ПАЗАЧЪТ НА КУЛАТА

Бодо Узе

web | Сън с флейта

От три години местността носеше особен отличителен белег. Дванадесет кули се издигаха над равнината. Приличаха на водни кули: желязна конструкция със стълба по средата, горе - кръгла надстройка, обградена с перила. Кулите съвсем не бяха много високи, а също и не изглеждаха построени стабилно. Но който ги бе гледал в продължение на три години, започваше да вярва, че са поставени там за вечни времена. А кулите щяха да стоят само определено време - докато приключи унищожителната работа, която се извършваше под техен надзор. Наистина тя можеше да отнеме много време, но нямаше да трае вечно.

С тази мисъл се утешаваше и есесовецът Петер Клуге, който от три години беше на служба в една от тези кули. Това той изразяваше по следния начин: "Все някога трябва да се сложи край на тази мръсна паплач".

Не можеше да си обясни как ставаше така, че него никой не сменяше на тази служба. Другите си отиваха след известно време - преместваха ги, уволняваха ги, препращаха ги на това или онова място. А Петер Клуге сигурно бяха забравили. Така си и оставаше той в караулното отделение и всяка нощ и всеки ден се качваше на своята кула. В началото направи опит да напредне - подаваше всевъзможни заявления до своите началници, по-късно, приблизително по времето, когато се появи Хайни Матисен, неговият приятел от Дахау и Бухенвалд, на Петер Клуге се стори по-разумно да не вдига много шум.

През зимата бе студено на кулата, страшно студено - въпреки филцовите ботуши и кожената шуба, а през лятото човек можеше да пукне от горещина. На всичкото отгоре понякога се случваше да задуха южен вятър, който навяваше върху кулата пушека от крематориума - тогава едва се издържаше от смрад.

Но когато не бе така студено, нито много горещо и когато не духаше южен вятър, службата на кулата съвсем не бе лоша.

Петер Клуге бе мечтателна натура. Когато по време на пост, особено нощем, можеше необезпокояван от нищо да се отдава свободно на мислите си, бе доволен от живота, че го е възкачил на една от тези кули.

Винаги бе имал желание да стане нещо по-особено. Още като малък за него нямаше достатъчно високо дърво. И ето, сега стоеше на своята кула.

Роден, за да гледам,
пазач сред нощта,
на кулата предан,
харесвам света.¹

Петер Клуге знаеше Гьоте още от времето, когато не се числеше към черната гвардия, а бе начинаещ прогимназиален учител. Той обичаше песента "Розичка в полето" заради нейната дълбока печал. Жалко, че Гьоте не бе сътворил и "Лорелай", тази още по-тъжна песен.

"Роден, за да гледам, пазач сред нощта..." Гьоте също е наблюдавал от кула, издигнат над нещата и хората. Един от великаните на този свят, нашият най-голям поет - германец, германец като мене, си мислеше Петер Клуге от своята кула. И понеже притъмня, запали прожектора. Сега Петер Клуге пак можеше да гледа гората в далечината, над която се издигаше тежка колона от сив пушек. Преди няколко дни в тази гора бяха разстреляни четиристотин човека. Още тлееше кладата с техните трупове. Петер Клуге насочи прожектора към голото есенно поле, простиращо се между гората и лагера. Наторена с пепелта на изгорените трупове, иначе бедната почва изкарваше през пролетта чудесен зеленчук.

"Взрян в далечината..." Как беше по-нататък песента на Гьотевия пазач? Петер Клуге не можа да си спомни... Впрочем сети се, че е свършил парите, и реши да поиска от Матисен назаем. Матисен бе приятел, на когото можеше да се разчита, а и винаги имаше пари в джоба си. Нищо чудно, заради парализирания си крак той служеше в камерите и пръв получаваше нещата, които вземаха от мъртвите.

Петер Клуге плъзна светлинния сноп по високата тройна ограда от бодлива тел, по дълбокия ров и по червената тухлена стена на крематориума. Там стърчеше дървеното скеле, от което трите трупа на обесените днес висяха като траурни знамена. Петер Клуге се ядоса, понеже не му идваше наум втората строфа на песента. "Взрян в далечината..."

Светлината на прожектора се промъкваше по пустите лагерни улици и скачаше вътре в бараките през тесните отвори на прозорците. При мисълта как студената бяла светлина кара спящите да скачат в ужас по местата си, Петер Клуге се разсмя. Накрай завъртя прожектора отново встрани, така че ровът и лагерната ограда да бъдат осветени като през деня - точно така гласеше заповедта. Докато Петер Клуге чакаше смяната, внезапно го обзе изгарящо нетърпение. Днес точно бе пристигнал нов транспорт. Мъже, жени и деца скачаха от камионите и след това ги юрнаха като животни из лагерните улици.

"Взрян в далечината..."

Сетих се, сетих се, тържествуваше Петер Клуге и произнесе полугласно стиховете:

Взрян в далечината,
съглеждам край мен
звездите, луната...

Тези стихове изплуваха в паметта му, когато помисли за затворниците. Картината как се мъкнеха из лагера по странен начин го подсети за родното му място Валдгрунд в Бавария, където в селското училище бе научил и песента "Пазачът на кулата". Към средата на годината, през първите дни на ваканцията, там пристигаха с местната железница летовници, които също така на тълпи, с куфари в ръка и раници на гръб, се изливаха по главната улица.

Наистина затворниците не можеха да се сравнят с летовниците във Валдгрунд, но все пак между посетителите на Валдгрунд имаше също много евреи, както и голямо количество чужденци - хора от друга раса, неумеещи да говорят по немски. Тогава малкият Петер Клуге им бе помагал да си пренесат куфарите и така бе получавал някоя и друга пара за почерпка. Е, сега бе нещо друго - тези, там долу, трябваше сами да мъкнат куфарчетата си, а той стоеше на кулата си и надзираваше. Ако понякога им помагаше, вършеше го с автомата си. Няколко изстрела във въздуха бяха достатъчни, за да ги накара да тръгнат по-бързо. Наистина тук почерпка нямаше, но от време на време, когато водеха затворници на разстрел в гората, все намираха по нещичко в джобовете им.

Летовниците оставаха във Валдгрунд за по няколко месеца, а после си отиваха. Който идваше тук, също оставаше за по няколко месеца - в най-добрия случай няколко месеца - и след това изчезваше. Разликата бе там, че много от летовниците всяка година редовно се връщаха във Валдгрунд, а който си отидеше оттук, никога вече не се връщаше - или го зариваха, или го изгаряха, но завинаги го зачеркваха от списъците.

Петер Клуге - върнал се отново при Гьоте - се помъчи да си спомни последните стихове от песента "Пазачът на кулата", но това не му се удаде. Нещо го подтикна да изчисли колко души приблизително бяха преминали през последните три години под неговата кула - хиляди, десетки хиляди, а може би стотици хиляди. Наистина грандиозна цифра, помисли си той с уважение, никой няма такава организация като нашата, в това отношение сме единствени. Но най-забележителното бе, такива мисли се въртяха из главата на Петер Клуге, че преди още да сме ги убили, унищожавахме душата в тялото им. Как иначе можеше да се обясни, че само при една заповед затворниците се разсъбличаха, скачаха в гробовете и голи лягаха върху прясно изкопаната земя, стотици хора, един до друг, преди да започнем да стреляме с автоматите.

Няма как, в морално отношение ние сме по-силните, така си каза Петер Клуге.

Но това задоволство не трая дълго. Неусетно го обзе някакъв страх, наистина не от големия брой на обесените, разстреляните или отровените в газовите камери - изпита страх пред много по-голямото количество хора, които още трябваше да се изтребят. Няма ли най-после да има край това? - запита се той. Погледна към плоските покриви на помещенията, където бяха душовете и трите газови камери, открояващи се на лунната светлина с белотата си. Вчера лагерът бе почти празен, днес отново е пълен до пръсване. Отсреща в гората се извършваха масови разстрели. В газовите камери цареше усърдна работа. В крематориумите работеха като луди. И тъй като въпреки всичко не успяваха да смогнат, изгаряха остатъка от труповете на клада в гората. Но пристигаха все нови и нови транспорти, все нови и нови.

Няма да успеем, изведнъж си помисли Петер Клуге отчаяно, няма да можем да ги свършим. Само колко много хора има на света! Почувства се изморен и изчерпан.

След като го смениха от пост, все още подтиснат, той слезе от кулата. Мислите му бяха малко объркани. Трябва да се запиша за болен, размисли той, но реши за всеки случай първо да вземе пари от Матисен.

С това намерение той отиде в отсрещната лавка. Зарадва се, когато сред гъстия тютюнев дим съзря познатото лице на приятеля си. Русият холщайнец се беше вече наредил добре. Иначе ясните му зелени очи сега гледаха мътно. Матисен поръча ракия на приятеля си.

Тъй като Петер Клуге не искаше да започне направо за парите, първо се оплака, че в действителност всичко му е дошло до гуша. Би трябвало да се изнамери някакво средство, така каза той, с което веднъж завинаги да се ликвидира цялата тази паплач.

- Фюрерът сигурно знае какво върши - каза мрачно Матисен, като гледаше втренчено пред себе си.

Той изпитваше носталгия. Мислеше за стопанството на баща си в Холщайнските марши. Беше го наследил брат му, като по-голям. И като наследник на стопанството го бяха освободила и от военна служба. Човек или се ражда с късмет, или не. Матисен бе тъжен, не му бе вкусна и слабата ракия, която продаваха в лавката. Пиеше му се пелинова ракия или домашно мюнхенско пиво. Той заприказва за старите времена, за веселите времена, които бяха прекарали заедно в лагера Дахау, а по-късно и в лагера Бухенвалд.

Петер Клуге имаше друго мнение по тези въпроси и затова презрително каза:

- Как само можеш да правиш сравнение? Та онова беше просто детска градина!

- Кой не си спомня с удоволствие младостта! - каза холщайнецът. - Вярно е, тук съществува масово производство, но човек не може да си изкара разноските.

- Ти ли казваш това? Та ти си най-добре от всички... - каза Петер Клуге и поиска да премине бързо към парите, които му бяха необходими.

Матисен упорито клатеше ръбестия си селски череп.

- Само като си помисля... - продължи той. - Помниш ли малкия евреин в Дахау? Зилбершпиц, Зилберщам - е, вече не помня името му. Но се сещаш за кого говоря, нали? За малкия, който винаги трябваше добре да ми оближе ботушите. Веднъж цял ден го водих със себе си на кучешка каишка и накрая го накарах да опасе тревата пред бараките.

Сега Клуге трябваше да се засмее.

- Беше толкова сухо - припомни той на приятеля си. - Цял месец не бе паднала нито капка. Тогава дойде Зандлер и каза, че само ако куче запасе трева, ще завали.

- Е, и нямахме ли чудесна буря на другия ден? - попита Матисен.

Петер Клуге отново се разсмя. Но нито мускул не трепна по лицето на Матисен. Той улови приятеля си за ръката.

- Пий още едно - настоя той и продължи почти шепнешком: - А после отчето в Бухенвалд? Него го биех, докато се побърка. Всяка сутрин един по мутрата. Винаги само един, и то не много силен. Обаче всяка сутрин, планомерно, всяка сутрин. След два месеца го откараха в лудницата. Само като си помисля...

С въздишка той замлъкна. Гледайки през чашата си, Петер Клуге, потънал в размисъл, наблюдаваше приятеля си. Чувстваше вътрешна потребност да разясни някои неща на Матисен.

- Да, в началото беше така - каза той колебливо. - И си мислехме, че вършим кой знае какво чудо. А то бе просто детинска игра, повтарям го. Виж, тук - това е истинската работа. Да се изтребят тези малоценни хора, да се унищожат до крак - това е девизът. Дори и да загубехме войната, след двадесет години още...

- Не говори глупости, няма да загубим войната - каза Матисен и се върна на мисълта си: - Помниш ли след това червените, червените, а? Там човек можеше истински да се развилнее. Виждаш ли, ето това ми липсва на мене. Тук всичко се извършва масово. Дори и да си хванеш някое човече, какво можеш да направиш. Дори не го знаеш какъв е: поляк, русин или грък. А там си бе съвсем друго. Знаеш точно с кого си имаш работа. Познавахме братчетата, а?

Сега той обхвана с ръка раменете на Клуге.

- Само като си помисля! За всеки човек си имаш отделен метод; едва сега разбирам какво ми липсва тук...

- Да, да - каза Петер Клуге недоумяващо и се отказа да разяснява тези неща на приятеля си, защото стана късно и трябваше най-после да получи парите.

- Днес пак пристигна нов транспорт - каза той.

- Пак - потвърди Матисен.

Свали ръката си от рамото на Петер Клуге и заблъска с юмруци по масата, така че чашите задрънчаха.

- Казвам ти - упорстваше той, - стотици, хиляди... Та това е същинска механизирана кланица. Къде остава човещината?

Петер Клуге стана неспокоен.

- Но какво ти е днес? - попита той.

- На мене ли? - каза възбудено Матисен. - Та ти пръв започна за това.

Главата му пламтеше. Той гледаше втренчено приятеля си с изцъклени очи.

- Чуй, Хайни - омекна Петер Клуге, понеже знаеше, че не бива да се противоречи на Матисен, когато е на градус, иначе той бе най-добродушният човек на земята. - Чуй, Хайни, знаеш ли песента "Пазачът на кулата"?

Матисен помисли известно време.

- Я запей малко - подкани той приятеля си, - за да се сетя.

- Не, тя не става за пеене - каза Петер Клуге. - Това е стихотворение от Гьоте.

- Щом не става за пеене... - каза Матисен разочаровано и попита: - От кой Гьоте?

- Нали го знаеш, дето е написал "Фауст" - отвърна Петер Клуге и прибави извинително: - Всъщност той не е притежавал истински боен дух. Мъж без оръжие - така го наричаха. И това си е право.

Матисен не слушаше какво му говорят. Петер Клуге виждаше как той се напряга да си спомни нещо. И тогава заговори за парите.

- Колко? - попита Матисен. - Сто? Е, това не е дреболия - и след малко добави великодушно: - Но за тебе, винаги.

След като плати сметката, оказа се, че му остават още седемнадесет марки.

- Я ела с мене отсреща - покани той Петер Клуге. - За тебе все ще се намери още нещо.

Матисен спеше в гардеробното помещение, където бе наредил да му преградят нещо като стая.

Двамата тръгнаха. Нощта беше студена и ясна. Звездите блестяха. Минаха покрай високото дървено скеле, от което висяха телата на тримата обесени затворници.

- Само там е бедата - оплака се Матисен по пътя, - че момчетата от газовите камери ми взимат много.

Петер Клуге не го разбра.

- Понякога отскачам дотам - каза тихо Матисен, - когато карат жени. Тогава гледам през прозорчето. Какво да прави човек? Иначе тук нищо не се случва. Това е все пак единственото, което човек може да си позволи.

- И колко плащаш за това? - попита Петер Клуге.

- Не е малко - каза само холщайнецът, отвори вратата към склада за дрехи и вмъкна Петер вътре.

Обаче в чекмеджето на Матисен се намериха само още двадесет и пет марки.

- Трябва ли непременно да са сто? - запита той и отново се заоплаква: - Казвам ти, направо ме ограбват. - Но като видя разочарованото лице на приятеля си, додаде бързо: - Да видим какво има, какво няма в моята каса за скъпоценности.

Касата за скъпоценности се оказа едно дървено сандъче, което Матисен измъкна изпод леглото. Той бавно отключи двата катинара и отвори капака на сандъчето.

- Това съм отделил за себе си! - каза Матисен, изпълнен с гордост, и показа часовниците, гривните, запалките, табакерите, перодръжките и пръстените, които в безпорядък се валяха в сандъчето.

- Избери си каквото ти харесва! Днес нещо съм се разпуснал - каза той. - Само че по-бързо, за да не ни изненада някой.

Но Петер Клуге, надвесен над сандъчето, не можеше така бързо да се реши. Накрая се спря на една перодръжка и на една златна верижка. Тя бе къса, съставена от дебели брънки, една от които бе разкъсана. Навярно е служела като гривна и е била откъсната със сила от някой мъртвец. Между брънките личеше малка плочка, върху която бяха гравирани няколко думи.

- Благодаря ти - каза Петер Клуге и сумтейки, се изправи.

- Дай да видя какво си избрал, стар разбойнико! - извика Матисен, взе верижката и я претегли на ръка. - Не е лоша! - забеляза той с одобрение. - Такова нещо не пада тук всеки ден.

При това погледът му се спря върху гравираните букви.

- Зайденщам! - прочете той и улови Петер Клуге за рамото. - Зайденщам, това беше името! Човече, Петер, погледни само: Зайденщам! Та това е моят малък евреин от Дахау. Той е бил тук и аз нищо да не зная. Помисли си само! Причината е, че тук се работи на конвейер. Превърнали сме се в машини! Зайденщам! С какво удоволствие щях сам да се заема с него, с добрия стар Зайденщам. Бил е тук. И са го очистили като някакво говедо...

Петер Клуге държеше в ръка верижката, която Матисен му върна. С учудване гледаше как от зачервените очи на приятеля му текат сълзи. Смути се и не знаеше какво да направи.

- Благодаря ти - повтори той и побърза да си отиде.

Навън в светлината на залязващата луна блестяха дванадесетте кули. При техния вид се успокои. Утре пак ще съм там горе, помисли си той, "на кулата предан".

1949

БЕЛЕЖКИ

1. Из "Фауст" на Й. В. Гьоте. - Б. пр. [обратно]

© Бодо Узе
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009