БРОНЕНОСЕЦЪТ "ПАТЬОМКИН"

Райнхард Баумгарт

web | Сън с флейта

Когато лъжеш, бе казала тя, намирам, че е хубаво, защото знам, че искаш да ме щадиш. Което в последна сметка е по-хубаво от голата истина. Това бе Тини Абуш, разведена Абуш, родена Бор - най-красивите ключици южно от Майн (твърдеше Луфт) - сега Абуш, Гюнтер Щабман и Норберт Покорни хвърлиха три пъти по три лопати черен хумус върху ковчега в гроба. Само Покорни, последен, загреба с лопатката чакъл и деветото хвърляне изтрополя глухо в светлината на деня. Топло късно лято. Пред изхода на гробището, точно отсреща, Щабман видя да се полюлява знаменцето над количката за сладолед, вече бъркаше в джоба на сакото си за дребни пари, когато се опомни. Но си помисли, че Тини - ако сега Тини бе още между тях - щеше да им маха вече с ръка, ближейки сладолед край знамението.

На погребения, бе казала тя, само ме напушва смях. От това, че някой може да бъде взет на сериозно само защото вече не съществува! Изглежда ми глупаво, така ли е?

В колата Абуш каза:

Тини щеше да си купи сладолед още пред гробището, а ти - почти го направи, Щабман.

Покорни си подряза една хаванска пура.

Значи, нямаше никакви роднини?

Напротив, имаше, но оттатък.

Някаква леля и племенница Гавличек се бяха обадили с телеграма от Карлмарксщат (Кемниц, каза Абуш). Или не са могли, или не са искали да дойдат.

Иначе - само брат в Чили.

Знам.

И те отпътуваха мълчаливи, целите в пот и в черно. Абуш на волана, до него Покорни, изпускащ синкав дим. Жаден съм, каза Щабман от задната седалка. Това бе по-скоро глад.

В кухнята на Тини Щабман веднага застана пред разтворената врата на хладилника, с пилешка кълка напреко пред лицето си: Извинявай, каза той. Но за какво? - попита Абуш. Та това е купувала все още тя - каза Покорни. Тези още пресни припаси - така бе протоколирала в понеделник вечер криминалната полиция - свидетелстваха по-скоро за внезапно взето решение.

Тя лесно забравяше. Бе припряна. Забравяше и онова, което се готвеше да запита. Искам да знам, казваше често, с искрици страх в светлите, широко разтворени очи, искам да знам... Но какво, Тини? Погледът й се връщаше от празното пространство към събеседника срещу нея, до нея: Забравих. Казах ли нещо? Само се занасяте!

Абуш видя месото да виси на светли влакна от пилешкия крак. Сега му се искаше да знае дали Тини е купила това заклано пиле пак така изгодно под стойността му в магазина за самообслужване на Шмьоле, където младият Шмьоле, седнал пред касата, събираше цифри и разпознаваше Тини по краката в неоновата светлина, и вдигайки глава, четеше погрешно цените на етикетите или просто пропускаше някой пакет. Не знам какво да правя, бе питала тя. В края на краищата той го върши умишлено, трябва ли да го поправям? Само искам да знам... И отново забравяше какво. Щабман гризеше с полузатворени очи остатъци от костната става. Застанала над младия Шмьоле, Тини само раздвижваше устни за поздрав, а той кимаше. Че всичко това вече е под земята - устните й, главата, ключиците и нозете, можеше да си представи единствено Покорни, той хлопна капака на кофата за смет върху угарката от изпушената пура.

Винаги когато ни наричаше матроси... - проговори Щабман във всекидневната.

Както се и държахме, каза Покорни.

Откъм коридора влезе Абуш, блестящ в бялата си риза, и прецени външната температура на трийсет, а в стаята на четиридесет градуса. А чия е електрическата самобръсначка там, стоеше под тоалетното огледало? Пред полицията бе заявил - моя.

На Тини, искам да кажа: тя я купи.

За всички?

За всички случаи, каза Покорни.

А кой написа П О Т Е М К И Н над тоалетното огледало?

С какво? - попита Щабман.

Патьомкин, каза Покорни, така се произнася.

По почерка - сигурно Луфт.

Който си спести ходенето до гробището.

Не можеха в с и ч к и да бъдат там, каза Абуш.

Извинявай, каза Щабман, но в края на краищата ти остави момичето.

На вас, каза Абуш.

Вина, съдебни разноски, възнаграждения на двамата адвокати - всичко в процеса по развода Абуш бе поел върху себе си, дори възнамеряваше да й поднесе цветя на последното дело. В този вторник Абуш излезе от седмичното съвещание с ръководителите на отделите и още на вратата госпожица П. тикна пред гърдите му букета с карамфили, но Абуш не докосна цъфналите стръкове. Шофьорът понесе букета по стълбите и коридорите като сведена към земята факла. С ред перлени потни капчици върху горната устна, Тини седна до него на задната седалка след произнасянето на присъдата, пламнала от щастие или възбуда, а навън студен мартенски вятър подбираше първия прахоляк. Чувствам се отлично, бе казала тя, не се смятай задължен да гледаш тъжно. Тогава Абуш пъхна обратно карамфилите под задното стъкло на колата и се отказа от намерението си: имаме юбилей в службата, каза той зад невъзмутимия тил на шофьора си, следобед. Тръгнаха за летището. Не желая парите ти, бе казала тя, но искам да пътувам - за две години пропътувах банковата си сметка до нула. Такава, каквато беше, тогава двадесет и четири годишна, би заминала на юг и без средства, така че той й предложи да поеме всички разноски по пътуването срещу представен отчет, допълнително. Тя се изсмя и сложи нежно пръсти върху устните му, сякаш бе произнесъл нещо прелестно неприлично. През май обаче пристигна все пак първата купчина квитанции, между тях и за стая с две легла, както можеше да се очаква. Никога не би разпитвал за подробности, тя щеше да си разкаже всичко. Върху чековете тя разпознаваше неговия рязко наклонен наляво подпис, а той, вместо пътеописания, четеше само цифрите на разходите. Едва през ноември Абуш видя и нейната помургавяла кожа.

Късно следобед, в края на ноември, Абуш бе позвънил на входа на нейните две стаи и половина с южна тераса морзовото "М", съкращение на "това съм аз", както обикновено прекрачи прага и прекоси по опнатия килим обляното от насрещна светлина пространство, без цветя, без цел, това ще рече, не можеше да си спомни за никаква цел. Искам да знам, бе казала тя, любовна връзка ли е, когато си с разведения си мъж? Защо започна за втори път подобно нещо, ако не и същото, той не можеше да каже, сигурно и тя, но той във всеки случай не.

Донесох го миналия петък, каза Щабман и посочи уискито. Покорни размачкваше късчета лед в едрите си юмруци. Разтопената вода изцеждаше върху челото и страните си. После се закашля в една червена кърпа.

През зимата Абуш не искаше да го виждат, че остава през нощта при своята разведена жена, затова винаги привидно си тръгваше с други гости, после извърташе кормилото наляво, четири пъти наляво, и след пропътувания четириъгълник спираше на мястото, откъдето бе потеглил преди малко, за да позвъни отново на вратата морзовото "М". Стоеше като нов посетител в светлината на входа, облечен в зимно палто. Няма да се омъжа, бе казала тя, за тебе няма. Искам да знам, тогава в края на ноември, наистина ли ми се изтърси така, без никаква цел?

Да, бе казал Абуш: бях забравил как изглеждаш.

А сега вече знаеш ли?

Стоеше до хладилника със студен пилешки крак в ръка и я погледна над кокала, дъвчейки спокойно. Почерняла, каза той, пак почерняла и осемнадесет години по-млада от мене. Утре ще забравя отново всичко.

Плътоядци такива, каза тя, хвърли поне този оглозган кокал!

Попита я дали е уморена.

Пияна, отвърна тя. Мисля за Патьомкин.

За стрелбата?

За другото, каза тя, знаеш много добре, и бе отишла в банята, откъдето не можеше да го чуе как гризе кокала, но го чу да се смее. Защо ли се изсмя? Сега във всеки случай Абуш не можеше да си спомни.

Потейки се, Абуш стоеше в слабото течение пред прозореца, обхванат от погнуса или тъга, не можеше да различи точно. Зад антените на покривите слънцето потъваше в сивия фронт на надигащата се буря. Едва сега му дойде на ум, че върху писалищната й маса бе прочел бегло разписанията за Амстердам - за влак и за самолет. Най-късно с настъпването на вечерта щеше да завали.

Значи, Луфт иска да вземе жилището, за момичето си.

Кое? - попита Покорни.

Сега Абуш седеше във фотьойла срещу двамата на кушетката и срещу светлината; пред себе си виждаше мраморната маса, а над нея, напряко, краката на Тини без чорапи, така както миналия вторник, както бе винаги след единадесет, когато Луфт бърбореше. Покорни изпускаше кръгчета дим, а Щабман се присмиваше над Петер Шьомих.

На прожекцията на Потемкин, на Патьомкин, всички ли бяха? - попита Абуш, но Покорни каза раздразнено, че що се отнасяло до него, никога не би гледал този филм, изобщо не гледал художествени филми, а само седмични прегледи и трилъри. Какви ги приказваш, каза Щабман, нали теорията за Айнщайн и Патьомкин произлиза от теб?

Теория! - каза Покорни. Обаче тогава, миналото лято, всяка вечер разговаряха за Кенеди, за фалита на Луфт и за Б Р О Н Е Н О С Е Ц А П О Т Е М К И Н - тогава постепенно се разбра кой не е бил на прожекцията. Например по правилното произношение, тъй като още тогава Абуш бе казал Потемкин, а Покорни, поглеждайки към неговите осветени от свещите пръсти, го бе поправил: Патьомкин.

Изчерпателно, повторно, Луфт бе заговорил с възторг за стълбата в Патьомкин, кадри и контракадри помежду слизащи по стъпалата гвардейски ботуши, стълбата, мъртви или полумъртви жени, деца, старци. Едно клане не бива да изглежда така красиво на филм, каза Петер Шьомих, възторгът ви доказва само грешката в замисъла. Ако мисли така, каза Луфт, моля, нека се обоснове по-ясно. От гняв и интелигентност лицата им изтъняха, дори широкото лице на Щабман. И всичко това, както винаги. Така че Тини, стенейки, опъна кафеникавите си плажни нозе върху масата и с това искаше да каже: край!, каза го и тогава забелязала, че Покорни и сега не се бе разпалил, нито за, нито против стълбата. Обикновено той винаги допълваше нещо, макар и бавно. Него, каза най-после Покорни, не го занимавала умело предадената кървава баня. Ами какво? Месото, каза Покорни и млъкна. Момичето на Луфт свирна неволно от страх или възхищение през зъби. Раздразнена, госпожа Щабман хвърли поглед към лятната й блуза. Хайде, хайде, каза Тини на Покорни. Месото, обади се отново Покорни, мрачно и нападателно? Нужно ли е да им го обяснява? Тези късове разложено месо в началото на филма, посред морето, заобиколени от матроси и готвачи с гневно разкривени, нямо крещящи устни, това не било обикновено месо за чорба, нито някакъв пътеуказател към социализма, при който месото ще бъде напълно предпазено от развала и червясване. Ами какво тогава? - попита Луфт. Тяхната собствена плът, каза Покорни, на матросите. Главата на Тини бързо се спусна към голите й колене, изглежда, се смееше. Луфт захапа момичето си за косата или за меката част на ухото. Това е тяхната плът - каза самотно Покорни, - тяхното бъдеще, тяхната смърт. Те се разбунтуват, защото им се припомня това от червейчетата, от зеленикавото месо. Черното, каза Шьомих, филмът е чернобял. За зрителите, каза Покорни, за матросите зелено. С една дума, с думите на Покорни: това е готика, Айзенщайн е низвергнат християнин. След това тишина, нарядко само радио Люксембург, в заден план. Главата на Тини се вдигна, почервеняла от капачките на коленете й. Тогава Шьомих заговори за алегорията: не, той не можел да се съгласи, Луфт - беше на страната на Босх, явно срещу Шьомих и срещу Покорни, който продължаваше да съзерцава своите безупречни, спокойни пръсти и оказваше мълчалива съпротива. Всъщност последната дума остана у него. И така, каза Абуш и стана от мястото си, след него и другите.

Абуш обиколи бавно с колата си правоъгълника на нощните сгради, изтегли ръчната спирачка, после позвъни, влезе и измъкна от хладилника чинията със студеното печено пиле. Не знаел как изглежда. Именно почерняла, дванадесет години по-млада за него.

Хвърли ли вече кокала? - извика Тини, все още от банята, после влезе в стаята, облечена в нещо синьо прозрачно. Или мислиш, че ще загубя и малкото си разум, щом мисля за Патьомкин? Но ти идваш и веднага най-напред изгълтваш половин пиле.

Ледено студено, каза Абуш. Бих искал да имам малкото ти разум.

С кокъла в ръка, на височината на раменете си между палеца и показалеца той сякаш изведнъж откри нейната шия, с един поглед, като на снимка, която не може да му отвърне.

Не ме докосвай, каза тя, не днес.

Какво си въобразяваш, изкрещя той, сега вече откъм кофата за смет, какво си въобразявате всички вие, квачки такива?

Повръща ми се, каза тя, а на вас никога, плътоядци, матроси. Виж тук и тук: над двата лакътя вчера я бе ухапал. Не, не се вижда нищо, отгоре е напудрено.

Абуш само поклати глава.

Как, каза тя, все пак го виждаш? Зелено ли е? Червейчетата влизат ли, или излизат?

В банята Абуш изруга пред мокрото си лице по адрес на Покорни, педераста, лицемерно набожния католик. Или е бил толкова хитър, че не ти е показал още маслените си картини? В тях всичко гние, синкаво-зеленосиньо, а от кокалчетата, разхвърляни наоколо, можеш да си направиш броеница и да се молиш. В синьо разтвореното легло обаче, в неговото старо, в нейното ново легло, той я изгледа като враг. Прекалявам ли, попита тя, прекалих ли? Легнал до нея, в тъмнината, той се престори, че диша дълбоко и равномерно, без да е заспал, а на сутринта тя видя, че той пак лежи на същата страна върху възглавницата - очите му будни, отправени към нея. Той знаеше, тя знаеше: в утринния здрач тя изглеждаше много бледа и подпухнала. Сега пък ти мислиш за това, каза тя.

А ти? Чувстваш ли се вече по-добре?

Продължавай, продължавай да мислиш за това, каза тя.

Разведеният Абуш тикна изяденото до половина сутрешно яйце зад каната с кафе, мълчаливо погледна отдясно и отляво ръцете й над лактите, все така покрити с пудра. Сякаш му бе прехапала устата.

Ако откриеш някое червейче, каза тя, моля те, не крещи.

Абуш се изправи, с кърпата за ядене пред устните си, тръгна пипнешком, сякаш без очила, късогледо, към вратата на банята. Вътре се изжабури. После отиде в кухнята само за да погледне часовника.

Как успяваше тя, Абуш не проумяваше, а сигурно й се удаваше без никакво разписание, как успяваше само да регулира трафика на своите посетители, ако и без това всички осем или дванадесет не бяха се уговорили с нея за една и съща вечер? Те пристигаха неочаквано или предварително известили за себе си, минаваха по опнатия килим в коридора, позвънили по различни начини на звънеца, естествено, Луфт, а също и Покорни, най-сетне разведеният Абуш и Алфред Хезе, Петер Шьомих, Щабман дори удвоен - всеки от тях поотделно като окъпан в някакво съчувствие към разведената, с някоя бутилка или най-малкото книга джобно издание, непринудено под мишницата. Произнасяха "ти" със съвсем нова интонация. Понякога сутрин тя избърсваше дръжките на вратите, за да не лепне от тях тази смесица от различна пот. При това не всички искаха едно и също, с изключение на Луфт или Шьомих, чиито колена под панталоните по време на някой разговор върху японското филмово изкуство или някоя лекция по застрахователна математика скоро се отъркваха в нейните колене под чорапите. Ръцете на Луфт, макар и дребни, улавяха в една хватка нейното дясно и неговото ляво коляно, докато си даваше вид, че е потънал в размисъл. После Тини изговаряше няколко вироглави изречения за еманципацията, но той вече разкопчаваше блузата й, отдолу нагоре; далече, като детонация, тя чуваше как седефените копчета изскачат от илиците. Очевидно разведените жени изпушат някаква миризма. Всички изглеждаха, като че постоянно вдъхват дълбоко въздух.

Заубах остави след себе си рубинов пръстен върху нощната масичка. Покорни - касета плочи с грегорианска музика в кухнята. Единствено разведеният Абуш, който идваше с първия нощен хлад и натискаше върху звънеца своето морзова "М", се показа разсеян дори и на Коледа, като забрави да донесе подарък. Сърдит си, каза тя, заради сметките от Микена. Той я разгледа внимателно, преценяващо, като при това отвреме-навреме изтриваше бързо съвсем сухото си чело. Сред другите, когато бяха заедно, той седеше мълчаливо, по-възрастен от тях, а също отличаващ се със своите английски, неконфекционни дрехи. Тогава му бе приказвано твърде много за твърде много неща. Но тия не биха могли, каза той на Тини, да внушат авторитет дори на куче. И това е критерий! - каза Тини. Тези момчета или господа, колкото и да се представяха за пламенни или хитри, бяха за нея само въплъщения на случайността, матроси.

Рано пролетта тя се бе записала за пътуване в четири туристически бюра, късно есента в разстояние на осем дни загуби кафеникавия си тен и всякакви спомени от лятото. Беше й студено. Сега Абуш все пак й донесе подаръци, две нагревателни лампи и одеяло от мохер, под което четеше сега обявленията за работа вместо туристическите проспекти. Луфт й се изсмя по телефона: няма да намериш нито едно бюро, отоплено до двадесет и пет градуса. Но за какво ти е? - попита Абуш. Толкова пари, колкото имаш, няма да спечелиш и за десет години. Повръща ми се, каза тя. Започваш отново! Не можеш ли да се изразяваш по-ясно? Искам да знам дали не мога и аз да върша нещо полезно, нещо по-полезно... Абуш издърпа белите си маншети от ръкавите на синия английски костюм от камгарен плат. Но какво? Съгласи се, че три чужди езика са все пак капитал. С тях можеш да помагаш в търговските отношения между четири страни, ако това ще те удовлетвори. Това - не. Разведеният Абуш избърса отново сухото си чело.

Към седем най-после позвъни Луфт, пусна момичето си да мине напред по коридора и нарече тримата на кушетката пред масата, с право или не, пияници: точно така си го представях. Гробището щеше и мене да разстрои.

Ти ли написа онова над тоалетното огледало? - попита Абуш.

Луфт изчисти стъклото с две ръце: това е от Тини.

Нима вече забравихте почерка й? Все пак Патьомкин дължи тя на тебе, Покорни, тук ти забърка нещо. Приказвала ли е с някого от вас толкова много за това? Не, с Щабман никога.

Изправяйки се, Абуш, разведеният Абуш, бутна с надигащото се коляно чашата с уиски от облегалката на фотьойла върху килима, може би от недоглеждане. Заедно с него се наведе и момичето на Луфт, брадата му се удари в рамото й или в ключицата й, той изруга зад поставената пред устата носна кърпа. Тъкмо искал, затова й станал, да й предложи синия фотьойл. Тя направи опит да се засмее, но само показа два ослепителни реда зъбен емайл.

Най-напред във всекидневната, после в коридора Луфт започна да размерва с крачки помещенията и умножавайки дължината по ширината, да изчислява жилищната площ. Момичето му, бъдещата наемателка, не желаеше да влезе в спалнята. Абуш, Щабман и Покорни стояха стълпени в рамката на вратата, докато Луфт балансираше със своите еднометрови крачки пред и покрай светлосиньото покрито легло: плюс банята и кухнята, да кажем още десет квадратни метра - в този квартал - това е направо подарък.

Станало е в спалнята, нали? - попита момичето на Луфт.

Ето ви чаша, ето уиски, а това е вашият фотьойл.

Зайци такива, каза Покорни и направи опит да се изправи на кушетката: нима не трябва да говорим повече за това? Но меко, почти внимателно се изтърколи обратно върху тапицерията.

На този свят нямаме постоянно място, каза Луфт, трябваше да си излееш болката на гробището.

Разбира се, каза Покорни. Защото какви само му ги е надрънкал онзи изсушен църковнослужител, всичко се свеждало само до "алилуя", "посмъртно блаженство" и така нататък, все лесно заучени шарлатании и нито дума за смъртта и разложението на тялото. Не ме гледайте така, изкрещя той, макар че никой не го гледаше в този момент, и продължи да говори за податливостта на очите към загниване, нищо не се скапвало така бързо, както клепачите и оттам именно се промъквали червеите във вътрешността на главата, в мозъка. Докато Абуш, застанал до прозореца, отново размишляваше кого ли е искала тя да посети в Амстердам и защо все пак не го е направила.

Моля, каза той, жилището е все още мое.

Дългокрака, с тесен таз, още с тъмни косъмчета по горната устна - точно така бе описала момичето на Луфт жена му, - на Щабман му хрумна, че тия щяха да го направят след първата вечеря, безразборно като мъже.

Тя ще го купи, каза Луфт на Абуш, после се уточни: аз ще го купя, за нея.

Сега момичето все пак бе седнало на леглото в спалнята, с дълги успоредни пищяли, до нея Луфт. В рамката на вратата, зад две чаши е Щабман и Абуш. Бяха видели Покорни да заспива изтегнат на кушетката. От хладилника Щабман измъкна останките от печеното пиле и разкъса несъпротивляващото се гръдно месо с дръжката на лъжицата, като заяви, че смята, или по-скоро попита Абуш дали и той не смята, че ето, и след три дни, човек още не може да го проумее, искам да кажа, тя беше такава, нали разбираш, че бих се ужасил, ако сега се завърти отвън ключът на входната врата. Абуш мълчи и разбира или може би също смята така.

Не намираш ли, че отзад изглежда почти като Тини, въпреки че Тини бе руса?

Не, казва Абуш, само в краката, и то отпред.

Всъщност как се казва тя?

Сега момичето лежи диагонално, стройно, върху синкавата покривка на леглото. Вече свиквам, каза то, ще върви. Само че не бих искала още да оставам тук сама.

Тук няма да останете сама, каза Щабман, дъвчейки.

Момичето се обърна по корем.

А Луфт? Покорни? Абуш и Щабман слязоха в "Приютът", там двамата висяха край бара над две чаши бира.

Сама ли остана горе? - попита Луфт.

Тя свиква, каза Щабман.

Абуш набра номера върху монетния автомат и изчака единадесет пъти да прозвъни без отговор край нейното или на Тини легло.

Някой трябва да се качи, каза Луфт.

Жилището е мое, каза Абуш, все още, като разтърсваше пред очите си връзката с ключове.

Влезе и запали лампата в коридора, видя спалнята празна, гостната, кухнята, канапетата. Само натисна предпазливо дръжката на вратата на безшумната баня, резето бе сложено. Смътно жужеше паметта му, пак не му идваше на ум името й. Ало, каза той. Ядоса се на възтоплия си, задушевен глас, вече искаше да извика, когато резето се отмести. Тя стоеше пред него всред червените гънки на хавлията. Изкъпах се, каза тя, чиста съм. Абуш виждаше само ключицата й.

Извинявайте, каза той.

Но за какво?

Не бива да си мислите...

Не мисля абсолютно нищо, каза тя и събра пъстрите си неща от кахления под. Може да ме зяпа, който си иска.

Абуш крачи напред-назад по шестте метра на постлания в коридора килим. Струва му се, че долавя някакъв шум зад вратата на спалнята, някакви влажни носови и гърлени звуци, проверява шума и себе си. Но тя вече излиза, зачервената глава над полата и блузата, и го пита за часа. Абуш е отрезвен, унижен. Тя измъква от ръката му дръжката на вратата, отново полъх на спарен въздух откъм стълбището. Най-после е сам.

Завинаги - опитва се да мисли. За години, мисли си той, за месеци наред. Пръстите му оправят една картина в коридора, сега пъстроотпечатаният букет цветя расте отново право нагоре. Разведен вдовец, мисли той, педант.

Всеки момент пред прозорците ще закапе дъжд... Снема жакета от куката в гардероба и сега стои тъмен, може сам да се види отзад, в рамката на вратата към всекидневната. Така стои. Така се вижда. Така би искал да остане, завинаги, би искал да мисли.

Почивайки си във фотьойла, вижда първите дъждовни капки да пръскат през долната дъска на прозореца в стаята, свежи, хладни. Няма да избърше локвата на пода.

Абуш се бе запознал с нея в Сен-Жан дьо Люз; тя работеше в една компания за колективни пътувания, която имаше за задача да насърчава немско-френската дружба и се издържаше от печалбите. Три чужди езика знаеше тя, говореше (освен френски) също английски, испански, освен това напълно достатъчен за пътуванията италиански. Той пристигна с колата пред входа и тя се качи. В Нарбон на шофьора бе купен билет обратно за Германия. Абуш караше през безветрения Прованс и се опитваше да пее.

В едно рибарско кафене в Леванте гледаха на бледия телевизионен екран избора на Сарагат. Преброяването на гласовете траяло часове, каза Абуш. След това я попита.

С положителност тя не очакваше нищо от един брак или поне нищо определено. "Бъдеще" бе за нея дума без съдържание. Най-добре, пожела тя, още в кафенето, да хвърлят ези-тура. Абуш, съвсем развеселен, останал съвсем без разум, каза: моля.

Когато и след третото морзово "М" вратата не се отвори, вече нищо не можеше да го изненада. В хладилника намери червено бордо, единствения белег на евентуална обърканост. Четири пъти го превключваха по телефона с префектурата, докато най-после съобщи за загубата на своята разведена жена. Празнотата в мозъка му го изпълваше по-скоро с недоверие, беше ли изобщо потресен? Застанал пред тоалетното огледало, един от двамата криминални служители попита за самоличността на този Потемкин. Патьомкин, каза Абуш и си изми ръцете.

Обадиха се по телефона и две туристически бюра. Той анулира пътуванията, които Тини бе записала за септември.

На лелята и племенницата Гавличек написа две ръкописни страници.

В един сън Абуш преплува заедно с момичето на Луфт две или три езера. В последното говори нещо за търговия и докосна с единия си крак нейния крак, за което, плувайки, се извини. Тя извика: какво? Но езерото, сега вече бурно и солено, заливаше с вълните си лицето му и отговора му. После тя застана в хавлия пред тръстиките, виждаха се само главата, шията и ключиците й, обви главата му, докато той се оплакваше от недостига на нови имена за търговските артикули, с червената хавлия. Искаше, но не можеше да си отвори очите. Някъде свиреше, все така в съня му, вероятно транзисторно радио, Вивалди и чембало. Сега се чувстваше добре, сляп, какъвто беше. Нещо притисна меко очните му кухини, изглежда, бяха нейните голи пръсти.

В жилището още преди края на месеца сложи в ред нейното движимо имущество. Сега, според прощалното писмо, фотокопие от което представи неговият адвокат, той бе наследник. Изпитателно вдъхваше миризмите на трите гардероба, но те не му напомняха за нищо. Четвъртият гардероб бе празен, намери само една ракета за тенис. Подаръците, доколкото ги позна, рубиновия пръстен на Заубах, касетата с раннохристиянска музика, гравюрата от Бюфе на Луфт положи на леглото в спалнята. Пушейки, гледаше колекцията и кашляше.

Когато четеше съобщения за намерени непознати, за някаква удавена във Вупер плувкиня, за заловена във Визбаденския парк блондинка без документи и без памет, на около двадесет и осем години, той направи откритие, което го смая или уплаши. Ако Тини се бе запиляла нанякъде, за което винаги копнееше - искам да знам, какво ще правиш тогава, - сигурно би чувствал липсата й. Докато тя пътуваше, шест или осем месеца през годината, можеше почти да я забрави, тя щеше все някога да се върне. Но щом тя се разположеше в своите две стаи и половина, трябваше непременно да я види. Сега не му липсваше нищо. Имаше сигурност. Тя бе мъртва.

В края на октомври по време на едно пътуване за Базел нареди на шофьора да спрат и се опита да получи в Етлинген предишната стая. Отговориха му, че за съжаление тази стая с две легла била запазена за два дни. Абуш нареди да му се напомни при обратното пътуване.

В Базел му се удават след това търговските решения по-лесно от друг път. Той прозира нервността на партньорите си и неочаквано изгодно се включва в основаването на една рекламна агентура. При обратното пътуване шофьорът на два пъти му напомня за Етлинген. Ранна октомврийска мрачевина се спуска отляво над Рейнската долина. Всъщност Абуш, както по-рано Тини, бе хвърлил една монета върху килима в базелския хотел. Три пъти прочете върху монетата цифрата, което трябваше да означава: не, няма да се нощува в Етлинген. Сега вече Абуш не върши това, което би направила Тини: да се противи на божието предопределение. Той ще пътува в нощта, на север и към къщи.

1967

© Райнхард Баумгарт
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009