СВЕТА КУНИГУНДА В СНЕГА

Бодо Узе

web | Сън с флейта

С Щефи се запознах покрай младия Лернау, който един ден в края на лятото на 1937 година я доведе горе при мене. Наистина тогава посещението на двамата не ми дойде съвсем на сгода, защото възнамерявах да работя. Но Лернау със свойствената си естественост се настани удобно в креслото ми. Щефи стоеше боязливо до своя приятел, изправена на дългите си нозе, малко смутена от неговия доста интимен тон, който наистина не бе съвсем подходящ при тъй голямата разлика във възрастта ни.

Нейното смущение ме трогваше. Извадих бутилка коняк и тя ми помогна в кухнята да измия чашите, в които бе засъхнала акварелна боя. След това пихме.

- Този път обаче си го получиха! - тържествуваше Лернау. Той говореше за гребните състезания от последната неделя, където отборът на Вюрцбургския университет загуби с осем точки.

- Трябва да се съгласиш все пак - възразих аз, - че вюрцбургският отбор бе всъщност по-добрият, но имаше крайния коридор.

- Какво искаш да кажеш? - избухна Лернау, който бе винаги готов да спори.

- Разстоянието между двата бряга бе съвсем тясно. Дори и три лодки не можеха да се движат едновременно - обясних аз.

Щефи седеше на ниското африканско столче, което ми бе оставил Улман, преди да замине за Франция. Сключила бе ръце на коленете си и от време на време поглеждаше към мен с кадифения зрак на големите си кестеняви очи.

- Местата бяха предварително определени с жребий. И ако вюрцбургците не са имали късмет, това си е тяхна работа. Но във всеки случай ги биха!

Лернау държеше на своето. Едва сега ми мина през ум, че той членуваше в победилия Бамбергски гребен клуб, към който се числеше отбраното общество на града ни. Оставих му радостта и му налях наново. Лернау започна да говори глупости.

- Ядосва ли те главата ти - извика той, - прати я на бесилото! Ако пък там има навалица, сложи я обратно на раменете си.

Той си имаше няколко подобни израза, които употребяваше за щяло и нещяло. Сам той дълго се смя на своето остроумие и пожела да ми разкаже историята с бедната госпожа Габелсбергер, която изненадали с любовника й в ботаническата градина. Целият град говореше вече за това. Прекъснах го и го попитах за работата му. Каза, че сега рисувал един "Маршируваш воин".

- Абсолютен, категоричен - извика той. - Разбираш ли? Контрастни тонове, остър контур!

Той скочи от мястото си и се заразхожда напред-назад из ателието. Русата му коса падаше върху челото, той се смееше с изкривена усмивка. Впрочем той се смееше винаги и на всичко.

Щефи бе като омагьосана от него. Лернау продължи да говори за своята картина:

- Израз на това време. Неумолимо, грандиозно, опасно. Символ на войнствена Германия. Знамена трябва да рисуваме, знамена!

Той се спря до масата и изпразни чашата, която повторно му бях налял. Може би в онзи миг той вярваше в това, което говореше. Но аз бях сигурен, че вярваше само в онзи миг. Спомних си предишните му работи. Някога той рисуваше добре. Как така се бе покварил!

Преди години той получи едно предложение за работа в западните области на Германия, което се оказа пагубно за него. Под покровителството на индустрията Новият музей първоначално подкрепяше с богати средства онова изкуство, което се стремеше към реалистичен израз. По-късно обаче, когато господата от стоманата и въглищата откриха в себе си "социална съвест" и се обявиха за кафявата диктатура, за превъоръжаването на страната и за нова война, те пожелаха да имат под сивото небе на своите димящи комини също и едно "стоманено изкуство" - естетически израз на жаждата им за власт и по-високи печалби, който се нарече в литературата "копнеж по хилядолетния райх". По онова време много хора обърнаха гръб на Есенската фондация, но не и Лернау. С лека ръка той прие набързо патоса на големите лъжи и сега рисуваше "маршируващи воини".

Чувствах като свое задължение веднъж завинаги да поговоря с него за това. Но не го правех. В онова време човек премълчаваше всичко важно.

Да, това бе отличителният белег на онези години - човек премълчаваше важното. Никой не се осмеляваше да говори за него, да пише или да го изразява в картини. То бе забранено! Затова хората се пазеха от него. И накрая вече дори не им минаваше през ум да помислят за него - не само защото бе забранено, не само защото вече така бяхме свикнали с всички тези забрани - сблъскването с важното бе крайно болезнено за нас и затова се пазехме от него.

А и с какво моят свет можеше да помогне на младия Лернау? Предварително знаех, че няма да ме послуша. Той жадуваше за успехи, а тъкмо сега те му се изпречваха на пътя, по който вървеше като "маршируващ воин". Ползваше се с известност, отвсякъде го посрещаха доброжелателни, често дори прекалено възторжени критики. Първите лъчи на славата го докосваха със своята многообещаваща светлина.

За мене дори и преди това много не се говореше, а по онова време бях направо забравен.

Впрочем Лернау бе онзи, който постоянно ме тормозеше с думите: "Свил си се като прилеп в дупката си и само мухлясваш! А навън светът си върви по пътя!"

Онзи ден той бе особено упорит, навярно искаше да направи впечатление на Щефи. Ядосваше ме, че трябва да играя ролята, която той ми налагаше с държането си, и тъй като не можех да кажа важното, трябваше да прибягвам към различни оправдания.

- Нека светът да си върви по пътя - казах аз. - Моята работа е да рисувам картини. Достатъчно дълго е трябвало да върша други неща. Най-напред следвах право, защото баща ми така искаше. Когато той почина и вече мислех, че съм свободен, дойде войната. Четири дълги години! След войната трябваше първо да работя в една банка, понеже нямах пари. Така станах на тридесет и две, преди да мога да почна да рисувам. Имам много да наваксвам. Нека светът да си върви по пътя, аз рисувам!

Лернау се засмя и издекламира:

Градинка малка, спретната желая
и къщичка, далеч от този свят.
Там чудни репички ще си копая...
Да пази господ от такъв живот!

Този път нашият разговор не завърши както най-често в обикновения спор. Лернау по-скоро имаше да ми направи предложение. А именно - да съм изпрател две картини за мюнхенската изложба, която се подготвяше за пролетта. Тя имаше някакво патриотично название, което вече съм забравил. Но тогава изненадата ми бе голяма, още повече когато Лернау обясни, че бил упълномощен да ми направи такова предложение. Както му е редът, щяла да последва и писмена покана.

Докато траеше нашият разговор, Щефи скучаеше. Тя стана от мястото си и започна да се разхожда из ателието. Изглежда, изпитваше някакво страхопочитание пред моите картини, най-малкото избягваше да ги погледне. Застана до прозореца и се загледа надолу към реката. Когато мелницата заработи и подът на ателието се затресе, тя се обърна към нас със слаб вик на изненада.

Лернау внимателно ме наблюдаваше, докато аз гледах към Щефи, която стоеше изправена до прозореца с мълчаливото си, добро лице. Тя ми харесваше и той в своята суетност се гордееше от това. С тази млада жена той се надуваше както със своите мускули или както с грозната си и доста лекомислена конска глава.

След като двамата си отидоха, аз, все още озадачен от предложението на Лернау, се зарових отново в моите скици.

Търсех един пейзаж, който някога бях скицирал набързо: горния мост при кметството със статуята на Света Кунигунда. Накрая ми се видя глупаво да се ровя толкова дълго за него. Взех блока си и се отправих към острова, на който бе кметството. От ателието ми в Екертовата парна мелница до там имаше само няколкостотин крачки.

На моста се залових веднага за работа. Но не излизаше нищо свястно. В този час на деня имаше за нашия град сравнително оживено движение по улиците и ме смущаваха хората, които се спираха до мене и надничаха през рамото ми.

Затворих блока и в лошо настроение се отправих към къщи. По пътя отново размишлявах къде ли съм могъл да пъхна тази скица, но не ми идваше нищо наум. Накрая отхвърлих проекта си да рисувам моста на Кунигунда. Отказах се без сериозна причина и ми беше мъчно, тъй като нямах определена задача за следващите дни, а пък аз обичам да има ред в живота ми.

Вечерта прекарах в бездействие до моя прозорец. Би трябвало да я запълня с подготовката около картината: с опъването на платното, избирането на боите и четките.

Малката рекичка шумолеше покрай старото воденично колело, чиито лопати бавно изгниваха. От години вече мелницата се задвижваше от модерни турбини, но тръскането на воденичните камъни все така караше цялата постройка да трепери. От време на време някоя риба подскачаше от потока и с плясък потъваше обратно.

Мислех за Лернау и за неговата приятелка. Колко различни бяха те! Без да може сам да се владее и същевременно властолюбив, такъв беше той. И се възползваше най-безогледно от всичко, което можеше да допринесе с нещо за неговия блясък. Чувствах, че трябва да се пазя от него. А тя бе изпълнена с преданост и добродушие и като че не бе от това време. Мислено я пренасях в онези години, когато стиховете на Рилке и Хофманстал намираха все още отзвук. Заведох я дори още по-далеч във въображението си - не бяха ли пели за нея Демел и Лилиенкрон? Това бяха поетите на моята младост.

Обзе ме уплаха. От реката се надигаше мъгла и аз трябваше да затворя прозореца. При моята възраст жени наистина вече не ме интересуваха. Съжалявах, че живея сам. Сигурно бих могъл да раздам още малко нежност, но да играя на любовник - това вече не беше за мене.

Запалих лампата, отворих една книга и реших да бъда предпазлив. В такова окаяно положение изпаднах още първата вечер, откак я видях.

Когато се срещах с Щефи, аз се държах съобразно с намерението си. Нашият град е наистина много малък и човек неминуемо се сблъсква на всяка стъпка. От онзи ден аз често се натъквах на нея - било в клуба на стрелковото дружество, където си пиех кафето, било по време на малкото ми излизания из града. Насила си налагах да бъда хладен към нея. При това ми се струваше, че тя се радва на нашите срещи. Лернау дойде няколко пъти в ателието ми, като в повечето случаи я водеше със себе си. Тя ставаше по-разговорлива при тези посещения, които сега ми бяха по сърце. Тя дори намери в себе си смелост за някои невинни закачки. Но аз не отвръщах на тях. Прикривах се зад възрастта си като зад щит. "Деца мои", казвах аз на двамата и възприех известна бащинска роля.

Играех тази роля достатъчно добре, за да заблудя Лернау. Но доколкото си мислех, че по този начин ще мога сам да се предпазя, бе вече твърде късно и напразно. Аз използвах тази роля, за да се приближа по възможност повече до Щефи. Та не беше ли съвсем естествено и разбиращо се от само себе си, че ръката ми се осмеляваше грижливо да оправя разпилените коси по челото й? Скоро съществуваха вече и някои безобидни малки тайни между нас, а от нейна страна се появи към мене едно сърдечно доверие. За късо време от нея и за нея знаех повече, отколкото Лернау в своята суетност би могъл да узнае някога, тъй като неговата суетност го правеше ненаблюдателен. От ден на ден тя се приближаваше все повече към мене.

Преди бях казал на Лернау, че нямам картини за пролетната изложба. Това означаваше, че ателието ми бе пълно, но нито една картина не намирах подходяща. Всъщност чувствах, че мястото ми не е на тази изложба. Полу на шега, Лернау предложи да направя портрет на Щефи. Веднага дадох съгласието си и определихме деня на първия сеанс.

От дълго време не бях рисувал портрети и затова ми хрумна да разгледам старите си работи. Смъкнах от таванската стаичка потъналите в прах картини. Това, което открих обаче, когато наредих картините из ателието си, ме изпълни с горчиво недоволство. Нито една от тях не ми харесваше. Твърде пресметливо и навярно също твърде крещящо бях съпоставил най-прецизно контрастните тонове. А пък всички задни планове бяха грешни! Там, където трябваше да са светли, бяха тъмни; където трябваше да бъдат плоски, бях вмъкнал най-прилежно перспектива.

Зад месестото и въпреки това изпълнено с горчивина лице на търговеца Бинг - каква радост ми бе доставила светлината върху пълните му синкавочервени страни - се простираше по непонятен начин буреносен пейзаж. Бинг бе пребит при пожара в синагогата. Не се ли съзираше в портрета му предчувствие за насилствения му край? Не беше ли изписано от моята ръка на челото му?

Обзе ме смущение, когато се огледах сред картините си: това бе цяла галерия от мъртъвци, ревю на убити и самоубийци!

През последните години бях рисувал дванадесет портрета. Девет от моите модели сега бяха мъртви. Те не бяха починали, а бяха умрели от насилствена смърт, подобно на художника Маркус, когото една сутрин намериха в реката при решетките на воденичното колело, или подобно на Флориан Гайерс, ратай от пивоварната, когото те застреляха. Естествено, аз знаех за тяхната смърт, тъй като всичко бързо се разнасяше, въпреки че никой никога не споменаваше и дума по тези неща. Това, за което обаче и не бях помислил, когато получавах вестта за смъртта им, да, това, за което и не бях помислил тогава, бе, че всички бяха минали през ръцете ми. Аз ги бях рисувал.

Сега, когато разглеждах един подир друг техните портрети, струваше ми се, че по лицата им е изписан един и същ белег. Аз ги бях рисувал! Но не изглеждаха ли като мъртъвци още на портретите си, които бях рисувал по времето, когато те се радваха на живота?

В синя ленена куртка, с червендалестото си детско лице под русата коса, стоеше пред мене Матиас, синът на дърводелеца, който изработваше рамките ми. От полуотворената му уста не излизаше смях, той крещеше - в ужас пред страшната смърт. Две години изминаха откак го бях рисувал - тогава той бе петнадесетгодишен. Какво стана с него, дори родителите му не узнаха. Спомням си, старият Шойфеле ми показа в работилницата си писмото, което му бяха изпратили от управлението. От тесните му старчески очи сълзите тихо капеха върху хартията. Матиас бе починал внезапно в трудов лагер и бил незабавно погребан в най-близкото гробище, това на селото Франкенхайм.

Поначало не съм суеверен, но сега ми се струваше, че и по лицата на останалите трима, които още бяха живи, откривам същия белег на ужасния край.

Колкото да бяха различни и тримата - капитан Карл Зьолднер, кавалер и човек на живота; плешивият интелигент и безскрупулен редактор Нойзел и старата маркитантка, която бях рисувал на пазарния площад заедно с нейния щанд, пълен с ряпа - колкото да бяха различни и тримата, около устата на всеки от тях витаеше знакът на смъртта, а в очите им се отразяваше някакъв ужас, за който нито аз, нито те сме можели да знаем, когато ми позираха за портретите си.

До вечерта стоях между картините, непрекъснато разглеждах ту една, ту друга, сравнявайки портретите на мъртвите с портретите на живите. Объркан и измъчен от тежко чувство за отговорност, накрая с един нож, който донесох от кухнята, нарязах последните три картини и ги изгорих. След това наистина ми олекна.

Смеех се на страховете си, но с малко принуден смях. Нима имах някаква вина, че моите модели бяха обесени или удавени, че бяха разстреляни или пребити? Това бе направило времето. А времето бе станало по-бързо, по-размирно! Аз не бях виновен!

Имало е на света и други художници, които са преживели същото нещастие със своите модели. На кого би дошло на ум да вини Ханс Холбайн за смъртта на Томас Мор? Не той е заповядал да отсекат главата на Ана Болейн. Съдбата на красивата и нещастна Джейн Сиймор е била решена не от него.

Той е рисувал не само тези трима, но и мнозина други още, станали жертва на своето време, така както моите модели станаха жертва на нашето време. Той е рисувал не само жертвите, но и техния убиец - крал Хенри - най-яркия образ на времето, в което е живял художникът.

Бях много възбуден. През онези дни човек трябваше да разговаря за всичко сам със себе си. Ако Улман бе още тук, може би щяхме да си поговорим. Но повече от година Улман живееше във Франция. И сега се питах: не трябваше ли и аз да тръгна с него?

Когато Щефи дойде на следващия ден, тя носеше бледорозова рокля с бяла накъдрена якичка, изправена към кестенявите й коси и подчертаваща линията на врата й. Бе малко смутена и изглеждаше по-красива от всякога. Седна до прозореца, който гледаше към реката. Но там светлината бе твърде остра и ние преместихме тежкото кресло навътре в ателието.

След това нагласих статива. Бавно и тържествено изстисквах боите върху палитрата. Изпитвах някакво колебание от първия допир на четката до платното. Отново ме обзе чувството на несигурност, някакъв суеверен страх. Искаше ми се да захвърля и четки, и палитра.

Обаче изкушението, което представляваше нейната спокойна красота, бе по-силно от моите страхове, а много по-силна бе надеждата, че ще мога да прекарам насаме с нея няколко спокойни часа, както и задачата да рисувам това нежно, искрящо лице, това толкова човешко лице, каквото рядко можеше да се срещне по онова време. Защото дори и лицата на хората бяха претърпели промяна - бяха станали по-студени, по-безизразни, по-плоски. Мислите ли, че няма да останат следи по лицата, когато хората, живеещи в онова време, премълчаваха всичко? Разбира се, че ще останат, но да забележат това можеха само хора като нас.

И така с трепереща ръка започнах да рисувам портрета на Щефи. Задния план нарисувах в тъмно, тежкосиньо. От лицето на Щефи се излъчваше някаква задушевност, както от иконите на ранното Средновековие.

Обикновено разговарях с моделите си, за да ги развличам. Но този път просто не знаех какво да говоря и затова я помолих да изпее някоя песен. От няколко години старите народни песни бяха дошли отново на мода и тя знаеше немалко от тях. Най-напред тя затананика тихо, като преминаваше от една мелодия към друга. През полуотворения прозорец от реката достигаше до нас мирис на гниещо дърво и утринна мъгла, кречеталото на мелницата тракаше и цялата къща се тресеше.

Щефи пееше.

Аз работех. Проклинах и ругаех, докато нанасях боите върху платното. После изведнъж спрях. Като че дойдох на себе си и в мене отново се събудиха старите страхове. Оставих палитрата и четките на масата и покрих платното с една кърпа.

- Не, така нищо не става - казах ядосано.

Тя ме гледаше като дете, уловено на местопрестъплението.

- Тези нови бои не стават за нищо - обясних. - Трябва да видя дали не мога да намеря по-добри.

След това Лернау дойде да я вземе. Той се пръскаше от важност. Бе получил някаква особена поръчка във връзка с подредбата на пролетната изложба в Мюнхен. Какво точно беше, не можах добре да разбера. Но известно ми бе, че той има връзки с всевъзможни "директори по изкуството" и други влиятелни хора. Той съобщи, че скоро ще трябва да замине.

Как се зарадвах на тази вест! Обаче Щефи трепереше, когато за раздяла улови ръката ми.

След втория сеанс между мене и Лернау избухна глупав спор. Аз бях нервен и все още подтиснат от суеверните си страхове. Това ме правеше раздразнителен и не можех да понасям самодоволството, с което Лернау се представяше за мой покровител и насърчител.

- Да, ако не бях аз - наистина така каза той, - ти и занапред щеше да си висиш в тъмната дупка. Но само почакай, с твоя талант не бива така дълго да се криеш, ние ще те изкараме на светло.

Той говори дълго в този тон. По-рано аз понасях това и се отбранявах, при което изневерявах на убежденията си, както направих тогава, когато Лернау за първи път доведе Щефи при мене. Но сега вече не можех да продължавам така. Обичах Щефи и не исках да скривам от нея нещата, които действително ме вълнуваха. Тъй забравих всякаква предпазливост и от устата ми се изля всичко, което с мъка се бях научил да премълчавам през онези години.

Във възбуждението си навярно не постъпвах много умно.

- Не ми трябва помощта ти - извиках аз. - Стотици пропъдихте, стотици накарахте да замлъкнат! Не им позволявате да работят, не им позволявате да излагат. Сега ви е неудобно от празнотите в музеите ви, затова искате да ги попълните. И за тази работа трябва да послужа аз като заместител, нали?

- Боже мой - каза Лернау нетърпеливо и ме загледа с престорена уплаха, - нима си загубил всяка увереност в себе си?

- Моята увереност в силите ми е на по-здрава почва, отколкото твоята - изрекох с острота. - На мене не ми е нужно да се виждам утвърден чрез изложби, ласкателни критики и добре платени поръчки.

- Ето че от своите неуспехи правиш цяла теория - каза Лернау, без да се засегне особено и с тон на вътрешно превъзходство. - Ти си озлобен, старче, и това лесно се проумява. По-рано не говореше ли съвсем друго? Спомням си един разговор с червенокосия Улман...

- Той имаше в малкия си пръст повече талант, отколкото ти в цялата си ръка!

- Така ли?

Сега и Лернау се възбуди и аз се радвах, че най-после го изкарах от спокойствието му.

- Той трябваше да си дигне чуковете! - извика Лернау. - И той е един от евреите, които никога не са липсвали в дома ти. И за какво го защищаваш сега, не мога да разбера. Тогава и двамата се бяхте хванали за косите.

Лернау отново се успокои. Дори се засмя.

- Когато Улман заговори за самотността на художника, за неговата необвързаност, за вътрешната и външната свобода, как само кипна ти тогава! Ти беше, който твърдеше, че изкуството трябвало да бъде свързано с действителността - да, да, точно това бяха думите ти! Е, какво искаш - ето, аз съм свързан с действителността! Изкуството трябвало да има своя мисия, да изпълнявало определена функция - това бяха също твои аргументи. Ти казваше: изкуството се нуждае от поръчка. Е, аз...

- Как само обръщаш нещата! - прекъснах го. - Аз говорех за два вида поръчки - за материална и за морална поръчка. Не може да не си го разбрал. Наистина ти получи материалните поръчки, но от другите при тебе не може да се намери и следа. Защото точно това, което ти наричаш действителност, е лъжа! Понякога се питам - така му казах тогава - какво в действителност е по-страшно - вашите аутодафета, или онова, което наричате ваше творчество. Във всеки случай единственото, което все още заслужава да се види по музеите, са празните петна, където са висели изгорените от вас картини!

Повече не можех да се владея и тропах с юмруци по голямата работна маса. Нещо, което никога не бях признавал дори и на себе си - съзнанието за пустотата и горчивата сухост на нашия живот, за безплодността и теснотата - така страшно ме обзе всичко това, че биех с юмруци по масата, сякаш тя бе вратата на този огромен затвор, в който ни държаха.

Отворих чекмеджето и хвърлих на масата репродукциите на изхвърлените от музеите картини, които бях купил тайно, тъй като бяха иззети от книжарниците.

- Погледни тук - извиках на Лернау и навярно добих малко патетичен вид. - Погледни тук! Това са пътните знаци на нашата борба. От тези цветове напира стремежът към свобода. С тези форми е изразен нашият копнеж към царството на вечната истина.

Хванах Щефи за ръката.

- Погледнете това! - извиках. - Те не могат да ви държат сляпа завинаги. Не чувствате ли в тези картини какво означава да бъдеш човек? Колко добра и зла е същевременно човешката кръв? Колко беден и грандиозен е духът?

Пред нас на масата лежаха репродукции - добри, изпълнени със занаятчийска грижливост репродукции. Младият Лернау се приближи, целият почервенял. Сведе погледа на големите си и малко изпъкнали очи. С върховете на пръстите, като че ли се гнусеше да ги докосне, той започна да ги обръща една след друга.

- Има известен безпорядък, но, изглежда, колекцията ти е пълна. Все евреи. Ах, не, тук е и Колвиц с нейната бедняшка миризма.

Аз стоях до него задъхан...

- Барлах - продължи Лернау, - разбира се, той не би трябвало да липсва. А тук, о, какво е това? Наистина Рембранд! Трябва да ти се признае, че действително си в течение на нещата. Дискусията върху него още не е завършила. Леман-Хилдесхайм наистина го нарича художник на гетото, а това е и моето мнение, ако искаш да знаеш...

Лернау не се усмихваше, той се озъби, взе в ръка репродукцията на "Йосиф разказва сънищата си" и я скъса на две. До края на живота си ще помня звука от разкъсаната хартия, така остро и страшно прозвуча той. Посегнах да уловя ръката на Лернау. Но преди още да съм го докоснал, към него се втурна Щефи. Тя го ухапа така силно по ръката, че той изкрещя.

- Полудяла ли си, Щефи? - извика той и завря в устата си окървавената ръка.

Репродукцията, разкъсана на две, падна на пода. Щефи не прояви никаква загриженост към Лернау, тя коленичи и с нежно, благородно движение съедини двете разкъсани половини. Тя остана коленичила на земята и заплака.

- Йод има на нощната масичка - казах на Лернау и се обърнах към Щефи. - Не плачи - помолих я и замълчах. Не, не можех да я утеша, на самия мене всичко изглеждаше така безутешно! - Плачи! - извиках към нея и въпреки болката си бях очарован от нейното бързо, страстно участие. - Да, плачи! Плачи, има достатъчно причини за това. Плачи, плачи, за да те чуят!

Лернау бе дръпнал завесата към малката съседна стая, в която се намираше леглото ми. Той обля ръката си с вода, за да охлади раната.

- Плачи - казах на Щефи, - не крий сълзите си. Плачи, ако не можеш да сториш друго...

Моите ръце лежаха върху треперещите й рамене - две набръчкани ръце, с тъмни косъмчета по тях, прорязани от дебели жили, по които течеше уморена кръв.

Лернау затвори чешмата и се върна в стаята.

Все още търкаше лявата си наранена ръка. Намокрил бе с вода и бе сресал назад русите си коси така, че челото му бе голо, а лицето му бе чисто.

- Ще съжаляваш за това, рано или късно - каза той сухо.

Щефи се изправи на крака и той я изведе от ателието. От вратата тя ми хвърли още един тъжен многозначителен поглед. Чувах как стъпките им отекват по дървените стълби.

Какво бях направил, за бога! Как стана така, че наговорих неща, които би трябвало да премълчавам? Аз получавах малка пенсия и бях независим. Не разчитах на поръчки и можех да подреждам живота си, както искам. Защо ми трябваше по такъв начин да се набърквам в това, което Лернау наричаше "свят" и "действителност"?

Говорил бях по същия начин, както говори Улман през онази последна вечер, преди да замине за Франция. Но той се разприказва едва през последната вечер, и то в разговор само с мене, на когото имаше доверие.

- Тръгвай с мен - подканяше ме той. - Тръгвай с мен, тук скоро вече няма да може да се диша!

Но какво щях да правя аз във Франция или където и да е другаде, накъдето водеше пътят на емиграцията? Аз бях свързан с този франконски пейзаж, с неговите бели паянтови сгради, с неговите хълмове и потоци, с неговите кафенооки момичета, с богатствата му от времето на готиката, ренесанса и барока. Това бе пространството, в което аз живеех, това бе въздухът, който аз дишах. Изпитвах страх от горещото слънце на Ван Гог.

Онова, което ме занимаваше през следващите дни, бе не толкова заплахата на Лернау, който въпреки младостта си имаше влияние и положително можеше да ми навреди, колкото грижата за Щефи.

Така бях свикнал с нея, че сега болезнено чувствах липсата й. Странното бе, че никъде вече не я срещах, нито в стрелковия клуб, нито по време на разходките си, които умишлено удължавах.

За моя изненада един ден в ателието ми отново се появи Лернау заедно с нея. Отначало не знаех какво да мисля, но само един поглед в очите на Щефи ме успокои.

Смеейки се, Лернау клатеше глава, русите му коси се пръскаха в безпорядък.

- Ядосва ли те главата ми, прати я на бесилото! Ето, давам ти я! - извика той и се държеше така, сякаш между нас не се бе случило нищо.

Не дадох да се разбере колко облекчен се чувствах. Дори казах:

- Лернау, вътре в себе си ще признаеш, че съм прав.

- Стига, стига! - извика той и запуши ушите си с ръце. - Да не започваме отново!

Тук аз трябваше да продължа да настоявам на своето, наистина усещах това, но в онзи миг мислех само за Щефи и треперех при мисълта, че можеха отново да ми я отнемат. И така изтърпях всичко, слушах бляскавите думи на Лернау, които би трябвало да ми служат за предупреждение, слушах неговите шеги и неговия смях и накрая чух новината, която всъщност го бе подтикнала към такъв великодушен жест на опрощение - той заминаваше за Мюнхен. Там го очакваше високо платена държавна работа.

- Виждаш ли, затова дойдох тук горе при теб въпреки всичко. Щефи ти има доверие, за нея ти си като баща - само какъв удар ми нанесе той с тези думи - и знам, че ще се чувства добре при тебе.

Изпихме бутилка вино за помирение и раздяла. Лернау искаше да види портрета на Щефи, но аз не се съгласих да му го покажа. Той не настоя повече.

- Сега всичко тръгва напред по златното трасе на живота - каза Лернау. Пожелах му приятно пътуване.

Забележително бе, че след неговото заминаване почти никак не напредвах с портрета на Щефи. Чувствах се смутен, тъй като сега бях сам с нея по един съвсем друг начин. Струваше ми се, че и тя чувства същото. В началото тя ми разказваше от време на време за писмата, които получаваше. Лернау ми пращаше поздрави. След време тя вече не споменаваше името му. Погледът й стана угрижен. Навярно не пристигаха повече писма. Постепенно лицето й започна да се променя. По него се изписа някакъв израз на търпение, врязаха се черти на твърдост, каквито преди не се забелязваха. Нежността и мекотата обаче, които бяха определяли досега характера на лицето й, намаляха, започнаха да изчезват. Така тя растеше пред очите ми и зрееше. Толкова повече я обичах и намирах, че става все по-красива.

При никоя работа досега не се бях сблъсквал с толкова трудности, както при този портрет. Три пъти започвах отначало и все не можех да свърша. Накрая вече се питах дали причината за това е наистина само неудовлетворението от постигнатото, или пък променящият се израз в лицето на Щефи, или дори тъкмо желанието да не приключвам скоро с тази работа. Защото безспорно от време на време пак ме стягаше за гърлото страхът, който ме бе обзел при разглеждането на старите ми портрети. Освен това за мене имаше и един друг повод, който ме караше да протакам колкото се може повече работата.

Хубаво бе да виждам Щефи край себе си. Тя ми помагаше да въдворявам ред в ателието, носеше ми цветя, правеше ни кафе в следобедните часове. Понякога дори се заемаше с бельото ми. Радвах се на тези малки доказателства за доверие, наслаждавах се на тихите работни часове, прекарани с нея, на полугласните разговори, на тихия й смях, когато в усърдието си над работата започвах да ругая.

Понякога си мислех, че би било добре, ако живеехме заедно с нея. Подобни мисли ме плашеха, но не можех да се предпазя от тях. Вече не владеех себе си. Нещо ме движеше, подобно на реката под моя прозорец, която бързаше към морето и по която сега се плъзгаха ледени блокове, тъй като този път зимата бе дошла много рано и с голяма бързина. Паднал бе сняг и всичко бе замръзнало. По ъглите на големите прозорци над реката ледените цветя простираха тайнствените си ветрила.

Да, аз обичах Щефи. Знаех какви грижи я подтискат и треперех при мисълта, че някой ден можеше да дойде при мене и да ми каже, че Лернау й е писал и че всичко е пак наред. Сърцето ми се разтуптяваше, когато я чувах да се качва по стълбите. Заслушвах се изпитателно в стъпките й и си отдъхвах, щом разпознаех същите колебливи, провлечени, малко тъжни стъпки, с които моето ухо бе вече привикнало.

После отварях вратата, поглеждах в лицето й, срещах милата й и все пак твърда усмивка и бях щастлив.

Целувах ръката й, обхващах раменете й с ръка и я отвеждах до креслото при прозореца. После двамата гледахме към реката и ледените блокове. Аз я обичах.

Междувременно бях започнал да рисувам горния мост при кметството със статуята на Света Кунигунда. Вършех това, за да се отвлека от опасната страст, която ме бе обзела. Освен това исках да забравя и трудностите, които ми създаваше портретът на Щефи. Исках да си докажа, че все пак съм мъж. Всяка сутрин още по здрач се измъквах от леглото и мъкнех статива и рамката към горния мост при кметството. Преди още да съм стигнал дотам, пръстите на ръцете ми въпреки кожените ръкавици ставаха ледени и се вдървяваха. Така че трябваше първо да ги стопля на малката желязна печка с дървени въглища, която ми вършеше добра услуга въпреки старостта си. Тук работата потръгна по-бързо, отколкото очаквах. И една сутрин открих, че картината ми е вече завършена.

Бях доволен и исках да я покажа на Щефи. Затова я поставих на статива.

През този ден тя се забави. В неспокойно очакване седях в ателието си, притварях очи и изпитателно наблюдавах картината: мостът, от светъл сивобял камък, с величествената фигура на светицата в края на парапета, отзад малката рекичка, покрита с ледени блокове. Небето, цялото в бели облаци и сняг. Бяло и бяло - нищо друго! Почти заслепяваше очите. Цветът бе разкъсал всички форми, те се извисяваха съвсем свободно заедно с полета на мостовата конструкция в пространството и срещаха опорна точка в дребната изправена женска фигура, склонила своята коронована глава към сключените за молитва ръце. Бяло и бяло, и пак бяло!

Бях ли доволен? Неочаквано нещо в мене се разбунтува срещу монотонността, срещу безцветната, безутешна мелодия в нея.

Взех палитрата и изстисках върху нея боите, които първи ми попаднаха под ръка - охра, прускосиньо и кармин, въпреки че не знаех какво бих могъл да нарисувам с тях в моя снежен пейзаж. След това се реших, хванах шпатулата и в сивобялото небе отворих син прозорец.

Рисувах върху дърво. Стативът пъшкаше под ударите на шпатулата и отстъпваше все по-назад. Рисувах, като проклинах и ругаех, това бе стара моя привичка, докато не докарах статива чак до стената. Тогава спрях и избърсах потта от челото си. Какво глупаво възбуждение заради малко прускосиньо! Но то се извисяваше наистина като знаме на радостта от живота сред цялата белота на картината.

Запалих цигара и погледнах през прозореца надолу към Регниц. Мелницата работеше, къщата се тресеше и ехтеше. Но къде се губеше Щефи?

Когато се обърнах наново, картината с Кунигунда ми бе станала вече съвсем чужда. Каква евтина радост представляваше този син триъгълник: трезв, жалък, прозаичен - прекалено удобен изход! Подобно неодялан пън, той смачкваше цялата картина, разрушаваше хладната сериозност в нея, банализираше тържествената й строгост. Толкова посредствена изглеждаше тази картина и така глупава.

Издърпах статива от ъгъла, хванах го за единия крак и със скрибуцане го затеглих по неравните дъски на пода. След това започнах да закривам синята пролука в небето. От нея трябваше да остане съвсем малко, само една кратка, изпълнена с надежда въздишка.

После прибавих малко охра към бялото на натрупания сняг върху парапета на моста, само колкото опналият се напреко през картината свод да стане малко по-светъл. Трябваше да стане по-бял от бялото.

Три пъти се наложи да придръпвам статива от стената до средата на стаята, докато най-сетне бях готов.

Тогава се почувствах уморен и същевременно много самотен. Къде се губеше Щефи?

Беше ми студено и ме боляха очите. Навярно не можеха да понесат толкова много белота. Четири туби с боя употребих за тази картина, четири големи туби.

"Хвърляш парите на вятъра, стари глупако!" - ругаех сам себе си.

Щефи дойде, когато вече се смрачаваше. Тръгнах към нея, прекосявайки стаята. Тя не се извини. Седнахме до широкия прозорец и наблюдавахме как навън мракът се превръща в тъмнина. През зимата това става бързо. Най-напред предметите, къщите от отсрещния бряг и църквата "Санкт Йозеф" загубиха своя цвят, а после и формата си. Дебелата ъглеста църковна кула се сплеска в неясен силует, къщите се превърнаха в сенки. Скоро вече не можехме да различаваме дори ледените блокове, които се разбиваха и отминаваха под прозореца. От моста ни смигаха уличните фенери. В тяхната светлина виждахме как бавно се сипе снегът. Мълчахме напрегнато, сякаш искахме да чуем падането на снега.

- Вали - казах.

Щефи се сви в креслото, навярно й бе студено.

Тогава казах:

- Когато гледаш към светлините отсреща, имаш чувството, че усещаш мокрите снежинки върху ресниците си.

Щефи не отговори. Това ме натъжи. Бях работил през целия ден и я бях чакал така дълго. Сега бях уморен и ми се искаше да й покажа картината с Кунигунда и да чуя от нея няколко ласкави думи.

Тя заговори за Лернау. Месеци наред не бе споменавала името му. Сега най-после бе пристигнало писмо от него. Хартията зашумя в ръката й.

Понечих да запаля лампата, но тя не позволи. Треперейки от студ в креслото, свита на топка, тя говореше в тъмното. Лернау й пишеше, че всичко между тях е свършено. Бил се сгодил в Мюнхен. Щефи назова и името на годеницата му. Тя произлизаше от много влиятелно семейство.

Едва можах да изчакам, докато тя изрече тези думи. Тогава й разказах всичко, всичко, което чувствах към нея. Тъмнината и нейната безпомощност ми дадоха смелост. Щефи стана от креслото и се наведе над мене. Мълчаливо ме погали с ръка по главата, после като чужда си отиде. Когато затвори вратата след себе си, две четки се изтърколиха от масата и паднаха на пода. Дълго слушай светлия, трептящ звук от падането на двете тънки пръчици.

Щефи не дойде повече и портретът й остана незавършен. За изложбата в Мюнхен пратих само картината със Света Кунигунда в снега. Журито я отхвърли. Но не само това. Картината не ми върнаха обратно, а бе предадена за една специална изложба на "изроденото изкуство".

1949

© Бодо Узе
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009