ИЗ "ДОМ ЗА СВИЖДАНЕ"

Мартин Еймис

web

Скъпа Винъс:

Ако с право говорят, че страната ми вече умира, бих могъл да им кажа защо. Виж, детенце, човешката съвест е от важните органи, а не нещо в добавка като сливиците и аденоидите.

Междувременно, поздравления. Вече спадаш към солидния контингент млади хора, обречени да пласират позагнилите мемоари на свой застаряващ роднина. Е, поне няма да ходиш далеч: до “Гагарин Прес” на Джоунс Стрийт. Питай за господин Нострин. И не се притеснявай, няма да върша глупости като онзи изкукал нещастник, който - както прочетохме - пратил цели ролки с умотворения да ги щракнат при “Снимки за час”. Всичко си е платено, с Нострин сме се оправили. Пък и той ми е сънародник и ще ме разбере. Моля, искам тираж от един екземпляр. Той ще бъде за тебе.

Все ме питаш защо никога не “споделям” и защо така трудно си “изливам душата”, “пускам парата” или нещо такова. Човек с моето минало е петимен за моментите, през които не мисли за него - а обсъждането на спомени очевидно не спада към тях. И една по-неясна задръжка: откровено невротичният страх, че няма да ми повярваш. Виждах те как извръщаш лице и бавно поклащаш сведената си глава. И подобна възможност, господ знае защо, ми се струваше нетърпима. Нарекох страха си невротичен, но такъв страх изпитват много хора с истории като моята. Споделена невроза, споделена тревога. Масова емоция: неведнъж ще се връщаме на въпроса за масовите емоции.

Когато за пръв път събрах всички факти пред мен, черни думи върху бялата страница, аз открих, че се взирам в безформена купчинка от упадък и ужас. Затова се опитах да внеса някаква структура. Докато напипвах някакво подобие на форма и логика, аз се чувствах по-малко самотен и усещах подкрепа от безличните сили (от каквато се нуждаех отчаяно). Ала намекът за единение сигурно бе лъжлив. Милата ми родина открай време е спорна на обратни прозрения, епифании с минусов знак - ала не на единство. В родната ми страна не се срещат единства.

През трийсетте имало един миньор на име Алексей Стаханов, който според някои изкопал за една смяна сто тона въглища; нормата била седем. Оттам тръгнал култът към така наречените “стахановци” или “ударници”: те запълвали урви, сривали планини, били хора-булдозери, хора-багери. Много често били откровени измамници; често си го отнасяли от колегите си, които негодували срещу раздутите норми... Имало и писатели-ударници. Вземали ги от заводите с хиляди и ги учели как да пишат пропаганда, замаскирана като проза. Моята цел е различна, но ти най-добре ме мисли именно за такъв - за писател-стахановец, който казва истината.

Истината ще те жегне. Току-що бях поразен (тънък разрез, като с острия ръб на хартия) от внезапната мисъл, че най-позорното си дело съм извършил не в далечното минало като почти всички останали, а след твоето раждане, едва месеци преди да ме представят на майка ти. Моите призраци се нуждаят от цензура. Нека бъде лично твоята, Винъс; лично твоята цензура, а не тази на твоята групичка или твоята идеология. Да, добре сте ме чули, млада госпожице: твоята идеология. О, признавам, че е доста умерена (умереността е единствената й идея). Никой няма да тръгне да се взривява за нея.

За да можеш да смелиш какво съм направил, ще ти трябват целия ти кураж и великодушие. Но мисля, че и най-строгият отмъстител (какъвто ти не си) би бил доволен от начина, по който се стекоха обстоятелствата. Би могло да се каже, и аз няма да споря, че не заслужавах майка ти; нито пък заслужавах да те гледам в дома си почти двайсет години. И дори не изпитвам някакъв особен страх, че ще ме отлъчиш от паметта си. Не мисля, че ще го направиш. Защото ти знаеш какво е да си роб.

Съжалявам, че още се сърдиш, дето не ти позволих да ме закараш до О’Хеър. “Такъв ни е обичаят”, рече ти. “Ходим да се изпращаме и посрещаме от летището.” Имаш ли представа каква рядкост е вече това? Никой повече не го прави, даже и младоженците. Да, добре - беше доста себично от моя страна да ти откажа. Казах, че не искам да се сбогувам с теб на обществено място. Ала повече ме тревожеше асиметрията във всичко това. Аз и ти ходим да се изпращаме и посрещаме от летището. Но не исках да се изпращаме, като знаех, че няма да се посрещнем.

Ти си толкова добре подготвена, колкото всеки западен младеж може да се надява да бъде - здравословна диета, щедра здравна осигуровка, две дипломи, чужди езици, пътувания зад граница, зъболекарски грижи, недвижима собственост и капитал. Я каква си - каква си лустросана.

Част І

1: Река Енисей, 1 септември 2004 г.

По-малкият ми брат дойде в Норлаг след мен, през четирийсет и осма, в разгара на войната между скотовете и кучките...

Не е зле като първо изречение от същинския разказ и аз нямам търпение да го напиша. Но ще трябва да чака. “Чакай, мое безценно съкровище!” Така Одън поетът говорел на онези стихове и писания, които сякаш лобирали за преждевременното си раждане. Твърде рано е още за войната между скотовете и кучките. А война в тези страници неизбежно ще има: аз участвах в петнадесет битки, в седмата от които щях да бъда кастриран от един шрапнел (железен болт, тежък повече от кило), който се заби от вътрешната страна на бедрото ми. Както казват, два-три пръста нагоре и нямаше да има история за разказване - защото това е любовна история. Е, добре де, за руска любов. Но все пак за любов.

Тази любовна история има формата на триъгълник, и то не равностранен. Понякога ми се ще да мисля, че триъгълникът е равнобедрен: във всеки случай върхът му определено е доста остър. Надявам се, имаш до себе си речник? Страните на триъгълника се наричат “scalene”, от гръцки “skalenos”: неравен.

Това е любовна история. Затова се подразбира, че трябва да започна с Дома за свиждане.

Седнал съм в клиновидната трапезария на един туристически параход, “Георгий Жуков” - по река Енисей, която тече от подножията на Монголия до Северния ледовит океан и прорязва две хиляди и петстотин версти от Северноевразийското плато. Като знае какви са руските разстояния и въобще колко труден е животът в Русия, човек би си помислил, че една верста прави някъде към - не знам - да речем, трийсет и девет мили. Всъщност е малко повече от километър. Все пак пътят е дълъг. Брошурата описва нашия круиз като “Траекторията на живота ви” - фраза с доста горчив резонанс. Не забравяй, че аз съм роден през 1919-а година.

За разлика от почти всичко останало тук “Георгий Жуков” не е нито риба, ни рак: нито футуристично разкошен, нито футуристично суров. Той е образ на застаряващия и едва ли не царистки “комфортизъм”. Под ватерлинията, където спят и се забавляват келнерите и моряците, корабът е - разбира се - една смрадлива руина; ала вижте само трапезарията с медно-златните й драперии, с кадифета като в някой бордей. А и не е претъпкано. Аз се ширя в каюта с цели четири койки. Касиерът ми каза, че круизът “Гулаг” така и не успял да стане особено популярен... Да, Москва е внушителна - свъсено-фантастична в богатството си. Пък и Петербург, без съмнение, след рождения си ден за един милиард долара: тристагодишнината на един построен от роби град, “откраднат от морето”. Всичко друго вече е под ватерлинията.

Периферното ми зрение е обкръжено от дебнещи келнери, готови за скок. За това има две причини. Първо, вече е предпоследният ден от воаяжа ни и на борда на “Жуков” няма капка съмнение, че съм сприхав и жлъчен старик - едър съм и раздърпан, с коса не като белия пух на смирения кухавелник, а неравно, мъчително сива. А освен това са усетили манията ми да прекалявам с бакшишите. Не разбирам. От самото начало давах примерно четвърт от сметката вместо десет процента, после сумата взе да нараства, но това е направо абсурд. Винаги съм разполагал с излишни пари, даже в СССР. А сега съм богат. За сведение (а това са си моите сводки) имам само един патент, но пък с множество приложения: механизъм, който значително подобрява “ползата” от протезите... Затова сервитьорите знаят, че ако удържат на клоаката от обиди, в края на всяко хранене ги очаква награда. Подпряна пред мен стои стихосбирка. Не е Лермонтов или Цветаева. Колридж е. Разделителят, който използвам (ти си виждала да го слагам) е един дебел плик с дълго писмо. В мен е двайсет и втора година. Всеки стар руснак, който се връща в дома си, трябва да носи своя най-важен спомен - своя deus ex machina. Не съм чел все още писмото, но ще го прочета. Ще го прочета, ако ще после да пукна.

Да, да, знам - не прилича на стар човек да кълне. Двете с майка ти бяхте прави да въртите очи. Гледката е наистина некрасива и жалка - сбръчканата уста да пухти и пустосва, зъбите я фалшиви, я паднали, устните наполовина изблизани. Жалка е като всеки зле прикриван протест срещу настъпващата немощ: да река “да го еба” е едничката мръсотия, за която все още ме бива. И все пак трябва да подчертая терапевтичните свойства на добрата псувня. Който истински е скърбил, знае колко олеква, като наведеш глава и започнеш часове наред да ревеш и да псуваш... Боже, гледай ръцете ми. Като дъски за сирене, не, като пити, пити сирене с бучиците и шуплите, с мазната си разлатост, с жилчиците от плесен. Наранил съм немалко мъже и жени с тези ръце.

На двайсет и девети август пресякохме Полярния кръг и на борда на “Жуков” се проведе разточително тържество. Акордеон, цигулка, инкрустирана с куп бижута китара, моми в гърдести блузи и пияница в бричове, който падна от стола си, докато се преструваше, че танцува като казак. Сега имам махмурлук, който два дни по-късно продължава да се усилва. На моята възраст, в “пика” на осемдесетте (както казват, за да избегнат неприятния смисъл на “края”), просто няма къде да се побере махмурлук. Боже господи, боже господи... Боже господи, боже господи, боже господи. Не мислех, че още съм способен да замърся тялото си така. Нещо по-лошо, поддадох се. Знаеш много добре какво имам предвид. Включих се във всички тостове (бяха дали по кошче, за да има къде да трошим чашите) и припявах на всички песни; плаках за Русия и обърсах сълзите си в нейното знаме. Разприказвах се за Норлаг и за Предпосилов, а около зазоряване физически попречих на един-двама души да си тръгнат от бара. По-нататък изпотроших кабината си и на другия ден трябваше да ме местят сред вихрушка псувни и двайсетдоларови банкноти.

Георгий Жуков, генерал Жуков, маршал Жуков. Служих в една от неговите армии (той командваше цял фронт) през четирийсет и четвърта, четирийсет и пета. Освен това той спомогна за спасяването на живота ми - осем години по-късно, през лятото на петдесет и трета. Георгий Жуков беше човекът, който спечели Втората световна война.

Корабът ни простенва, сякаш се е нагърбил с още повече грижи. Този звук ми харесва. Но когато се блъсват вратите към кухнята, чувам музика от тонколоните (някакъв пубертет вие в четири четвърти как не можел да се намери); а ушите ми преживяват това като болка. Но естествено, с едно трепване на клепача ми сервитьорите щурмуват кухнята. Когато си стар, преживяваш шума като болка. Преживяваш и студа като болка. Когато изляза тази вечер на палубата, както смятам да сторя, вероятно и мокрият сняг ще ми се стори болезнен. Като бях млад, не беше така. Само буденето - само то ме болеше, и то всеки път все по-силно. Но студът не болеше. Впрочем пробвай да ревеш и да псуваш над Полярния кръг, ама зиме. Всичките ти сълзи ще замръзнат на място, даже мръсните думи се превръщат в кристалчета лед и звънят край нозете ти. Да, това ни изпиваше силите, абсолютно ни сриваше, но не го преживявахме като болка. Беше някакъв отговор. Беше като прожектор, заиграл по вселената на нашата омраза.

Сега касетофонът е сменен с радио. Вдигам длан. Това е разрешено. Днес започна обсадата на Първо основно училище в Северна Осетия. Някои от децата гледали как терористите и терористките минали железопътната линия с черни шапчици на главите - смеели се и ги сочели, мислели, че е я игра, я учение. После микробусчето спряло и от него излязъл главорезът с огромната рижа брада: “Ей, русначета, не се бойте. Я елате... елате...” Взели са към хиляда заложници - деца, родители, учители. Защо винаги се подготвяме за едва ли не най-страшния изход? Защо винаги се подготвяме за явлението, познато по целия свят като “тежката руска десница”? И защо са ни толкова тежки ръцете? Какво ги дърпа надолу?

Още чаша кафе и цигара, и се качвам на палубата. Сибирската степ - зеленикавата безпределност - тебе сигурно би те стреснала, но тя кара руснаците да се чувстват значими. Да, мащабите на земята, на страната ни, нейният крупен дял от площта на планетата: ей това ни терзае и разклаща разума на държавата... Пътуваме нагоре на север, но надолу по реката. Това също е вид аномалия. Откъм палубата изглежда, че корабът не помръдва, само бреговете се движат. Ние сме неподвижни, а брега се люлее и вие. Тласкани сме напред от сила, която се движи в противоположна посока. Към това се прибавя и чувството, че се носим към ръба на света, към безкрайно пропадане. Тук ни чакат чудовища.

А очите ми, както казваше Конрад, почват вече да стават вместо западни - източни. Върнал съм се в лоното на голямото бедно семейство. И сега то ще трябва да се справя само. Държавата и мошениците са си поделили парите.

Интересно. Да натракаш “Канзас” все още звучи успокояващо банално. Да натракаш “Красноярск” все още звучи чудновато. Аз, разбира се, бих могъл да напиша “К...” като писател от друга епоха. “Той пътува до М..., столицата на Р...”. Но ти вече си голямо момиче. “Москва” и “Русия”: нищо, което да не си виждала досега. Майчиният ми език: откривам, че искам да го използвам колкото се може по-малко. Ако Русия загива, руският вече е мъртъв.

Доста късно развихме езика на чувствата, а процесът прекъсна след по-малко от век и сега всички скрити асоциации и резонанси са изгубени. Трябва да призная, че за мен продължава да бъде твърде евфемистично да разказвам историята си на английски, при това старомоден. На руски би прозвучала дори още по-лошо. Защото това е история от гърлени звуци, от назали и шипящи съгласни.

Все пак всичко останало в мен става източно - порусначва се наново. Затова оттук нататък си отваряй очите за други национални черти: свободата от всякаква отговорност и скрупули, страстното проповядване на не просто непримирими, а направо взаимно изключващи се идеи и възгледи; слабостта към циничния и гнусен хумор, склонността да говориш най-страстно тогава, когато си най-неискрен, любовта към абстрактния (до предвзетост) спор в най-неподходящото време - да речем, посред бунт на затворници, епидемия на холера или най-зловещата фаза на принудителен глад.

А, и нещо трябва да уточним. Аз не съм против СССР. Всъщност аз съм против Северноевразийското плато. Не харесвам “дирижираната демокрация”, не харесвам съветската власт, не харесвам царете, не харесвам монголските вождове, не харесвам и теократическите династии на стара Москва и на древния Киев. Не харесвам Северноевразийското плато.

Моля те, позволи ми тази лека екцентрика в диалога. Не, не е нещо руско. Само нещо “английско”. Струва ми се лош стил да цитирам сам себе си. Приеми го така.

Да, Винъс, що се отнася до отделния индивид, можем смело да кажем, че характерът е съдба. И обратно. Ала в по-широк план характерът не означава нищо. В по-широк план съдбата е демография, а демографията е чудовище. Щом се вгледаш, щом разгледаш отблизо случая на Русия, чувстваш как се раздвижва всепомитаща сила, сила не само сляпа, а напълно безчувствена, като земетресение или мощна вълна. Нищо такова не се е случвало досега.

Ето я на екрана пред мен графиката с двете пресичащи се, начупени линии - едната розова, другата синя. Раждаемост, смъртност. Наричат я “руският кръст”.

Аз присъствах, когато страната ми започна да умира: през нощта на 31-и юли, 1956-а, в Дома за свиждане, малко над шейсет и деветия паралел.

2: Дом за свиждане

Спомням си, че с известна тържественост показах на брат си къде щеше да покани невястата си. “Невяста” ли казах? Всъщност осем години, откак бяха женени. Но за първи път щяха да спят заедно като мъж и жена... Тръгваш на север от зоната, завиваш наляво след петстотин метра, изкатерваш отвесната пътечка и неправдоподобните стари каменни стъпала и го виждаш: ей там, върху склона на връх Швейнстайгер - двуетажната хижа, наречена “Дом за свиждане”, а отделно встрани, предизвикваща немалко завист, дървената пристройка като аванпост на абсолютната свобода.

Една стая, разбира се: тесният креват с мъхнатия чаршаф и тежкото като труп сиво одеяло, бурето за вода с прикованото на верига ламаринено канче и безупречно чистото нощно гърне с тактично поставения си дървен капак. После столчето (без облегалки за гърба и ръцете) и чакащият поднос с вечерята - два комата с размерите на юмрук, цяла херинга (зеленееща леко по края) и голямата кана студен бульон с лъснали върху него поне четири-пет бисера мазнина. Доста часове бяха отишли за това, доста ръце се бяха потрудили.

Лев подсвирна.

- Какво, малкият - казах аз, - позамогнах се. Гледай.

- Боже господи - рече той.

Аз извадих от джоба си манерката с водка, шестте цигари (свити от националния вестник) и двете свещи.

Може би още не се бе съвзел от струята на маркуча и от бръснача - по горната му устна имаше капчици пот. Ала той ме изгледа с тъй познатия израз: на устата - невесел хилеж, а в средата на веждите - две обърнати нашивки. Можех смело да кажа, че е страх от провала. От провала в леглото - този бич за мъжете. Кажи, мила: защо ни е даден страхът? Утилитаристите сигурно ще рекат, че страхът ни предпазва от възпроизводство, ако сме твърде слаби, болнави или просто възрастни. Или може би (още на етап планиране на идеята за мъжественост) са почувствали, че някое и друго реално или надвиснало като заплаха фиаско ще направи мъжете по-честни. Това сигурно се е случило на етап планиране.

- Лев, момчето ми? - казах аз. - Ти си в рая бе, мамка му. - След това му подшушнах, с нужната деликатност, да не чака бог знае какво. Тя не би го очаквала. и ти също недей.

- Не очаквам особено много - рече той.

Прегърнахме се. Като се измъкнах от бараката и се пооправих, зърнах на перваза нещо, което дотогава не бях забелязвал; доста уголемено в момента от една издатинка в стъклото. Епруветка със заоблено дъно върху ръчно издялана дървена стойка. Едно диво цветче без стъбло плуваше върху нея, преливаше - в аморьозно бургундско. Помня как си помислих, че прилича на експеримент с идеята за мъжественост. Поетичен експеримент може би, но все пак експеримент.

Надзирателят пристъпи напред и ми посочи с пушката да тръгна по пътеката пред него. От другата страна, също тъй охранявана, се задаваше снаха ми. Тази нейна походка, прословутото й наперено лашкане - то въртеше света.

Междувременно вече течаха петте седмици на полярното лято. Сякаш през юли природата се събуждаше и си даваше сметка колко нелюбезно е пренебрегвала гостите си; след което, естествено, прекаляваше. Имаше нещо припряно и истерично в цялата й бутафория: слънцето с циферблата нагоре, неотлъчно вторачено в нас; червеният килим от диви цветя с пищни, но дразнещи багри, от които очите сърбяха; и възторжените комари с размерите на колибри. Продължих да вървя под мрежата от мушици, папатаци и дребни комарчета. Спомням си, че над нас висеше огромен блестящ облак; краят му беше леко сдъвкан, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парцали или стружки дъжд.

Нощта на 31-и юли, 1956 г: нощ на криза и кулминация... Какво правих тогава?

Първо, кафенето на граф Кщищов. В кафенето на граф Кщищов процедирахме ето така: мъчейки се да сдържа смеха си, Кщищов идва при теб с чаша черна, гореща помия; мъчейки се да сдържаш смеха си, ти я пиеш. Впрочем Кщищов ми каза, че от осем часа в столовата ще има лекция за Иран. Лекциите за чужди страни, и особено географски съседи, бяха винаги популярни (за “Маорите в Нова Зеландия” трудно би се намерила публика, ала всичко за Финландия и Монголия ще е тъпкано). Така беше, защото описанието на живота зад граница придаваше плът на фантазиите за бягство. Мъжете седяха с премрежен поглед, сякаш гледаха екзотична танцьорка. По аналогични причини най-успешната досега постановка беше сборен спектакъл от два треторазрядни, неизвестни фрагмента със заглавия “Трима ленивци” и “Кедрил Лапача”. Толкова се хареса, че се играеше почти всеки месец, а ние с Лев трябваше да се блъскаме, за да влезем, както впрочем и всички останали. Ах, култът към “Тримата ленивци” и “Кедрил Лапача”... Но онази нощ исках да избегна възбудата. Трябваше ми по-скоро някой лек депресант. Затова се обадих на Таня.

Лагерът ни беше на смесено обучение от петдесет и трета, когато разделителната стена беше срутена, та сега много от нас си имаха приятелки. Измисляхме им най-различни родови имена (както и те на нас: “моят възлюбен”, “скъпият”, “моят Тристан”, “моят Дафнис”), и човек се познаваше по това как наричаше своето момиче. “Моята Ева”, “моята богиня” или дори “жена ми” издаваха романтика; по-неделикатните използваха всички варианти на “копулация” плюс всички възможни синоними на “вулва”. Но макар и да имаше истински връзки (бременности, аборти, дори бракове и разводи), някъде към деветдесет процента от тях бяха напълно платонични. Поне моята със сигурност беше такава. Таня беше фабрична работничка, нейното престъпление не бе политическо. Таня беше от “тройните”. Три пъти се беше провинила; три пъти беше закъсняла за работа с по двайсет минути. Не чак толкова нежно, както звучи на пръв поглед, аз я наричах моята “Дулсинея”: като дамата на дон Кихот, тя беше общо взето продукт на въображението ми.

Любовта между двама затворници може да бъде изключително чиста. Всъщност в робския архипелаг имаше огромни количества невъзможна любов, забранена любов. Вричания, годежи, ръце, сплетени под бодливата тел. Веднъж в преходен лагер видях спонтанна масова сватба (със свещеник) на тълпи от съвсем непознати затворници, които после бяха разделени наново и разпратени в противоположни посоки... Моята работа с Таня беше земна и с практична насоченост. Просто бях открил, че да имам за кого да се грижа, за кого да внимавам, стяга волята ми да оцелея. И това беше всичко.

Тази нощ срещата ни не беше успешна. В лагера бе аксиома, че жените са по-силни и по-издръжливи от мъжете. Те ни жалеха и обгрижваха като майки. И ти също би ни жалила и обгрижвала. Мръсотията ни, парцалите, бавното ни изпадане в безнадеждна запуснатост... Те бяха по-силни от нас, но заплащаха тази сила с пълното изпаряване на женската си природа, до последната капка роса. “И корова я, и бык”, бе написала поетесата в лагера, “я и баба, и мужик.” Не си, скъпа, ни едното, ни другото. Вече няма производство на хормони. Същото се отнасяше за мъжете. Всички клоняхме наникъде.

Обичайно успявах да извикам у Таня малката сладуранка, каквато сигурно бе била едно време на свобода. Но онази нощ, докато стояхме цял час по пъновете на поляната зад болницата, не можех да почувствам нищо повече от една безсърдечна фиксация. Бях се втренчил в устата й. Тя напомняше йероглиф, издълбан по стените на архетипния карцер от комиксите и илюстрациите на епичните затворнически романи от деветнайсети век: хоризонтална линия, оразмерена от шест драснати вертикала, с които отмяташ още седмица от присъдата. Единственият подобен на желание импулс, който Таня събуждаше в мен, беше беглият порив да изям копчетата на ризата й, които бяха направени от кръгчета сдъвкан хляб. А, да: шкурката на зачервените й бузи ме караше да копнея за кора портокал. Седем дена по-късно я извозиха. Беше колкото тебе. На двайсет и четири.

Полунощ дойде и замина. Прибрах се. Когато влезеш в лагера, седемте смъртни гряха се подреждат в нова конфигурация. Старите ти залози в свободата, гордостта и скъперничеството заминават на вятъра, заменени от разюзданите, блеснали с неподозирани чарове обсесии на онези два, за които не си и помислял - лакомията и леността. Докато умът ми патрулираше Дома за свиждане, където Лев лежеше със своята жена в женски образ, аз лежах сам с трите останали гряха - похотта, завистта и гнева.

Покрай мен се разнасяше лекият, но задружен шум от сърбане и примляскване. Би могъл да звучи насърчително мръснишки, стига да не разбираш на какво се дължи. Но аз знаех. Този шум го издаваха триста души, ядящи насън.

Лесен беше животът през 1956-а. Вярно, беше студено и мръсно, имаше глад и омраза, но все пак беше лесно. Йосиф Висарионович беше мъртъв, Берия беше паднал, а Никита Сергеевич беше произнесъл своя Секретен доклад. И с това предизвика планетарна сензация. “За пръв път” съветски гражданин, при това руски вожд, бе признал грешките на държавата. За пръв път. Общо взето, и за последен, но ще стигнем и до това.

Йосиф Висарионович: познавах лицето му по-добре, отколкото познавах лицето на майка си. Мустакатата усмивка на майора-вербовчик (“Ти ми трябваш”) и след нея - жълтите, злопаметни, вбити в планината очи, дето сякаш надзъртат от сенките на някоя канара или процеп.

Ти му трябваш, но той не ти трябва. Използвам “правилната форма”, Винъс, собственото и бащино име, за да установя дистанция. Дълго време подобна дистанция не съществуваше. Напрегни се да си я представиш - отвратителната близост на държавата, вонята на телесата й, на дъха във врата ти, тъпо втренчения й, очаквателен поглед.

В крайна сметка е преди всичко срамно да си бил тъй интимно формиран от подобно присъствие. От човек, който запълва небето и обкрачва моретата като Йосиф Висарионович. А аз се бих във войната, която той водеше с онзи другия, с онзи в Германия. Двамата вождове притежаваха доста общи черти: нисък ръст, развалени зъби и антисемитизъм. Единият имаше удивителна памет, другият бе истеричен, но очевидно завладяващ оратор, или поне завладяващ за онази нация по онова време.

И, разбира се, силната воля за власт. Иначе и двамата бяха доста невзрачни мъже.

“Аз не съм герой от роман”, казва неведнъж Разумов от романа на Конрад (докато ужасната дилема се втвърдява край него) и според мен, има право. Аз също не съм герой от роман. Като още милиони, с брат ми бяхме герои в една разработка по социална история от низините във века на исполинските нищожества.

Но през 1956-а животът бе лесен.

3: Войната между скотовете и кучките

Брат ми Лев влезе в лагера през януари 1948-а (аз вече бях там), в разгара на войната между скотовете и кучките. Дойде през нощта. Разпознах го веднага въпреки разстоянието и тълпата, защото братята и сестрите изместват определено количество въздух много по-недвусмислено от децата ни, Винъс. Детето расте, а родителят му остава неподвижен в пространството. Разликата при братята винаги си е същата.

Пушех със Семьон и Джонрийд на покрива на циментовия цех и видях Лев да чака на опашка пред дезинфекционния блок, който бе осветен безразсъдно с батареята електрически крушки с решетки. Четирийсет минути по-късно Лев излезе на двора. Беше гол, като изключим костюма от гъст бял препарат, с който ни пръскаха срещу дребни гадинки; каустичното парене по епидермиса не облекчаваше ни на йота галваничната треска, причинена от трийсетте градуса студ. Спъна се (страдаше от кокоша слепота), падна на четири крака и студът го прониза издъно: изглеждаше като плешиво куче, което се мъчи да се отръска от водата. След това се изправи и застана така, хванал нещо в шепите си - нещо безценно. Аз зачаках.

Тази беше годината, когато Великите сили загубиха монопола си върху насилието. Беше време на спазматична свирепост; скотовете и кучките се бяха захапали здраво. Всяко от двете крила имаше на разположение по един склад инструменти: топла обработка с клещите и гаечния ключ, с лоста и барамината, с менгемето и шилото, по-нататък - струговане, блъскане с пневматичен чук или зверско рендосване. Още докато Лев притичваше през двора до болницата, през мъглата се носеха мъчителни за ухото писъци откъм цеха за играчки, където (както после научихме) два скота били кастрирани от банда кучки с триони в отговор на ослепяване по-рано същия ден.

Войната между скотовете и кучките беше гражданска, тъй като и едните, и другите бяха “урки”. Социален субстрат от наследствени престъпници, урките съществуваха от векове - ала бяха невидими. Бяха бегълци в двата смисъла на думата: никъде не се спираха и изчезваха бързо. Навън, на свобода, човек ги виждаше рядко и с наивна почуда, както дете зърва полускритите фигури зад кулисите в цирка или в панаирджийска палатка: в свят на сиамски близнаци, хора с риби опашки и брадати жени, на чудовищни татуировки и гравюри от белези, свят на кодиран хаос. Човек можеше да ги чуе: в някоя московска пресечка свирването им можеше да те смръзне - свирването на урките, възмутително остро (и включващо някаква неприлична употреба на езика). Навън урките бяха призрачна прослойка. В лагерите, разбира се, те формираха един виден и гръмогласен елит. Но сега бяха във война.

Така беше разделена властта в нашата ферма. Най-отгоре седяха прасетата - класата на разсилните надзиратели и чиновници. След тях идваха урките - обозначени като “про-социални елементи”, те имаха статут на довереници и при това не работеха. Под урките бяха змиите - информатори, по един на всеки десет, а под тях бяха пиявиците, разните буржоазни престъпници (осъдени за фалшификации, злоупотреби и прочие). Там до дъното на пирамидата бяха фашистите: контрите, осъдените по член 58-и, враговете на народа и политическите затворници. После идваха скакалците: разните малолетни престъпници, малките калибани - копелета на революцията, бездомността и терора, диви сираци на съветския експеримент. Без абсурдните си протоколи и норми урките биха били също като скакалците, само че по-големи. Скакалците нямаха никакви норми... И накрая най-долу бяха лайноядите, изхабени, обречени; те не можеха повече да работят, нито можеха да понасят болките на глада, тъй че немощно бродеха край помията и боклука. Също като брат си, аз бях “социално враждебен елемент”, политически, значи фашист. Нужно ли е да казвам, че не съм бил фашист? Комунист бях. И останах такъв чак до ранния следобед на първи август 1956-а. Освен всичко във фермата имаше и животни, истински животни. Кучета.

Гражданската война на урките беше следствие от опита на Москва да подкопае властта им и тяхната леност. Политиката беше да бъдат издигнати още по-нависоко: да им бъдат отпуснати (срещу известни задължения) сходни с тези на разсилната класа привилегии и заплати. Кучките бяха урки, които искаха да се превърнат в прасета: скотовете бяха урки, които искаха да си останат такива. Отначало войната ни се струваше благоприятна за нас. Най-сетне урките имаха с какво друго да запълват нескончаемото си свободно време, вместо да тормозят “фашистите”, тяхното най-любимо занятие. Но войната между скотовете и кучките вече излизаше извън контрол. След като изгубиха монопола си върху варварството, прасетата почнаха да се държат още по-варварски. Във въздуха витаеше бяс и сляпо насилие, което започваше да ни се струва почти абстрактно.

Винъс. Помниш ли колко беше разочарована от крокодилите в зоопарка - “ама гущерите не мърдат”? Представи си онова полусънно спокойствие, гадната неподвижност. После плясък, мигновена конвулсия, и след около половин секунда единият от крокодилите лежи в ъгъла вкочанен, полумъртъв от шока и без горна челюст. Ей това бе войната между скотовете и кучките.

Вече мога да говоря уверено за Москва и за нейните “политики”, тъй като по-нататък разбрах доста неща. Но тогава представа си нямахме какво всъщност се случва. Никога нямахме представа какво всъщност се случва.

Първият ден на Лев (той щеше да го прекара сред медици и разпределители) беше месечният ни ден за почивка.

Приближих се зад него на двора. Той стоеше на нисък каменен зид там, където навремето беше имало кладенец, коленете му стиснати, раменете прегърбени. Къташе пукнатите си очила и се опитваше да повярва на очите си.

И какво виждаше? Най-неправдоподобен беше мащабът - неординерното пространство, сред което се помещаваше всичко. В полезрението му имаше пет хиляди души (а встрани и напред, и зад него бяха още дванадесет пъти по толкова). Щом привикнеш с това, схващаш и очевидния факт, че живееш в нещо като база на войници, събрани от ужасно мизерстваща лудница. Или адски мизерстваща болница. В носа и устата ти се завираше влажният въздух на лагера, на Норлаг, а зад него - още пресният цимент на току-що построения арктически град, монументалното съзъбие на Предпосилов. А накрая трябваше да приемеш и проумееш непрестанната превъзбуда, лудия танц на клечовците - нервният бяс на зоната.

Не се обръщай, Дмитрико, казах аз.

Никога повече нямаше да го наричам така. Не беше време за умалителни. Това време така и не дойде... Лагерен отговорник, позволил двама души от едно и също семейство даже да се спогледат, камо ли да говорят (камо ли да съжителстват близо десет години), би търпял наказание за престъпно нехайство. От друга страна, нямаше нужда да бъдем майстори на двойнствеността, за да не ни разкрият. Бяхме полубратя с различни фамилии, при това никак не си приличахме. С две думи: баща ми Валерий беше казак (напълно разказачен през деветстотин и двайсета, когато съм бил на годинка). А пък Дмитрий, бащата на Лев, беше богат селянин или кулак (надлежно разкулачен през трийсет и втора, когато Лев бил тригодишен). Гените на бащите ни доминираха: аз бях метър и деветдесет, с гъста черна коса и остри черти, а пък Лев...

По-добре да опиша чичо ти още сега, да те подготвя за бурята, която ще тресне след по-малко от страница. В асиметриите на лицето му имаше нещо селско, дори троглодитско; всичките му черти бяха скупчени както дойде, като че ли на тъмно. Даже ушите му сякаш принадлежаха на различни мъже. Моят нос може иначе да е всякакъв, но безспорно е нос, а пък този на Лев беше само издатък. Зърнеше ли го в профил, човек почваше да се чуди дали вижда брадичка или адамова ябълка? Освен това като дете беше нисичък, мършав и болнав - пелтечещ пикльо с дебели цял пръст очила. Имаше само усмивката си (насред цялото безобразие на лицето му светеха зъбите на красива жена) и изразителните си сини очи, очите на интелигент.Oпределено интелигент.

Не се обръщай, ти казах. И като се обърнеш, не показвай колко се радваш да видиш батко си.

Той се изправи; отдалечи се, после зави обратно към мен. За миг леко вглъбеното му, самодоволно изражение ми се стори съвсем непонятно; а предвид обстоятелствата - абсолютно безумно. След затвора и транспортирането много новодошли бяха вече побъркани и аз се опасявах, че и брат ми е полудял.

- Представи си какво ми се случи - рече той.

- Арестуваха те - казах аз търпеливо.

- Не. Всъщност да. Ама не. Ожених се.

- Поздравления - кимнах аз. - Значи все пак си изчукал Анюта. Или Олга?

Той не ми отговори. Виж очите му - очите на староверец. Част от него е някъде другаде и танцува самичка. Очевидно е извършил някакъв голям любовен подвиг, спечелил е Големият шлем на любовта. На теб случвало ли ти се е, Винъс? Багрите на деня изведнъж се превръщат в сенки. И знаеш, че ще помниш този миг до края на живота си. Регистрирайки мощно свиване на сърцето, казах само:

- Не Зоя.

- Зоя - кимна Лев.

... Лайно мръсно, казах аз. И се махнах от него, отидох на двора.

Не след дълго, докато се тътрузех, свивах се и се изправях, клатех глава и си скубех косите, аз усетих как той влиза в крачка до мен.

- Съжалявам. Недей ме намразва. Толкова съжалявам.

- Да бе, да - обърнах се аз. - И с отработената жестокост на големия брат (провлачвайки думите до едва ли не четирисричен въпрос), казах: - Ти ли?

Задържахме дъха си и отправихме поглед към сектора. И какво да видим? В разстояние на три минути скот преследваше кучка с окървавена кирка в ръка, прасе блъскаше методично паднал на земята фашист, мързелива змия си окастри пръстите на едната ръка, група скакалци метнаха един стар лайнояд на бунището за компост, а накрая една пиявица със стърчащи под прав ъгъл, поразени от скорбута, зъби се опитваше въпреки всичко да си сдъвче обувката.

Казах го шепнешком: Лев и Зоя са се оженили. Ако мога да надживея това, значи няма никога да умра.

- Не, братко, няма никога да умреш.

Въздъхнах героично и добавих с ясен глас:

- А ти можеш да преживееш това. А сега и ще трябва.

4: Зоя

Когато даден мъж категорично въздига една-единствена жена “над всички останали”, можете да сте сигурни, че си имате работа с женомразец. Така е свободен да мисли, че останалите са плява. И какво съм аз значи? Вече си изконсумирала своя дял руски романи: появи ли се нов герой, начаса научаваш всичко нужно за дядо му. Абсолютно разсейване, при това сексуално по смисъл. Така че направи си услуга, вземи от бюрото ми снимката в рамка и я гледай, докато четеш. Не желая да мислиш какъв съм сега. Искам да мислиш за онзи двайсет и пет годишен лейтенант в Деня на победата.

Слушай. В следвоенна Русия всичко бе дефицитно, дори хлябът. Всъщност в следвоенна Русия имаше страшен глад, от който измряха още два милиона. Имаше и дефицит на мъже. Е, не стигаха и жените (и децата, и старите хора), но дефицитът на мъже беше толкова страшен, че Русия така и не се окопити от него: разликата сега е към десет милиона. След войната в Русия беше покваряващо приятно да си мъж, при това хубавец-фронтовак (и раняван), особено пък ако вече си покварен, както бях аз. Не отричам, че с жените постъпвах най-безсрамно, безскрупулно и вероломно; солипсизмът ми граничеше със злонамереност. Поведението ми вероятно не е трудно за обяснение: през първите три месеца на 1945-а година изнасилих всичко живо по пътя си из това, което скоро щеше да стане Източна Германия.

Ех, да можех да преобърна западния ти поглед, западното ти сърце. “Руските войници изнасилваха всички германки на възраст между осем и осемдесет”, беше писал един очевидец. “Беше армия изнасилвачи”. И, да, аз вървях с тази армия от насилници. Можех да търся сигурност в множеството, да се изгубя сред себеподобни; та известно е, Винъс (прочети “Полицейски батальон 101”), че почтените немските учителки почти без изключение предпочитали целодневно да стрелят по жени и деца, вместо да понесат последствията от евентуална молба за преместване. Не ги чакало никакво официално наказание, нито фронтът, нито даже формална немилост; само няколко дни неприязън от страна на колежките - да им кажат по нещо накриво, да ги блъснат на опашката за обяд. Тъй че видиш ли, Винъс, група себеподобни могат да те накарат да направиш всичко, при това всеки ден. В насилническата армия всички до един изнасилваха. И полковниците, и те. И аз също го правех.

Има и друго облекчаващо вината обстоятелство: а именно, Втората световна война и четирите години на най-гадния фронт от най-гадната битка в историята. Стига с тази нулева толерантност - тя изисква и нулева степен на мислене. Както казах, платих си цената и ще я доплатя с доста труд, с точно предначертани задачи. Имам работа и ще я свърша. Знам това. Тъй че моля те, Винъс, продължи да четеш, като засега само отбележиш формирането на определен тип мъжка природа. Бях свенлив, доста книжен младеж; окопитих се през трийсетте (време на катастрофи и тотален терор, но и на предпазлива гнусливост) и загубих девствеността си с една силезийска домакиня в канавката край пътя след десетминутна гонитба. Да, признавам, не беше някакво светозарно пробуждане. Ще добавя в педагогически дух, че използването на фалоса като оръжие е древен факт, който видяхме възроден в Европа в исполински мащаби през 1999-а. На моя фронт през четирийсет и пета страшно много жени бяха не само насилени, а и убити. Аз жени не убивах.

Не тогава.

Каня се да опиша извънредно красиво момиче; опитът ми подсказва, че няма да ти хареса, защото и ти си такава. Сигурен съм, че се мислиш за надрасла подобни неща; само че еволюцията не се случва за миг. А според моя опит хубавите жени не обичат да слушат колко хубава била някоя друга.По-сериозен проблем вероятно би бил твоят порив да я защитаваш, както всъщност е редно. Затова те приканвам да се поставиш на мястото на някоя от съвременничките на Зоя. Тя беше на деветнайсет и от самото начало репутацията й беше откровено ужасна. Това би те зарадвало. Все пак другите момичета я харесваха по изключение. Инстинктивно я опрощаваха като някакъв авангард, l’esprite forte. Тя живееше по-интензивно от тях, но и страдаше повече; показваше им възможности.

Навремето казваха, че Москва е най-голямото село в Русия. Зиме в предградията имаше пътечки, свързващи всяка къща с трамвайните спирки и магазините за храна (“Мляко”, гласеше табелата); хората пъплеха като селяни с къси овчи кожуси и човек очакваше да види айсберги и мамути. Но това беше спомен от детството (сега мляко няма). Всичко е променено: примитивна плетеница, в която сред колибите и калдъръмите бяха струпани доменни пещи, леярни и заводи за газ и за кожи. Имахме село в селото (югоизточният район, “Лакътя” се наричаше) и когато Зоя стъпи там през януари четирийсет и шеста, беше истински упрек към мизерията наоколо, липсата на храна и гориво, липсата на книги, дрехи, стъкло, електрически крушки, кибрит, свещи, хартия, гума, паста за зъби, конци, сол и сапун. Дори повече от това: Зоя беше акт на гражданско неподчинение. Беше дръзко фрапантна и при това еврейка - естествена мишена за осъждане и арест. Да, така от столетия се лекуваха яд и завист в страната ми. Така всеки “любовен триъгълник” се решаваше като по чудо. Анонимно телефонно обаждане или някое неподписано писмо до тайната полиция. Все очаквахме да се случи, ала ето че тя беше тук ден след ден, не в затвор, нито в лагер, тук на улицата с онази усмивка - и с онази походка.

А пък аз изненадах сам себе си. Аз, героят-насилник с ордените и жълтата почетна лента. Първата мисъл в главата ми не бе - както бях свикнал - някаква вариация на “Кога мога да й смъкна гащетата?” Не. Помислих си следното (при това фразата ми дойде неканена и напълно завършена): “Колко поети ще се самоубият за теб?” Зоя не беше труден за изграждане вкус. Лицето й бе нетипично (по-скоро тюркско, отколкото еврейско, носът й извит не навън, а надолу, устата невъзможно широка, щом се смееше или заплачеше), ала тялото бе всепонятно - издължено и пищно, но с тъничък кръст. Всеки мъж бе обречен да усети посланието му. Да го чувства с гръбнака си. Всички ние го схващахме, от последния уличен смотльо, който драпаше да й носи книгите и да я подържи за ръката, чак до бледия стар пощальон, който всяка сутрин спираше и я зяпваше с разкривена уста и едно примижало око, като че ли се готвеше за стрелба.

Ала може би най-чуден и невероятен беше фактът, че тя имаше свое собствено жилище. Таван, колкото място на паркинг, два етажа над баба й, но със собствени стълби и със собствена входна врата. Деветнайсетгодишна собственичка на стая в Москва се равняваше, Винъс, на деветнайсетгодишно момиче със своя яхта в Чикаго. Човек можеше да я види как се качва с мъж вечерно време; можеше да я види да излиза с мъж на сутринта. А, и друго. Няма да ми повярваш, но при тези обстоятелства не мога да го пропусна. Според един от по-маларичните слухове преди всеки контакт тя се пазела от зачеване чрез някакви хасидически промивки. Тъй разбирала тя склонността на евреите да избиват християнски деца. През четирийсет и шеста в Русия естествено нямаше никакви контрацептиви; а и както потенциалните ми любовници не пропускаха да напомнят, наказанието за аборт (доста меко предвид обстоятелствата) беше две години затвор.

Добре знаем какви са травмите от едно изнасилване за жертвата. Но, естествено, никой не го е грижа какви са травмите за насилника. Да речем, странният резонанс на посткоиталната тъга; няма друго животно, по-печално от него... Вече схващах и по-дългосрочните следствия. Те приемаха следната форма: вече не успявах да видя жените в тяхната цялост. Зоя бе благословена с изключителен сбор от физически дарове; аз според обичая си трябваше да ги раздробя: да постъпя с тях както Марвъл - със свенливата си господарка (нали помните, че дори и гърдите й ги описва една по една), да я транжирам върху мраморната плоча и на всяко парченце да бодна знаменце и цена. Така правех по принцип. Но, накратко: за разлика от “всички други” Зоя си оставаше неделима. Това беше нейна основна черта. Всяко действие я въвличаше цялата. Когато вървеше, всичко по нея се люлееше. Когато се смееше, всичко се тресеше. Кихнеше ли - сякаш нищо не беше изключено. А когато говореше, спореше и възразяваше, тя облягаше лакти на масата и, седяща, въртеше снагата си в източен танц на пререканието. Неизбежно се питах какво ли друго прави така, с цяло тяло. С нея бяхме съседи и колеги в Техническия, в Института по системите, където тя учеше в еврейския поток. Аз бях на двайсет и пет, Зоя беше на деветнайсет. Лев, за бога, още ходеше на училище.

Майка й, баба Естер, най-редовно я пращаше да носи дребни лакомства на скрофульозния равин, който неспирно се молеше на смъртния си одър в мазето под апартамента ни. А едничкият начин да стигнеш дотам бе да минеш през партера и да слезеш по витата стълба пред нашата кухня. Железните стъпала често биваха заледени и след няколко инцидента тя неохотно поддаде пред войнишката ми настойчивост да я водя дотам за ръка. Всъщност никак не стъпваше здраво и го знаеше; много по-късно Лев разбра, че й липсвали разни пространствени импулси, тъй като като бебе не умеела да пълзи... На вратата към мазето винаги ми изпращаше благодарна усмивка, а пък аз все се чудех каква беше тази сила, дето ме спираше да я взема в ръцете си или даже да срещна погледа й; ала силата се усещаше, при това доста твърдо. “Обади ми се, като решиш да се връщаш”, казвах аз. Но тя никога не ме викаше. Като я гледах, понякога имах чувството, че се качва по стълбите на четири крака. След това една вечер чух гласа й, продран и отчаян, да ме вика по име. Излязох и поех изненадващо топлата й ръка.

- Божичко - казах най-горе. - Стори ми се, че аз ще се хлъзна.

Тя се усмихна алчно и рече:

- Трябва да си планинска коза, за да се качиш тук.

Засмяхме се. С мен бе свършено.

Да, Винъс, в този миг безнадеждната ми възхита се превърна в скоротечна любов, а на мен ми се струваше чест. Имах всички трубадурски симптоми; не ядях и не спях, всеки втори дъх беше въздишка. Помниш ли стария Монтеки от “Ромео и Жулиета”: “Далеч от светлината се промъква към къщи натежалият ми син”. Такъв бях и аз, натежал, смайващо натежал. Тази тежест усещаш, когато си се борил цял час за живота си в анархично море, а пък после вълната те изхвърли на пясъка и усетиш мощно теглене откъм центъра на земята. Всяка сутрин се чудех как леглото ми ме удържа. Пишех стихове. Бродех нощем. Стоях в сенките срещу дома й в дъжд, в суграшица или (най-добре) в гръмотевична буря. Ако щорите бяха вдигнати, знаех, че ще дочакам да ги спусне.

Веднъж зърнах един мъж да се обляга на перваза й; мишниците разголени нагло, шията му изпъната. Да, изпитах и ревност, и какво ли не още, но и остра възбуда. Да, да. Страдах и се чумерех, ала моята страст беше неизменно и готически плътска. Признавам си още, че въпреки съмненията си бях дълбоко впечатлен от историята с промивките. Бях привикнал към някаква схема - непохватното ровене в полусмъкнати дрехи, мърляви компромиси между бедрата и последващо мрънкане; това се разиграваше по стълбища, ъгли и разрушени от бомбите сгради - или пък на килима или някоя маса с куп роднини, залепени за заключената врата. “Облекчаването” с уста - времетраене трийсет секунди - по неволя бе станало предпочитана форма на секс. Споменавам последното си наблюдение (да, вулгарно, ала не и безпочвено) с образователна цел, тъй като то показва как и в своите най-интимни моменти жените бяха подвластни на социоикономическата действителност. През годините след войната нямаше жена да не гълта. Ни една.

Без извивките на ентусиазма сексът беше въпрос на принуда: моята мрачна настойчивост, тяхното колебливо покорство. Ала в куличката на Зоя с вещерския й връх като щипка за свещ ни очакваше нещо по-футуристично от женското примирение и дори женската самозабрава. Женска похот.

- Знаеш ли на какво ми приличаш, докато си край нея?

Лев изрече това, стори ми се, с непресторена злоба. Току-що бях отказал да играя шах с него, пропъждайки разсеяно с ръка всички подобни фриволности. Тъй че се приготвих за всичко.

- Ще ти кажа на какво ми приличаш. Ако искаш.

По отношение на жените той бе по-напреднал и далеч по-усърден, отколкото бях аз на седемнайсет години. И приятелите му също. Пък и жилищният дефицит бе донякъде облекчен от недостига на хора; имаше малко повече място и въздух - макар че никога не бях сигурен докъде стига Лев в промеждутъците на усамотение с всевъзможните Ади и Олги... Темпото на века се усилваше, или поне се опитваше. Не можем да видим себе си в историята, ала въпреки всичко сме в нея; а след Първата световна война, революцията, терора, глада, гражданската война, поголовния глад, новия терор, Втората световна война и поредния глад човек имаше чувството, че промяна не може да няма. Всеобщото недоволство възприемаше следната форма: всички се оплакваха от всичко. Всички чувствахме, че животът трябва да се промени. Но държавата се усети какво усещаме и животът не се промени.

- Добре - казах аз. - На какво ти приличам?

На лицето му се изписа изражение хем познато, хем плашещо - фокусирано, насмешливо и леко свирепо.

- Приличаш на Вронски, когато започва да се мъкне след Анна. “Като умно куче, което знае, че е сторило нещо нередно”.

Предавам говора на Лев по нормалния начин, но на практика той пелтечеше. Това прозата трудно може да го предаде. Да напишеш “к-к-к-куче” е обидно формално. А пък и думата “запелтечи” доста бледо описва случващото се с Лев. Все едно изведнъж губеше способността си да говори и даже да диша. Първо стягането, блесналата самоненавист, после нослето се вирваше и борбата започваше. В мигове като този Лев не бе в най-добрата си форма - главата отметната, ноздрите ококорени като чифт настойчиви очи. Ако някой заеква, ти си длъжен да стоиш и да гледаш. Няма как да извърнеш глава.

- Да, боя се, че си точно такъв - рече той и изгаси цигарата си. - Пък и все едно. Тя си има приятел.

Знам, отвърнах. Ще изчакам да скъсат.

- Точно тъй - заключи със задоволство той (сякаш потъркваше длани). - На това ми приличаш. Псе, което си чака пердаха.

Брат ми рано пропуши. Рано започна да пие, по жени рано тръгна. Хората в Русия все по-рано се захващат с всичко. Времето не достига.

5: Сред лайноядите

Всички вечно обсъждаха странната светлина в погледа на лайноядите - специфичния блясък. Бях стъписан, когато видях в него кокетство и особена женственост. Като влажно-искрящия поглед на непредсказуема лелка, която е подпийнала на Великден и се кани да последва някакъв неразумен импулс - да те млясне, натисне, пощипне... Потаен и съзаклятнически, лайноядският блясък има нещо да каже и нещо да пита. Аз прекрачих някаква граница, казва той. И те пита: защо не опиташ и ти?

С Лев стояхме сред тях, лайноядите, пред залостената врата на кухнята в мрак и ситен дъждец. Капчиците не падаха, а се носеха в атмосферата като юлските мухи и комари. Първият му ден преваляше и аз бях избрал това място за разговора, който непременно трябваше да проведем. Лайноядите се изправяха и люлееха под самотната крушка в очакване от задния прозорец да лиснат последните кофи. По това време прасетата рядко се вястваха да ги безпокоят, тъй като никакъв бой не можеше да откъсне лайноядите от помията. Явно имаше твърде малко физическа болка там, където живееха, отвъд границата, която бяха прекрачили.

Дори класата на лайноядите се делеше на два ешелона. Някои ги презираха, даже себеподобните. Викаха им “четириногите”... Скъпа, казвам ти тези детайли - всички тези подробности за рендосване и изшкурване, за гладуващи хора, които падат на колене, за да ближат помия - защото искам да поразмислиш върху тяхната странност. Безразборно насилие, смайваща деградация: всичко това е изключително странно.

- И защо е такава тъмница - рече той. Бе оплакване, не въпрос. Опитен географ като Лев знаеше идеално защо тук е такава тъмница.

- Януари в Полярния кръг - каза той. - Слънцето ще изгрее през март. Какво мога да сторя, братле? Какво мога да сторя?

Бях готов за това. Мнозинството фашисти, получили десетгодишни присъди през 1937-1938 г., през 1947-1948 г. бяха арестувани наново по азбучен ред и наново осъдени. И всички изглеждаха като Лев. По-стари, по-слаби, по-запуснати - и все пак същите като Лев, попримигващия интелигент с безнадеждните си обувки (една с друга несходни, но и двете надъвкана маса от разнищено въже и автомобилна гума), с половинката книга и окъсаното му лятно сако. И все кътаха пукнатите си очила. Новите фашисти обаче бяхме служили пет години в Червената армия. За нас лагерът беше просто нова доза война - с една стряскаща разлика. Бяхме водили битки с фашистите - нашите врагове. А сега ни се казваше, че сами сме фашисти, затова ни наказват с арест и каторга. Бяхме станали врагове и трябваше да бъдем захвърлени зад рамото на света. Забелязал съм, че ти и твоят кръг проявявате голяма търпимост към склонността на хората да се жалват, затова ще добавя и следното: трудно бе да забравя как се беше обърнало всичко, тъй като от октомври до май раната от войната ме присвиваше от студа. Ала стига съм се съжалявал. Аз не трябва да бъда сълзлив. Но и друго не бива да бъда - издръжливеца, мъченика. И не трябва да бъда сериозен. Е, това е по-трудно. Американците са сериозни, и руснаците също, като ги прихване. Предпочитам духовитите нрави, сбръчканите ироници от северозападния край на Евразийското плато.

- Какво можеш да сториш ли? - подхванах го аз. - Ще стигнем и до това. Но преди това... няма ли да го кажеш?

- Какво да казвам?

- Нали знаеш “Има някаква грешка”. Или “Ех, да можеше някой да каже на Йосиф Висарионович”.

- Че защо, мамка му? Арестуват по квоти. Да, така е. Бас държа, че е тъй.

Лев бе прав за това. И в терора си имаше норматив: еди-колко си души от тази или онази област или социална група, при указано темпо, квота, норма и минимум.

- Добре знаеш какво се е случило - рече той. - Ти и аз сме продадени в робство. Цялата галиматия с документи и самопризнания. Нищо повече от покупко-продажба. Романтично звучи, нали тъй, да те продадат в робство...

Той се огледа. Не, нямаше нищо романтично в Норлаг и в Предпосилов.

- Човек би очаквал да го пратят някъде в по-гореща страна. Боже господи.

Лев беше на деветнайсет. И вече виждаше повече от мен (аз не разбирах от политика, както скоро ще стане ясно). Като гледам назад, виждам как се затресох от страх в мига, в който усетих, че по-малкият брат вижда повече от големия. Както ставаше и на шах. Изведнъж се усетих изложен на по-силна от моята комбинаторика, пермутация и проницателност. А и той все странеше от всеобщото мнение, от всеобщото настроение. Все си правеше собствени сметки. Издаваше леко напред и накриво твърдата си долна устна и смяташе. .

- В кой затвор беше - попитах го аз.

- Бутирки.

- Там е страхотно, нали?

- Супер е. В моята килия имаше трима червени професори, двама композитори и един поет. И доносник, разбира се. Гордеех се, че съм там.

- Да, в Бутирки е супер. Как се случи? Преди това, имам предвид.

- Както винаги. Извадиха ме от час в университета. Бяха много учтиви. После няколко седмици трябваше през ден да ходя в Кучкарника и да плюскам лайна.

Един лайнояд се извърна към нас откъм тъмнината, после се сви, вдигнал увитата си в одеяло ръка.

- По какво обвинение? Или нямаше никакво?

- Имаше. - Изсумтя тихо и рече: - Възхваляване на Америка.

Знаех, че това е престъпление, при това с няколко подвида. Много новопристигнали фашисти се бяха провинили точно по тази линия - “Възхваляване на американската демокрация”, “Възхваляване на американската техника” или “Унижаване на родината пред Америка”. Или, алтернативно, “Унижаване на родината пред Запада”. Немалко от нас бяха видели нещо от Запада и дори разрушен, той ни действаше унизително... В Норлаг бяха заточени доста “американци”, та дори и един от Америка. Дошъл да участва в съветския експеримент и още в паспортното заявил на партиеца, че е напълно подготвен да приеме резкия спад в жизненото си равнище. Същия ден го осъдили на “четвъртинка” - двайсет и пет години.

- А наистина ли си хвалил Америка?

- Не. Аз хвалех Америките.Чаках на опашка с Кити и разхвалвах Америките.

Тогава и двамата направихме нещо, каквото в скоро време не чакахме да ни се случи: разсмяхме се, а дъхът ни се сви на облак и отлетя. На семеен жаргон “Двете Америки” беше кодово име за Зоя. При това беше хубаво име, тъй като отразяваше походката й. Пространственото съотношение между двата континента, Винъс, е описано най-добре от емигранта Набоков - акробати върху трапец, покачени един върху друг и току-що залюлени назад. Но походката на Зоя също добре препредаваше, не, въплъщаваше шеметното разкачване между юга и севера, а пък кръстът й беше тънък като Панама. Кити бе от семейството, пълноправна сестричка на Лев, също както Вадим му бе истински брат.

- Да не би Кити да е критикувала Америките?

- Мъничко. Нали знаеш. Общо взето Зоя кара Кити да се чувства тънка като молив. Не. Като Чили. Това й казах аз: “Ти завиждаш на Америките, защото те карат да се чувстваш като Чили”.

Мислех, че Кити харесва Зоя.

- Кити е запленена от Зоя. Ала казва, че ще ме съсипе. Не нарочно, но така щяло да се получи.

Нямаше да забравя това. От самото начало бях определил Зоя като бич за поетите, а на този етап Лев мечтаеше да бъде поет (акмеист като Манделщам)... През стената се чуха гласове и дрънчене. Лайноядите погледнаха нагоре със стиснати устни и засмени очи.

- Чили - рече изведнъж Лев. - Само остров би бил по-независим от сушата.

Той се усмихна, обърса носа си и изправи рамене. Горната му устна за момент се изви като човка, погледът стана предпазлив. Изглеждаше какъвто си беше - пубертет, който се страхуваше да не му се смеят за глупава забележка... Лев открай време беше зубрачески склонен да се пали по географията. Спомням си как веднъж беше казал: “Пасификът е принцът на океаните. Атлантикът пред него е пролив.” Бе развил цяла теза как географията на Русия й влияела на историята и съдбата й. Ако знаеше, Винъс, какви свестни момчета бяхме ние навремето. Мисля, че съм ти казвал - майка ни беше учителка. Всъщност беше напълно различна разновидност на човешкия род: бе директорка на училище. Амбициозна като харпия. “Вие сте интелигенти!”, крещеше ни тя, често като гръм от ясно небе. “Служите на народа, не на държавата!” И къде сме сега аз и Лев с книгите и дебелите си списания, знанията по немски, английски и френски, с тежките си шахматни фигури, с графиките и картите? Казах, както планирах:

- Ти си в ада. Няма нужда да ти обяснявам. Тук човек за човека е вълк. Смешното е, че фактически не е много по-различно от другаде.

- Не, напротив. Не прилича на никъде другаде.

- Глупости. С Вад успя да се справиш, нали?

Вад, Вадим, беше неговият близнак (разнояйчен и дълбоко различен): злобно, извратливо и подло дете, при това “социалист от класа”, както казваше майка ми, докато си вееше с ветрилото и издухваше бретона от челото си. Тормозът над Лев беше хоби и страст на Вадим в продължение на петнайсет години. Все повтарях на Лев: “Удари го и ти, удари го и ти”. И той удряше. Ала всеки път едно слабо юмруче, след което се свиваше да получи наказанието си. През четирийсет и осма Вад беше политически офицер, младши, но пък свръхактивен, базиран в Източна Германия. По случайност приличаше на мен повече, отколкото на близнака си. Според мълчаливото мнение на семейството Вадим (непреклонен дори и в утробата) бе избутал встрани брат си Лев, след което бе пресушил всички ресурси.

- И все пак един ден го удари и не спря да го удряш. Какво стана?

По един и по двама лайноядите заотстъпваха обратно към зоната. Някои от останалите като че ли посърнаха от това отстъпление и всеобщото обезсърчаване; други трепнаха обнадеждено, размечтани за лъвския пай с лакоми като на ирландец очи...

- Нещо в мен се обърна - рече Лев.

- Мамка му - казах аз. - Току-що забелязах. Ти защо не заекваш? Какво стана с дефекта ти?

Той кимна изкъсо и рече:

- Тя ми го излекува. След първата нощ се събудих и вече го нямаше. Можеш ли да си представиш? Знаеш ли какво значи това? Това значи, че не мога да умра. Поне не още.

Не, не можеш да умреш. Не още.

Вероятно и ти като мен се учудваш как спокойно и услужливо, с изключителна братска любезност разговарях с мъжа на жената, която обичах, със съпруга на Зоя, изцелителка на пелтеци. Всъщност още бях в шок. Или не “още в шок”. Аз едва бях започнал. Щях да бъда в шок повече от месец, държан над водата от мощни химически съединения. Те повдигнаха доста духа ми. Чувствах се много по-зле, като мина ефектът им.

А тук всеки е Вад, казах аз. Вад с отвертка и гаечен ключ. А ти нямаш петнайсет години, за да се адаптираш. Нямаш даже петнадесет часа. Само до сутринта.

Дъхът ми висеше във въздуха. Дори в юнските нощи той оставаше видим, като че ли си пушил огромна и димяща пура. Шаловете от дъх се разстилаха по шест стъпки и се виеха покрай теб.

Последният кухненски прозорец угасна, последната врата се затръшна и последният останал лайнояд се оттегли, плачейки по детински в свитите си юмруци.

- Ще ти кажа какво да направиш.

- Казвай - рече Лев.

Казах му. После добавих:

- Тя е дала за теб двайсетте си години. Божичко. За това си мисли. И не яж сняг, ако е студено. Ще ти се разранят устните и езикът. Снегът изгаря.

А сега ще опиша накратко как завърши моят опит със Зоя. Ще опиша накратко своето унижение пред Америките.

На двайсети март четирийсет и шеста се случи така, че останах сам с нея в островърхото й таванче, в един и половина през нощта.

Всъщност тя не ме беше канила. Аз се бях прикрепил към една групичка, която беше тръгнала да я види. Вече не бяхме добри комунисти, но се движехме на комуни. Комуналният принцип: най-руската сила, въпреки че държавата вече се отнасяше към нея със страх и омраза. Руснаците си помагаха един другиму. Така беше... Бяхме седнали по палта. Нямаше отопление, нямаше светлина. Нямахме нищо за ядене и за пиене. Имахме, спомням си, едно хартиено пликче с безименен оранжев чай, но не и вода. В пликчето се оказаха обелки от моркови. И така го изядохме... Всички бяха по-млади от мен и не се изненадваха колко малко говоря. Не ми пукаше вече колко явно е станало, колко мрачно отявлен беше моят стремеж да си тръгна последен.

Защото вече чувствах, че времето ми изтича. Този ден Зоя бе направила нещо, беше казала нещо, което водеше до неизбежен арест - или аз поне така мислех. На теб, Винъс, ще ти прозвучи несериозно, но не беше. Целият институт го обсъждаше. След часовете Зоя се беше отбила на пленарно заседание на комсомола. Спомням си тези събрания: опитай се да си представиш нещо средно между сбирка на трезвеници и конгреса на нацистите в Нюремберг. На излизане Зоя бе казала доста силно, че двучасовата програмна реч (с пълното й заглавие “Анархо-синдикалистките лумпени и решението на градската администрация за партийното събрание в Минногеоложкия институт”) била толкова отегчителна, че “от скука й окапали циците”. Не, не, не, не, такива неща просто не се говореха. Двойно провокативна, тя бе тройно заплашена. Чуех ли откъм улицата камион или кола, аз си мислех “Ето, те са. Дойдоха”.

Няколко дни по-рано, докато изпращах Зоя до института, един мъж на колело ни задмина, подвиквайки нещо с думата “чифутска” в него.

- А? Чифутска какво? - попитах аз.

- Мръсна чифутска постелка - отговори спокойно тя.

Продължихме да вървим.

- Колко често се случва това?

- Знаеш ли какво искам? Искам да съм вулгарна в Америка. Искам да съм еврейка в Америка - всичко да е на показ. Колко често ли? Може цяла седмица нищо да няма. След това - девет пъти за ден.

- Съжалявам.

- Ти какво си виновен.

Нещо странно се случваше в СССР след войната срещу фашизма: случваше се самият фашизъм. Имам предвид ненормалното превъзнасяне народа (на Велика Русия), придружена от една ненормална ксенофобия. Задаваше се погром. Затова Зоя имаше разумни, дори цинични причини да погледне благосклонно към мен. Едно беше да завързваш фрапантни връзки с приятелите си бохеми, повечето евреи, съвсем друго - да бъдеш преданата другарка на високия и красив ветеран с ордените и жълтата нашивка. Не е много забавно да признавам това. Но ти казвам, душицо: това всъщност е смисълът, ежедневното, ежечасно значение на държавните механизми.

Седях с гръб към прозореца и лъчите на месеца. Стените сякаш дишаха или се ежеха в мрака. Попипах - костюм (кадифен), щраусови пера, тамбурина с пискюли. Тъй като светлината идваше откъм гърба ми, можех да зяпам Зоя, да я виждам отделно, изцяло, като никога равнодушен към подробностите. И във всеки случай бях изпълнен с емоции. За разлика от повечето руснаци бях възпитан от майка си да смятам антисемитизма за помиярски рефлекс и така се срамувах за своя народ, че срамът ми вмирисваше спомена от войната. В същото време тънех във възхита от нея - как не бе трепнала на улицата, как сега се държеше, докато всички други мислено й събираха дрехите на вързоп в калъфа на възглавницата. В теб е заложено това знание, Винъс, в мен обаче не е: какво значи да бъдеш от другите. Знаем от мемоарите за физическото страдание от пришитата към ръкава звезда, също жълта, звезда като пареща хризантема. Ти си носила звездата в плътта си... Половината съветски евреи бяха избити от немците. А сега руснаците започваха да се зъбят на другата половина. Това идваше отгоре, но и отдолу, идваше от низините.

На вратата Зоя се сбогуваше с предпоследния гостенин (думите за довиждане, разделени от шумни прозявки). Непрестанно се чудех как се случи това - как стоях безучастно и оставих на някого толкова сила да ме нарани? В устата ми се събираше не обичайната лигава похот, а скромна сухота - парливото гърло на любовната болка. Щях да действам обаче, щях да действам; и Русия да ми е на помощ. Нали виждаш, когато дълбините се размърдат така, когато една страна поеме курс към мрака, това ти се струва не страшно, а нереално. Реалността губи тежест и всичко е позволено. Станах. Станах и се надвесих над нея.

Зоя сложи длан на гърдите ми, за да установи дистанция, ала все пак прие целувката или поне я понесе; и все пак, докато отдръпваше устата си, задържа долната ми устна за миг между зъбите си и зарея замислено поглед встрани, сякаш нещо предъвкваше - само че не за дълго. Аз казах две думи и тя каза две думи. Нейните бяха “Плашиш ме”... Ще речеш, плахостта на кокетката. Едно време и аз бих помислил така. Ала в себе си знаех, че не беше харесала вкуса на устните ми.

- Прости ми.

Няколко секунди стоях с ръце, гърчещи се една в друга. След това аз, заслужилият насилник, свикнал да отброява по една жена седмично чрез какви ли не форми на лъжи и ласкателства, подкуп и изнудвачество и дори с откровения натиск на мъжкото си туловище; аз загъгнах сподавено като гълъб, целунах дланта й и закретах към изхода, сякаш се запремятах чак до края на стълбите.

Не дойдоха за нея, разбира се. Взеха мен. И не ми се видя така страшно, когато десет седмици по-късно бях осъден на десет години.

Беше първата сутрин на Лев и той бе излязъл на сектора.

Ето какво му казах, докато стояхме сред лайноядите и техните бодри спирали от дъх, сред засмените им очи. Казах му, че ще стане като тях, ако не намери мъничко кръвожадност в сърцето си. Казах му, че от него се иска да приеме убийството.

Ето какво представляваше Лев на двора. Лицето му, керемидено вече на цвят, беше с ранено чело и разцепена устна. Докато ни брояха, объркваха (и все почваха отначало), много от мъжете в неговата ударна бригада бягаха на място или поне махаха с ръце. Лев подскачаше като дървена кукла.

© Мартин Еймис
© Зорница Христова - превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2007, № 4 (89)

Други публикации:
Мартин Еймис. Дом за свиждане. София: Фама, 2006.