КЪЩАТА НА ЗЕЛЕНАТА УЛИЦА

Лион Фойхтвангер

web | Сън с флейта

Между многото странни еврейски ритуали има един, който при първия ми досег с него особено дълбоко ме развълнува. В навечерието на Пасхата ние пием вино в чест на избавлението ни от египетското робство. Но преди да пресушим чашата, отливаме десет капки в памет на десетте наказания, сполетели египтяните. Мисълта за страданията на нашите врагове намалява радостта от пълната чаша, и то с десет капки.

Този обичай ме научи още като момче да не забравям, че моите врагове също са хора и никога да не тържествувам сляпо над тяхното поражение или гибел.

И въпреки това веднъж при гибелта на един ненавистен човек аз безкрайно се радвах и от радост нямах никакво желание да пожертвам и една капка. Това стана, когато узнах, че държавният съветник Франц Диркопф е бил убит от бомба.

С Франц Диркопф се запознах в дома на професор Рап в райнландския университетски град Батенберг. Тогава събирах материали за романа си "Йосиф" и се занимавах с проучвания на ранното християнство. Посетих професор Рап, понеже бе публикувал по този въпрос няколко статии, които силно ме заинтересуваха.

Професор Карл Фридрих Рап трябва да бе на шестдесет и пет години. На ръст бе много дребен, лицето му с невероятно широка уста бе силно набръчкано, дългата му коса - ослепително бяла, а проницателните му, насмешливо-сърдити очи под високото чело гледаха по младежки ясно и пламенно.

Професор Рап бе посветил живота си на задачата да извлече от преданията за Исус Христос зрънцето историческа истина. Той бе натрупал огромни знания и се чувстваше у дома си повече в Йерусалим от първия век на християнската ера, отколкото в градчето Батенберг, познаваше планинските селца на Галилея от онази епоха по-добре от местностите в Шварцвалд и Таунус. Професорът бе направил нови, поразителни открития. Ала непримиримостта, с която отстояваше възгледите си, му бе създала много врагове, той трябваше да се откаже от катедрата си в университета и бе почти неизвестен за широката публика.

Професор Рап не скри удоволствието си от моя задълбочен интерес към трудовете му. С гордост и нежност ми показа своите книги, както и стари ръкописи, а сред тях имаше съкровища, за които можеше да му завиди всеки специалист.

По-късно, на масата, се запознах с неговата съпруга и с дъщеря му. Госпожа Паулина Рап бе образована дама с приятни обноски, която малко се интересуваше от събитията в околния свят. Дъщерята Хедвига притежаваше ненатрапчива миловидност; особено красиви бяха дълбоките й, умни очи.

В Батенберг останах по-дълго от предвиденото. Харесваше ми да ходя в къщата на Зелената улица. Тя се намираше извън града между планина и гора, бе заобиколена от строгата красота на природата. Това бе стара къща, капризите и вкусовете на много поколения бяха оставили следи в архитектурата й, безчислени коридори и стълби се преплитаха в истински лабиринт. Професорът я бе обзавел с любов и я бе приспособил към своите занимания. Там се намираше огромното му писалище - то произхождаше от трапезарията на един бенедиктински манастир - с подредения безпорядък от книги върху него и с хубавия изглед към спокойното разнообразие на местността. Там бяха шкафовете и лавиците с книги и стари ръкописи. Там имаше и една антична скулптура - женска глава, по-голяма от естествен размер, образ на сибила¹, както ми обясни професорът. Замислено и неподвижно гледаше тя пред себе си.

- Не ви ли се струва - изведнъж каза професорът, - че когато над нея се склони божеството, тя наистина е в състояние "с гневна уста да вещае невесело, непресторено и неразкрасено"?

Около къщата се простираше хълмиста градина, обградена от каменен зид. Тя също приличаше на лабиринт, там имаше голям алпинеум, обрасъл по италиански образец с пъстри цветя, имаше английски тревни площи и групи дървета в немски стил. Професорът особено се гордееше с великолепните си кленове. Къщата бе като своя собственик - стара, мълчалива, сгушена и въпреки това пълна с живот.

Професор Рап, огорчен от отношението на университетските му колеги, с всеки нов ден ми засвидетелстваше растящата си симпатия, защото аз приемах теориите му без колегиална завист и с обективна доброжелателност. Не мина много време и той ми разкри голямата си тайна.

Тя се състоеше в следното: за живота и деянията на Христос не съществува нито едно свидетелство на светски автор от първия век на християнската ера. И ето че сега, заяви професор Рап тържествуващо, той открил в една схолия цитат от "Родословието" на някои си Симах от Милет, където недвусмислено се указвало за съществуването на човек, приличащ на обрисувания в евангелието Христос повече, отколкото на всяка друга исторически доказана личност от онова време. Отначало описанието ми изглеждаше неясно, а обяснението на професор Рап твърде усложнено; и все пак интерпретацията му бе обоснована. Неговите доказателства и изводи биха издържали и на най-прецизната проверка от гледна точка на филологията, на екзактната история или на която и да е друга наука. Ако в произведенията на езическите писатели от първи век наистина съществуваше място, което можеше да се приеме като свидетелство за съществуването на Христос, това бе цитатът, открит от професор Рап.

Професорът възнамеряваше да оповести на света голямото си откритие едва в труда си "Животът на Исус", над който работеше от години и където този цитат заемаше централно място. До публикуването на книгата цитатът трябваше да остане в тайна. На мене също не го показа.

- Не мислете, че ви нямам доверие, драги мой - обясни ми той любезно и с наивно лукавство, - но вие разбирате, че такова съкровище се пази дори от жена и дете. Един случаен намек, и някой стар, зложелателен книжен плъх ще злоупотреби с цитата, ще го "оползотвори" и ще ми го лиши от всякакво обаяние.

Затова професор Рап бе сложил ръкописа на онази схолия на сигурно място - заедно с неговото тълкуване тя бе заключена в банков сейф.

- Ето ключа - каза той хитро-сърдито, като гордо и с любов го разглеждаше, - но в коя банка се намира касетката, която този ключ отваря, не знае никои освен жена ми.

И така, в дома на професор Рап срещнах онзи Франц Диркопф, за когото споменах в началото на разказа. Когато го видях за пръв път, той бе около тридесетгодишен, доста висок на ръст, с пясъчноруса коса, много бяла кожа и подвижни, безцветни очи. Франц Диркопф бе частен доцент в Батенбергския университет, работеше в същата област като Рап и бе любимият ученик на професора. Той често посещаваше къщата на Зелената улица и винаги бе желан гост за нейните обитатели. Наистина отношенията между него и Хедвига изглеждаха сложни. Тя го подиграваше язвително и подхвърляше намеци, които за трети човек оставаха непонятни. Той отвръщаше учтиво, макар и понякога да личеше, че учтивостта му е принудена, а когато смяташе, че не го наблюдават, в безцветните му очи просветваше зъл блясък. Хедвига от своя страна, докато той разговаряше с другите, го разглеждаше с пронизващ поглед и тогава ми се струваше тъжна, дори измъчена.

Не бих могъл да обясня защо, но доктор Диркопф не ми харесваше. Множеството похвали, които изказваха за него господин и госпожа Рап, а също и дъщеря им, не успяха да заглушат неясното чувство на неприязън, внушено ми от неговите безцветни живи очи и прекалената му любезност.

Както по-късно разбрах, Франц Диркопф още от рождение бил свързан с къщата на Зелената улица. Родителите му държали жилището на портиера, баща му работел като градинар и служел при професора, а майка му била чистачка. Обикновено тя водела със себе си в къщата и малкия Франц. На професора допаднало будното момче, което от самото начало живо се интересувало от многобройните книги. Той ми разказа как веднъж големият, подвързан в свинска кожа Филон едва не убил малкия Франц. По-късно Рап осигурил на надареното дете възможността да следва, бил много щедър и му създал всички необходими условия за блестяща кариера.

Срещах често младия частен доцент, и то не само в къщата на Зелената улица. Веднъж той седеше сред голяма компания в бирарията на кметството близо до моята маса. Заедно с него бяха някакъв мъж с тлъст врат, една жена и момиче; очевидно те добре си бяха хапнали и пийнали, защото вдигаха шум. Момичето - младо, закръглено, хубавичко, силно гримирано, с малко празно лице - се бе отпуснало лениво и разглеждаше Диркопф така, сякаш той й принадлежеше.

Когато приятелите му си отидоха, Диркопф се премести на моята маса и вероятно за да заглади неблагоприятното впечатление, което можех да добия, заговори с мен твърде откровено като с по-стар, доверен приятел. Господин Шефлер, с когото току-що съм го видял, бил добър познат на баща му, заразказва той, сякаш се извиняваше. Самият Франц Диркопф бе пил малко, но, изглежда, изобщо не носеше, защото говореше повече, отколкото искаше. Впусна се в големи подробности за къщата на Зелената улица. Полуиронично, полусериозно ми разказа как всички предмети в този дом били за него като живи. Говореше много образно. Като малък пътешествал край огромното писалище, това било време на велики открития. Понякога дори тайно се качвал на писалището, сядал между папките и книгите и тръгвал с кораба, за който разказвал баща му, пътувал по бурното море, отвсякъде го дебнели опасности, но всичко било ужасно интересно. Заставал с разтуптяно сърце пред сибилата и чакал тя да отвори очи. Големият фолиант на Филон бил страшен и зъл звяр, веднъж започнал да го дразни, отначало той кротувал, но после едва не го убил. Безброй пъти бил идвал в тази къща, сподели той, но всеки път пристъпвал в нея като в нов свят, привлекателен и пълен с опасности. Като дете често се чувствал там като в църква; и днес още понякога потръпвал, сякаш бил ученик на изпит. Той умееше да изразява чувствата си, личеше колко живо е отношението му към този дом, как е изпълнен с почит, влечение, любов, страх и завист.

Като разбра, че зная за голямото откритие на професора, той отначало се смути. След това обаче заговори с мене още по-доверчиво. Разпалено ми изложи размишленията си за значението на находката. Какво ли чувствал професорът? Вече осемнадесет столетия християнската църква от всякаква окраска с безкрайни усилия дирела подобен източник. Накрая не без лека горчивина той заяви, че за да направи човек такова откритие, освен заслуга било нужно и щастие. Трябвало да се съчетаят безброй благоприятни предпоставки, потребни били време и пари, за да се предприемат без точно определена цел продължителни пътувания, да се представя човек като меценат или платежоспособен колекционер, та да раздвижи разните му библиотекари, архивари, антиквари.

След това Франц Диркопф с усмивка заговори за малката, безобидна слабост на професора, за ревнивото недоверие, с което пазел находката си. Разбира се, и пред него не бил разкрил цитата от онзи Симах. А това било много жалко, каза той. Защото какъвто и да е този цитат, извънредно важно било какво тълкуване ще му се даде при първата публикация. И ако професорът позволел на мене или на него, или пък на двама ни да участваме в работата над първото описание на личността на Исус Христос въз основа на достоверен исторически документ, ако си послужел с творческите сили на по-младите, това в никакъв случай нямало да навреди.

Но професорът оставаше непоклатим и дори когато след два месеца Хедвига се сгоди за Франц Диркопф, той весело-сърдито заяви, че поверява на Франц дъщеря си, ала не и цитата от Симах.

Ала преди да се състои женитбата на Франц Диркопф с Хедвига, на власт дойде Хитлер. Над Германия се спусна нощ, изкуството и науката престанаха да съществуват, повечето видни учени и хора на изкуството напуснаха страната.

Професор Карл Фридрих Рап остана, макар че бе известен като либерал и с това се излагаше на опасност. Вероятно той не искаше да прекъсва работата над огромния си труд, понеже вече го привършваше, а освен това се нуждаеше от книгите, които положително нямаше да му разрешат да изнесе през граница.

За смъртта му научих от вестниците. Какво се бе случило в къщата на Зелената улица през първите години на Третия райх, узнах от госпожа Паулина Рап и Хедвига, които по-късно срещнах в Лондон.

Франц Диркопф взел усърдно участие в обсъждането дали да напуснат Германия, като подкрепил мнението на професора, че той не бива да захвърля работата си. И понеже професорът не заминавал, естествено, оставал и той. Впрочем Франц Диркопф по никакъв начин не се бил компрометирал политически. Но скоро се изяснило, че той едва ли ще може да се ожени за дъщерята на либерално настроения професор, без да навреди на кариерата си и затова в къщата на Зелената улица взели решение да отложат сватбата до падането на Хитлер, който така и нямало да се задържи дълго.

Но властта на Хитлер укрепнала. Професор Рап страдал от новите порядки в Райха и бавно напредвал с работата си. При това ставало все по-ясно, че той пише за чекмеджето си, защото изводите на професора не били в съгласие с тенденциите на основаната от националсоциалистите Германска църква² и властите не разрешавали публикуването на труда му.

Тогава Диркопф предложил професорът да го приеме като сътрудник и да му даде достъп до своя материал. Смятал себе си за достатъчно гъвкав, за да изрази същественото така, че властите да няма за какво да се хванат. Но затова книгата трябвало да се появи под негово име, под името на Диркопф, като, разбира се, в нея щели да бъдат осветени правилно заслугите на професор Рап по откритието. Старият професор дълго не проумявал за какво става дума. Когато най-сетне схванал, той изкрещял на Диркопф; "Подлец!" - и повече не го допуснал в къщата.

Диркопф обаче не се предавал. Обърнал се към Хедвига. Доказвал й, че ако професорът продължава да упорства, навярно изобщо няма да доживее публикуването на материала; да, дори съществувала опасност той да бъде изгубен завинаги. Франц безкрайно дълго я увещавал, разказваше Хедвига, и се показал тъй настоятелен и загрижен, че тя макар в душата си да знаела, че е подлец, в отделни моменти била готова да повярва в безкористността на доводите му.

Добре я разбирах. Представях си Диркопф как предумва девойката. Той стоеше пред нея висок, строен, с приятна външност, потапяше безцветните си очи в нейните и с ласкав глас изричаше думите си - смесица от привидна разсъдливост и нежност.

Дотогава той отбягвал да заеме определена позиция към Третия райх и основаната от него църква. Но сега новите господари се почувствали достатъчно силни да поискат от всекиго да им отговори недвусмислено с "да" или "не". Последвали нападки срещу Диркопф. Ако не искал да загуби длъжността си, трябвало да направи ясни изявления. Той бил изправен пред избор: да предаде своята наука или да напусне страната. Навярно този избор не бил лек за него.

Диркопф останал. Сключил мир с Третия райх. Не казал високо и отчетливо "да", това не му подхождало, но все пак казал "да". В една своя статия в месечното списание "Проблеми на библейската критика" той както по-рано застъпвал тези от школата на професор Рап. Ала сега ги интерпретирал по нов начин, угоден за Германската църква. В друга статия изопачил същите тези, в третата те вече носели обратен знак. Така Христос мъченикът бил заменен от "Христос, създаден от германското въображение, готическия Крист-мечоносец".

Скоро след появата на тази статия професор Рап починал.

Франц Диркопф пристигнал в къщата на Зелената улица. Бил потресен. Предложил на дамите всякаква помощ. Взел участие в погребението. Не се посвенил да произнесе реч. Писал възпоменателни статии - "благозвучни празнословия", както поясни Хедвига.

Твърде скоро се разбрало накъде бие той. Диркопф си предложил услугите да подреди и публикува литературното наследство на професора. Намекнал на двете жени, че властите могат да ги принудят да предадат ръкописите под предлог, че съгласно принципите на Третия райх науката принадлежи на обществото, а общественото благо стои над личното.

С горещо усърдие Диркопф се мъчел да склони дамите. Но трябвало да разбере, че те са непреклонни. Тогава той престанал да идва в къщата на Зелената улица.

Оженил се за Тилде Шефлер, дъщерята на гаулайтера - онзи човек с тлъстия врат, с когото го бях видял тогава в бирарията на кметството. Получил катедрата на професор Рап и титлата държавен съветник.

Подреждането на архива на професор Рап се натъкнало на затруднения. Госпожа Рап и дъщеря й били извикани в полицията. Съобщили им, че дейността на професора, особено сега след неговата смърт, все повече се превръщала в източник на противодържавни настроения. Писанията му се използвали като подривен материал от размирни църковни групировки. Съществувало подозрението, че и с ръкописите му може да се злоупотреби по същия начин.

Започнали да следят двете жени. Последвали обиски. Приятели и познати страхливо се отдръпнали от неблагонадеждните.

Веднъж повикали Хедвига сама в полицията. Тя отишла и повече не се върнала в къщата на Зелената улица.

Госпожа Паулина ходила в полицията, тичала от едно учреждение в друго, с часове висяла из чакалните на държавните и партийни големци. Никой нищо не знаел, никой не можел или не искал да й даде сведения за дъщерята.

Накрая, обзета от ужас, тя се обърнала към Диркопф.

Той се показал извънредно уплашен.

- Но защо не дойдохте веднага при мен? - запитал я той с упрек, изразил голяма загриженост и обещал да направи всичко според силите си.

На другия ден той се обадил по телефона. Успял да узнае къде е Хедвига и предполагал, че след застъпничеството на татко Шефлер и на самия него няма да се отнасят много зле с нея. За причините на арестуването й обаче все още не можел да установи нищо.

На следващия ден той дошъл в къщата на Зелената улица. Съобщил на госпожа Паулина, че по някакъв начин властите са подушили за скрития от професора материал. Може би госпожа Паулина е изпуснала някоя непредпазлива дума, а може би това е сторил трети човек, непознат, на когото професорът е разказал за тайния ръкопис. Той, Диркопф, естествено, знаел, че при оставените от професора документи се касае за чисто научни сведения, които не могат да се използват политически. Но как да се втълпи това на един полицейски мозък? Изглежда, нямало друго средство да убедят полицията в политическата безвредност на материала, освен като й го предадат.

Госпожа Паулина била отчаяна. Диркопф молел, нежно настоявал да му се предостави съдържанието на онзи банков сейф. Та той обичал Хедвига, продължавал да я обича и не бил в състояние да понесе мисълта, че тя все още е в лагер, просто не разбирал как може госпожа Паулина да се колебае. Но тя се съпротивлявала.

- Три дни се съпротивлявах - разказваше тя, - три нощи не спах.

След това, обезсилена, тя съобщила на Франц Диркопф къде се намира сейфът, а именно в Германската банка в Щутгарт. Заминали заедно, госпожа Паулина и Диркопф, и отворили касетката.

Касетката била празна.

Диркопф, иначе винаги учтив, сега избухнал.

- Вие ме излъгахте - нахвърлил се той върху госпожа Паулина. - Измъкнали сте ръкописите. Но тази хитрост няма да ви помогне.

Ала самата госпожа Паулина била не по-малко изумена от него. Тя била сразена. Какво щяло да стане сега с Хедвига, когато са изчезнали ръкописите.

Диркопф забелязал, че госпожа Паулина е също тъй неприятно изненадана. Овладял се. Извинил се. Двамата се върнали в Батенберг. Пътуването минало в мълчание.

- Къде ли може да е скрил ръкописа? - попитал Диркопф няколко пъти.

- Не зная - отвръщала госпожа Паулина.

- И до днес още не зная - добави тя, - и не разбирам защо Карл Фридрих постъпи тъй с мене.

Спомних си лукавата усмивка, с която професорът ми бе показал тогава ключа от сейфа и можех да се досетя защо е държал съкровището си в тайна дори от госпожа Паулина. Вероятно се е страхувал, че доверчивата жена може неволно да издаде нещо и затова й бе отнел тази възможност.

Навярно и Франц Диркопф е стигнал до подобни заключения. Във всеки случай, по думите на госпожа Паулина, в края на пътуването той станал отново предишният. Още веднъж се извинил, обяснил, че пламнал така само от любов към Хедвига, защото проумял, че сега освобождаването й става безкрайно трудно. Но след като поразмислил, вече не гледал на нещата толкова мрачно и щял да направи всичко възможно, за да измъкне Хедвига от лагера.

Очевидно още по време на пътуването той си е съставил план за по-нататъшните си действия. Жените повече не можели да му помогнат. Те действително нищо не знаели и сега му пречели. Те трябвало да изчезнат. Нужна му била къщата. Диркопф предполагал, че ръкописът е там. Професорът сигурно го е скрил в някое от безбройните затулени кътчета и малки килерчета или пък го е закопал в градината.

Наистина скоро след това пуснали Хедвига. Ала няколко дни по-късно двете жени отново били извикани в полицията. Учтиво им съобщили, че населението е настроено враждебно към тях, съществувала опасност от изстъпления и понеже не желаели да ги арестуват наново, та да ги защитят от народния гняв, съветвали ги да заминат в чужбина. Затова щели да им съдействат. Разрешението за напускане на страната вече било уредено. Разбира се, трябвало да оставят къщата на Зелената улица с всички мебели и книги, както си е, за основен оглед. Обаче част от парите си и други ценности можели да вземат със себе си. Определили им срок. Десет дни.

- Два дни преди заминаването ни - разказваше Хедвига, - у нас дойде Франц, съпроводен от един представител на властта. Извини се и каза, че идвал с поръчението да провери дали всичко е на мястото си и нищо ли не е изчезнало. Сметнал за по-добре да не отклонява това поръчение, защото претърсването щяло да бъде за нас несъмнено по-малко неприятно, ако го проведе той, а не някой безчувствен и навярно дори груб чиновник. Той, разбира се, не хранел и най-малкото подозрение, че нещо може да е изчезнало или да е променено в къщата. Ала властите все пак били издали нареждането да се направи обиск.

Той търсил дълго. Цели четири часа.

- У нас дойде в десет часа и дванадесет минути - продължи Хедвига, - а си тръгна в два без две минути. Поглеждах часовника. Всички си представяме дявола с рога и копита - заразсъждава Хедвига. - А пък аз мисля, че един добър съвременен художник трябва да нарисува дявола така, както изглеждаше Франц тогава, въплъщение на самото зло. Франц бе пленително учтив. До края на живота си няма да забравя погледа му, тези подвижни, търсещи, недоверчиви и невероятно алчни очи, които оглеждаха дали всичко е на мястото си - мебели, произведения на изкуството, стари ръкописи, книги. Отново и отново очите му крадливо се стрелкаха ту към нас, ту обратно към предметите, стените, книгите - може би все пак ние знаехме нещичко. При това той не спираше да говори, ето кое бе най-подлото, разиграваше съчувствие, а през това съчувствие прозираше тайното му ликуване, че сега той ще остане в къщата и накрая все пак ще намери ръкописа с прочутия цитат. Всички това не личеше явно, ала постоянно се усещаше, за миг не секваше едва надмогването му гнусно злорадство, то изпълваше къщата като лош парфюм. А той непрестанно приказваше и ни успокояваше: "Ей сега, скоро ще приключим с тази досадна формалност. И бъдете сигурни, всичко ще попадне във верни и надеждни ръце, ще бъде съхранено и стопанисвано така, както сам професорът не би го сторил по-добре. И ако накрая все пак ръкописите се намерят, което не е изключено, тогава ще можете да се завърнете и ще намерите всичко в пълен порядък. Поемам къщата, тъй да се каже, като доверено лице." Нали познавате гласа му, известна ви с неговата благовъзпитаност, той винаги е бил примерен ученик с отлично поведение. Впрочем тогава майка ми се държа чудесно, смело го съпровождаше из всички помещения на къщата, през целите тези четири часа, колкото и да бе изморена, нито веднъж не седна, на всички въпроси отговаряше спокойно и делово.

Но каква ли твърдост е трябвало да прояви самата Хедвига, за да издържи тези четири часа, без да избухне и да понася учтивите подигравки на човека, който й е бил годеник.

Тя привърши разказа си с думите:

- И така, сега той разполага с къщата, а ние седим тук.

Не много след срещата ми с госпожа Рап и дъщеря и при мене дойде старият швейцарски библиотекар Шпенгел, много способен човек, с когото професор Рап дълго и с удоволствие бе работил. Сега от услугите му често се ползваше държавният съветник Диркопф.

Също и при мене библиотекарят Шпенгел идваше по поръчение на държавния съветник. Да, Франц Диркопф имаше наглостта да ми прати писмо с предложение. Чрез сложни проучвания той бе успял да установи къде на времето професор Рап е открил онази схолия. Макар хората, през чиито ръце бе минал тогава ръкописът, да не бяха забелязали "цитата", историческото свидетелство, или пък да не бяха разбрали значението му, все пак може би те щяха да си спомнят едно или друго, което да помогне за по-нататъшните разследвания. С красиви, убедителни фрази Диркопф ме заклинаше да не оставям да пропадне жизненото дело на професора. Заради него той ме молел да окажа всякакво съдействие на библиотекаря Шпенгел. Тук ставало въпрос за науката, за една идея, на която в последна сметка сме служели и двамата, макар и от различни лагери.

Библиотекарят Шпенгел ми разказа за неуморните усилия, които полагал държавният съветник Диркопф, за да изкара на бял свят изгубения ръкопис. Във всички банки на Райха полицията проучила дали професор Рап е наемал сейф, но без резултат. Държавният съветник Диркопф все тъй застъпвал мнението, че ръкописът се намира в къщата на Зелената улица. Бил твърдо убеден, дори направо вманиачен от тази идея.

- Не е ли удивително - каза библиотекарят Шпенгел, - че човек със заслугите и научния ранг на Диркопф се затрива в Батенберг? Той, разбира се, би могъл да получи катедрата в Берлин, би могъл да получи всичко, каквото поиска. Ала чувството му за дълг към науката го задържа в Батенберг, в къщата на Зелената улица. Претърсил е цялата сграда, всички стени и ъгълчета са изследвани от специалисти, цялата огромна градина е преровена. Сам той, държавният съветник - градинарят ми разказа - понякога става нощем, измъчван от идеята си, хваща се за кирката и копае ли копае.

Господин Шпенгел забеляза, че проявявам голям интерес към разказа му и продължи. Сред близките на държавния съветник, довери ми той, се гледало на усилията му да открие ръкописа като на мания, идея фикс. Гаулайтер Шефлер бил много сърдит на зет си, че отхвърлил поканата от Берлин заради такава една "глупост". Съпругата на професор Диркопф, дъщерята на гаулайтера, не можела да издържа повече в къщата на Зелената улица. Тя била жизнерадостна дама и се възмущавала от мъжа си, че вместо да отиде в Берлин, се отдава на своята приумица в тази неприветлива къща. Почти през цялото време тя живеела отделно от мъжа си, а хората говорели, че се кани завинаги да се раздели с него.

- Ето какви жертви принася професорът в името на науката - възхвали библиотекарят Шпенгел своя доверител.

Изпитвах дълбоко злорадство, докато слушах този разказ. Значи Франц Диркопф се бе настанил в къщата на Зелената улица като господар и завоевател. Изгонил бе оттам професора и семейството му, ала къщата не му бе донесла щастие.

Това бях желал през цялото време, на това се надявах и така очаквах да стане. Професор Рап бе нарекъл Диркопф подлец, ала Франц Диркопф не бе обикновен подлец, не бе просто кариерист. Дълго и внимателно го бях изучавал със зоркия поглед на недоброжелателя и знаех, че това, което го подтиква да дири тъй алчно онзи ръкопис с историческото свидетелство на Симах от Милет, не е само честолюбие. Франц Диркопф бе учен, той притежаваше интуиция, въображение.

През целия си живот Франц Диркопф бе проучвал наставленията на първия еврейско-християнски катехизис, притчите на Стария и на Новия завет, поученията на Проповедта в планината, бе изследвал образите на предателите и лъжепророците, както ги е създала легендата от Валаам до Юда. Той бе пропит от прозренията и представите, залегнали в ония библейски писания. Немислимо бе такъв един човек да се отърси за ден-два от тези познания. Той можеше с школувания си адвокатски разум да им противопоставя тези за човека от господарската раса, можеше да нарича еврейско-християнските въззрения смешни прояви на слабост, атавистични съновидения, останки от една магическа епоха - въпреки това аз с математическа точност можех да твърдя, че той си оставаше пропит от идеите на Библията. Той не можеше да се отърве от своята душевна нагласа, от своята съвест, каквито и наименования да им измисляше.

Спомних си онази среща в бирарията на кметството, когато Диркопф ми довери как още с първите проблясъци на съзнанието му къщата на Зелената улица едновременно го привличала и потискала. Той разказваше много образно как за него, момчето, всички предмети в този дом били като живи. Добре можех да си представя как сега той с цялото си новопридобито снаряжение на своя циничен рационализъм се брани срещу онези детски фантазии. И как не може да ги победи. Призрачният самостоятелен живот, който бяха приели за момчето предметите в къщата на Зелената улица, ставаше само по-мъчителен и по-объркан. Диркопф седеше зад писалището, огромното писалище от манастирската трапезария, и работеше, а задачата надвишаваше възможностите му и писалището започваше да расте, да добива гигантски размери, да се превръща в страшен звяр. Плашеха го сенките в лабиринта от коридори. Над сибилата се скланяше божеството и тя започваше "с гневна уста да вещае невесело, непресторено и неразкрасено". Книгите, които той четеше, бяха изпъстрени с бележките на професора; не можеше да бъде другояче, Франц Диркопф сигурно виждаше ръката, изписала тези букви - изящно извитите остри гръцки знаци и едрите, ъглести квадрати на староеврейското писмо. И едва ли Франц Диркопф можеше да намери мир и покой, докато седнеше в градената на каменната пейка, където още от времето на професора предвидливо бяха поставени удобни възглавници, и вдигнеше очи към клонака на големия клен, любимото дърво на професора.

В къщата отвсякъде го дебнат опасности, къщата го подлудява и той знае това. Но тя го държи в плен. И ето че той излиза нощем в градината, копае и търси, търси и копае. Ала напразно се съсипва жалкият иманяр, нищо няма да изрови освен дъждовни червеи. Добре познавах моя професор Рап. Той е действал безпогрешно, той се е подсигурил. Така добре е скрил своя Симах, че никакъв Диркопф да не го намери. Той, предпазливият човек, с лукаво злорадство и задоволство бе разказал на Диркопф само толкова, колкото да му внуши: да, историческото свидетелство съществува, но сам той никога няма да го открие. Дори да разкопае целия Шварцвалд, дори да прати не един, а десет немски библиотекари да се ровят при всички антиквари в света, пак няма да намери нищо. Професорът не ще даде ръкописа на човек, който превръща в лъжа правдивото му слово.

През третата година на войната срещнах отново библиотекаря Шпенгел. Той ми разказа как е свършил дните си държавният съветник Диркопф.

Манията му да прави разкопки все повече се влошавала и точно тя му донесла гибелта.

Единствената бомба, хвърлена една нощ над територията на Батенберг, го убила. Предполага се, че това е била последната бомба, останала на летеца, който се е завръщал от изпълнена задача и е бил привлечен от запалената светлина в градината на копаещия Диркопф.

Когато чух това, признавам си, пресуших чашата на моята радост до дъно и не отлях нито една капка.

Неотдавна впрочем отново срещнах Хедвига.

- Често си мисля за ръкописа - каза тя. - Сигурно е добре запазен в някоя металическа кутия, а пергаментът е намазан с тънък слой масло. И все си представям, не зная защо, че татко го е заровил в някоя нива, засята с пшеница.

Тази представа бе заразителна. Ясно виждах, както Хедвига, пшеницата, разлюляна от вятъра, а под нея, скрита дълбоко и сигурно в добрата земя, кутията с ръкописа.

1942

БЕЛЕЖКИ

1. Сибила - според митологията, вдъхновена от божество жена, която предсказва бъдещето. - Б. пр. [обратно]

2. Германска църква - политическа и религиозна институция, създадена през 1932 г. от пронацистките сили, за да се сломи съпротивата на протестантите в Германия; след като утвърждават властта си, през 1936 г. националсоциалистите сами я разтурват. - Б. пр. [обратно]

© Лион Фойхтвангер
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.12.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009