СЛЕД СЕЗОНА

Лион Фойхтвангер

web | Сън с флейта

Дребният, възрастен господин със строгото лице и развените бели коси, които можеха да бъдат на артист или свещеник, крачеше по крайбрежната улица на езерото Фьортшау. Облечен бе с изискано, старомодно и въздълго сако, носеше вратовръзка с едър възел, а широкополата му шапка бе смачкана; както вървеше, сложил ръка на гърба си, той приличаше на значителен човек, свикнал да го уважават. А и не бе скъперник, не трепереше над всяка десетшилингова банкнота. Въпреки всичко местните жители пускаха зад гърба му грубовати, не съвсем ласкави шеги. Сезонът се бе оказал доста слаб и старецът сам не можеше да им напълни кесиите. В сравнение с Германския Райх малката Австрия бе стабилизирала валутата си, поради което животът в популярното каринтско летовище Фьортшау бе поскъпнал за немските туристи; посещаваният най-вече от немци курорт тази година не можеше да се похвали с много гости. На това отгоре доста бе валяло. Сезонът приключи преждевременно. В хотел "Мангарт" вече бяха освободили по-голямата част от персонала и главната сграда не работеше. Ресторантът бе пренесен в пристройката. Кафенето и сладкарницата бяха затворени. Само къпалнята още бе на разположение на гостите, ала нямаше кой да обслужва посетителите и те трябваше да се оправят сами. Филиалите на виенските фирми във Фьортшау вече бяха спуснали ролетките; фризьори, музиканти, келнери и други сезонни работници, недоволни и мърморещи, се бяха завърнали в столицата.

Възрастният господин крачеше по красивата крайбрежна алея, покрита с опадала шума, минаваше покрай вили със спуснати капаци на прозорците. Всеки ден той извървяваше един и същ път. Съблекалните бяха затворени, а гребните лодки - изтеглени на брега. Само корабчето на параходната компания плаваше лениво по огряното от слънцето езеро. Местните жители безделничеха и се ядосваха. Истинска подигравка бе, че късното лято изведнъж бе донесло топло и необикновено хубаво време. Кой щеше да плаща сега за природните красоти? В цялото градче нямаше повече от стотина чужденци.

Дребният, възрастен господин се разхождаше спокойно и важно, като се наслаждаваше на приятната топлина. Езерото бе леко накъдрено и блестеше в омекотени тонове. Гористите планини и прясно заснежените върхове се открояваха на нежния фон на небето. Някакъв градинар обвиваше млади дръвчета с лико, мъж по жилетка заковаваше с големи гвоздеи една кабина. И двамата поздравиха чужденеца. Да погледат подире му бе за тях добър предлог да пооставят ленивата си работа. Заподсмихваха се зад гърба му, той им се струваше смешен, както крачеше надолу по пътя - дребен, важен, с плътно стисната жабешка уста. Хората бяха успели да научат любопитните неща за него, но те не бяха много и при най-добро желание не можеха дълго да ги обсъждат. Той се наричаше Роберт Викерсберг, хранеше се в хотел "Мангарт", но живееше във вила "Кайнценхубер". Там бе наел за себе си две стаи и без да се пазари, плащаше високата цена, която му бе определила жената на придворния съветник Кайнценхубер. Ако не бе платил тази цена, местните жители щяха жестоко да го ругаят, а след като я беше платил, това им изглеждаше нелепо чудачество.

Възрастният господин държеше шапката си в ръка, вятърът развяваше бялата му коса, а полуотворената му уста разкриваше полегатите като на керемидена стряха зъби; така той стигна до края на алеята. Там имаше малък площад с пейки и бюст на известния далеч зад пределите на градчето местен песенен композитор Матиас Лайшахер. Възрастният господин се спря пред бюста и го заразглежда. Композиторът Лайшахер навярно бе имал едро, месесто лице, украсено с гъсти мустаци; бронзовият бюст не можеше да прикрие безнадеждната пошлост, лъхаща от образа му. Лайшахер бе ръководил квартет от свои земляци, самият бе пял в него и квартетът се бе прочул, бе гастролирал из Европа и отвъд океана, като жънеше пари и слава. Възрастният господин мрачно съзерцаваше бюста и си представяше как този човек заедно с останалите трима, надянали фракове, пеят своите сърцераздирателни песни в препълнената концертна зала. Представяше си го, без да се усмихне, и зачете високопарния надпис, който с надути думи прославяше банално-сантименталната музика на популярния местен композитор.

От малкия площад с бюста към гората водеше една самотна странична пътека, която лъкатушеше стръмно нагоре и бе лошо поддържана. Възрастният господин се заизкачва по пътеката. Мечтал бе за уединение и сега съзнателно го търсеше. Да, той се казваше Роберт Викерсберг и въпреки че местните жители не бяха чували нищо за него, името му бе много известно. Роберт Викерсберг се славеше като един от малкото истински поети на нацията, а за мнозина бе и най-големият. Живееше скромно в тишината на един малък град, сред кръг от предани почитатели. Мъчително бе дълги години да живееш така, да изказваш мнения, всяко от които задължава, да бъдеш винаги пръв и да се държиш като пръв, да не си позволяваш нито един жест, нито една дума, без да си даваш сметка за своята отговорност. Макар Викерсберг да презираше мнението на света, то винаги стигаше до него; дори да не допускаше вестници в дома си, почитателите му съобщаваха какво е написано в тях. Човек можеше да се затвори в кула от слонова кост, но нали вън бушуваше светът, нали го виждаш и видът му терзае душата ти. Поетът имаше нужда поне веднъж да си отдъхне от всичко това, от тайнствената власт над своите почитатели, а и от дистанцирания поглед към проблемите на света. Ето защо внезапно, без да съобщи никому къде отива, той се бе отправил към градчето Фьортшау, като предполагаше, че това е едно от малкото места в страната, където не са чували името му.

Стигна до върха на височината и поседна на една пейка, отдето се откриваше широк изглед; съзерцаваше красивия и спокоен пейзаж, обходи с поглед планините, езерото. Вече бяха изминали шест дни, откакто пристигна тук. Движеше се сред мудни, грубовати, алчни и простодушни хора подобно на владетел, чието величие никой не подозира. Поспираше тук и там на някоя пейка с хубав изглед, лежеше в гората, плуваше, гребеше. Всичко вършеше с мярка, както у дома. Точно така си бе представял престоя си тук и все пак по нещо той надминаваше очакванията му. Вкъщи не искаше да вижда вестник пред очите си, а тук му струваше усилие да не посегне към малките провинциални издания, които висяха в хотела. Вкъщи не допускаше чужд човек, а доверениците му си брояха думите, за да не му досадят. Тук обаче всяка сутрин разговаряше с хазайката си - жената на придворния съветник Кайнценхубер, - а на обяд с директора на хотел "Мангарт". Жената на придворния съветник Кайнценхубер му обясняваше най-подробно колко вкусно и здравословно е австрийското кафе, понеже той обикновено пиеше чай. А пък директорът на хотела се разпростираше върху австрийското вино, от което най-вече евтините марки били за препоръчване, след това се впускаше в приказки за лошия сезон и за тежките последствия, накрая разказваше за композитора Матиас Лайшахер, от когото притежаваше оригинален нотен манускрипт. Това бе една задушевна песен, в която се разправяше как двама верни до гроб влюбени плуват по тихото вечерно езеро. Директорът на хотела вече за втори път му бе показал сложения в рамка ценен манускрипт.

Поетът Роберт Викерсберг погледна часовника си, стана и тръгна към хотела, за да обядва. Определеният за хранене час обаче още не бе настъпил. Въпреки това малкото гости вече се бяха събрали. Защото тук в това спокойно време те нямаха друго занимание, освен да очакват поредното ядене. Господин Викерсберг огледа сътрапезниците си. Сред тях имаше дребни буржоа, чиновници, издигнали се стенотипистки, една еврейска съпружеска двойка от Виена, после някакъв адвокат, който оставяше впечатление на умен и мекушав човек и съпровождаше една пищна и подвижна дама, накрая едно семейство, което говореше със саксонски акцент и се състоеше от елегантно облечен баща, малко високомерна майка и млада, шумна и красива дъщеря. Другите гости навярно вече бяха питали за господина със странното лице и навярно бяха научили името му, но изглежда Роберт Викерсберг не им говореше нищо. Той винаги се бе надсмивал над мнението на света, надменно бе отказвал да дава интервюта и да позира пред фотографите, но сега все пак бе малко засегнат, че гостите на хотела не свързват с нищо неговото име.

След обяда отиде в къпалнята. Там бе съвсем пусто. Съблече се. Кожата на поддържаното му тяло все още бе доста гладка и леко зачервена от слънчевите бани през последните дни - утре щеше да е вече загоряла. Роберт Викерсберг се качи на терасата, разтри кожата си с мехлем и легна върху дървената скара. Затвори очи, изпъна се и се изложи на силното слънце. Откъм езерото долиташе тих плясък, отдалеч се чуваше чукането на мъжа, който заковаваше кабината. На голяма височина летеше самолет, бръмченето му едва доловимо достигаше до земята, това бе самолетът, който обслужваше линията Виена-Венеция. Впрочем той можеше отново да замине за Венеция. Не, там ще се намерят хора, които да го познаят. Полетът от Виена дотук над планините бе много приятен. Всъщност тук бе намерил тъкмо онова, което диреше. Мястото бе подходящо и за здравето му - отдавна не се бе чувствал тъй бодър. А навярно след желаната скука в този градец щяха да разцъфтят и творческите му замисли. Драмата "Асмодей"¹, от която вече бяха завършени две действия, щеше да стане нещо значимо. Той не е изчерпан, не е стар. През миналия век човек е приключвал на петдесет-шейсет години. Днес положително е друго. Средната човешка възраст се повишава, сочи го всяка статистика. А той е живял въздържано, само дето си е попийвал може би. Обаче и през ум не му минава да се оттегли, за това има още време. Многобагреното, изискано, сериозно изкуство, чийто майстор е той, критиците обявяваха за отживяло, но модата ще отмине и времето ще потвърди, че изкуството му е непреходно, вечно. Почитателите му не са много, ала не стават и по-малко, и са най-избраните хора. Дори вестниците го отбелязват. Младото поколение, което дръзко му се надсмива, ще има да изживее още много разочарования. Е, вярно е, че и той бе имал някои по-слаби години. Но сега отново чувства прилив на сили. Би било скучно, ако е постигнал вече всичко. Добре че съществуват още трудности, които има да се преодоляват. Драмата "Асмодей" ще убеди мнозина, в това число и келнера Франц.

Когато поетът Викерсберг си спомни за келнера Франц, лицето му страдалчески се сбръчка. Келнерът Франц бе трън в душата му. Той бе главен келнер в кафенето на малкия град, където живееше поетът, и Викерсберг ходеше там вече четиринадесет години, дори сега, в годините на своята световна слава, все още се отбиваше веднъж на два месеца. Келнерът Франц почти през цялото това време бе работил в кафенето и немалко бе задължен на поета - за наплива от посетители, за едрите почерпки, за интервютата по вестниците. Но келнерът Франц - и това разяждаше сърцето на поета Викерсберг - не вярваше в него. Той бе слушал резки отзиви за поета, защото имаше немалко борби и рани, преди Роберт Викерсберг да бъде възвеличен като божество в своя кръг; известни хора, някои все още принадлежащи към обкръжението на божеството, а други вече прогонени оттам, бяха изразявали мненията си в най-груба форма. Неведнъж келнерът Франц бе слушал, че мраморно изваяните стихове на поета Викерсберг са претенциозна безвкусица и жалък боклук. Ако Викерсберг можеше да допусне, че единствено тези недостойни брътвежи карат келнера Франц да се съмнява в него, то съмненията му не биха го уязвили. Но той отлично знаеше, че келнерът Франц винаги сам си съставя мнение и че то не е повърхностно, а е мнение на опитен човек, който много добре познава хората. Той никога не бе изказвал своето мнение пред поета Викерсберг. Беше възпитан келнер и знаеше как да се държи. Но Викерсберг четеше мислите на келнера Франц по лицето му, разбираше ги по начина, по който му поднасяше кафето. И макар на времето драмите на Викерсберг да издържаха по хиляди представления, макар да бяха преведени на всички културни езици и да се играеха по сцените на Япония, келнерът Франц не променяше нито учтивото си държание, нито своето мнение. Без да си кажат и една дума, двамата съзнаваха положението. Един-единствен път, малко след петдесетия му рожден ден, когато целият хуманистично мислещ свят прослави поета и около нозете му още се виеше кадилен дим, докато келнерът му държеше палтото, той го попита:

- Е, Франц, все още ли?

Ала келнерът само печално го погледна и със съжаление сви рамене.

Ето за какво си мислеше поетът Викерсберг в безлюдната къпалия на курорта Фьортшау и тези мисли го терзаеха. Ала неприятното чувство бързо се топеше в жегата. Той си спомни стиховете за пустинята в драмата за Соломон и Асмодей, в които жълтата шир бе възпята за вечни времена. Викерсберг лежеше на терасата върху топлата дървена скара, немладото му, но поддържано тяло лъщеше от мехлема и от леката пот, изпълваше го безкрайна, приятна отпуснатост.

Някой влезе в къпалнята, Роберт Викерсберг се надигна от нагорещените дъски и примижал, погледна над перилата. Беше дошла младата саксонка от ресторанта. Носеше бански костюм и хавлия. Погледна нагоре към него и се усмихна в очакване той да я заговори. Но понеже Викерсберг мълчеше, тя остана долу и се излегна на слънце.

Младата саксонка е красива, изящна и твърде стройна. Очите й са тесни, удължени, наситено синият им цвят е малко глупав, но тя умее очарователно да се смее. Е, всичко това какво го засяга, сега той се наслаждава на приятната си отпуснатост, а има и своите творчески замисли. В добра форма е, и на тези, които искат да омаловажат делото му, няма да им е лесно. Замислите му са чудесни.

Замислите му все пак са жалки. От "Асмодей" може би щеше да излезе нещо. В самото начало той си представяше творбата отчетливо, в ярки, наситени багри. Без да се хвали, негово откритие бе царят да постави на своя трон демона, а сам да слезе при най-нищожните хорица, обитаващи края на пустинята, за да изпита до дъно всичко човешко. Първото действие бе написал на един дъх. Беше му се удало чудесно, вдъхновението му работеше и не се налагаше да изстисква себе си. Тази творба се покриваше напълно с вътрешните му видения, бликаше, разцъфтяваше. Но в продължението не бе сполучил. То започваше вяло и си остана такова. Той бе опитвал на няколко пъти. Веднъж дори почувства известен подем, тогава сътвори онази песен за жълтата пустиня. Ала останалото бе лишено от мелодия, бе измъчено, сухо, без дихание. Навярно никой друг освен него нямаше да го усети. Та той имаше майсторска ръка, дори мъртвият, ялов чакъл добиваше под ръката му благороден, мраморен отблясък. Но чакълът си оставаше чакъл и той го знаеше.

Дори да е така, стиховете за пустинята са добри, носят неговия печат, печата на силните му дни. Нека сегашната млада паплач се опита да създаде подобно нещо. Викерсберг се протегна под слънцето, подсуши леката, приятна пот, отново се намаза с мехлем, обърна се на другата страна и положи глава върху кръстосаните си ръце. Няколкото дни, прекарани тук, му се бяха отразили добре. Тук се родиха и стиховете за пустинята. Правилно бе избрал малкото градче Фьортшау; през тези седмици това бе за него най-подходящото място. Наистина тук живееха грубовати, глупави и алчни хора, напълно бездушни и прости, но местността бе красива и може би някога щяха да кажат: "Тук Роберт Викерсберг създаде драмата "Соломон и Асмодей".

Всъщност тук той би могъл да отстъпи от суровите си навици. Можеше да си разреши да надникне в някой вестник, а също да обърне малко внимание на младата саксонка. Тъй слабо го съблазняваше низшият начин на живот, че ако малко вкусеше от него, това само би подчертало благородната суровост на дните му в родината. Той се изправи и пристъпи до перилата. Да, саксонката все още се печеше на слънце, стройна и красива в банския си костюм. Поетът слезе по стълбата. Девойката извърна глава и го стрелна през цепките на полупритворените си клепачи. Той мина покрай нея, а тя го проследи с разсеян поглед. Викерсберг се напръска с вода, за да се поразхлади, сетне внимателно се спусна в езерото и поплува няколко минути. Покатери се обратно по стълбичката, старателно се отърси. Върна се на терасата, взе си хавлията, загърна се в нея, облегна се на перилата и заразглежда отгоре саксонката, която все тъй лежеше на старото си място и се печеше на слънце.

Изведнъж, лениво премигвайки, тя каза:

- Всъщност, защо не скочихте във водата?

Малко озадачен, той задири отговор и накрая не особено находчиво отвърна:

- Мисля, че така е по-разумно.

Младата саксонка продължи:

- На мен би ми било скучно да се вмъквам във водата милиметър по милиметър.

Размениха още няколко незначителни фрази. Тя говореше с подчертан саксонски акцент и дърдореше само празни приказки. Ала на поета Викерсберг му се струваше, че усеща в нея интелигентност и му бе приятно да наблюдава как тя умее да се наслаждава на слънцето. Неочаквано тя премина в настъпление:

- Какво всъщност търсите във Фьортшау? За един възрастен мъж тук сигурно е ужасно скучно.

- Може пък и да искам да скучая - отвърна той.

- Затова ли разговаряте с мен? Вие сте неучтив! - отвърна тя бързо.

Поетът Викерсберг никак не се смущаваше от саксонския й акцент.

- Щом намирате, че е скучно, защо тогава сте дошли тук? - попита той.

Тя отвърна без превземки, че не е успяла да убеди родителите си да идат на по-оживено място. Баща й, фабрикант от Дрезден, се нуждаел през лятната почивка от спокойствие и от природа. Но тя все пак постигнала нещо и след четиринадесет дни заминавали за Венеция. Изведнъж девойката ловко скочи на крака, заяви че й е много горещо и презглава се хвърли във водата. Не остана там дълго, дойде при него и като се смееше, го напръска.

Роберт Викерсберг знаеше, че обикновено привлича жените с творчеството си, с името си, с успехите си, а може би и с влиянието си. Сега го радваше мисълта, че за това момиче той е просто някой си господин Викерсберг и че й харесва без пиедестала на славата си.

Тя доверчиво приседна до него, твърде красива в мокрия си бански костюм, и заразказва. Родителите й били заможни, но за нея било прекалено скучно да живее като благонравна девойка от добро семейство с изгледи за буржоазен брак. Учела пеене и искала да постъпи в операта или още по-добре в някое ревю. Мечтаела да иде в Берлин. Там навярно щяла да се подреди, защото била красива. Може би родителите й щели да капитулират, когато ги постави пред свършен факт. Всичко това тя издърдори набързо със смешния си саксонски акцент. Викерсберг слушаше. Момичето разсъждаваше трезво, не вярваше, че има голям талант, но спокойно можеше да се сравнява с обикновените оперетни танцьорки.

- Или не ме намирате достатъчно красива за някое берлинско ревю?

Тя действително беше красива и се казваше Илзе.

Уговориха се да се разходят след вечеря. Родителите й навярно щели да са изморени, ако ли пък не, можели от благоприличие да ги оставят да се потътрят малко подире им. Двамата вече имаха обща тайна.

Викерсберг бе тръгнал за Фьортшау в лошо настроение. Собствените му успехи не го радваха, дори неудачите на младите не му доставяха удоволствие. Загубил бе охота да пише, да чете. Не го въодушевяваше тихото езеро, нито чистата линия на планините, нито чувството за собствената му добре запазена жизненост. Сега с бързи крачки вървеше през градчето. Заговори с продавачката на плодове. От една лавка си купи виенски вестници. С интерес зачете клюкарските страници, развесели се от хапливия анекдот по адрес на един колега и от благоговейното споменаване на собственото му име. Поседя на една пейка и с нежната си, повяхваща ръка затактува някаква мелодия, която му бе дошла наум. Местните жители, които минаваха покрай него, клатеха глава и си мислеха, че не е с всичкия си.

Викерсберг отиде в квартирата си, избръсна се за втори път, смени сакото и яката си, приветливо заговори възрастната жена на придворния съветник Кайнценхубер, тъй че тя го намери днес извънредно мил и любезен. По време на вечерята се впусна в подробен разговор с директора на хотела и го поласка, като го помоли да му покаже още веднъж нотния манускрипт на композитора Матиас Лайшахер. Пийна си от приятното на вкус австрийско вино. Каза на напетата и чевръста келнерка нещо старомодно, което смътно напомняше галантност, а тя му отвърна с обиграна усмивка.

Най-после настъпи часът за уговорената разходка. Родителите, както можеше да се очаква, след известна неловкост се изгубиха някъде напред, а той и саксонката останаха в тъмното. Но тя се държеше по-различно, отколкото през деня - капризничеше, говореше рязко и нелюбезно. Той с досада чувстваше, че има бяла коса и тържествен вид. Тя го запита с какво се занимава в родината си. Той уклончиво отговори, че пишел туй-онуй.

- Ако пишете за вестниците - каза тя, - значи, бихте могли да ми помогнете.

И понеже не последва отговор, тя реши, че той е самохвалко и стана хаплива.

Викерсберг разбираше, че няма да излезе нищо, ако не спомене за книгите си, изкушаваше се да й се разкрие, но се срамуваше. Нима бе дошъл в това затънтено място, за да започне глупав флирт с едно малко момиче, каквито ги имаше с хиляди по света? Таткото саксонец щеше да е прав, ако се присмиваше на беловласото магаре. Поетът Викерсберг се умълча.

- Вие сте уморен и скучен - неодобрително заяви саксонката.

На другия ден той отново стана навъсеният, самотен възрастен господин. Направи своята разходка, дълго и мрачно разглежда бюста на песенния композитор Лайшахер, отиде да гребе. В къпалнята отново се натъкна на саксонката. Но тя не беше сама. До нея, загърнат в хавлия, лежеше някакъв младеж, предизвикателно шумен, както се стори на господин Викерсберг. Саксонката се смееше, бе оживена, очевидно двамата се разбираха отлично. Както предния ден, поетът Викерсберг се качи на терасата и се излегна на слънце. Вероятно тя и този вулгарен младеж му се подиграваха. Имаха право. Впрочем това му бе напълно безразлично. Той затвори очи, приятно бе да се лежи на слънце. Още по-приятно би било, ако слънцето грееше само за него. Смущаваше го дърдоренето и кикотенето на двамата млади.

След известно време той слезе, за да поплува. Саксонката му се обади. Завърза се незначителен разговор, в който взе участие и младежът - добродушен и учтив като повечето австрийци. Приказваха за къпането, за красивото островче отсреща, където по време на сезона работел ресторант. Мнозина отивали там с лодка, други плували известна част от пътя. Дали е много изморително да се преплува цялото разстояние? Младежът заяви, че за него това е играчка. Господин Викерсберг обясни, че и той не е лош плувец, но му липсва тренинг. Саксонката го погледна с издължените си, тесни, тъмносини очи, а после погледна и младежа.

- Извинения винаги ще се намерят - каза тя.

- Да не мислите, че не мога да преплувам разстоянието? - попита Викерсберг.

Тя отново го погледна, после пак се извърна към младежа и сви рамене. В банския си костюм тя изглеждаше много красива, стройна и свежа.

Роберт Викерсберг се спусна във водата по дървената стълбичка. Едно стъпало бе счупено и той не съвсем елегантно цопна в езерото. Саксонката се разсмя. Поетът Викерсберг загреба няколко пъти, за да изпробва силите си, а после легна по гръб. Свечеряваше се. Водата не бе много топла, усещаше се, че идва есен. Саксонката и младежът се бяха облегнали на перилата и му викаха нещо. Той се насочи към острова.

Плуваше със спокойни, равномерни движения, от време на време лягаше по гръб, за да отпочине. Наистина бе опитен плувец, в южните морета бе преодолявал и по-големи разстояния. Разбира се, водата на това алпийско езеро не го държеше толкова добре, а освен това бе вече дяволски студена. Заплува по-бързо, за да се стопли. С първична радост се наслаждаваше на водата, на движението, отдавна бе забравил за саксонката. Вече наближаваше островчето. Отново се обърна по гръб, лежеше със затворени очи, леко поклащан от вълните, с глупаво-сериозно, детинско изражение на лицето. Здрачаващото се бяло небе се извисяваше над него. После преплува и останалото разстояние и пристъпи на острова с чувство на такава гордост, сякаш най-сетне бе овладял драмата "Асмодей". Много скоро обаче му стана студено и той затрепери. Отвратително бе, че този глупав ресторант вече не работеше. Той потича нагоре-надолу, като размахваше ръце, босите му крака се израниха от камъните. Ала не можа да се стопли.

Викерсберг с нежелание влезе отново в езерото. Вече притъмняваше и бе доста хладно. Той заплува бързо, като загребваше здраво, потопил брадичката си дълбоко във водата. След това си каза, че трябва да пести силите си. "Прави по-голям замах! Само напред! Спокойно!" Ще преброява по триста маха, след което известно време ще плува кроул. Но сега, въпреки студа, трябва да си почине, иначе няма да се справи. Много неприятен е този насрещен вятър, проклетите вълнички постоянно му заливат устата и ушите. Вятърът ще му струва най-малко четвърт час закъснение. Брегът сякаш все повече се отдалечава, вместо да се приближава. Навярно тук има някакво течение, което го отнася. Вече се е стъмнило съвсем, дявол знае от колко време плува. Отвратително! Но сега не бива да е толкова припрян. Трябва да е разумен. Никакво пилеене на сили и време. Нужно е да държи курс право към светлината отсреща. Нито на сантиметър да не се отклонява от посоката, да не прави излишни движения. Като дишаше равномерно, спокойно и дълбоко, с разтуптяно сърце и повдигнат тил той си пробиваше път през тъмнината и студа.

Посинял и вкочанен, Викерсберг се хвана за стълбичката, която отвеждаше в къпалнята; с нечовешко усилие, целият разтреперан, той се изкачи по перилата. Застана горе, дишаше тежко и поривисто. С всички сили заразтрива тялото си, лицето му бе като излято от бронз.

Нощта бе настъпила, къпалнята бе пуста, саксонката и младежът отдавна си бяха отишли. Езерото неприятно, зловещо чернееше. Духаше вятър, нямаше луна.

Роберт Викерсберг се облече набързо как да е. Прибра се в квартирата си и поръча на тихо мърморещата жена на придворния съветник Кайнценхубер да му приготви горещо вино, след това си легна. Нощта прекара лошо, усещаше се горещ и отпаднал, а на сутринта предпочете да не става. Към обяд температурата му толкова се покачи, че госпожа Кайнценхубер започна да се плаши и повика един съсед. Решиха да закарат възрастния господин в болницата на съседното градче Калтенфурт.

В тази болница сред по-младите лекари имаше един, който четеше книги. Името Викерсберг му бе познато. Той огледа внушителната глава с жабешка уста и се убеди, че пациентът и поетът са едно и също лице.

На следния ден местният вестник съобщи, че известният поет и драматург Викерсберг, който бил на почивка във Фьортшау, е заболял сериозно от възпаление на белите дробове и сега лежи в болницата на Калтенфурт; имало обаче голяма надежда изпитаното изкуство на калтенфуртските лекари да спаси живота на знаменития гост. Вечерта виенските вестници отразиха новината, а на другата сутрин и вестниците в чужбина.

Сега жителите на Фьортшау бързо забравиха, че доскоро намираха смешен странния възрастен господин с жабешката уста и полегатите като керемидена стряха зъби. В хотелите и странноприемниците на градчето Калтенфурт заприиждаха забързани господа, виенски журналисти, които се вряха навсякъде, за да узнаят какво е вършил болният през последните дни, с кого е говорил, защо е избрал да почива точно във Фьортшау. Те се тълпяха и в малката болница събираха се около нея и жадно се нахвърляха на всяка новина, както рибите край езерния бряг на хлебните трохи, които им подхвърляха туристите; всеки за себе си бе твърдо решен да не допусне в никакъв случай да го изпреварят и макар със секунда по-рано да предаде на своя вестник новината за катастрофата.

Лекарите, които лекуваха бързо гаснещия болен, трябваше всеки половин час да издават бюлетин за състоянието му, малката пощенска служба измоли от Виена да изпратят помощен персонал. Сред журналистите имаше скептици, имаше и циници. Имаше и такива, които изпитваха нещо, когато съставяха телеграмите си с вестта, че вече почти няма никаква надежда да се спаси животът на болния, а се намираха и други, които смятаха, че на стареца вече му е време да си отива.

Беше великолепна ранна есен. Градчето Фьортшау, което вестниците споменаваха сега много по-често в сравнение с другите курорти, привлече туристи. Малкото кафене отново извади маси край брега, параходната компания пусна втората си, по-голяма моторница, езерото се оживи от гребни лодки. Кой можеше да очаква, че панорамният павилион ще приеме тази година толкова много посетители? Мъжът с жилетката извади гвоздеите, с които бе заковал своята кабина, спасителят отново се появи в къпалнята. Обединените певчески дружества на Калтенфурт и на Фьортшау се събраха, за да репетират някои по-тържествени песни на композитора Лайшахер. Директорът на хотел "Мангарт" проявяваше особено усърдие. Разпореди да му изгладят бързо резервните раирани панталони и неуморно, с многословна австрийска учтивост разказваше колко подробни и интересни разговори водил с него великият човек, как бил доволен от езерото, планините, свежия въздух и отличната австрийска кухня на хотела. На своя гърлен каринтски диалект директорът дълго се вайкаше, че коварната съдба е издебнала поета тъкмо когато така чудесно си е почивал. Разчувстван, разправяше с какво благоговение поетът неведнъж искал от него да му покаже нотния манускрипт на песенния композитор Лайшахер. Майсторът често прекарвал в мрачно съзерцание пред бронзовия бюст на великия музикант. Също и градинарят разказваше всеки ден с все повече подробности какъв жив интерес проявявал възрастният господин към неговите цветя; той, градинарят, веднага усетил, че този господин не е обикновен турист, а някоя значителна личност. И припомнил си текста на една песен от Лайшахер, той си позволи да изпрати на болния букет от астри и последните си рози. Ала най-много имаше да разказва жената на придворния съветник Кайнценхубер. Като предлагаше на интервюиращите я своето отлично австрийско кафе, тя разправяше как веднага се досетила, че в нейния скромен, но много добре поддържан и евтин пансион се е настанил велик човек. Постарала се да му създаде всички удобства според възможностите си и въпреки че по нейно мнение кафето е по-полезно, с особено внимание следяла приготвянето на чая, който майсторът упорито предпочитал. Всички тези сведения по няколко пъти бяха разгласени във вестниците. Налагаше се да ги коментират твърде подробно, защото болният се бавеше прекалено дълго с умирането; бе просто възмутително от негова страна, че задържа всички по такъв начин.

А Роберт Викерсберг лежеше в най-хубавата стая на болницата в Калтенфурт. Почти през цялото време той съзнаваше, че отива към своя край, ала не бързаше, не позволяваше да го притесняват. Често изпадаше в треска, имаше видения. Веднъж дори съзря липсващата част на "Асмодей", точно както си я бе представял в първоначалния замисъл. Не съжаляваше, че въпреки този съвсем ясен образ драмата вероятно няма да бъде завършена. Напротив, дори малко лукаво се усмихваше при мисълта, че сега режисьори, актьори и търгаши няма да имат възможността да се бият за творбата му, че тя, никому неизвестна, ще изчезне заедно с него. Жалко бе само, че и келнерът Франц няма да узнае за драмата и ще си остане с погрешно мнение за неговите способности.

Пристигна бившата жена на Викерсберг. Тя възлагаше някакви надежди на тази сцена край смъртния одър, но се излъга. Поетът се държа хладно с нея и нареди да не я пускат втори път. Журналистите също не й засвидетелстваха никакво внимание. Госпожа Викерсберг отдавна вече бе написала една не съвсем чистоплътна книга и там многословно бе изложила всичко, за което смяташе, че е виновен поетът. Това бе остаряло, неактуално, банално. Вестниците се интересуваха повече какво разказват жената на придворния съветник Кайнценхубер и директорът на хотел "Мангарт".

Викерсберг лежеше и се усещаше отпаднал, бе в лошо настроение и понякога имаше чувството, че е малко поизлъган от господ и от света. Да флиртува с жена, да се показва ироничен и удовлетворен пред спечелената публика, да пие хубаво вино край брега на някое красиво езеро - на всички тези неща, макар често да му се предоставяха, той бе обръщал малко внимание. Сега с най-голямо удоволствие би запълнил дните си с подобни радости, колкото и пошли да бяха те. Независимо от "Асмодей". Колко хубаво щеше да е, ако можеше все пак да я завърши! Но човек става шейсетгодишен, а дори да достигне осемдесетте, колкото и дълъг да е животът, пак е пълен с труд и грижи.

Той изведнъж проумя защо сега, към края, "Асмодей" почти му се бе удала. Внезапно проумя кое бе момичето в пустинята, което излъчваше нежното сияние, озаряващо цялата драма. Изминали бяха десетилетия, откакто не бе виждал тази девойка, може би тя отдавна вече бе мъртва, но той много добре си спомни как някога тя бе извърнала глава към него - слабичка, твърде стройна, с малко изострени черти. Представи си я в дългата, старомодна синя рокля, която тя носеше, когато се запозна с нея на някакъв бал в предградията. Тогава той бе много млад и бе тръгнал с приятели просто за да погледа с подигравка и ирония това грубовато народно увеселение; ала в онези времена все още бе доста далеч от суровостта, която впоследствие закали живота му, ето защо девойката в синьо му бе направила много по-голямо впечатление, отколкото сега саксонката Илзе. Само няколко пъти се бе срещнал с нея, но въпреки това тук, в болницата на Калтенфурт, си спомняше ясно грубата й, пореста ръка, кафявите й разкривени обувки, малко острия й глас, целия облик на това стройно същество, което тогава му се стори тъй лъчезарно и умно. А навярно тя наистина бе такава, ала бе дошла на този свят цяло десетилетие по-рано. Ако се бе родила десет години по-късно, вероятно щеше да завърши университет, да си намери поприще. А тогава тя служеше в някаква кантора и изглежда там си бе угаснала. И ако той неотдавна бе излязъл на разходка със саксонката Илзе, то бе само защото нещо в осанката на това стройно и нежно момиче му бе напомнило за онази девойка. Впрочем жалко, че никога вече не се поинтересува от девойката в синьо. Не, не съжаляваше. Защото сигурно щеше да се разочарова. Затова пък нежното сияние на пустинното момиче от драмата "Асмодей" оставаше.

Би било ужасно, ако чужди очи откриеха в пустинното момиче нейната обикновеност. Той без злоба си представи колко глупаво и неразбиращо би погледнала на това саксонката Илзе. Пожела да му донесат ръкописите. Накара болногледачката в негово присъствие да издири всичко, което имаше връзка с "Асмодей". След това й нареди да напише писмо до келнера Франц Клюзгенс в малкия рейнски град - веднага след получаването на писмото той трябваше телеграфически да обещае, че няма да съобщава на никого за пакета, който Роберт Викерсберг възнамерява да му изпрати. После обаче заповяда на болногледачката да унищожи това писмо, да свърже в пакет намерените страници на "Асмодей", да ги запечата, а сетне да напише върху едно листче: "След смъртта ми да се предаде на господин Франц Клюзгенс, келнер в Б. на Рейн". Роберт Викерсберг подписа листчето и накара болногледачката да му обещае, че ще мълчи. От обещанието на келнера Франц повече не се нуждаеше. Гледаше широкото, спокойно и благонадеждно селско лице на болногледачката и изпитваше лукава радост при мисълта, че сега тази успешна творба няма да попадне в ръцете на търгашите, издирващи посмъртни произведения, а ще стане притежание на келнера Франц. Наслаждаваше се на тази радост. Това бе чудесно преживяване. Може би най-хубавото през целия му живот - освен миговете, прекарани с девойката в синьо - и то продължи дълго, почти четвърт час. Едва тогава почна тежката и безкрайна агония.

Саксонката Илзе остана зашеметена, когато узна кой бе преплувал езерото в нейна чест. Значи този старец бил велик човек, самият поет Роберт Викерсберг, е, не тъй прочут като някой боксьор или шампионка по тенис, ала все пак доста известен. Всъщност той бе умрял за нея. Цял един следобед тя се остави на обърканите си чувства, нито яде, нито пи, не се срещна с младежа. Тъгата й бе по-силна от досадата, че не е знаела кой е този Роберт Викерсберг. Ако си бе поставила за цел, той вероятно щеше да я направи своя приятелка или най-малкото своя жена.

На другия ден тя стигна до извода, че щом поетът е умрял за нея, това всъщност е още по-ефектно. Намекна за тези неща на журналистите. Много скоро тя стана последната любов на Роберт Викерсберг. Разведената жена на поета избледня пред нея, а едно литературно списание сравни саксонката Илзе с Улрике фон Левецо, последната любов на поета Йохан Волфганг Гьоте. Дрезденските й родители се убедиха, че е безсмислено да се противопоставят на художественото призвание на дъщеря си и така, като късна приятелка на Роберт Викерсберг, саксонката Илзе се сдоби с великолепен трамплин за своята кариера.

Погребението на поета Викерсберг се превърна в събитие, което по своята значимост напомняше погребението на композитора Лайшахер. Пристигнаха представители на правителството, на големите културни организации, на театрите, а обединените певчески дружества на Калтенфурт и Фьортшау почетоха великия покойник, като изпълниха няколко прочувствени песни. Всички вестници писаха за това с много подробности и илюстрации.

Мнозина се заинтересуваха от езерото и от градчето Фьортшау. Неочаквано след сезона настъпи голямо оживление. Общинският съвет реши да издигне бюст на поета Викерсберг на малкия площад, в края на бреговата алея, срещу бюста на местния песенен композитор Лайшахер.

1936

БЕЛЕЖКИ

1. Асмодей - в староеврейската митология, вожд на демоните, зъл дух на плътската любов. - Б. пр. [обратно]

© Лион Фойхтвангер
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.12.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009