БЕЖОВИТЕ РЪКАВИЦИ

Джеръм К. Джеръм

web

Той винаги си я спомняше, както я видя за първи път: малкото одухотворено лице, малките кафяви обувки, насочени надолу, чиито върхове едва докосваха земята; и малките бежови ръкавици, сгънати в скута й. Не й беше обърнал някакво особено внимание - обикновено облечена момичешка фигура, седнала сама на една пейка между него и залязващото слънце. Дори ако бе почувствал любопитство, срамежливостта му щеше да му попречи да поеме риска умишлено да срещне погледа й. Но веднага, след като я отмина, той я видя отново, съвсем ясно: кафявите обувки, бледното овално лице и между тях - малките бежови ръкавици, една върху друга. Навсякъде по Широката алея и през Примроус Хил той виждаше силуета й, очертан на фона на залязващото слънце. Поне това от нея - замисленото й лице, кокетните кафяви обувки и малките, прибрани в скута й ръце. После слънцето се скри зад високите комини на пивоварната зад Швейцарската къща¹ и образът й избледня.

Тя беше там и на следващата вечер, точно на същото място. Обикновено той си отиваше вкъщи по “Хемпстед Роуд”. Само понякога, когато красотата на вечерта го изкушаваше, минаваше по по-дългия път по “Риджънт Стрийт” и после през парка. Но много често тихият парк го караше да се чувства тъжен, навявайки му мисли за собствената му самота.

Беше решил да се спусне до Грейт Вейс. Ако тя не беше там - а най-вероятно нямаше да бъде, - той щеше да свие по “Олбани Стрийт”. Будките на вестникарите с техните евтини илюстровани вестници и продавачите на антикварни мебели с техните избелели гравюри и стари издания щяха да му дадат нещо, което да разглежда, за да не мисли за самия себе си. Но когато я видя в далечината - почти в момента, в който влезе през портата на парка, - осъзна колко разочарован щеше да бъде, ако пейката пред алеята с червените лалета бе празна. На известно разстояние от нея той спря и се обърна да погледне цветята. Мислеше, че докато чака удобния случай, би могъл да я разгледа бегло, без да бъде забелязан. Веднъж за момент той успя да го направи, но като рискува за втори път, очите им се срещнаха или поне той си въобрази така и, силно изчервен, той бързо мина покрай нея. Но тя отново го следваше, или по-точно вървеше пред него. Той я виждаше съвсем ясно на всяка празна пейка между себе си и залязващото слънце: кафявите обувки, бледното овално лице, и между тях - бежовите ръкавици, разположени една върху друга в скута й.

Само че тази вечер по малката й, чувствителна уста сякаш пробягваше един съвсем слабо доловим намек за плаха усмивка. Този път тя го съпровождаше в мислите му до Кралския полумесец и после по “Мелдън Роуд”, чак докато зави по “Карлтън Стрийт”. В коридора беше тъмно и той трябваше да върви опипом по стълбището, но когато стигна до своята гарсониера на третия етаж и сложи ръка на дръжката на вратата, той не се страхуваше толкова от самотата, която щеше да стане да го посрещне.

През целия ден в тъмната канцелария на гърба на “Абингдън Стрийт” в Уестминстър, където седеше всеки ден от десет до шест и преписваше официални писма и петиции, той мислеше какво ще й каже, какъв е тактичният начин, по който би могъл да завърже разговор с нея. До “Портланд Плейс” си повтаряше няколкото такива начина, които бе измислил. Но на Кеймбиджката порта, когато видя малките бежови ръкавици, думите му избягаха, за да се върнат при него на портата на “Честър Роуд”, оставяйки го междувременно да мине покрай нея с твърди, забързани стъпки и очи, вперени право напред. Това можеше да продължи дълго, ако не бе станало така, че една вечер тя не беше на обичайната си пейка. Една група шумни деца се беше струпала на нея и изведнъж на него му се стори, че дърветата и цветята са посивели. Обзе го ужас и той се забърза, по-скоро защото имаше нужда от движение, отколкото поради някаква определена цел. И точно зад една леха със здравец, която я беше скрила от погледа му, той я видя, седнала на един стол, и като спря рязко точно пред нея, каза доста сърдито:

- О! Ето къде сте!

Което не беше ни най-малко речта, с която той смяташе да се представи, но постигна целта му също толкова добре - и може би дори по-добре.

Тя не се разсърди на думите или тона му.

- Заради децата - обясни тя. - Те искаха да играят, затова реших да отида малко по-нататък.

При което, като нещо разбиращо се от само себе си, той седна до нея и на никого от тях не хрумна, че те не се познават още от самото начало на началата, когато между гората Сейнт Джон и “Олбани Стрийт” Бог постави една градина.

Всяка вечер те се застояваха тук, попивайки умолителната страст на песента на коса или призива на дрозда за радост и надежда. Той харесваше нейните деликатни обноски. Той винаги се бе отдръпвал объркан и с известна неловкост от дръзките предизвикателства, от лукавите канещи погледи, които падаха върху него на улицата или от някоя съседна маса в евтината закусвалня. Нейната срамежливост му даде увереност. Тя беше тази, която малко се страхуваше, чиито очи се свеждаха пред неговите, която трепваше при неговото докосване и така му позволяваше да изпитва удоволствието от мъжката доминираща роля, от нежната власт. Той беше този, който настояваше на аристократичното уединение, което даваше личният стол; който, с безгрижното безразличие на човек, за когото пенитата нямаха значение, плащаше и за двама им. Веднъж, докато минаваше по площад “Пикадили”, той спря край фонтана, за да разгледа една голяма кошница с момини сълзи, поразен внезапно от мисълта колко странно техните малки бледи венчелистчета напомняха за нея.

- Заповядай, драги. Нейното любимо цвете - извика ухилено момичето, протягайки един букет към него.

- Колко? - попита той, като напразно се опитваше да не се изчерви.

Момичето се замисли за момент - грубо, пресметливо създание.

- Шест пенса - поиска тя. И той ги даде. Тя мислеше да му поиска шилинг и знаеше, че той ще да плати. “Същински глупак” - каза си тя, като прибираше парите в джоба си.

Той й връчи цветята с изящен аристократичен жест и я наблюдаваше, докато тя си закачи едно от тях на блузата; имаше и друг зрител - една катерица, която бе спряла на средата на алеята и също я гледаше с наклонена настрани глава, чудейки се какво им е толкова хубавото на тези момини сълзи, че тя се отнася към тях с такова внимание. Тя не му благодари с думи, но в очите й имаше сълзи, когато обърна лице към него, а една от малките бежови ръкавици се прокрадна и потърси ръката му. Той я пое в двете си ръце и би я задържал, но тя я отдръпна почти припряно.

Те му харесваха, нейните ръкавици, въпреки че бяха стари и много кърпени. Радваше се също, че бяха от яре. Ако бяха от памук, каквито обикновено носеха момичетата от нейната класа, мисълта, че трябва да притисне устни до тях, би накарала зъбите му да изтръпнат. Той обичаше малките кафяви обувки, които трябва да са били скъпи, когато са били купени, понеже още пазеха формата си. Харесваше и ресната на фината фустанела, винаги безупречно чиста, без капка по нея, и стегнатите, обикновени дълги чорапи, които се показваха под тясната й рокля. Толкова често той беше виждал ярко, екстравагантно облечени момичета, но със зачервени голи ръце и кални обувки. Някои от тях бяха хубави момичета, достатъчно привлекателни, ако не си много придирчив - човек, за когото малките аксесоари са едва ли не по-важни от цялото.

Той обичаше гласа й, толкова различен от острите тонове, които от време на време - например когато някоя разговаряща и смееща се двойка минаваше покрай тях - се стоварваха върху него почти като удар; нейните бързи, грациозни движения, които винаги връщаха в паметта му спомена за един хълм и поток. С нейните малки кафяви обувки, ръкавици и рокля, която също беше в нюанс на кафявото, макар и по-тъмен, тя по странен начин му напомняше сърничка. Мекият поглед, бързите и същевременно плавни движения, които сякаш се случват, преди да бъдат забелязани; натрапчивото внушение за страх, никога непреодолян докрай, сякаш малките й нервни крайници бяха винаги готови да побягнат. Той я нарече така един ден. На никой от тях не бе хрумнало да попита за името на другия; това изглеждаше без особено значение.

- Моята малка кафява сърничка - беше прошепнал той, - аз почти очаквам във всеки един момент да забиеш малките си копита в земята и да избягаш с подскоци.

Тя се засмя и се премести малко по-близо до него. И дори това беше точно като движение на сърна. Той ги познаваше добре, бе пълзял край тях по склоновете на хълмовете в детските си години.

Те откриха, че между тях има много общо. Въпреки че той можеше да посочи няколко далечни роднини, разпилени на север, те и двамата бяха, във всяко практическо отношение, сами в света. И за нея “у дома” означаваше една гарсониера - “ей там”, както тя посочи с мах на бежовата ръкавица, обхващащ северозападния район на града като цяло; той не искаше да я притиска и не настоя за някакъв по-точен адрес.

Той лесно можеше да си представи мястото: бедна, миришеща на мухъл улица някъде около Лисън Гроув или по-нататък към “Хароу Роуд”. Затова винаги предпочиташе да се сбогува с нея някъде на “Аутър Съркъл”, с нейния спокоен изглед към красиви дървета и хубави къщи, и после наблюдаваше как нейната малка, подобна на сърна фигура се загубва в здрача.

Тя нямаше друг приятел или роднина, освен майка си - бледна жена с момичешка фигура, която беше умряла скоро, след като бяха дошли в Лондон. Възрастната хазяйка й беше позволила да остане, като й помага в къщната работа; и когато дори това последно убежище й се изплъзнало, добронамерени хора се заинтересували и й намерили работа. Тя беше лека и доста добре платена, но можеха да се отправят някои възражения към нея, както той се досещаше повече от нейното колебливо мълчание, отколкото от това, което казваше. Тя се бе опитвала известно време да намери нещо друго, но това беше толкова трудно без помощ или средства. В действителност нямаше нищо, от което да се оплаква, освен... И тогава тя спираше с внезапен плясък на покритите си с ръкавиците ръце, и виждайки тревожния поглед в очите й, той сменяше темата.

Това нямаше значение, защото той щеше да я отърве от тази работа. Много приятна му беше мисълта да защитава това малко крехко създание, чиято слабост му даваше сила. Той нямаше вечно да бъде чиновник в канцелария. Щеше да пише поезия, книги, пиеси. Вече беше изкарал малко пари. Той й разказа за своите надежди и нейната голяма вяра в него им даде нова сила. Една вечер, като намериха пейка, край която минаваха малко хора, той й прочете нещо. И тя го разбра. Несъзнателно тя се смееше тъкмо на подходящите места и когато неговият глас трепна и му стана трудно да продължи заради буцата в гърлото му, той видя сълзи в очите й. Това беше първият път, в който той беше усетил съчувствието на някого.

Неусетно пролетта се превърна в лято. Тогава една вечер се случи нещо много важно. Отначало той не можа да разбере какво става с нея - един малък допълнителен аромат, който се усещаше по някакъв странен начин, докато в същото време тя изглеждаше с пораснало чувство за собствено достойнство. Чак когато пое ръката й, за да й каже довиждане, той разбра за какво става дума. Имаше нещо различно на пипане в малката й ръка и като погледна надолу, той откри причината. Тя имаше нови ръкавици. Те бяха със същия бежов цвят, но много гладки, меки и свежи. Прилепваха й плътно без нито една бръчка, показвайки колко тънки и грациозни са ръцете отдолу. Здрачът почти се бе превърнал в нощ и като изключим широкия гръб на един отдалечаващ се полицай, те бяха сами на “Аутър Съркъл”. Обзет от внезапен импулс, той падна на едно коляно - както правят в пиесите и книгите, но не само, - и притисна малките кафяви ръкавици до устните си в дълга, страстна целувка. Звукът на приближаващи се стъпки го накара да се изправи бързо. Тя не помръдна, но цялото й тяло трепереше и в очите й имаше един почти уплашен поглед. Приближаващите се стъпки дойдоха по-близо, но една извивка на пътя все още ги скриваше от тях. Бързо и мълчаливо тя обви ръце около врата му и го целуна. Това беше странна, хладна целувка, и същевременно почти страстна. После, без да каже нищо, тя се обърна и си тръгна. Той я гледа до ъгъла на Хановерската врата, но тя не се обърна.

Тази целувка сякаш издигна бариера между тях. На следващата вечер тя дойде на срещата с него усмихната, както обикновено, но в очите й той откри някакъв странен, мержелеещ се страх; и когато, седнал до нея, той сложи ръка върху нейната, стори му се, че тялото й се сви и отдръпна от него. Това беше несъзнателно движение. То му напомни онзи настоятелен спомен за хълма и потока, когато някоя сърна с меки очи, отклонила се от другите, го оставяше да се приближи съвсем близо до нея, но щом той протегнеше ръка да я погали, тя избягваше с бързи, трептящи движения.

- Винаги ли носиш ръкавици? - попита я той една вечер малко по-късно.

- Да - отговори тя тихо, - винаги, когато съм на открито.

- Но това не е на открито - каза той. - Дойдохме в градината. Няма ли да ги свалиш?

Тя го погледна изпод извитите си вежди, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Тогава тя не отговори нищо, но на излизане, на последната пейка преди вратата, седна и му кимна да дойде до нея. После разкопча бавно бежовите ръкавици, изтегли ги една по една и ги сложи настрани. Тогава за пръв път той видя ръцете й.

Ако беше вдигнал поглед, ако бе видял как слабата й надежда умира, как нямата агония обхваща кротките й очи, той би се опитал да скрие погнусата, чисто физическото отвращение, което пролича толкова ясно на лицето му и в неволното движение, с което се отдръпна от нея. Ръцете й бяха малки и добре оформени, със закръглени извивки, но груби и изгорени сякаш с гореща ютия, покрити с яркочервени брадавици, и с проядени нокти.

- Трябваше да ти ги покажа още преди - каза тя просто, като си сложи отново ръкавиците. - Беше глупаво от моя страна. Трябваше да се досетя.

Той се опита да я успокои, но думите му изглеждаха безсмислени и колебливи.

Това беше заради работата, обясни тя, докато вървяха нататък през парка. След известно време тя правеше ръцете ти такива. Да беше успяла да се измъкне от там по-рано! Но сега вече!... Вече нямаше смисъл да се тревожи за това.

Разделиха се близо до Хановерската врата, но тази вечер той не остана да я гледа - както винаги правеше, - докато тя му махне за последен път, малко преди да изчезне в тъмнината; дали тогава тя се бе обърнала или не, той така и никога не разбра.

На следващата вечер не отиде на срещата с нея. Няколко пъти краката му го водеха несъзнателно почти до вратата на парка. Тогава той отново бързо се отдалечаваше, крачеше по бедните улици наоколо и се блъскаше глупаво в минувачите. Бледното, красиво лице, малката фигура на нимфа, малките кафяви обувки продължаваха да го притеглят към себе си. Ако само можеше да преодолее ужаса от тези ръце! Артистът в него потръпваше при спомена за тях. Той винаги си ги бе представял под тесните, гладки ръкавици в унисон с всичко останало в нея, мечтал бе за времето, когато щеше да ги вземе в своите ръце, да ги гали и целува. Можеше ли да ги забрави, да се примири с тях? Трябваше да помисли, трябваше да се махне от тези претъпкани улици, където лицата сякаш го гледаха със зловещи усмивки. Спомни си, че парламентът тъкмо се бе събрал, че работата в канцеларията беше малко. Още следващия ден щеше да ги помоли да си вземе отпуската... И ето, че те се съгласиха.

Той сложи няколко неща в раницата си и тръгна. Гласовете на хълмовете и потоците щяха да му дадат добър съвет.

Не го беше грижа къде точно ще скита. След известно време в една самотна странноприемница той се запозна с млад доктор. Жената на собственика очакваше да роди тази вечер и докторът седеше на долния етаж, докато бъде повикан. Както разговаряха с него, изведнъж му дойде наум да го попита. Как не се беше сетил?! Преодолявайки срамежливостта си, той му зададе въпросите си. Каква можеше да е тази работа, която предизвиква такива наранявания? Той ги описа, виждайки ги пред себе си в сенките на слабо осветената стая - тези бедни, изстрадали малки ръце.

О, дузина неща можеха да бъдат причина за това - каза докторът с някак коравосърдечен глас. Например обработката на лен, при определени условия дори работата с ленени артикули. В днешно време химикалите се употребяват толкова много във всякакви видове процеси и производства. Цялата тази нова фотография, евтиният цветен печат, боядисването и почистването, изработката на метални изделия. Всичко това може да бъде избегнато, ако работодателите осигурят гумени ръкавици, което просто трябва да стане задължително. Докторът изглеждаше склонен да продължи в тази посока, затова той го прекъсна:

- Може ли това да бъде излекувано? Има ли някаква надежда?

Излекувано? Надежда? Разбира се, че може да бъде излекувано. Заболяването е само локално - фактът, че ефектът му е ограничен само до ръцете, го доказва. Отравяне на кожата, към което се прибавя обща слабост на организма. Махнете я оттам, дайте й чист въздух и добър хранителен режим, също и едно или друго от онези прости мазила, които всеки местен човек, като види ръцете й, би й предписал; най-много до три-четири месеца те ще се възстановят.

Той едва се принуди да остане, колкото да благодари на младия доктор. Искаше да отиде някъде сам, да вика, да маха с ръце, да скача. Ако беше възможно, щеше да се върне още същата нощ. Прокле се за глупостта си, която му бе попречила да я попита за точния й адрес. Тогава би могъл дори да й прати телеграма. Без изобщо да се опитва да заспи, той тръгна още призори, измина пеш десетте мили до най-близката гара и зачака влака. Той сякаш цял ден се влачеше из безкрайната провинция. Но най-сетне пристигнаха в Лондон.

Беше още ранен следобед, но той не се върна в стаята си, а остави раницата си на гарата и тръгна направо за Уестминстър. Искаше нищо да не се е променило, тъй че между тяхната последна среща и тази вечер всичко да изглежда като отминал лош сън. И съобразявайки се с времето, той пристигна на тяхното място в парка точно в обичайния час.

Чака, докато вратите бяха затворени, но тя не дойде. През целия ден в ъглите на ума му се бе таил този страх, но той се опитваше да го прогони. Но може би тя беше болна, имаше главоболие или просто беше уморена.

Каза си същото и на следващата вечер. Не смееше дори да си помисли нещо друго. И така отново всяка следваща вечер. Не запомни колко бяха те. Известно време той седеше и наблюдаваше пътеката, по която тя обикновено идваше; а когато часът отдавна бе минал, той ставаше и отиваше до портата, оглеждаше се на две страни, и после се връщаше. Една вечер той спря пазача на парка и го попита. Да, човекът си я спомняше доста добре - младата дама с бежовите ръкавици. Беше идвала един-два пъти, може би повече - пазачът не бе сигурен, - и бе чакала. Не, нищо не показваше, че е била за нещо разстроена. Просто седеше там известно време, от време на време ставаше и се разхождаше, а после се връщаше обратно - така до часа, в който затваряха, и тогава си отиваше. Той остави адреса си на пазача на парка, който обеща да му съобщи, ако отново я види тук.

Понякога вместо в парка, той обикаляше бедните улици около Лисън Гроув и далеч отвъд “Еджуеър Роуд”, кръстосваше ги до падането на нощта. Но никога не я намери.

Чудеше се, блъскайки се в клетката на своята бедност, дали парите можеха да му помогнат. Но суровият, безкраен град, криещ милионите си тайни, сякаш се надсмиваше над тази мисъл. Няколкото лири, които бе спестил, изхарчи за обявления; но не очакваше отговор, и наистина такъв не дойде. Не изглеждаше вероятно тя да ги види.

И така след време паркът и дори улиците около него му станаха омразни; той се премести в друга част на Лондон, надявайки се да забрави. Но никога не успя докрай. Този образ често се връщаше в паметта му, когато не мислеше за нещо друго: широката, спокойна алея с нейните благоприлични дървета и весели лехи с цветя; и нея, винаги я виждаше седнала там, в рамката на гаснещата светлина. Малкото одухотворено лице, кафявите обувки, сочещи надолу, и по средата - малките бежови ръкавици, сгънати в скута й.

БЕЛЕЖКИ

1. Първо мандра, после кръчма в Лондон. Сега така се нарича целият околен квартал. (Б. пр.) [обратно]

© Джеръм К. Джеръм
© Милен Русков, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2007, № 1 (86)

Други публикации:
Джеръм К. Джеръм. Разговори след вечеря. София: Фама, 2006.