ИЗ "КАК ДА ГЛЕДАМЕ ФИЛОСОФСКИ НА ЖИВОТА"

Джеръм К. Джеръм

web

Глава седма:
Твърде много пощенски картички

Казват ми, че лудостта на пощенските картички отмира в Германия - земята на нейното раждане. В Германия правят нещата докрай - или да, или не. Когато германецът започна да праща пощенски картички, той изостави почти всяко друго начинание в живота. Германският турист никога не знаеше къде точно е бил, докато при връщането си у дома не помолеше някой роднина или приятел да му покаже пощенските картички, които той му беше изпратил. Едва тогава той започваше да се наслаждава на пътуването си.

- Какво очарователно старо градче! - възкликваше германският турист. - Ще ми се да бях намерил време да изляза от хотела и да пообиколя наоколо. Но пак е приятно човек да си спомни, че е бил там.

- Сигурно не си имал много време - предполага неговият приятел.

- Пристигнахме там едва вечерта - обяснява туристът. - Чак до мръкване купувахме пощенски картички, на сутринта трябваше да ги надпишем и да ги пратим, а когато това най-сетне свърши и закусихме, беше станало време отново да тръгваме.

След това той взема друга картичка, показваща панорамата от един планински връх.

- Сюблимно! Колосално! - извиква той въодушевен. - Ако знаех, че изглежда така, щях да се отбия някой друг ден и да разгледам мястото.

Винаги си струваше да се види пристигането на група германски туристи в някое село в Шварцвалд. Щом скочеха от стълбичките на влака, те се впускаха към самотния жандарм.

- Къде е магазинът за пощенски картички? - питаха те. - Кажете ни - имаме само два часа, - откъде да купим картички?

Жандармът, подушващ бакшиша, ще ги поведе на бегом; и пълни възрастни херове, несвикнали с тичането, още по-пълни фрау, набрали роклите си в абсолютно безразличие към всяко приличие, тънички фройлайн, прилепнали до своите любими - всички се втурват да тичат след него. Нервните пешеходци изтичват на безопасно място във входовете, а безгрижните безделници биват пометени встрани.

Неприятностите започват на тесния вход на магазина за пощенски картички. Във въздуха отекват виковете на задушените жени и стъпканите деца, и ругатните на мъжете. Германецът е мирен, спазващ законите гражданин, но при лова на пощенски картички той се превръща в звяр. Някоя жена ще се хвърли върху кутия с картички и ще започне да избира, но изведнъж кутията ще й бъде грабната от ръцете. Тя избухва в сълзи и удря най-близкия до нея човек с чадъра си. Хитрите и силните си осигуряват най-хубавите картички. На слабите и любезните остават само картичките с пощата и гарата. Разчорлена и с разкъсани дрехи, тълпата се втурва назад към хотела, помита порцелана от масите и, смучейки малки парчета химически моливи, започва да пише трескаво. Следва забързано ядене. После конете отново се впрягат, германските туристи заемат отново местата си и заминават, питайки кочияша какво е името на градчето, което току-що са напуснали.

Човек е склонен да предполага, че това е омръзнало дори на търпеливия германец. Във „Флигенде Блатер“ се представени двама млади чиновници, които обсъждат въпроса за летните ваканции.

- Къде ще ходиш? - пита А.

- Никъде - отговаря Б.

- Не можеш ли да си го позволиш? - пита съчувствено А.

- Успях да спестя достатъчно само за пощенските картички - отговаря мрачно Б. - Не останаха пари за пътуването.

Мъже и жени носеха обемисти тефтери, съдържащи имената и адресите на хората, на които са обещали да пратят картички. Навсякъде - от извитата горска поляна до сребърното море или на планинската пътека - човек срещаше изглеждащите преждевременно остарели туристи, които вървят и мърморят:

- Пратих ли картичка на леля Гретхен от последното селце, в което спряхме, или изпратих две на братовчедката Лиза?

Друг път картичката поражда разочарование. Това е така, защото безинтересните градове, като стари моми във фотографско студио, крещят да бъдат разкрасени.

- Искам - казва дамата - снимка, която приятелите ми наистина ще харесат. Някои от тези второкласни фотографи правят човека да изглежда доста обикновен. Не желая да ме разкрасявате, ако разбирате какво имам предвид; просто искам нещо хубаво.

Услужливият фотограф прави най-доброто, на което е способен. Носът е внимателно туширан, брадавицата става трапчинка - собственият й съпруг няма да я познае, мисли си той. Така и художникът на пощенски картички накрая нагласява всичко, както то би могло да бъде.

„Ако не бяха къщите - казва си той, - това можеше да бъде живописна главна улица със средновековен вид.“

И той рисува картина на главната улица, каквато тя би могла да бъде. Любителят на старинна архитектура се отклонява от пътя си, за да види мястото, и когато го намери и го съпостави с картичката, полудява от яд. Веднъж аз самият си купих картичка, представяща пазара на едно френско градче. Като я гледах, помислих си, че в действителност не съм разгледал Франция - още не. Пътувах почти сто мили, за да видя този пазар. Внимавах да пристигна в пазарния ден и точно в подходящото време. Стигнах до пазарния площад и го погледнах. После попитах един жандарм къде се намира той.

Той каза, че е тук - че стоя на него.

- Нямам предвид този - казах аз. - Трябва ми другия, живописния.

Той отвърна, че това е единственият пазарен площад, който имат. Аз извадих пощенската картичка от джоба си.

- Къде са всичките тези момичета? - попитах аз.

- Какви момичета? - отвърна той.

- Ето, тези момичета - казах аз и му показах картичката.

Според нея тук трябваше да има поне стотина. Сред тях нямаше нито едно обикновено изглеждащо момиче. Много от тях бих нарекъл красиви. Те продаваха цветя и плодове, всякакви плодове - череши, ягоди, розовобузи ябълки, сладко грозде, всички те прясно откъснати и проблясващи от капките роса. Жандармът каза, че никога не е виждал никакви момичета - не и на този площад. Споменавайки пътем кръвта на светците и мъчениците, той отбеляза, че би искал да види поне няколко момичета в този град, които си струва да бъдат видени. Междувременно на площада седяха само няколко майчински стари души, събрани около една улична лампа. Една от тях имаше мустачки и пушеше лула, но аз не се съмнявах, че в други отношения тя бе всичко, което жената трябва да бъде. Други две продаваха риба. Тоест биха продавали риба, стига да имаше кой да я купи. Весело облечените хиляди ентусиазирани купувачи, изобразени на картичката, бяха представени от двама работници в сини комбинезони, които говореха на един ъгъл, главно с пръстите си; имаше също едно малко момче, което вървеше назад, очевидно с идеята да не пропусне нищо зад гърба си, и едно жълто куче, седнало на тротоара и, съдейки по изражението му, вече оставило всяка надежда някога да се случи нещо. Заедно с жандарма и мен, това бяха всичките живи същества на площада. Останалата част от пазара се състоеше от яйца и няколко мършави кокошки, закачени на нещо като дълга дръжка на метла.

- А къде е катедралата? - попитах аз жандарма. На пощенската картичка беше изобразена видимо стара готическа постройка. Той отговори, че тук наистина някога е имало катедрала, но сега тя е станала пивоварница. Той ми я посочи и каза, че според него известна част от оригиналната южна стена е била запазена. Смяташе, че директорът на пивоварната ще пожелае да ми я покаже.

- А фонтанът - продължих да питам аз - и всички тези гълъби?

Той отвърна, че се говорело да правят фонтан. Вярваше, че планът за него вече е готов.

Взех следващия влак на обратно. Сега не се отклонявам много от пътя си, за да видя оригинала на изобразеното на картичката.

© Джеръм К. Джеръм
© Милен Русков, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Джеръм К. Джеръм. Как да гледаме философски на живота. София: Фама, 2006.