МОТОЦИКЛЕТЪТ

Бодо Узе

web | Сън с флейта

Лекарят ми каза да се грижа за Хелмут, който бе тежко ранен при нападението на църквата в Кинто. Всеки следобед изнасяхме леглото му на терасата и аз се припичах заедно с него на слънце.

От мястото, където седяхме, се виждаше част от морския бряг с кокетните бели вили, бивши летни резиденции на андалуски фермери и барселонски търговци. Сега малките морски бани се бяха превърнали в болница на интернационалните бригади. Ранените, облечени в своите дочени войнишки дрехи, се грееха на слънце, налягали по вълнолома, а някои се къпеха в спокойните сини води на морето. Всеки следобед наблюдавахме една и съща гледка. Залезеше ли слънцето зад планината, морето ставаше неспокойно. Къпещите се излизаха от водата, а Хелмут придръпваше сивото вълнено одеяло към брадата си. Зъзнеше.

- Защо напуснах Германия ли? - повтори той въпроса ми. - Ах, това е дълга история!

Погледнах го отстрани. В онзи миг тясното му лице просто светеше, изпито и бледо.

- Уморен ли си? - попитах.

Той обърна глава към мене и аз отново бях изненадан от израза на спокойните му кестеняви очи. От тях се излъчваше някаква особена твърдост - твърдост не само на волята, но и на цялото същество. Това, че той се усмихна, можех да отгатна само по бръчките, които се образуваха около крайчеца на очите му, тъй като той бе придърпал одеялото чак над устата си. Изпод одеялото гласът му звучеше сякаш от много далече.

- Уморен, казваш? Не! Впрочем от ден на ден ставам все по-добре. Вече три дни нямам температура. Това не е ли чудесно? А лекарите искат да отложат ампутацията. Може би ще успеят да спасят крака, така казват.

- Наистина ли? - казах само и се засрамих от колебанието в гласа си.

- Ако всичко върви добре - пошегува се Хелмут, - пак ще мога да играя футбол.

- Толкова ли е важно това за тебе?

- Преди - каза Хелмут - бях направо луд по футбола. И сега, разбираш, понякога не мога да си пожелая нищо по-хубаво, освен пак да мога да играя. Не мисли, че бях нещо особено. Никога не съм играл в големите клубове. Дотам не можах да стигна. Но в нашия фабричен отбор в Щутгарт все пак струвах нещо като ляв аут. И заради това трябваше да напусна Германия.

- Заради това ли?

- Не точно заради това. Но като си помисля как се завъртяха нещата, виждам, че всичко започна оттам. Започна с това, че в предварителната среща за окръжната купа вкарах три гола. Тогава хората от нашия клуб - всички до един побъркани по футбола - не можеха да си намерят място от радост, нали разбираш? Вечерта празнувахме. Аз трябваше да седна до председателя на клуба Борнекамп. Той беше бригадир на формовъчния цех. Но ние го наричахме между нас просто "гушата", защото под брадичката си имаше нещо като воденичен чувал. Освен това бе и най-пияният човек, какъвто можеш да си представиш. Всяка сутрин обръщаше по осем или десет бири. Калфата трябваше да заравя шишетата в пясъка на формите, за да не ги открият инженерите.

Но през онази вечер не беше нужно да крие нищо и той изпи не само десет шишета. Не пиеше, а просто лочеше своята бира. Накрая - как стана това, не можах да разбера - останах сам с него. Другите излязоха по-умни и се бяха измъкнали навреме. Нищо друго не ми оставаше, освен да го заведа у тях. Това не беше кой знае каква радост за мене, казвам ти. Той бе огромен човек, а коремът му бе като бъчва. Но най-трудното бе по стълбите. Останал без дъх, най-сетне успях да го довлека до третия етаж. Преди още да съм натиснал звънеца и да изчезна, вратата се отвори. Пред мене застана едно момиче, почти дете. Но, казвам ти, беше наистина красива.

Забравих яда си към колегите от отбора, които ме бяха насадили така; забравих яда си към стария, когото бях мъкнал близо половин час из улиците. Знаех само, че пред мене стои това момиче. Виждах само нея. И докато я гледах, имах усещането, че в онзи миг светът направо се промени за мене. Чувствах, че я обичам. Е, това е такава една дума! Човек я казва и все пак нищо не казва с нея. Защото, ако само ти опиша какво ми беше, докато я гледах, когато до мене се клатушкаше пиян като свиня баща й и трябваше да го подпирам с една ръка, за да не падне...

Хелмут млъкна и по челото му се появиха бръчки. Навярно размисляше нещо, защото ме поглеждаше с очакване, като че аз, именно аз, можех да намеря думи за това, което бе изживял. По блясъка на очите му познах, че температурата му отново се е покачила, и затова предложих:

- Ако искаш, можеш да ми разкажеш останалото утре.

- Не, не - каза той и гласът му издаваше колко важно е за него да завърши тази история.

- Тя бе дъщеря на Борнекамп. Живееше сама с него. Помогнах й да сложи стария на легло. Това никак не бе лека работа, а беше и неприятна. В края на краищата тя бе момиче! След като свършихме това, седнахме в кухнята и пихме горещо кафе. Масата бе покрита с мушама на сини и червени квадрати. Аз духах кафето си и я наблюдавах. Докато бе чакала стария, тя се бе приготвила за сън. Русата й коса бе развързана и падаше свободно по раменете й. Облякла бе зимно палто, а отдолу бе само по нощница. Краката й бяха боси. Казах й, че ще се простуди, тъй като подът на кухнята бе покрит с плочки, а прозорецът бе отворен. Тя само сви рамене. Не говорехме много. Само се гледахме един друг. По-късно ми дойде наум, че през онази вечер не можех да разпозная цвета на очите й. Това стана чак по-късно. Днес, когато си помисля за нея, зная, че очите й са сиви, светли като перли. Когато поставих ръка върху нейната, тя не я отдръпна. Така останах при нея до сутринта. Преди още старият да се е събудил, аз си обрах крушите.

В тъмното небе над морето проблясваха първите звезди. Гласът на Хелмут изведнъж доби нотка на особена увереност.

- Сега си спомням нещо - продължи той, - което може би ще ти обясни всичко. Трябва да имаш предвид, че тогава в главата ми се въртяха съвсем други неща. На първо място един мотоциклет. Като формовчик получавах немалко. По пътя за фабриката имаше един магазин и там на витрината бе изложена една машина: два цилиндъра, седемстотин и петдесет кубика, четири скорости, резервоарът боядисан в бяло и синьо, а никелираните части блестяха. Всяка сутрин се спирах пред него. За мене мотоциклетът излъчваше някаква светлина като коледно дърво. Когато стоях пред него, имах чувството, че слушам музика. С такава машина човек може да вземе която си иска височина. И въпреки че през онази сутрин не идвах от къщи и можех да отида до фабриката по по-къс път, не можах да издържа на изкушението и минах пак покрай магазина. Както всяка сутрин и този път загледах втренчено през стъклото новичкия блестящ мотоциклет, но изведнъж разбрах, че вече не усещам нищо такова като коледни светлини или музика, или нещо друго. Вече не чувах вятъра в ушите си, както става, когато летиш по пътя, яхнал такъв един звяр. Вече не виждах мотоциклета, който стоеше съблазнително на мястото си. В стъклото на огледалото отпред виждах нейното лице, такова, каквото го бях видял през нощта, когато седяхме в кухнята един срещу друг, а между нас бе масата, покрита с червено синя мушама.

Още веднъж си направих сметка - това бе станало вече моя привичка - колко пари съм спестил за мотоциклета. Бях събрал вече приблизително три четвърти от сумата. След няколко седмици сигурно щях да имам и останалите пари: Но докато обмислях това, вече знаех, че от цялата работа не може и няма да излезе абсолютно нищо.

Така и стана. Кете забременя от онази първа нощ. За повечето хора е направо нещастие, ако това стане толкова бързо. Но за нас не беше така. Ние се обичахме, освен това аз имах парите за мотоциклета. Взех под наем едно малко жилище, набавих мебели, а също люлка и количка за детето - взех всичко наведнъж. След това се венчахме. Старият Борнекамп се напи като последния простак. Кете и аз го заведохме да спи, както бяхме направили през първата нощ, и след това си отидохме в нашето жилище. С остатъка от парите, които бях спестил за мотоциклета, платихме на доктора и на акушерката. Детето излезе момиченце и го нарекохме Клара. Изобщо всичко стана много добре. Имам предвид не само раждането. Всичко вървеше добре.

Хелмут направи малка пауза. Беше се стъмнило. Чувахме как вълните се плискат нагоре по тесния плаж и се разбиват във вълнолома.

- Е - попита Хелмут колебливо, - да ти разказвам ли още за Кете, за живота ни заедно, за нашия съвместен живот?

Неочакваната плаха нотка в гласа му издаваше колко дълбоко го вълнува споменът за радостите на онези изминали дни. И като че повече от тази нотка, отколкото от думите му, повече от смущението, в което той изведнъж изпадна, аз добих представа за същността на жена му.

- С нея се разбирахме много добре, докато не се промени всичко.

Хелмут продължи да разказва съвсем делово:

- Навярно си чул нещо за тежките загуби, които понесохме в Щутгарт през тридесет и пета година. Два пъти един след друг бяха арестувани ръководствата на нашата нелегална партийна група. По онова време аз не вършех кой знае колко. От време на време вмъквах по някой и друг позив във фабриката. Веднъж на няколко седмици участвах в обсъжданията. Имах работа само с хора, на които се доверявах.

Няколко седмици след разгрома на нашата организация един човек ме причака по пътя от фабриката за вкъщи. Познавах го още от младежкото движение.

Беше смешно как той ме вмъкна в една църква и там седнахме един до друг на една пейка. Той говореше, сключил ръце за молитва, отправил поглед право към олтара. Сигурно знаеш как стават тези неща, но когато някой изведнъж ти каже цялата истина в очите, тази проклета истина, която през цялото време сам си чувствал в себе си, но не си го признавал, тогава вече не можеш да се измъкнеш. И изведнъж пред тебе се изправя задача, приличаща на бездънна пропаст или връх, стигащ до небето. Каквото и да е, все едно дали падаш надолу или се изкачваш нагоре, това те тегли и увлича все повече и повече. И вече няма връщане. Казах: "Да, ще участвам и аз". Освен това бях и малко горд, че се обръщат към мене, разбираш ли? Не си мисли, че не знаех с какво се залавям. Тогава си спомних за приятелите и познатите, които бяха откарани с кучета в концлагери, затвори и поправителни колонии. Познавах и някои, на които бяха отрязали главите. Въпреки всичко казах "да". Чувствах неудържимото желание да участвам и аз във възстановяването на движението.

Когато през онази вечер се прибрах вкъщи, пържените картофи бяха прегорели и Кете с треперещи устни изслуша това, което в моето смущение успях да скалъпя. Очите й помръкнаха и вече не приличаха на перли, а в тях се появи някаква тежка, мрачна сивота на ноемврийското небе. Това направо ме порази тогава. За първи път я лъжех и тя веднага разбра. Но какво можех да сторя? Истината не можех да й кажа.

Нашата работа напредваше бавно, усложняваше се и, естествено, бе много опасна. Мъчително и търпеливо трябваше да се свързват разкъсаните нишки. На уплашените и недоверчиви членове на организацията трябваше отново да се вдъхва доверие. А през онова време това съвсем не бе лека работа. Имаше си и скрити пътища, потайни срещи и казани шепнешком думи. Понякога бе по-лесно да убедиш недоверчивите, отколкото да вдъхнеш кураж на обезверените. Често в един такъв разговор ти се раздаваш напълно и се прибираш вкъщи уморен, празен и сам обезсърчен. Но най-трудно беше с онези, които ти казват: "Ти ме познаваш добре. Знаеш, че можеш да разчиташ на мене. Щом настъпи моментът, веднага ще се включа и аз". За всичко това, естествено, не можех и дума да кажа на Кете. Постоянно трябваше да измислям нови и нови лъжи, когато се прибирах вечер късно или веднага след вечеря пак излизах. Това все още се търпеше. Но как можех да й обясня моите настроения, възбудата ми, след като току-що съм се измъкнал от клопка, устроена ми от полицията: моето униние, когато нещо не вървеше; радостта ми от някой малък успех. Кете усещаше, че в живота ми се е вмъкнало нещо друго, нещо по-силно от нея. И тя страдаше от това.

Веднъж, като протест срещу някакви мерки на дирекцията, в предприятието проведохме десетминутна стачка. По онова време това бе нещо много. Аз се радвах, подсвирквах си и пях през цялата вечер. Кете навярно се учудваше на този пристъп на веселост. Това може би й даваше повече основание за ревност, отколкото моята мълчаливост и затвореност.

Скоро след този инцидент се случи така, че докато една вечер бях на обсъждане у приятели, полицията блокира квартала. Не можех да се прибера в къщи. Приятелите ме скриха на покрива. Имах късмет и не можаха да ме пипнат. На другия ден, когато след работа се прибрах вкъщи, Кете не промълви нито дума. Никога обаче няма да забравя погледа, с който ме посрещна. Тя стоеше в кухнята пред печката и държеше малката на ръце.

Аз също не можах да кажа нищо. Отидох в стаята ни и се хвърлих в леглото. Затворих очи. Разбирах притеснението, отчаянието и обвинението в нейния поглед и това свиваше сърцето ми. Все пак я обичах и ми причиняваше болка, че трябва да я наскърбявам. Повече не можех да издържам да ни разделят така тайни и недоверие. През онази вечер бях готов да й разкажа всичко. Обаче, когато тя си легна до мене в леглото, в мене изведнъж се разбуди отново страхът от последната нощ, страхът на подгонения - страх от затвора, страх от изтезанията, от смъртта, страхът да не загубя живота си. А най-хубавото нещо в живота ми бе тя, която лежеше до мене със сивите си очи и полуотворена уста. Вкопчих се в нея, прегърнах я. Тя напразно се отбраняваше срещу моята отчаяна, жадна за живот страст. Мисля, че през онази нощ нейната любов се обърна в омраза. Това са също само думи. Всъщност тя ме обичаше още, както и аз я обичах. Но най-лошото бе нещо друго. Фактът, че вече бях готов да й разкажа всичко, ме направи недоверчив към самия мене. Трябваше да се пазя от Кете. Още повече се затворих в себе си, станах още по-студен и чужд към нея, прострях между нас още няколко километра мъчителна безкрайност. Това бе може би най-тежкото време. Тази принуда ме правеше вътрешно несигурен. Сънят ми стана неспокоен, измъчваха ме кошмари. На няколко пъти Кете трябваше да ме буди, тъй като моите стенания и викове не я оставяха да спи. За мен бе истинско облекчение, когато накрая тя донесе от дома на баща си един дюшек и отсега нататък започна да спи в кухнята. Помислих си, че тя се е примирила с това, че нашият съвместен живот се е раздвоил, така както реката се раздвоява в своето течение, когато на пътя й се изпречи преграда.

Но се лъжех.

Един ден, както си вървях по пътя, в мене възникна чувството, че съм следен. Обърнах се, върнах се няколко крачки, но не открих нищо подозрително. Накрая пак тръгнах по пътя си, но в мене отново се обади чувството на преследвания. Недоволен от себе си, отказах се от задачата си и се прибрах вкъщи. Жилището ни бе заключено, малката Клара седеше сама в креватчето си и плачеше. Кете се прибра едва по-късно. Не ми каза къде е била.

Може би седмица след това трябваше да се срещна с един куриер, пратен от Швейцария с указания и нелегални материали. Срещата ни се състоя в едно голямо кафене недалеч от гарата. Когато дойде куриерът, бях много изненадан, защото това бе жена. Докато разговаряхме, стори ми се, че в потока хора, минаващ покрай широките витрини на кафенето съзирам Кете. Веднага си казах, че се заблуждавам. Моите мисли се занимаваха твърде много с нея. Беше ли й се удало да ме направи ревнив? С усилие си наложих да слушам думите на другарката. След като ми предаде своите поръчения, тя ми връчи бележката за куфара с печатни материали, който бе оставила на гарата. И в този миг вратата на кафенето се разтвори и вътре се втурна Кете. Погледът й бе насочен към мене, сивите й очи гледаха студено, неподвижно и твърдо. Не разбрах какво крещеше тя, само забелязах, че всички хора вдигнаха глави и загледаха към мене и другарката. С няколко крачки Кете бе при нас. Тя продължаваше да крещи и заудря другарката с малките си свити юмруци. Около масата ни се натрупа народ. Един келнер с бяла развяваща се престилка изтича на улицата и повика полицай. Хванах Кете и докато се борех с нея, видях как другарката бързо се промъква през тълпата. Полицаят бе насочил вниманието си към нашата група и не забеляза другарката. Тя стигна до изхода на кафенето и изчезна. Тогава пуснах Кете да си върви. По ръцете й, там, където я бях държал, останаха синини. Очите й бяха пълни със сълзи. Така я видях за последен път. Тръгнах си. Бележката от гардероба бях мушнал в устата си, за да мога да я глътна веднага, в случай че полицаят ме арестува. Но не се стигна дотам.

Останах в града още два дни, след това другарите решиха, че трябва да замина. Кете нямаше да ни остави на спокойствие. Тя щеше да изложи на опасност не само мене, но и нашата работа. Така повече и не видях Кете. Никога вече не чух нищо за нея, макар че веднъж й писах от Париж, където останах за кратко време. Какво е станало с малката, също не зная...

Аз се изправих и повиках сестрата, която ми помогна да внесем леглото на Хелмут в стаята. Там светлината го заслепи, той замига и на сбогуване улови здраво ръката ми, като каза:

- Заминах за Швейцария. Другарите ми намериха един мотоциклет - два цилиндъра, четири скорости, - същата машина, каквато на времето исках да си купя. Тя бе още съвсем нова или най-малкото много добре запазена. Никелираните й части блестяха, а резервоарът бе боядисан в синьо и бяло. С нея достигах до сто километра в час, когато пътувах към швейцарската граница.

1949

© Бодо Узе
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009