ЕЗИЦИ И НАЦИИ В БАЛКАНСКОТО ПРОСТРАНСТВО

Пол Гард

web

На едно заседание-беседа организирано на 12.02.2005 г. от Courrier des Balkans и ръководено от Ан Мадлен, Пол Гард припомни основното в своето изследване, наблягайки на това, че самият той подхожда към Балканите по начина, по който подхожда самото население, като отхвърля чуждестранните схващания, които мнозина се опитват да прилагат спрямо тамошната действителност.

Дискурсът за Балканите излиза 15 години след избухването на югославските конфликти. Присъствал съм на стотици разисквания по тези теми и съм чел десетки хиляди страници спорове и изследвания от всякакъв произход, на десетина езика. Убедих се в многообразието на дискурсите за този район. Всеки един народ изработва свой дискурс, независимо от това, дали става дума за исторически събития или за география, за земи или за население.

Различията в дискурса проличават най-напред чрез думите, които нямат едно и също значение в отделните краища на Европа, оттам и подзаглавието на книгата, думи и хора. Изборът на определени думи може напълно да подведе читателя, особено западния читател, който обикновено не познава различните значения на дадена дума.

Какво означава думата "бошняк" (Bosniaque)?

С тази дума се превеждат на френски две различни сърбохърватски думи, едната от които означава всички жители на Босна, това е думата босанац. По-правилно би било тя да се преведе като босненец (Bosnien). Другата е бошняк, която би било правилно да преведем като Bosniaque. Това наименование се използва, когато се говори за мюсюлманите. Така че най-общо казано под думата босняк се подразбират мюсюлманите от Босна или мюсюлманите, чийто роден език е сърбо-хърватският. Добре, но тогава какво значи да си мюсюлманин? Дали мюсюлманинът е този, който изповядва Исляма, или този, който е свързан с това вероизповедание по семеен обичай? Съществуват "бошняци мюсюлмани", които не са вярващи. Какво да разбираме, когато говорим за сърбохърватски език? Този термин общо взето днес се отхвърля, говори се за "сръбски" или "хърватски" или "бошняшки" или "босненски" език. С течение на времето изброих петдесет и осем думи, с които се назовава тази езикова съвкупност. Можем ли сериозно да твърдим, че бошнякът е този, който говори бошняшки или босненски? Не, разбира се, тъй като той говори по същия начин като един сръбски или хърватски босненец. Да продължим, всички бошняци живеят ли в Босна? Не, не живеят - бошняци се срещат също така в сръбския и черногорски Санджак, в Косово и в Македония. Личи си, че и трите критерия - вероизповеданието, езика, географията - пораждат нови въпроси. Всяко определение се нуждае от друго.

Струва си накрая да отбележим, че тези, които днес се наричат "бошняци", от 1968 до 1993 г. се наричаха "Мюсюлмани" (с главна буква), същите бяха без определена националност от 1945 до 1968 г., а през по-далечното минало те са се наричали "турци", въпреки че не са говорели турски. Понастоящем само сърбите ги наричат "турци" и това наименование се счита за обидно. Съществуват и други традиционни обидни прозвища (мюсюлманин, балия) или пък прякори, свързани с най-крайните групировки (бошняк, мюезин, сърбин, четник, хърватин, усташи), те се използват на същия принцип, на който във Франция се употребява думата нацист вместо германец.

Всички гореизброени термини сочат, че непрекъснато се иска добросъвестно доуточняване каква част от действителността отразява всеки от тях, иначе те лесно могат да ни заблудят. Това важи както за наименованията на различните общности, така и за земите, градовете, езиците, вероизповеданията и други конфликтни понятия, изследвани в моята книга. Измежду тези наименования съществува все пак по едно, което всяко население охотно приема и дори изтъква, става дума за името на народността: сърбин, хърватин, бошняк, грък, албанец и т.н. Това име се повтаря до насита, то е обект на истинска почит: ето доказателство за това, от какво първостепенно значение е националната принадлежност, понятието нация, за всички тези народи.

Понятията за нация

В централната и източната част на Европейския континент, към която принадлежат Балканите, нацията е нещо основно, но то не се разбира така както се разбира в западната част на континента или по-точно във Франция. Във Франция нацията е свързана с принадлежността към една и съща държава: от историческа гледна точка държавата предшества нацията. Така че националността, тоест принадлежността към дадена нация, и поданството, тоест принадлежността към дадена държава, се покриват. Френската нация обхваща всички поданици на френската държава. Но това, което изглежда очевидно за французите, не е очевидно в други държави, където нацията е била изградена, преди да се създаде държава. В Германия примерно, когато Фихте се обръща към немската нация в 1808 г., немската държава още не съществува. Немската държава възниква в 1870 г. въз основа на една вече съставена нация, която е решила да се сдобие с държава.

Същия този път извървяват националните държави от Централна Европа, надживели империите, владеещи централна и източна Европа до края на XIX-и век (Австро-унгарската империя и Османската империя на Балканите).

Ето защо словенците винаги са се самоопределяли като словенци, дори когато са влизали в състава на Австро-унгарската империя или отчасти на Италия, или пък най-сетне на Югославия. В Югославската федерация от периода 1945-1991 гражданите, които са се самоопределяли като югославяни по време на периодичните преброявания, никога не са били повече от 5% от населението. Всички останали са се записвали в списъците като сърби, хървати, словенци, мюсюлмани и т.н. и са се считали за такива. Това важи за цяла Централна и Източна Европа, включително и за бившия СССР. Националната идентичност в тези страни е чисто индивидуална особеност, тя няма нищо общо с поданството. Албанците от Косово или Македония се признават само за албанци, също така турците в България се наричат турци, въпреки опитите от страна на правителството на Тодор Живков да ги побългари.

Разликата между тези две схващания за нацията е един от основните източници на недоразумения помежду наблюдатели от различните краища на Европа. Ето защо е много важно добре да се уточни каква действителност отразява във всеки конкретен случай това понятие, както и други сходни понятия като народ, националност, етнос, държава и много други. Нацията според формулировката на Бенедикт Андерсън е една "измислена съвкупност"¹, тъй като нейното съществуване се крепи върху силното чувство, че членовете й принадлежат към една и съща нация. Тя обаче не е "въображаема² съвкупност", тъй като историята й е белязана от различни, добри и лоши последици - включително и от войни. Хората на Балканите са склонни да вярват, че нацията се обяснява с обективни критерии (език, вероизповедание, история и т.н.), които всъщност не са сигурни. В Западна Европа напротив някои направо отхвърлят идеята за съществуване на нацията и по този начин се лишават от едно съществено звено от съвременната история. С други думи, нацията съществува, но тя съществува като силно субективно съзнание на хората, а не вследствие на някакви обективни показатели, каквито те считат за необходимо да посочат³. Субективно в случая се противопоставя на обективно, а не на общо. Противоположното на общо е индивидуално.Тоест националната идентичност е общо явление, тъй като тя е усещане за връзка между голям брой индивиди. Тоест тя придобива смисъл само при положение че съществува у много хора едновременно. Това е едно общо субективно понятие, бихме могли да го наречем още междусубектно [intersubjectif]. Съществува едно единствено законно определение за народите: грък е този, който се чувства грък, албанец, който се чувства албанец, и т.н. Това не пречи усещането за принадлежност да се крепи въху множество езикови, религиозни или териториални особености.

Да се определят географските граници на Балканите

Не разполагаме с определение, което ясно да ни посочи къде започват и къде завършват Балканите. Става дума за един географски район без точни граници, от рода на Централния масив или Акитанския басейн във Франция. Държавите се нуждаят от граници, те водят войни, за да очертаят граници. Добре поне че географските райони минават без тях. Бихме могли да употребяваме наименованието Балкани за европейския югоизток, без да даваме обяснения къде те завършват или пък да се договорим за някакви общопризнати граници. За съжаление обаче това наименование се ползва с лоша слава, то е синоним на войни и раздор и никоя държава не желае да влиза в техния състав. Балканите, това са другите.

Балканите са силово поле, междинна зона между Централна Европа откъм север и Близкия Изток откъм южната им част. В страните от Близкия Изток (Ливан, Сирия, Ирак, Египет и т.н.) човешките общности се самоопределят по вероизповеданието си, но те не са нации и не се стремят да създадат отделни държави. В Централна Европа (Германия, Полша, крайдунавските страни) общностите се самоопределят на езикови начала, те създават нации и ако това е възможно, нациите създават държави. На Балканите тези два принципа съжителстват: човешките общности се самоопределят от вероизповеданието си (това е остатък от Османската империя), а също така от езика, и създавайки нации, се стремят да изградят държави.

Терминът етнически

Във Франция терминът етнически за много хора означава нещо отрицателно. Въпреки това ми се струва, че този термин (или някой друг, означаващ същото) е необходим. Там където нацията не е свързана с поданството, какъвто е случаят във Франция, тя обезателно възниква въз основа на съществуваща отпреди сплотеност от неполитическо естество, сплотеност, изработена на различни културни начала по месторайони: с езика, вероизповеданието, обичаите и т.н. Тези именно сплотяващи начала бихме могли да наречем "етнически" и с право бихме могли да наричаме "етноси" (на английски ethnic groups) общностите, свързани помежду си на такива начала. Етносът не е раса. Още на времето Ренан е правел разлика между думата раса, използвана от "историците и филолозите", и същата тази дума, използвана от "антрополозите и физиолозите". Нацизмът и расизмът водят началото си от това смесване. Откакто тези доктрини изявиха предпочитанията си към физиологическия смисъл на думата раса,с всички чудовищни последствия, които знаем, наложи се да се разсее недоразумението и да се намери друг термин, който да обозначава културните различия между човешките общности. Този термин е етнически,а обозначените с него общности могат да се нарекат етноси.

Във Франция етническите особености се считат за част от личната сфера. Съществуват религиозни, езикови, местностни и др. различия, които социолозите, писателите или просто любознателните хора не могат да не отбележат. Но у нас на тези различия не се обръща внимание в обществения живот. Това си е чисто френска особеност, резултат на дълга история, която не може своеволно да се натрапи. Другаде по света (в САЩ) съществуването на тези различия е общопризнато, но то не засяга националната идентичност, която си остава свързана с държавата, както и във Франция. В други кътчета на планетата (в Централна и Източна Европа, на Балканите) тези различия дават начало на националната идентичност, която по тези места не е свързана с поданството. Една държава, която се опитва да ги пренебрегне, се счита за омразен потисник - какъвто беше случаят с България по времето на Т. Живков, когато се отричаше съществуването на турското малцинство (без да споменаваме многобройните случаи на "етническо прочистване"). Етническите малцинства могат също така да бъдат национални малцинства (или, според официалния термин в бивша Югославия, "националности").

Етнически изследвания и национализъм

Езиковите изследвания не трябва да излизат извън рамките на научната сфера. Те не бива умишлено да се използват за целите на едно или друго идеологическо течение или политическа сила. Нека повторим, за обособяване на дадена нация може да се говори тогава, когато нейните членове имат ясното съзнание, че принадлежат към определена човешка общност, а не тогава, когато те използват общ език или диалект. Едно изречение произнесено на сръбски, хърватски или черногорски се разбира веднага, но то позволява да се установи от кой край е този, който говори.

По времето на Югославия официално се говореше, че съществува един-единствен сърбо-хърватски език с две разновидности, западна и източна. Днес официално се говори, че съществуват два езика: сръбски и хърватски. Езикът е един в този смисъл, че всички взаимно отлично се разбират, тоест основното от езиковата система е еднакво. Истинските различия засягат единични думи или поредици от думи, които често не се употребяват. Езиците са два в този смисъл, че тези различия все пак съществуват и че хората са много чувствителни спрямо тях, че има две езикови норми и че всеки е длъжен да избира коя от тях да спазва. Аз примерно мога да кажа "говоря сърбо-хърватски" което ще рече "владея този език" (или "тези езици"), но не че "в момента говоря на този език", тъй като, ако в момента говоря действително, аз ще формулирам изречение или на сръбски или на хърватски. Терминът сърбо-хърватски е заимстван от научната сфера преди малко повече от сто години. В ежедневието винаги се е казвало: "говоря сръбски" или "говоря хърватски". Когато искате сол, вие не казвате "Подайте ми натриев хлорид". Напълно естествено е да се каже "говоря сръбски" или "хърватски" или "босненски". Преди официално се употребяваше научната терминология, понастоящем названието на езика е съобразено с всекидневната практика.

Вместо да се изброяват езиците, по-полезно ще е да се изброят последствията от това положение. Примерно законно е във всяка страна или област да се преподава езиковата норма, която е избрана за официална, но щом другите са толкова сходни, защо да не се улесни тяхното (поне пасивно) ползване? И най-вече, би било трагично да се дискриминират учениците на принципа на езиковата норма (нещо което се прави на някои места в Босна и Херцеговина). Тези практически въпроси трябва да се уреждат трезво, без догматизъм, а не в името на някакви си езиковедчески правдини, които аз като езиковед напълно отхвърлям.

Националност, етнос и манипулации от страна на властта

Може да се манипулира само това, което съществува. Ако на времето някои са съумели да манипулират националната идентичност на различни общности, това е защото тази национална идентичност никога не е преставала да съществува и е била силно изпитвана от всички. От 1951 г., когато за първи път посетих Югославия, съм останал с впечатлението, че у всеки местен жител съществува някаква национална идентичност, независимо от това дали е сърбин, хърватин, македонец или друг и че тази национална идентичност е по-важна от другите.

Режимът на Тито имаше една странна особеност. От една страна, той официално благоразумно проповядваше "братство и единство" между народите. От друга страна обаче, подмолно, манипулираше националната идентичност и настройваше народите едни против други съгласно принципа "разделяй и владей". Външната част бе отхвърлена от по-голямата част от общественото мнение като "комунистическа пропаганда", подмолната за съжаление сполучи.

Националност и гражданство

За ултранационалистите най-бързият начин да се постигне национално съгласие е да се проведе "етническо прочистване". Мечтата на всеки националист е националната територия да е "етнически" еднородна. За ултранационалистите "ползата" от "етническото прочистване" се състои в това именно да се съгласуват гражданство и националност, като се премахне чуждият примес и по този начин се постигне пълно съответствие между тях. Можем само да си пожелаем ролята на националността да намалява, а тази на гражданството да расте постепенно и, разбира се, не насила. Този вид сценарий можем да пожелаем на Босна и Херцеговина. Свободно парафразирайки Маркс, който считаше за желателно отмирането на държавата, би трябвало да пожелаем отмиране на разпокъсването на Босна и Херцеговина, за да могат членовете на трите нации да се чувстват добре дошли навсякъде в родината си и да могат да ползват навсякъде еднакви права.

Европейско гражданство и бившо югославско гражданство

Югославският опит не може да служи за пример поради трагичния си завършек. Той би трябвало по-скоро да се анализира за поука, за да избегне Европа много грешки.

За щастие Европейският съюз е основан на други принципи, той е изграден на принципа на демокрацията, а не на диктатурата, на мира, а не на войната, на търпението, а не на прибързаността (половин век отне създаването на Европейския съюз, само месец създаването на Югославия през 1918 г.). Европейското гражданство не премахва нациите, напротив, то въвежда обща принадлежност, която всеки приема с ясното съзнание, че продължава да принадлежи към собствената си нация.

То може да бъде пример и убежище за балканските народи и да спомага за заздравяване на отношенията им при пълно зачитане на тяхната самоличност.

Запис на текста: Сирил Оланд-Гронберг. Прегледан и уточнен от Пол Гард.

БЕЛЕЖКИ

1. Imagined (англ.), imaginé (фр.),както следва да бъде правилният превод - устно обяснение на професор Гард (бел. прев., Е.Д.). [обратно]

2. Imaginary/Imaginaire (бел. прев., Е.Д.). [обратно]

3. Курсивът го няма във френския текст (бел. прев., Е.Д.). [обратно]

© Пол Гард
© Евгения Динкова - превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.08.2006, № 8 (81)

Стенограма от публична изява, първоначално публикувана на сайта на Courrier des Balkans, а след това преправена за книгата Šta ima? Ex-Yougoslavie, d’un Etat à d’autres, Œil électrique éditions et Guernica ADPE, Rennes/Toulouse, 2005.