ТРИТЕ ОРЕХА

Клеменс Брентано

web | Вълшебният свят на романтизма

---

Трите ореха (1817). В тази творба Брентано се доказва като майстор на късия разказ. Изведената като лайтмотив сентенция и основна нишка на фабулата бива разтълкувана фаталистично и предизвиква настъпването на редица привидно случайни, и все пак, както по всичко изглежда, предопределени събития. Заплетените взаимоотношения на героите, техните увлекателни, но и необичайни разкази за случилото се в живота им, са силно заинтригуващи и на финала сякаш идват да внушат зависимостта ни от една по-висша сила. И в този разказ отново се срещаме с богатото въображение и изящен стил на Брентано.

---

Даниел Вилхелм Мьолер, преподавател и библиотекар от Алтдорф, живееше през 1665 година в Колмар като възпитател на тримата сина на кмета Маги. Същата година през октомври на кмета гостуваше един алхимик и когато в края на вечерята между другите плодове с десерта сложиха на трапезата и шепа орехи, в компанията се заговори за качествата на този плод. Но тъй като тримата питомци на Мьолер доста невъздържано посягаха към орехите и весело ги разчупваха един подир друг, Мьолер дружелюбно ги упрекна и им предложи да предадат смисъла на следния текст на немски: Unica nux prodest, nocet altera, tertia mors est*. Ето как го преведоха те: “Един орех е полезен, вторият вреден, третият е смъртта”. Мьолер обаче им каза, че не е възможно това да отговаря на истината, тъй като те отдавна са изяли третия орех и все още са прави и здрави, ето защо поиска от тях да измислят нещо по-добро. Едва произнесъл тези думи, и алхимикът, безкрайно смутен и изплашен, внезапно скочи от масата и се затвори в определената за него стая, с което предизвика учудването на всички присъстващи. По поръка на бащата най-малкият син на кмета го последва, за да се осведоми дали не му се е случило нещо; ала тъй като намери вратата заключена, през дупката на ключалката видя, че проснат на колене, чужденецът кърши ръце и през сълзи повтаря: ”Ah, mon Dieu, mon Dieu“*.

Едва момчето бе разказало това на баща си и слугата съобщи, че чужденецът желае да разговаря с кмета насаме. Всички се оттеглиха, алхимикът влезе, падна на колене, прегърна краката на кмета и облян в сълзи, горещо го замоли да не го предава на съд и да го спаси от позорна смърт.

Силно разтревожен от думите му, кметът се опасяваше да не би човекът да е загубил разсъдъка си; вдигна го от земята и любезно го помоли да му каже защо говори такива ужасни неща. Чужденецът обаче отвърна:

- Господине, не се преструвайте, вие и магистър Мьолер сте осведомени за моето престъпление, стихът за трите ореха го доказва: tertia mors est, третият е смъртта; да, беше една оловна топка, едно натискане с пръста, и той се строполи. Вие сте се наговорили да ме измъчвате, вие ще ме предадете, заради вас главата ми ще падне под меча.

Сега кметът наистина повярва, че алхимикът е луд и с любезни увещания се опита да го успокои. Но той не се оставяше да го успокоят и каза: - Дори вие да не знаете нищо, вашият възпитател знае с положителност всичко, защото ме погледна пронизващо, когато изрече думите: tertia mors est. Кметът не можеше да направи нищо повече, освен да го помоли да си легне и да му даде честната си дума, че нито той, нито Мьолер ще го предадат, в случай че има нещо вярно, свързано с нещастието му.

Нещастникът обаче не го пускаше да си отиде, докато не извика Мьолер, който също под клетва му потвърди, че няма да го предаде; непознатият изобщо не се оставяше да го убедят, че възпитателят няма и най-нищожна представа за нещастието му.

На другата сутрин клетникът реши да отпътува от Колмар за Базел и помоли магистър Мьолер за едно препоръчително писмо до някой професор по медицина. Мьолер написа препоръката и я адресира до доктор Баухинус, като му подаде писмото незапечатано, за да не събуди у него каквото и да е съмнение. Алхимикът напусна дома просълзен и отново отправи горещи молби към тях да не го предават.

На следващата година по същото време, около три седмици по-късно, когато кметът отново ядеше орехи с домашните си и всички много живо си спомниха случая с нещастния алхимик, слугата съобщи за идването на някаква жена. Той накара да я въведат; оказа се пътничка в прилично траурно облекло, която видимо бе силно разстроена, но все пак със следи от голяма красота. Кметът й предложи стол и постави пред нея чаша вино и няколко ореха; обаче щом ги погледна, жената дълбоко се разстрои, сълзи потекоха по бузите й и избутвайки чинията, извика:

- Никакви орехи, никакви орехи!

Този отказ, свързан със спомена за алхимика, предизвика особено напрежение у сътрапезниците. Кметът нареди на прислужника незабавно да отнесе орехите и след като се извини, че не е знаел за отвращението й към тези плодове, помоли жената да сподели причината, която я води при него.

- Аз съм вдовицата на един аптекар от Лион - започна тя, - и желая да се установя тук в Колмар. Извънредно тъжни съдбовни обстоятелства ме принуждават да напусна родния си град.

Кметът я попита за паспорта й, за да е сигурен, че е напуснала отечеството си, свободна от каквито и да е съдебни взискания. Жената предаде документите си, които бяха напълно редовни, в тях фигурираше като вдовицата на аптекаря Пиер дьо Пон или Петрус Понтанус. Показа на кмета и няколко препоръки от медицинския факултет в Монпелие, удостоверяващи, че притежава рецепти за приготвянето на редица превъзходни лекарства.

Кметът й обеща всякаква възможна подкрепа за заселването й и я помоли да го последва в кабинета му, където да й напише препоръки до неколцина лекари и аптекари в града. Когато поведе жената нагоре по стълбите и по коридора, спирайки погледа си на една детска картина, тя толкова много се смая и изплаши, че кметът се побоя да не припадне в ръцете му; затова бързо я отведе в кабинета си, където сред порой от горчиви сълзи тя се свлече на един стол.

Кметът не знаеше повода за нейното вълнение и я запита какво й е.

- Драги господине, откъде сте научили за моето нещастие? Кой е закачил тази картина на вратата на стаята, покрай която минахме? - отвърна тя.

Сега кметът си спомни за картината и й каза, че това е приумица на най-малкият му син, който имал склонността да увековечава по свой маниер всички по-интересни за него събития в подобни рисунки. Обаче картината, нарисувана на картон и закачена на вратата на стаята, където бе нощувал алхимикът, изобразяваше същото положение, в което преди година момчето бе видяло гостенина - паднал на колене, да кърши ръце и да се провиква: Ah, mon Dieu, mon Dieu, а над него три ореха и сентенцията “Unica nux prodest, nocet altera, tertia mors est!“.

- Как е възможно вашият син да е узнал за ужасното нещастие на моя мъж? - изплака жената, - как може да знае това, което аз бих искала да скрия навеки?

- Вашият мъж? - отвърна учуден кметът, - нима химикът Тоденус е ваш съпруг ? По паспорта Ви смятах, че сте вдовицата на аптекаря Пиер дьо Пон от Лион.

- Да, това наистина съм аз - отвърна непознатата, - изобразеният на картината е моят мъж, дьо Пон, при това в същото положение, в което го видях за последен път, подсказва ми го фаталната сентенция и орехите над нея.

Тогава кметът й разказа целия случай с алхимика в дома му и я запита, ако той наистина е нейният мъж, представил му се, може би, под чуждо име, то как стоят нещата в действителност.

- Драги господине - започна жената, - виждам, че самата съдба пожела моя позор да не остане скрит; воден от вашето чувство за справедливост, очаквам да не разгласите нещастието ми в моя вреда. Сега ме чуйте: Моят съпруг, аптекарят Пиер дьо Пон, бе заможен човек; щеше да е дори богат, ако заради увлечението си по алхимията не прахосваше толкова много пари. Бях млада и имах нещастието да съм много красива. Ах, господине, навярно няма по-голямо нещастие от това да си красив, защото тогава ти е отнето спокойствието, липсва ти мирът, мъжете жадуват за теб и се отчайват, а човек се чувства така притеснен и зависим, че понякога, само за да се отърве от отвратителното идолопоклоничество, е склонен да се отдаде на разврата. Не бях суетна, а само нещастна; когато нарочно пожелаех да нося грозни и безформени дрехи, те се превръщаха в мода и хората я намираха прекрасна. Където и да се намирах, винаги ме заобикаляха почитатели, от серенади изобщо не можех да заспя, наложи се да наема един слуга, за да отклонява подаръците и любовните писма, както и всекидневно да освобождавам прислугата, защото я подкупваха да ме съблазнят. Двама служители в аптеката на моя мъж се отровиха взаимно, защото всеки един от тях разкрил за другия, че е благородник, който, воден от страстната си любов към мен, дошъл под чуждо име на работа при нас. Ето защо всички хора, които вземаха лекарства от нашата аптека, биваха заподозрени, че са болни от любов. От всичко това за мен оставаше само тревогата и грижите и единствено радостта, която моят образ предизвикваше у мъжа ми, ме възпираше да посегна на лицето си и по някакъв начин да се обезобразя. Често му задавах въпроса дали не му стигат искрената ми любов и добра воля; исках да ми разреши чрез някакво разяждащо средство да повредя лицето си, причиняващо ми толкова много беди. Но той винаги ми отговаряше: “Хубава моя Амелия! Бих изпаднал в отчаяние, ако не можех вече да те гледам. Бих бил най-нещастният човек, ако след като през целия ден съм се потил напразно в опушената си лаборатория, не мога вечер да изплакна очите си, съзерцавайки твоята красота. Ти си единствената светла точка в мрачната ми участ и когато след тежка всекидневна работа съм гледал как всичките ми надежди излитат като дим през комина, вечер те отново се появяват, въплътени в красотата ти”. - Той ме обичаше от сърце, ала Бог не благослови брака ни, нямахме деца. Един ден, когато много развълнувана споделих с него тази моя грижа, по лицето му премина сянка и той каза: “Тъй както по Божия воля не всяка моя работа завършва с неуспех, така някой ден ще ни споходи и тази радост.” Една вечер се прибра у дома късно, беше необичайно весел и призна, че днес е разговарял с човек, посветен дълбоко в тайните изкуства, като по всичко изглеждало, че той проявява живо участие в нашия проблем, обещавайки желанията ни скоро да бъдат изпълнени.

След полунощ ме събуди някакъв шум; видях цялата стая изпълнена с летящи, блещукащи светулки; не проумявах как тези насекоми са проникнали в стаята ми в такова голямо количество; събудих мъжа си и го запитах какво означава това. В същото време съзрях на нощната си масичка великолепна венецианска ваза с букет от най-разкошни цветя и до нея нови копринени чорапи, парижки обувки, парфюмирани ръкавици, панделки и тем подобни. Сетих се, че утре е рожденият ми ден и помислих, че дължа този галантен жест на моя мъж, затова сърдечно му благодарих. Обаче той ме увери под най-горещи клетви, че тези подаръци не са от него, ала в този миг за първи път в сърцето му пусна корен буйна, безгранична ревност. Скоро той ту по твърде трогателен, ту по най-брутален начин настоя да му обясня как тези неща са внесени тук; аз само плачех и не можех да му отговоря. Обаче той не ми повярва, заповяда ми да стана и да търся с него из цялата къща, ала не намерихме никого. Пожела да му дам ключовете от писалището, претърси всичките ми книжа и писма, не откри нищо. Денят настъпи, разплакана, аз изпаднах в отчаяние. Мъжът ми си тръгна твърде недоволен за лабораторията си. Уморена, отново си легнах и потънала в сълзи, се размислих върху снощния инцидент; изобщо не можех да си представя кой би могъл да е инициаторът на подобно нещо; поглеждайки се в огледалото, поставено срещу леглото ми, проклех нещастната си красота; да, отвратена от себе си, се изплезих на самата мен; можех да правя каквито си искам гримаси, уви, аз оставах красива. Обаче изведнъж видях в огледалото, че от новите обувки, които стояха на нощната масичка, се подава хартийка; посегнах поривисто към нея и дълбоко смаяна прочетох следната бележка:

“Любима Амелия! Нещастието ми е по-голямо от всякога; до днес трябваше да те избягвам, а сега трябва да напусна и страната, в която живееш; в гарнизона, където служа, убих на дуел един офицер, който се хвалеше, че бил облагодетелстван от теб; в момента ме преследват, тук съм, преоблечен в чужди дрехи. Утре е твоят рожден ден и аз трябва да те видя, да те видя за последен път. Тази вечер ще ме намериш оттатък градските порти в малката горичка под ореховите дървета, около стотина крачки от пътя, вдясно на малкия параклис. Бог ще те възнагради, ако можеш да ми помогнеш с малко пари. Аз, глупакът, не можах да се въздържа да не похарча последните няколко луидора от състоянието си за малкия подарък, който е пред теб, за рождения ти ден. Как си го получила и какво съм изстрадал, ще научиш от мен самия. Трябва да мълчиш, трябва да дойдеш, или утре трупът ми ще бъде донесен в дома ти.

Твоят нещастен Лудвиг"

Прочетох тези редове с огромно вълнение и тъга. Трябваше да го видя, трябваше да го утеша, трябваше да му занеса всичко, което имах, защото го обичах безпределно и щях да го загубя навеки.

- На това място кметът поклати глава и усмихнат рече:

- Значи, мила госпожо, вие все пак сте изпитвали нежни чувства към един чужд мъж?

Непознатата отвърна със спокойна увереност:

- Да, така е, драги господине, обаче не ме проклинайте прибързано и търпеливо изслушайте разказа ми до край. Целият ден събирах пари и скъпоценности, колкото намерих в дома си, и направих вързопче, което нашата прислужница трябваше да отнесе привечер до едни бани оттатък градските порти, където щеше да ме очаква Лудвиг. Пътят не се отличаваше с нещо особено, бях минавала по него често. Когато пристигнахме, върнах прислужницата си обратно с поръката да ми изпрати в девет часа кола, която трябваше да ме откара у дома. Тя ме остави, но аз не тръгнах към баните, а с вързопчето под ръка се запътих към горичката извън портите, където ме очакваха. Закрачих бързо към определеното място, влязох в параклиса, той ме грабна в прегръдките си, облети в сълзи се обсипвахме с целувки; прегърнати, седнахме в сянката на ореховите дървета на стъпалата на малкия параклис и, разменяйки си най-нежни милувки, споделяхме досегашната ни участ. Той скоро изпадна в отчаяние, задето никога, никога вече нямало да ме види. Раздялата наближаваше; бе станало осем и половина часа, поръчаната кола ме очакваше. Подадох му парите и бижутата, а той ми каза:

- О, Амелия, по-добре тази нощ да бях се застрелял пред леглото ти, обаче съзерцавайки те, тъй както бе заспала, твоята красота ме обезоръжи. Покатерих се в стаята ти по виещата се лоза около отворения прозорец и пуснах да се разхвърчат светулките, които събирах през цялото си пътуване, защото си спомних, че ги обичаш; после поставих новите обувки и чорапи и взех тези, които предната вечер бе събула; но ми се струва, че причудливите идеи на твоя скучен, честен съпруг са чиста фантазия. Вчера разговарях с него, срещна ме тук в гората, проучваше видове растения; беше се смрачило, а понеже и аз събирах горски цветя за твоя букет, той ме взе за еднаквомислещ, така че се впуснахме в дълъг разговор върху алхимията. Споделих с него указанията на непознат монах, който по време на нощуването ми в един манастир при последното ми пътуване в Прованс, дълго време ме занимава с тайната, а именно, да се дестилира по химичен път в стъкленица жив човек. Твоят добър съпруг взе всичко за чиста монета, прегърна ме сърдечно и ме помоли в скоро време да го посетя, след което ме напусна; ах, той не знаеше, че през същата нощ аз наистина щях да го посетя по много рискован начин. Колко много те съжалявам, че нямаш деца и че си съпруга на такъв глупак!

Все още бях сърдита на мъжа си заради изблика му на ревност през нощта и отвърнах:

- Да, и аз разбрах, че е глупак.

Но тъй като времето за раздяла настъпи, аз го прегърнах и извиках: - Сбогом, мой мили Лудвиг! Виж, както този съкровен час на повторната ни среща изтече, така и целият жалък живот ще отмине, имай малко търпение, всичко скоро ще свърши! - Тогава той откъсна три ореха от едно дърво край параклиса и ми каза:

- Тези орехи ще изядем заедно за вечен спомен и колкото пъти видим орехи, ще си спомняме един за друг.

- Той разчупи и отхапа от първия орех, и след като нежно ме целуна, каза:

- Ах, сега ми хрумна една стара сентенция за орехите, тя започва: Unica nux prodest, eдин единствен орех е полезен; но това не е вярно, защото скоро трябва да се разделим. Следните думи са по-верни: nocet altera, вторият вреди, и това наистина е така, защото скоро трябва да се разделим.

После, облян в сълзи ме прегърна, раздели с мен третия орех, и завърши:

- За този орех сентенциятa говори истината, о, Амелия, не ме забравяй, моли се за мен! Tertia mors est! Третият орех е смъртта!

В този миг проехтя изстрел и Лудвиг се строполи в краката ми; “Tertia mors est!” извика силно един глас от прозореца на параклиса, а пък аз изкрещях: - О, Исусе, брат ми, моят нещастен брат е застрелян!

- Всемогъщи Боже! Това е бил брат ви! - провикна се кметът.

- Да, това беше брат ми - сериозно отвърнах аз, - а сега преценете мъката ми, след като моят мъж застана като убиец с пистолета пред мен. Останал му бе един куршум и с него той поиска да се застреля. Обаче аз изтръгнах оръжието от ръката му, захвърлих го в храстите и му извиках. - Бягай, бягай, справедливостта те преследва, станал си убиец.

В голямата си мъка той се бе вцепенил. Не помръдваше от мястото. Чухме че откъм пътя, привлечени от изстрела, към нас идват хора, дадох му парите и скъпоценностите, които бях определила за брат си, и бързо го изтласках.

Сега вече избухнах в плач и дадох воля на страшната си мъка. Придошлите, а между тях имаше мъже, които ме познаваха, ме отведоха почти обезумяла вкъщи. Трупът на брат ми бе отнесен в кметството и започна едно ужасно разследване; за мое щастие, изпаднах в изгарящо ме цяла трескаво състояние и достатъчно дълго време не бях на себе си. А така нямаше да издам и съпруга си, докато не бъде в пълна безопасност отвъд граница. Нямаше човек, който да не се усъмни, че той е убиецът, тъй като бе изчезнал още същата вечер. Станах жертва на най-грозно оклеветяване: не искам да повтарям всичко, което казваха за мен други жени, завидели ми на блясъка, на красотата ми, или пък всички опозоряващи думи на мъжете, които се гневяха единствено на добродетелите ми. Но стига, когато твърдях и исках да докажа, че убитият е мой брат, те се опитваха чрез най-срамни подозрения да ме затруднят. Всички желаеха да ме стъпчат в прахта, за да триумфират над тъй омразните им мои добродетели. Освен това трябваше да понеса и най-отвратителното съчувствие на всички млади адвокати и от притеснение и мъка бях вече на път да изгубя разсъдъка си. Опирайки се на завещанието на моя мъж, направено в моя полза, аз преотстъпих управлението на аптеката и се оттеглих години наред в манастир. Така мълвите най-после заглъхнаха, а през това време се занимавах с приготвянето на лекарства за бедните, за които се грижеха сестрите-монахини.

- Вашето нещастие ме развълнува необикновено силно - отвърна кметът, - и все пак, начинът, по който предадохте отношението на брат ви към вас, създаде и у мен впечатление, че е по-скоро това на любовник, отколкото на брат.

- О, господине - отговори чужденката, - тъкмо това бе главната причина за моето страдание; той ме обичаше с по-голяма страст от обичайната и се бореше с цялата си душа срещу злата сила на моята красота. Понякога не ме виждаше години, дори не биваше да ми пише. Единствено нуждата го бе тласнала при последната случка към мен, и все пак не можех да му откажа да ме види. Моят мъж не го познаваше и аз се омъжих единствено за да преломя решително страстта на моя брат. Ах, с цената на живота си той я преломи сам! Но ето как стоят нещата: мъжът ми, разстроен от ревността си, напуснал лабораторията си по-рано; прислужницата му казала, че съм тръгнала към баните; хрумнала му мисълта за душевно предателство, взел със себе си двойно зареден пищов и ме потърсил в баните. Не ме намерил там, но баняджийката му казала, че ме видяла да излизам през близките градски порти. Тогава той си спомнил за чужденеца, с когото вчера разговарял в горичката и който го разпитвал и за жена му. Спомнил си също, че последният събирал светулки и сега подозрението му се потвърдило. Той бързо отишъл в горичката, наближил параклиса, чул края на нашия разговор: tertia mors est и извършил ужасното деяние.

- О, клетият човек! - провикна се кметът, - ала къде е той, какво прави, какво ви води насам, можете ли да му простите, ще го видим ли отново тук?

- Няма да го видим вече, аз му простих, и Бог му прости! - добави жената. - Обаче кръвта иска кръв, иска отмъщение, той не можеше да прости на самия себе си! Осем години живя в двора на Кристиан IV, кралят на Дания, като придворен лаборант, тъй като този владетел бе много увлечен в тайните изкуства. След смъртта му обиколи различни севернонемски кралски дворове. Беше винаги неспокоен и измъчван от съвестта си, а когато виждаше орехи или чуеше нещо за орехи, често го обземаше неутешима печал. Така, накрая дойде при вас, и след случилото се със съдбоносния стих, избяга в Базел. Там живя, докато узреят орехите. Тогава тревогата му стана неудържима; времето му бе изтекло, той замина за Лион и сам се предаде на властите. Преди три седмици имах с него трогателен разговор, той бе добър и кротък като дете, помоли ме да му простя, но ах, аз отдавна му бях простила. Каза ми, че след като позорното смъртно наказание бъде изпълнено, искал да напусна Франция и да отпътувам за Колмар, където кметът бил много честен човек. Два дни след това, при невероятно стичане на народ, бе посечен досами параклиса, където стана убийството. Той коленичи вътре в кръга, разчупи три ореха от същото дърво, от което брат ми бе откъснал смъртоносния орех, раздели с мен и трите и още веднъж нежно ме прегърна. После ме отведоха в параклиса, където паднах ничком пред олтара и се вглъбих в молитви. Обаче навън той изрече: “Unica nux prodest, altera nocet, tertia mors est” и при последните думи ударът с меча сложи край на окаяния му живот. Това е моята история, господин кмете.

С тези думи дамата приключи разказа си, кметът, трогнат, й подаде ръка и каза:

- Нещастна жено, повярвайте ми, вашето нещастие дълбоко ме развълнува и за ваше успокоение ще се постарая по всякакъв начин да оправдая доверието, което вашият беден съпруг е имал в моята почтеност.

Говорейки така и като едва сдържаше сълзите си, той сведе поглед към ръката й и забеляза един пръстен с печат, който му направи силно впечатление. На него разпозна герб, който неимоверно много го заинтригува. Дамата му каза, че това е пръстен с печат, принадлежащ на брат й.

- А как е фамилното му име? - с жив интерес запита кметът.

- Пиаутац - отвърна чужденката. - Баща ни беше от Савоя и имаше магазинче в Монпелие.

Сега вече кметът, много разтревожен, изтича към писалището си, извади куп книжа, зачете се, запита я за името на брат й, и тъй като тя му каза:

- Днес щеше да навърши 46 години, ако беше жив - той радостно възбуден отвърна:

- Точно така, точно така! Днес той е на същите години, защото е още жив. Амелия, аз съм твоят брат! Аз съм бил заменен със синчето на механика Маги от кърмачката, която е служила при майка ти. Обичана си била не от брат си, а от сина на Маги, който е носел името на твоя брат и е умрял от толкова нелепа смърт. Честит съм, че те намерих!

Добрата жена изобщо не можеше да проумее думите му. Обаче кметът я убеди в замяната, показвайки й протокол за казаното от кърмачката на смъртното й легло и тогава тя се хвърли в прегръдките на новонамерения си брат.

Три години тя водила домакинството на кмета, а когато той починал, постъпила в манастира Св. Клара в Колмар, на който завещала цялото си състояние.

© Клеменс Брентано
© Донка Илинова, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.02.2011
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.