унищожаваш дори. Трябваше да подиграва нежните човешки чувства, да се присмива на човешката незначителност. Нямаше нищо свещено в този свят - знаеше го, беше сигурен в това. Всичко бе пошло и скверно, нямаше смисъл да се опитва да превръща грозните неща в прекрасни, нямаше смисъл да се лъже.

Той бе влюбен, но не в някое момиче. Той бе влюбен в женската белота, в меките женски форми, в извивката на гръбнака, в нежно споените в единство крайници, в косата, в усмивката и разкривеното изражение на силна страст, в полюшващите женски движения, в жената и най-вече в представата си за жената. Не изпитваше никаква нежност и нямаше намерение да подражава на мъжете от филмите, на тяхното държане към жените. То бе фалшиво. То бе измама. Те се опитваха да скрият истината от хората, да я превърнат в нещо нежно, в миг, за който силата не е от значение. Искаха да скрият животинския нагон на мъжа, желанието за насилие, но нямаше да успеят да заблудят него, Волински. Любовните песни: пълна гадост. Плачещите мъже: отвратителна пошлост. Мъжът трябваше да е сам и независим, да е над случайностите, да се надсмива над случващото се край него - това, което винаги неизбежно се случваше.

Волински бе слабичък и с тъжни полски очи, беше дребен за годините си, притеснителен, обичаше да чете, водеше шумни спорове. На тринайсет се бе увлякъл по книги, които се смятаха за вредни; книги, чиито идеи се приемаха за зли; книги, в които се говореше за жени, Шопенхауер и така нататък. Като четеше тези книги, той порастваше, но растеше най-вече вътрешно, нарастваше егото му. Започна да се държи презрително, високомерно, подигравателно, подмяташе груби забележки към учителите, шокираше ги, търсеше с кого да се скара, с кого да се сбие, къде да излее гнева си, искаше да не бъде пасивен и безразличен, да не проспи живота си. От него струеше излишък от енергия, която се дължеше отчасти на прочетените книги и отчасти идваше от самата му същност, от начина, по който той бе - неизбежно - подлуден от усещането да бъде жив.

И въпреки това в него имаше някаква странна нежност, която той не успяваше да прикрие. Понякога се поглеждаше в огледалото и виждаше нежността в очите си, и това го влудяваше. Не искаше да бъде такъв. Не искаше да бъде слаб като останалите. Гордееше се, че не е плакал от десет години, не че нямаше неща, заради които да заплаче. Онзи път, когато удари баща си и се почувства вътрешно омърсен. Плачеше му се не за самия него, а заради другите, задето бе наранил нещо в тях, но вместо да даде воля на сълзите си, той успяваше да се накара да се изсмее презрително.

През целия си живот бе копнял да живее истински, физически, буйно и сега започваше да разбира какво означава това. Усещането за безграничен простор вътре в него, усещането за безкрайна мощ, подигравките, които таеше в сърцето си към всичко свято, циничността, с която гледаше на любовта. Любовта ли? Той знаеше всичко за тази глупост. Беше прочел една статия за любовта в The Haldeman-Julius Monthly и знаеше. Любовта не бе нищо повече от физическо привличане, всичко останало бе измислица, глупост, лъжа. В мъжа се натрупваше сила и тя трябваше да намери излаз по някакъв начин. В това нямаше нищо лично: то бе абстрактно, универсално. Жените нямаха значение, те бяха еднакви; неизбежно бе само действието, актът.

Мъжът, който си позволеше да се размекне от желание бе глупак. Мъжът, който изпитваше срам, бе глупак. Просто мъжът бе така устроен, химическите реакции бяха такива, нищо не можеше да се направи. Омъжените матрони, които пееха в черквата, бяха толкова жалки: според Фройд по този начин те дълбоко в себе си изживяваха това, за което дори не смееха да си помислят: съвкуплението. Жалки и смешни благочестиви дами, които се отдаваха на духовен разврат в черквата в неделя. Това бе нещо хубаво да се знае, нещо, на което можеше да се присмива. В придържането към истината човек поне малко се доближаваше да бъде равен на бога, дори и това да означаваше, че трябва да е леко циничен.

Нямаше си приятелка. Цял живот нещо го бе държало настрани от момичетата. Беше се влюбвал в няколко в училище, но нещо го бе държало настрани. Първо бе усещането за малоценност, примесено със съзнание за чуждите предразсъдъци. За другите той бе поляк, никой, едно нищо. След това бе плахата свенливост, а после гордостта и оттогава бе останала само гордостта. Можеше да крачи сам по тази земя. Нямаше нужда да се унижава, като се опитва да събуди интерес у някое момиче, като желае тялото й и всичко останало. Душата. Тази част, която изобщо не съществуваше според науката и The Haldeman-Julius Monthly,но която по някакъв начин като че ли бе присъща на момичетата. Начинът, по който гледаха нещата, начинът, по който в погледите им се появяваше нещо, когато танцуваха, бяха голи, тичаха или пък плачеха. В такива моменти той бе виждал как от техните очи се появяват едни други, по-различни, едва видими момичета, но със своя собствена структура и специфични движения. И той винаги бе предпочитал онези от тях, които след появата си рязко се откъсват и побягват от себе си.

Беше сигурен, че е малко луд, но това не го притесняваше и не го караше да се срамува. Лудостта се проявяваше в поведението му, тласкана от набъбналата в тялото сила. Един ден, както си вървеше, той удари телеграфен стълб с юмрук, от ожулените му кокалчета бликна кръв, ръката се поду и болезнено запулсира, но той не се срамуваше от стореното. Продължи разходката си, чувстваше се огромен и важен, бе го направил изведнъж, ей така, без изобщо да се замисли. Това бе всичко: трябваше да направи нещо, нещо жестоко. Стълбът можеше да е човек, животът, Господ Бог, представата за тези неща. Можеше да е всички хора накуп, цялото човечество, човекът. Просто го бе ударил. Наранената ръка нямаше значение. Вътре в себе си той се бе почувствал опиянен. Беше се разсмял, разтърсвайки изтръпналата от болка длан, смееше се на нея.

Сбиванията с другите момчета го освежаваха. Налиташе на бой и по най-малкия повод, нямаше значение колко голям е противникът му. Най-важното бе да покаже силата си, да се разбеснее, да освободи натрупаното напрежение. На два пъти му чупиха носа, но той не съжаляваше. Той бе просто поляк. Физически бе дребен. Чертите му не бяха особено мъжествени. Много добре знаеше всичко това, но ако погледнеха отвътре, никой не би могъл да отрече, че е мъж. Беше готов на всичко, за да го докаже. Цял живот се бе старал да бъде по-силен, по-смел от другарите си. Беше едно от първите момчета, които пропушиха в училище. Тогава бе на тринайсет. И въпреки това в него си оставаше онази необяснима нежност.

В неделния септемврийски следобед той вървеше по Вентура Авеню към центъра на града. Познатият копнеж набъбваше в него, само че този път бе по-различен: отвъд сбиването, отвъд удрянето; влудяващо сексуално желание, желание към цялата вселена, искаше му се да се нахвърли върху нея и да я насили, да отбележи своето съществуване, да установи присъствието си на земята. Не изпитваше нужда да се извинява за неприличното си желание. Вината не беше негова. Не той бе създал основите на вселената, начина, по който протичаше животът, метода за спасяване на разума.

В Корт Хаус Парк, където имаше следобеден концерт, видя много от приятелите си, момчета, които се страхуваха от него и го уважаваха, но тайно в себе си не го харесваха. Знаеше, че не го харесват. Той нямаше приятели. Беше сам. Не обичаше града, който беше малък и дребнав, пълен с човешки слабости. Усещаше, че е чужд на това място. А момчетата, които го поздравяваха, бяха просто момчетата, с които бе израснал. Те бяха в парка заради момичетата - момичетата, с които бяха израснали. Това, което правеха, бе жалко. За Волински жената бе нещо по-различно от момичетата на неговата възраст. В същината си тя бе зло, огромно, вечно. И не се кикотеше. А тези момичета не спираха да се хилят, изпадаха в луд кикот всеки път, щом някое момче ги погледнеше. Той вървеше по алеята, вслушваше се в носещата се в топлия летен ден музика, наблюдаваше как момчетата се опитват да свалят момичетата, усещаше нарастващото в себе си желание; излезе от парка и се насочи към китайския квартал.

Там щеше да намери някоя пачавра. Музиката постепенно заглъхна, заедно с нея от мислите му отплава и градът. На “Тюлар стрийт” Волински прекоси релсите на Южната тихоокеанска линия, смеси се с мексиканците, индийците и китайците. Тук бе мръсно, с човешка мръсотия, но пък той не бе гнуслив. Механичното пиано на кино “Люсиъм” тътнеше някаква драматична мелодия, пред киносалона група мексиканци и негри чоплеха фъстъци и семки и разговаряха оживено. Зърна някакъв мексиканец, чието лице - самото лице - го разгневи, за момент му се прииска да се сбие. Странно усещане: нещо нечисто в мъжа бе намерило израз в лика му и у Волински се надигна желание физически да унищожи това лице. Напевният мексикански говор го дразнеше. Бе твърде мек и лековат, не бе твърд и солиден като английския, не бе точен. Чудеше се къде ли са жените. На ъгъла с “Еф стрийт” имаше игрална зала, пълна с китайци, мексиканци и цигарен дим, но нито следа от женско лице или тяло.

Той започна да оглежда прозорците по горните етажи, търсеше белезите на професионалното зло. По первазите обаче имаше само червени саксии с увяхнало мушкато и изведнъж му хрумна, че обикаля наоколо като разгонен пес. От тази мисъл му прилоша, откъде се бе появила тази низка страст у него? Но той не можеше да си затвори очите пред истината, точно това правеше в момента, обикаляше като разгонен пес. За първи път усещаше нещо от низкото животно в себе си.

Трябваше да бъде честен. Бе дошъл в китайския квартал, за да си намери жена. Тази мисъл не се бе крила в дълбините на съзнанието му, не бе съществувала в ума му като неясна възможност. Тя бе ясна, категорична. Завинаги щеше да загуби вярата в себе си, ако сега не го направеше. Започна да обикаля край вратите на малките хотели. Нито един от тях не приличаше на свърталище на злото, нямаше следи от присъствието на нещо огромно, силно и всеобемащо. Вратите на хотелчетата си бяха най-обикновени врати. Това беше невероятно. Той не търсеше някакъв жалък ерзац, искаше истинското зло, чистото зло, огромното и цинично зло. А навсякъде виждаше само тесни и мръсни коридорчета, които отразяваха мръсотията и слабостта на човека, неговата същностна долнопробност. Прииска му се да се сбие с някого, но съзнаваше, че това желание е подмолно бягство и побърза да го прогони.

Целта му бе не да даде воля на юмруците си, а да открие истината за злото, да разбере веднъж завинаги дали на мъжа действително му е дадено да е силен или в неговата същност е заложено да си остане малък и слаб - ето това бе задачата му сега и той го знаеше.

Докато се изкачваше по стълбището на малък хотел, изведнъж осъзна, че изкачва стълбището на малък хотел в китайския квартал и си спомни как потайно бе свърнал във входа.

Спря се във фоайето, огледа се, попиваше с поглед мръсотията наоколо, не просто физическата мръсотия, миризмата на гнилоч, грозните стени, ниския таван, но и символичната мръсотия на хотела, на представата за него. В ъгъла имаше маса с камбанка, а на стената над нея висеше надпис “Моля, позвънете”. Той разклати камбанката, чу звънтенето и затаи дъх. Чакаше нетърпеливо, едва потискаше желанието да побегне обратно надолу по стълбите и да избяга. Не се чуваше смях, нямаше и следа от огромното и всеобемащо зло на жената.

Чу стъпки, меки пантофи по меки килими, за него този звук бе повече от жалък. Приближаваше се обикновено човешко същество, нищо повече. Не се долавяше присъствието на силно богоподобно зло, нямаше смях. Изведнъж се показа дребна жена на около петдесет години, с мустачки над горната устна и бяла перука; той се взря в нечистите й очи - не бяха зли, а просто нечисти.

Не можеше да се насили да си отвори устата.

- Искам - поде той и замлъкна, скован от неочакван срам. Всъщност в този миг най-много му се искаше да изтрие тази жена от лицето на земята, да я премахне от пътя си, от живота си, да унищожи нейната мръсотия, гнилостта на годините й. След това стори най-страхливото - според него - нещо в живота си: усмихна се. Позволи си да се усмихне, макар изобщо да не му бе до усмивки, макар най-силното му желание да бе да изличи самата представа за жената пред него; знаеше, че усмивката му е признак на слабост, че е фалшива и жалка.

Но пък тя ясно показваше какво иска.

- Последвай ме, миличък - рече жената и пое по коридора.

“Миличък” ли? От тази дъртофелница? Такава слабост и лъжа, и то от нея?

Възрастната жена отвори една врата, той влезе в стаята и седна.

- Ей сегичка ще изпратя момичето - рече жената и излезе.

Изведнъж той се видя сякаш отвисоко как седи в тази жалка стая и всмуква жадно от цигарата, чувства се нечист, сякаш присъствието му тук омърсява всеки един момент от живота му, от първия до този сега, но отказва да стане и да си тръгне, тъй като иска да узнае истината, по един или друг начин, със сила или слабост, със смях или без смях.

Половин час по-късно, нищо и никакъв половин час, той слизаше по стълбището, припомняйки си гнусните подробности, лицето, ръцете, тялото, движенията. И отвратителната мъртвешка тишина, липсата на сила, невъзможността за смях, истинската грозота на акта.

Побягна от китайския квартал полудял от гняв, шок и ужас. Светът му се виждаше мрачен, скучен, долен и безсмислен, а което е още по-лошо, той виждаше самия себе си в истинския си вид: малък, дребен мъж, долен и безсмислен, мрачен и скучен, в никакъв случай не богоравен; всичко наоколо бе достойно само за презрение. Искаше му се да се присмее сам на себе си, но не можеше. Искаше да се надсмее над целия свят, на измамността на всичко живо, ала не можеше. Обикаляше из града, не знаеше накъде да поеме, не разбираше какво изобщо прави тук, дори мисълта да се прибере у дома го ужасяваше; единственото, което бе останало в съзнанието му, бе ужасяващата нечиста истина, вечната дребнавост на човек, цялата негова лъжливост.

Обикаля дълго и накрая се прибра в бащиния си дом. Предложиха му вечеря, но той отговори, че не е гладен, затвори се в стаята си, взе някаква книга и се опита да чете. Отпечатаните по страниците думи обаче бяха лъжа като всичко останало. Той остави книгата, опита се просто да седи и да мисли, но и това бе невъзможно.

Не можеше да превъзмогне усещането за долнопробност в цялото нещо, за липсата на сила и достойнство, за невъзможността за смях.

Разтревожената му майка се приближи до вратата на стаята му и го чу да плаче. В първия момент не повярва на ушите си, но после се убеди, че синът й наистина плаче, също както самата тя плачеше понякога и отиде при баща му.

- Той си стои в стаята и плаче - рече тя на съпруга си. - Сами, нашето момче, плаче. Моля те, иди при него, мен ме е страх. Моля те, иди и виж защо плаче.

Горката жена също се разплака. Този плач заради плача на сина й я правеше щастлива. Усещаше, че най-накрая той е станал като всички тях, дребен и жалък, истинско бебе, нейното малко момченце.

- Сами плаче - не спираше да повтаря тя, - той плаче; седи си в стаята и плаче.

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.