СЛЕД СМЪРТТА НА ЗИГФРИД

Мартин Валзер

web | Сън с флейта

На третия ден след смъртта на своя колега Зигфрид Брахе куриерите на една фирма (която не е желателно да назовем тук) се събраха в коридора край канцелариите на главното управление. Може да се каже, че денят едва започваше - беше пет часът сутринта.

В шкафчето на починалия колега Луциус Норд бе намерил списък с имената на всички куриери. Може би тъкмо този списък го бе навел на мисълта да свика куриерите на общо събрание. Луциус беше единственият, който през всичките години куриерска служба не бе загубил нито ръка, нито око, нито дори ухо. Нищо чудно, че той се чувстваше непълноценен сред колегите си. Може би това чувство за непълноценност го подтикна да се застъпи за правата на куриерите по-пламенно, отколкото бе прието сред тях.

Тикайки своите колички, куриерите се разминават из дългите коридори и само езикът е тяхно оръжие. С безнадеждния си облик те украсяват количките, поскърцващи под товара на книжа с различна дата. А когато седят в стаята си, куриерите се допират един друг с лакти и понасят неизбежните притеснения, на които си обречен, когато прекарваш дълго време в едно помещение с другари по съдба и не очакваш от живота големи промени.

И така, на третия ден след смъртта на Зигфрид споменатият Луциус Норд, който бе приел това име, след като стана куриер, колегата му Баф, наричан от другарите си Бефхен, и Питер Нал - тези тримата дойдоха първи и започнаха да подреждат пристигащите, сякаш съвсем точно знаеха къде трябва да застане всеки; върху списъка, останал от Брахе, те старателно отбелязваха кръстче подир кръстче, да, държаха се почти като началниците на отделите, в чиито приемни те всекидневно оставяха книжния си товар.

Под ръководството на Бефхен се строиха в полукръг. Едного той хващаше с месестата си десница за колана и го придръпваше напред, другиго изтласкваше с желязната си левица педя назад. Зад полукръга тържествено и заплашително бяха наредени куриерските колички. Това бе идея на Питер Нал, който познаваше готическите наредби.

Луциус се изкашля. Откъм здрача на коридора вече подслушваха няколко чистачки. Но Бефхен по различен начин извръщаше чистачка след чистачка и на бърза ръка (защото левицата му бе по-бърза) ги блъсваше в гърба, тъй че те една след друга потъваха в неизвестността. При всяко блъсване той произнасяше заклинателно: "Това не те засяга!" или горделиво надценявайки силата си, казваше: "Дим да те няма!"

Но да се върнем на Луциус Норд.

- Приятели - започна той, - възникват следните въпроси: Какво се случи, когато на заседанието на началник-отделите съобщиха за смъртта на Зигфрид Брахе? Наистина ли всички станаха на крака, за да го почетат с едноминутно мълчание? Не е ли просто лицемерие, когато за да почете паметта на Брахе, стана и началникът на "Личен състав", който при всеки удобен случай наричаше покойния "куриер-радикал"? И колко трая всъщност едноминутното мълчание? Поинтересува ли се някой? Или тъкмо от това се интересуваха всички и само гледаха часовниците си, вместо да помислят за Зигфрид Брахе? Направиха ли се иронични забележки? Способен ли е изобщо директорът да съобщи за смъртта на един куриер без ирония? А след смъртта на Зигфрид ще пускат ли пак леля му в сградата и в куриерската стая? Няма ли да ни зададат въпроса, какво ще търси тя там? Не е ли време да се обявим против оповестените проверки на куриерската стая? Докога трябва да чакаме отново да окачат в стаята ни зимното разписание на влаковете? Ако пък го окачат, да протестираме ли или не? Не трябва ли да заявим, че разписанието смущава необходимия за куриерите отдих, понеже всеки, който иска да узнае нещо за влаковете, безцеремонно нахлува в куриерската стая? Ако пък не ни дадат новото разписание, да протестираме ли пак, като заявим, че е наше старо извоювано право разписанието да виси в куриерската стая?

Да се съгласим ли с упрека, че когато тялото на Зигфрид Брахе било отнесено в куриерската стая, там имало много котки? Трябва ли куриерската стая по всяко време да е в състояние да приема телата на колеги, покосени от смъртта при изпълнение на служебните си задължения? И какво отношение има това към котките, обитаващи куриерската стая? Нима можеше да се попречи на котките да ближат Зигфрид Брахе? Трябваше ли да им се попречи? И дали са го направили, понеже е бил мъртъв, или това е станало по-рано? Защо началникът на "Личен състав" се интересува близали ли са котките Зигфрид или не? А може би не разрешава това на покойния, понеже е бил куриер-радикал? Защо изобщо в сградата се промъкват котки и защо след като влязат в сградата, те безпогрешно откриват пътя към куриерската стая? Наистина ли причината е в колбасите? Има ли фирмата право да проверява шкафчетата в куриерската стая? Проверява ли фирмата и шкафчетата в канцелариите? Ако не, защо ще проверява нашите шкафчета? Наистина ли само заради котките? Или искат да съберат сведения за лелите, които някои чувствителни възрастни куриери сегиз-тогиз довеждат със себе си? Или търсят избягалия касиер в шкафчетата на куриерите? Или пък изчезналата секретарка на директора? А настояването за проверки не е ли просто мярка на директора с цел да отклони вниманието от скандалния факт, че е изчезнала секретарката му? И ако е така, трябва ли куриерите да помогнат на директора да излезе от затруднението си? А това ще рече: трябва ли доброволно да поемат върху себе си някакъв неизвестен дял от вината за това изчезване с надеждата, че един ден директорът ще даде израз на признателността си към куриерите? Но няма ли куриерите да проявят слабост и гузна съвест, ако приемат за необходимо благоволението на директора? Няма ли с това да докажат, че вече не са в състояние да градят благополучието си само с трудови заслуги? Няма ли враговете на куриерите веднага да обърнат внимание върху този шахматен ход? Не сме ли длъжни тъкмо сега да се държим безупречно? Но кое съсловие в сградата е оцеляло досега с безупречно поведение? Нима тъкмо куриерите трябва да ускорят гибелта си чрез безупречно поведение? Може ли да се изисква това от тях, като се има предвид примерът на останалите отдели? Нима куриерите трябва да поддържат, да речем, началника на "Личен състав", който само гледа как да ги съкрати? Не трябва ли като последно средство срещу началника на "Личен състав" да създадем отбор от инвалиди и по този начин да популяризираме нашата фирма сред обществеността? Има ли право началникът на "Личен състав" - както виждате, не заобикалям въпроса за инвалидите, - има ли той право и занапред да третира колегите, които не дължат инвалидността си на войната като второразредни куриери? А може би той иска да забие клин между нас? Нима наистина само поради пропуски в образованието думата "интрига" е за куриера смешна чуждица? А пък нашето единство дава ли на началника на "Личен състав" правото да ни нарича "хорица"? Какво иска да каже с това? Можем ли да търпим и занапред началникът на "Личен състав" да наказва шофьори, допуснали злополука, като ги прави куриери? Засяга ли това нашата чест или не? По този начин не се ли увеличава изкуствено броят на куриерите със склонност към алкохола? А може би тази практика на началника на "Личен състав" да е само хитра маневра, за да подкопае престижа на куриерското съсловие? Нима ние сме наказателната рота на фирмата? Длъжни ли сме да търпим, дето началникът на "Личен състав" с наредба забранява на куриерите да зяпат в коридорите по чуждестранните гости? Не е ли това пак шахматен ход с цел да бъде затруднен куриерът да повиши квалификацията си, да бъде стеснен неговият кръгозор? Защо например събуди подозрение обстоятелството, че на гроба на Зигфрид куриери от други фирми изпяха песен? Нямаме ли право да поддържаме връзки с куриери от други фирми?

Какво подозрение трябва да възникне тогава у нас?

Трябва ли куриерът да гледа с примирение на толкова много въпроси? Или да решава въпросите по маниера на началник-отделите? Изобщо трябва ли куриерът да приеме, че има въпроси, свързани с неговата професия, или просто да смята, че тук става дума за общи въпроси, тоест за въпроси, които ще останат да съществуват и когато началникът на "Личен състав" постигне целта си и премахне куриерите? Може ли куриерът да изисква от противната страна да представи доказателства, че тези въпроси възникват само поради съществуването на куриерите? Изобщо има ли право куриерът да изисква нещо? Или трябва да предостави на фирмата ролята на изискващия? Нима куриерът е човек, който само изпълнява изисквания, без сам да има такива? И ако е тъй, плаща ли му се за това достатъчно добре? Ако куриерът бе по-добре платен, щеше ли изобщо да възникне въпросът, дали директорът е способен да съобщи за смъртта на един куриер без ирония? От друга страна обаче, трябва ли и куриерът да започне да настоява за повече пари, та с това да повиши своя престиж? Нуждае ли се куриерът от подобно нещо? Положително не! Благодарение на своята професия, която му отваря вратите на всички канцеларии в сградата, куриерът има здраво самочувствие. Но какво мислят околните? Защо началникът на "Личен състав" нареди да оповестят на дъската за обяви, че куриерът Зигфрид Брахе е починал от сърдечен удар, а не сметна за уместно - както преди три седмици, когато умря шефът на снабдителния отдел - да съобщи за сърдечен инфаркт? Може би с това той искаше да унижи дори след смъртта своя враг, нашия колега Зигфрид Брахе, понеже Зигфрид беше куриер-радикал? Или куриерът никога не ще бъде достоен да умре от сърдечен инфаркт?

Луциус Норд говореше без предварителни бележки и трибуна, но за тази реч си беше купил със собствени средства чифт обувки с много дебели меки подметки. При всеки пореден въпрос повдигаше токове, залюляваше се напред, докато застанеше само на пръсти, едновременно с това повишаваше глас и новите му подметки изскърцваха всеки път, щом Луциус достигнеше връхната точка, а въпросът се увенчаваше с въпросителен знак. Не че поначало бе решил да задава само въпроси! Просто не намирал какво друго да каже, сподели той по-късно. А стръмно извисяващата се мелодия на всеки въпрос и едновременните движения на стъпалата направо увлекли неопитния оратор. Никой не може да каже докъде още биха го увлекли те. И тъй като сложните стечения на обстоятелствата предпочитаме да наричаме случайности, може би трябва да наречем случайност и това, че тази сутрин директорът и началникът на "Личен състав" влязоха заедно в сградата - много преди началото на работното време - и се зададоха по коридора.

Ако речеш, можеш да обясниш всичко. Понякога началниците обичат да идват малко по-рано, за да засрамят множеството бързащи да пристигнат навреме. Или случва се куриер да не пусне някое писмо в съответната кутия, а в такава голяма сграда е трудно да върнеш обратно погрешно отправеното писмо, затова пък при добра организация може съвсем точно да се проследи дирята към виновния и ето че той от своя страна пожелава да поправи грешката си, с други думи, изиграва ролята на Юда. Така или иначе, директорът заедно с началника на "Личен състав" се зададоха по дългия коридор. Те разговаряха помежду си като двама велики спортисти от различни дисциплини, поели към стадиона; бъбреха както например филмова звезда приказва с изследовател на космическото пространство. И двамата не бързаха, държаха се непринудено и издаваха нещо от онова очарование, което винаги може да се наблюдава при общуването между двама души, принадлежащи към елита, но които поради различните си професии не се смятат за конкуренти.

Почти тържественият и, благодарение на сплотяващите длани на Бефхен, все още безупречен полукръг не уплаши двамата господа.

Това може да е доказателство за съществуването на Юда. Но може да означава и друго: тези двама господа не се плашеха лесно.

А Луциус Норд? Като видя, че двамата господа вежливо поздравиха и се канеха да минат между него и слушателите му, той схвана в каква неприятна неизвестност ще се окажат куриерите, ако сега само се разменят утринни поздрави и шефовете се скрият зад лъскавите врати. А той не искаше да се озове в ролята на човек, заловен на местопрестъплението.

Луциус не разполагаше с много време. Не успя дори да се повдигне на пръсти, но все пак токовете му можаха да се чукнат, когато извика:

- Господин директор, разрешете да доложа, куриерите дискутират по революционни въпроси!

Това, че бе заговорил направо директора, а не се обърна първо към началника на "Личен състав", начаса го изпълни с тревога. Но отговорът на директора бързо го успокои:

- Браво, момчета! Само така!

Неколцина куриери повториха:

- Само така.

Всички проследиха с поглед двамата господа, видяха как всеки от тях влезе в различна, а именно - в своята стая. Тогава полукръгът тутакси се разпадна, куриерите се затупаха един-друг по раменете, някой предложи да запеят песен, но други бяха вече при количките си.

Сега всеки искаше да стигне колкото се може по-скоро до количката си. Затичаха объркано насам-натам, построената от колички крепост се оказа голяма пречка, но накрая всеки намери своята, вкопчи се в нея, и сериозно забързан, се отдалечи.

Който малко след това срещнеше някой от куриерите, усещаше, че от тях се излъчва нещо празнично. Психологът на фирмата доктор Гадер, като не знаеше за случилото се, твърдеше, че дори през късния следобед установил в погледите на отделни куриери някакво просветление.

Няколко дни по-късно Луциус Норд обяви в куриерската стая, че по мнение на ръководството не може да се иска от многото куриери инвалиди да дискутират по революционни въпроси прави в коридорите, затова за в бъдеще на куриерите се предлагало да провеждат дискусиите си в голямата заседателна зала на фирмата. Когато Луциус Норд добави към това, че ръководството на фирмата изрично е разрешило на куриерите да взимат със себе си и количките, за няколко мига в куриерската стая се възцари пълна тишина. Доктор Гадер отново би могъл да установи някакво просветление.

Луциус Норд, който все още носеше обувките с дебели меки подметки, се повдигна на пръсти и рече:

- Приятели, какво повече искаме?

1964

© Мартин Валзер
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.08.2008
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009