Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА ГЕНЕЗИСА НА ТАРТУСКО-МОСКОВСКАТА СЕМИОТИЧНА ШКОЛА*

Борис Успенски

web

Задачата, която стои пред мен, е едновременно и лесна, и трудна. Лесна е, защото аз съм представител на Тартуско-Московската школа от самото й възникване и, разбира се, добре познавам нейната история. Но именно този факт - моята принадлежност към това изследователско направление - определя и трудността на тази задача. За да се говори за него, е необходимо известно дистанциране.

Какво именно представлява Тартуско-Московската школа? Ще започна от анализа на названието. Когато се говори изобщо за школа, кръжок, направление, може да се има предвид, от една страна, корпоративно обединение, свързано с някаква програма и осмислящо себе си като единно цяло, т.е. като резултат от програмно самоопределение. В такъв случай обикновено се говори за кръжок (през ХVІІІ в. в Русия се говори за събрание). Разбира се, съвсем не всеки подобен кръжок образува реално научно направление - понякога това е по-скоро нещо желано, отколкото действително.

От друга страна, може да се има предвид нещо друго - когато на дейността на някаква група от изследователи се гледа отстрани, оценявайки я по един или друг начин; когато в нея виждат някакво единство, за което самите членове на кръжока всъщност не претендират. В такъв случай обикновено се говори за направление или за школа. Що се отнася до Тартуско-Московската школа, става дума именно за такъв случай.

Тартуско-Московската школа обединява представители на два града - Москва и Тарту1. Това не е просто обединение на отделни личности, каквото е например лвовско-варшавската школа. Това е обединение на две културни традиции, на две направления на филологическата мисъл. Ние - московчани - по принцип сме лингвисти и стигнахме до семиотиката по пътя на лингвистиката. По-късно някои от нас повече или по-малко специално се заеха с литература, но лингвистичната платформа, лингвистичните интереси винаги оставаха на първо място. Ние възприемахме света през погледа на лингвиста. Ю. М. Лотман и З. Г. Минц са литературоведи, които стигнаха до същите тези проблеми, така да се каже, от други позиции. Докато московчани са лингвисти, отчасти заели се с литературознание, представителите на тартуската група са литературоведи, отчасти заели се с лингвистика. Тази разлика в културната платформа в началото беше твърде осезателна, но тя се оказа и твърде плодотворна - двете страни взаимно се обогатяваха, заразяваха се една друга с интересите си. Така например, срещата с литературознанието определи интереса на лингвистите към текста и към културния контекст, т.е. към условията на функциониране на текста. Същевременно, срещата с лингвистите определи интереса на литературоведите към езика като генератор на текстовете, към механизма на пораждането им.

Самата тази разлика съвсем не е случайна и почива върху твърде стари и устойчиви традиции. За да се разбере тази разлика, трябва да се има предвид, че Ю. М. Лотман и З. Г. Минц са ленинградци по произход и културно възпитание: те принадлежат към ленинградската културна традиция. Различната ориентация на петербургската и московската школи има отдавнашна традиция: Фортунатов в Москва, Веселовски в Петербург. Дурново, Трубецкой, Якобсон, Шахматов са свързани с Москва и московската научна традиция. В същото време нивото на московското литературознание, чиито представители бяха Стороженко и Алексей Веселовски, беше по традиция ниско. Андрей Бели пише в спомените си: “Показателно е, че в продължение на 20 години твърде често посещавайки стороженковите неделници, вслушвайки се в разговорите на “великите”, аз нито веднъж не чух да се спомене за съществуването на Потебня, Александър Веселовски, трудовете на Кирпичников” (Белый 1931: 124).

Традиционното деление на филологическите школи открито се проявява в началото на ХХ в. В Москва се формира Московският лингвистичен кръжок (негов приемник по-късно става Пражкият лингвистичен кръжок, изиграл толкова значителна роля в развитието на съвременната лингвистика), в Петро-град-Ленинград функционира ОПОЯЗ. И все пак членовете на Московския лингвистичен кръжок (както по-късно и членовете на Пражкия лингвистичен кръжок) се занимават и с литература, но правят това като лингвисти, от лингвистични позиции. Същевременно членовете на ОПОЯЗ се занимават с езика, но с поетическия език, от литературоведски позиции. Разликата, както ще видим, е приблизително същата, каквато е разликата между тартуската и московската групировки.

Към лингвистиката като такава Петербург-Ленинград беше изцяло равнодушен. Неслучайно именно тук процъфтява маризмът, който в Москва срещна силна опозиция и всъщност може да се каже, че нямаше успех. Теорията на Мар няма смисъл от гледна точка на лингвиста. Сред последователите на Мар нямаше особено изявени лингвисти (изключение може би представляват Н. Ф. Яковлев и Б. Л. Рифтин, но те едва ли могат да бъдат наречени типични маристи). Независимо от това идеите на Мар имаха известен резонанс в Ленинград, именно защото лингвистите там бяха като цяло слаби, а за литературоведите тези проблеми или бяха съвсем чужди, или пък вземаха от Мар онова, което беше стратегически удобно за тях, онова, което имаше за тях известен смисъл. Те използваха маристката идея за стадиалността, която от гледна точна на лингвиста е безсмислена, но пък има някакво отношение към диахронното литературознание. Нещо повече, безсмислени за лингвиста, идеите на Мар имаха значение за етнолога, културолога, специалиста по митология и за литературоведа, тъй като поставяха (макар и върху лъжлива основа) глобалните проблеми за историята на съзнанието. Като пример за литературовед, който апелира към Мар, може да послужи О. М. Фрайденберг.

И така, в Ленинград при относително слаба лингвистика съществуваше блестящо литературознание. Айхенбаум, Жирмунски, Томашевски, Пумпянски, Бахтин, Фрайденберг, Проп, Тинянов, Гуковски - това са само част от имената, зад всяко едно от които обаче всъщност стои цяло направление на теоретичната мисъл. Този разцвет на литературознанието продължи до началото на 50-те години. Блокадата, а по-късно и някои последвали събития нанесоха на ленинградското литературознание ако не незаличим, то все още незаличен ущърб.

Междувременно московските представители на Тартуско-Московската школа са също тъй пряко свързани с традицията на Московския лингвистичен кръжок. В същото време историческото място на филологическата наука в Тартуския университет го правеха естествено място за “научни контакти” между двете школи. Московчанинът проф. А. С. Кайсаров и петербуржецът проф. П. А. Висковатов като че ли символизират “средищното положение” на създаващата се тук традиция, а работата на Бодуен-де-Куртене в Тарту може да се разглежда като историческо предзнаменование на тартуската семиотика. В тази връзка трябва да подчертаем, че става дума не само за изворите на едната или другата културни традиции, а за пряката приемственост. Така например, Ю. М. Лотман се учи при Гуковски, Жирмунски, Проп. В същото време ние пряко общувахме с Р. О. Якобсон, П. Г. Богатирьов, М. М. Бахтин. П. Г. Богатирьов до самата си смърт беше редовен участник в нашите научни конференции и занимания. Р. О. Якобсон взе участие в една от летните тартуски школи (през 1966 г. ние чествахме неговата 70-годишнина) и внимателно следеше нашите научни занимания. М. М. Бахтин не можеше да участвува в нашите срещи (той практически беше немобилен поради протезата на единия си крак), но живо се интересуваше от работите ни. Всички те ни оказаха огромно влияние и бяха като че ли свързващото звено между нас и нашите предшественици.

И така, тартуско-московската семиотична школа обединява две традиции - московската лингвистична и ленинградската литературоведска, които взаимно се обогатяват помежду си. Тази симбиоза на традициите се оказа извънредно плодотворна за всяка една от страните. Доколкото е правомерно да се говори за някакъв успех на това направление, то той в значителна степен е обусловен от това съчетание.

Отклонявайки се малко встрани, бих искал да отбележа, че културната двуцентровост, биполярност - т.е. съсъществуването на две културни традиции, възхождаща към два културни центъра, е по принцип характерна за руската култура, определяйки типологичната й специфика. Наистина най-общ поглед върху руската история позволява да се открие в нея изначално и стабилно съсъществуване на два културни центъра - един на друг противостоящи и един от друг оттласкващи се - центрове с отчетливо различаващи се културни традиции. Отначало това са Киев и Новгород, чиито културни устои са твърде различни. По-късно, на границата на ХІІ-ХІІІ в., в резултат на татаро-монголското робство киевската митрополия и, може да се каже, киевската култура се преместват във Владимир, който е възприеман като копие на Киев, като втори Киев. Опозицията Киев - Новгород се превръща в опозиция Владимир - Новгород. През ХІV в. приемник на Владимир става Москва и опозицията Владимир - Новгород се превръща в опозиция Москва - Новгород. Москва е явно свързана именно с киевската културна традиция (посредством Владимир) и следователно опозицията Москва - Новгород възхожда към противопоставянето между Киев и Новгород. Москва се опитва да покори Новгород и през ХVІ в. (след походите на Иван ІІІ и Иван ІV) тя успява да постигне това: Новгород престава да съществува, но много скоро, в началото на ХVІІ в. отново разцъфтява почти западналият вече Киев. Отново виждаме два културни центъра, две традиции - този път това са Киев и Москва. Москва успява (към края на ХVІІ в.) да се справи и с този съперник, но още в началото на ХVІІІ в. се появява нов културен център - Петербург. И отново виждаме наличието на два културни центъра - Москва и Петербург.

И така, в течение на цялата история на руската култура наблюдаваме онази биполярност, която създава своеобразно напрежение, нещо аналогично на електрическото поле, образуващо се между двата магнитни полюса. На всеки етап единият център се опитва да покори другия, но фактически той се стреми и към самоунищожение: наличието на противостояща културна традиция е формиращ момент в самоопределението на Петербург (и петербургската култура); той не би съществувал или би бил съвсем различен, ако не противостоеше на Москва, ако не беше негативно ориентиран спрямо нея. Същото, общо взето, може да се каже и за Москва. Стремежът към унифициране на културата и потискане на чуждата културна традиция е стремеж към самоунищожение. Наличието на два културни центъра и на две взаимно обогатяващи се културни традиции е формиращ елемент в културната еволюция.

Този историко-културен екскурс има пряко отношение към нашата тема, понеже в дейността на тартуско-московската семиотична школа намира отражение именно съсъществуването на две културни традиции. В нея, повтарям, се сливат в единна сплав московската лингвистична и ленинградската литературоведска мисъл.

Как именно възниква тартуско-московската семиотична школа?

За основен жалон трябва да се смята симпозиумът по структурно изучаване на знаковите системи (1962 г.). Този симпозиум беше организиран съвместно от Института по славянознание, в който малко преди това - през 1961 г. - беше създаден сектор по структурна типология (тогава той се ръководеше от В. Н. Топоров, който по-късно се оттегли от организационна работа) и от съвета по кибернетика. Първото заседание откри покойният вече академик и адмирал А. И. Берг. Трябва да се има предвид, че почти до този момент и структурната лингвистика, и кибернетиката бяха смятани за съмнителни научни дисциплини: в енциклопедичните речници от началото на 50-те години кибернетиката беше определяна като лъженаука, същото се казваше и за структурната лингвистика. И така, симпозиумът беше абсолютно ново явление в нашата наука и това предизвикваше интерес към него. На този симпозиум бяха прочетени доклади по семиотика на езика, по логическа семиотика, машинен превод, семиотика на изкуството, митология, описание езика на невербалните системи за комуникация (и по-точно такива системи като пътните знаци, езика на гадаенето на карти и т.н.), семиотика на общуването със сляпо-глухонеми, семиотика на ритуала. В симпозиума взеха участие П. Г. Богатирьов, В. Вс. Иванов, В. Н. Топоров, Л. Ф. Жьогин, А. А. Зализняк и някои други. Във връзка със симпозиума беше издаден сборник с тезиси в неголям тираж, в който беше изложена нашата програма и се формулираха основните положения на всеки един доклад. На тези тезиси беше съдено да изиграят важна роля за разпространяването на нашите идеи. Именно благодарение на тази малка книжка за нас научиха както нашите опоненти, така и нашите бъдещи привърженици и колеги.

Незабавно след излизането на тезисите се появи критика по наш адрес. При това, докато тезисите излязоха в 1000 екземпляра (фактически беше разпространена само половината от тиража, останалата половина беше спряна от разпространение от дирекцията на Института за славянознание), критиката се появи в списания с голям тираж и с твърде широко разпространение като например “Вопросы литературы” и други. В критични статии подробно се преразказваха основните положения в нашите доклади, привеждаха се обширни цитати от тях; тези списания неочаквано ни направиха реклама, разпространявайки нашата програма и идеите ни. От тях именно нашата бъдеща аудитория научи за дейността ни, което я накара да се насочи към първоизточника.

По това време в Тартуския университет, в катедрата по руска литература беше създаден активен научен колектив (негов фактически създател беше Б. Ф. Егоров, участници бяха Ю. М. Лотман, З. Г. Минц, И. А. Чернов и група студенти), който се интересуваше от методите за анализ на поетическия език, а също и от изследването на идеологическите модели на културата. През учебната 1960/1961 г. Ю. М. Лотман започна да чете курс лекции по структурна поетика. Този курс продължи и през следващите години и през 1962 г. беше дадена за печат книгата “Лекции по структурална поетика”, която излезе през 1964 г. и стана първи свитък на “Трудове по знакови системи”.

Скоро след московския симпозиум през 1962 г. в Москва пристига И. Чернов и след срещата си с участниците в него, занесе в Тарту тезисите от този симпозиум. Именно тази книжка с тезиси попада в ръцете на Ю. М. Лотман (който не взе участие в симпозиума, но самостоятелно стигна до същите проблеми). Това предизвикало неговия интерес и пристигайки в Москва, той направи предложение за сътрудничество на базата на Тартуския университет. Оттогава (1964 г.) започна издаването на “Трудове по знакови системи” (вече са издадени 14 свитъка, под печат е 15-ият)** и провеждането на конференции. Конференциите през 1964, 1966, 1968 г. бяха проведени в Кяерику, а през 1970 и 1974 г. - в Тарту. Атмосферата на конференциите беше изключително непринудена. Тези конференции изиграха огромна роля за изработването на единни възгледи, единна платформа и за сплотяването на разнородни идеи в единно направление. Докладите естествено преминаваха в дискусии и основна роля играеха не монологичните, а именно диалогичните форми. Онова, което отличаваше тези сбирки, беше пълната липса на каквато и да била организация. Показателен е следният епизод. На втората лятна школа присъстваше Р. О. Якобсон, който взе най-активно участие в нашите занимания. По-късно се случи така, че прекарах доста дълго време с Роман Осипович в Москва и Грузия. Веднъж присъствах на един негов разговор с представители на академичната общественост, които го попитаха между другото за впечатленията му от лятната тартуска школа. Роман Осипович даде твърде висока оценка за нея, като каза, че голямо впечатление са му направили не само идеите, прозвучали на симпозиума, но и неговата организация. “Знаете ли - каза той, - през целия си живот съм участвал в твърде много и най-различни по тематика конгреси, конференции и симпозиуми, но никога не съм виждал подобно нещо. Никога не ми се е случвало да видя подобна организация. На онези, които присъстваха на конференцията можеше да им се стори, че изобщо няма никаква организация - докладите и изказванията следват сякаш от само себе си, дискусиите възникват спонтанно. Но зад всичко това - завърши Роман Осипович - стои желязната ръка на Ю. М. Лотман, който направляваше хода на конференцията - забележителен, несравним организатор!” Слушах това изказване с особено удоволствие, защото със сигурност знаех, че изобщо нямаше никаква организация - всичко вървеше от само себе си. По-скоро организиращият момент беше самата личност на Ю. М. Лотман, а не желязната му ръка.

И така, всичко започна от симпозиума през 1962 г. Разбира се, имаше някои неща, които предшестваха и този симпозиум. Особено значение имаше например семинарът по структурна лингвистика, воден от проф. П. С. Кузнецов, В. В. Иванов и В. А. Успенски - по специалност математик. Този семинар - отначало в Московския университет, а по-късно (след като В. В. Иванов напусна университета) в Института за чужди езици - имаше голямо значение за развитието на структурната лингвистика. Но участниците в семинара се интересуваха и от по-широки въпроси. Именно на тази база беше организиран симпозиумът през 1962 г.

Важно значение имаше също и семинарът на проф. И. А. Соколянски по работа със сляпо-глухонеми (самият проблем представлява извънредно голям практически и теоретически интерес) и кетската експедиция (помня, че на път за Сибир дописвах тезисите за симпозиума през 1962 г. и на междинните гари ги изпращах в Москва). Експедицията си беше поставила преди всичко лингвистични задачи - да опише този неизвестен език, който не се родее с нито един език по земното кълбо, но също така и по-широки, семиотични задачи. Именно тук се прояви онзи интерес към фолклора и митологията, характерен за всички наши студии.

И така, Тартуско-Московската школа започна с дейността на московската група и това определи първоначалната й насоченост. Както вече стана дума, московските представители са професионални лингвисти, всеки със своя специалност (Иванов е хетолог, Топоров е балтист и индолог, Ревзин е германист, Лекомцев е специалист по виетнамски език, Зализняк и аз сме слависти, макар че Зализняк в еднаква степен може да се смята също и за индолог, семитолог).

Всички нас обаче ни свързва интересът към структурната лингвистика, всеки от нас има трудове в тази област и нашите занимания със семиотика пряко възхождат към заниманията ни със структурна лингвистика, представлявайки тяхно естествено логично продължение. Този факт от самото начало определи подхода ни и, бих казал, спецификата на нашето направление - нещо, което бих предложил да наречем лингвистически подход към семиотиката.

Целесъобразно е да се прави разлика между семиотика на знака и семиотика на езика като знакова система. Първата възхожда към Пирс и Морис, втората - към Сосюр. Съответно могат да се разграничат две тенденции в семиотиката, които могат да бъдат определени като логическа и лингвистическа. В първия случай вниманието на изследователя се съсредоточава върху изолирания знак, т.е. върху отношението на знака към значението, към адресата и т.н. В този смисъл можем да говорим за семантика, синтактика и прагматика на знака, за структура на знака; можем да различаваме иконически и символически знаци и да изследваме процеса на семиозиса, т.е. превръщането на не-знака в знак. А във втория случай изследователят съсредоточава вниманието си не върху отделен знак, а върху езика като механизъм за предаване на съдържание, използващ определен набор от елементарни знаци. Езикът след Сосюр се разбира като генератор на текста, но в тази връзка е уместно да отбележим, че самото понятие текст по принцип може да се разбира както в първия, така и във втория смисъл: текстът може да се разглежда като знак със самостоятелно, независимо съдържание; и заедно с това, текстът може да се разглежда като последователност от елементарни знаци в случай че съдържанието (значението) на текста се определя от значението на съставящите го знаци и от правилата на езика. Именно този комплекс от идеи, струва ми се, определи насоката на семиотичната мисъл в нашата страна. Тъй като интерес за нас представляваше преди всичко системата от знаци, структурните взаимоотношения между тях, а не знакът сам по себе си, привличаше ни по-скоро изследването на формата, а не на съдържанието. Съдържанието на знака се свеждаше общо взето до структурната му значимост (valeur value), определяно от мястото му в системата, т.е. от неговата функционална натовареност. Другото съдържание - извънезиковото (content) не ни интересуваше. Затова самостоятелните проблеми на семантиката по принцип не са ни занимавали. Съдържанието, тъй като то не е облечено във форма, не е предмет на семиотичното изследване и освен това формата е в много по-голяма степен достъпна за семиотичен анализ: формата ни е дадена непосредствено, а съдържанието - посредством формата.

В началото тази връзка със структурната лингвистика, т.е. лингвистичната платформа на нашите студии се усещаше съвсем ясно (имам предвид 60-те години). 60-те години са период на търсене, преди всичко на разширяване обекта на изследване, екстраполация на лингвистичните методи върху все нови и нови обекти. От своя страна, привличането на нов материал неизбежно оказваше влияние върху нашите методи, стимулирайки в крайна сметка откъсването от чисто лингвистичната методология. Вече споменах, че съществуват два начина за разглеждане на текста: разглеждане на текста като знак или като определена организация от знаци. Така привличането на нов материал именно подсказа възможността за двояка връзка между текста и знака: от една страна, текстът може да се разбира като вторично понятие, като производно от понятието знак; от друга страна, възможна е ситуация, при която текстът се проявява като първично понятие по отношение на знака - така е например при недискретните текстове (езика на киното). Това е само един пример, при който насочването към нов материал ни принуждаваше да се откажем от чисто лингвистичната методика.

Първоначалната ни задача беше да видим света през погледа на лингвиста - да открием и опишем езика навсякъде, където беше възможно. Така например, Зализняк описа езика на пътните знаци, неговата граматика (понеже речникът в случая беше изначално зададен). Ние (с М. И. Лекомцева) описахме езика на гадаенето на карти2: в случая спецификата е малко по-различна, тъй като речникът на този език не е зададен пряко, но могат да бъдат изтъкнати елементарни семантични множители (семантични диференциални признаци), които се актуализират взависимост от контекста: една и съща карта в различен контекст (в различните синтагматични редове) получава различен смисъл, и механизмът на това вариране е твърде любопитен.

И накрая, ние се заехме с изследване езика на изкуството и тук веднага се разкри собствена специфика3. Предполагаше се, че така както е невъзможно да се разбере дадена книга, без да се разбира езика, на който тя е написана, така също е невъзможно да се разбере дадено произведение на живописта, киното, театъра, литературата, ако човек не владее специфичните езици на тези изкуства. Предполагаше се освен това, че така както граматиката е необходимо условие за разбиране смисъла на текста, така и структурата на художественото произведение ни разкрива пътя към овладяването на същинската художествена информация. Без ни най-малко да се отказваме от изучаването на съдържанието, ние се стремяхме да изучим онези смислови връзки, които се определят от езика на изкуството и от конкретната структура на даденото произведение.

И така, първият период (60-те години) - е търсене на пътища: този период се характеризира с ясно осъзнаваната връзка с лингвистиката. Тази връзка се отрази и върху терминологията. Тартуските летни школи се наричаха школи за изследване на вторични моделиращи системи. “Вторични моделиращи системи” е термин, който В. А. Успенски предложи донякъде поради това, че терминът “семиотика” можеше да предизвика ненужни асоциации. Езикът се разбираше като първична моделираща система - езикът моделира действителността. И така, знаковите системи се разбираха като вторични, надстроени върху езика.

Тези търсения на нови и разнообразни обекти за семиотично изследване изиграха важна роля в разработването на нови семиотични методи. Привличайки нови обекти за изследване, ние се сблъсквахме със специфични семиотични проблеми. В резултат на тези търсения се появи постоянният интерес към сродни области на науката (граничещи с филологията), не само към изкуствознанието, но и към етнографията, историята, митологията. Така семиотиката се оказа, тъй да се каже, възлова наука, свързваща различните области на хуманитарното познание.

Същевременно в процеса на подобни търсения постепенно се определи и стабилизира кръгът от проблеми, който концентрираше нашите интереси. Тази обща тема, обединяваща заниманията ни, бих казал дори обединяваща ни като направление и отличаваща тартуско-московската семиотична школа от другите семиотични школи (полската, френската, американската и т.н.), тази обща тема може да бъде определена като семиотика на културата.

От гледна точка на организацията си културата се оказва съвкупност от разнообразни, относително по-частни езици. В този смисъл културата включва в себе си езика на изкуството (езика на литературата, живописта, киното), езика, митологията и др. Функционирането на тези езици се намира в сложна взаимовръзка, чийто характер е, най-общо казано, културно обусловен, т.е. той се оказва различен в различните конкретно-исторически условия. Някои от нас посветиха специални изследвания на тези частни езици. Така например В. В. Иванов и В. Н. Топоров се занимаваха със славянска, балтийска и хетска митология, В. В. Иванов и Ю. М. Лотман - с езика на киното, Ю. М. Лотман и аз - с езика на литературата; аз се занимавах освен това и с езика на живописта. Твърде важен за характеристиката на това направление на мисълта е фактът, че подобни изследвания всеки път се вписват във все по-широк кръг от проблеми, т.е. изследването и описанието на съответните езици представлява за нас интерес не само и не толкова само по себе си, а именно като реализация на по-общ културен механизъм.

При това културата се разбира като някаква система, намираща се между човека (като социална единица) и заобикалящата го действителност, т.е. като механизъм за преработка и организация на постъпващата информация от външния свят. Освен това дадена информация се оказва твърде значима, а друга се игнорира в рамките на дадена култура. Обратно, на езика на друга култура тази нерелевантна за дадената култура информация може да бъде твърде важна. Следователно едни и същи текстове могат да бъдат по различен начин прочетени на езиците на различните култури.

И в този случай отново е правомерна аналогията с естествените езици, където дадена информация се оказва изключително релевантна за едни езици и абсолютно нерелевантна за други. Например, когато говорим на някакъв индоевропейски език, назовавайки някакъв обект, задължително трябва да посочим дали става дума за един или за няколко обекта (а в някои езици дори и по-конкретно: за един, два или за повече обекти). В същото време за китайския, виетнамския или за индонезийските езици тази информация не е задължителна (макар че при желание може да бъде изразена). Когато назоваваме действие на някакъв индоевропейски език, смятаме за нужно да посочим в какво отношение се намира то към момента на говорене - дали съвпада с него, извършено е преди него или ще се извърши след него. И тази информация отново може да бъде нерелевантна за други езици. И обратно - друга информация, релевантна за тези езици, може да бъде нерелевантна за нашия език.

И така, културата в широкия семиотичен смисъл се разбира като система от отношения, установявани между човека и света. Тази система, от една страна, регламентира поведението на човека, а от друга - определя това как той моделира света. Частен случай на отношенията между човека и света е системата от отношения между човека и колектива. В този смисъл отношенията между човека и колектива се оказват комуникативен диалог: социумът реагира на поведението на човека, регламентира го по определен начин; човекът реагира на социума (и изобщо на заобикалящата го действителност). Между другото, това позволява да се погледне на историята в семиотична перспектива: под определен зрителен ъгъл историческият процес се оказва система от комуникации между социума и заобикалящата го действителност, включително и между различните социуми, и същевременно диалог между историческата личност и социума. В тази връзка особено интересни са конфликтните ситуации, когато участниците в комуникативния процес говорят на различни (културни) езици, т.е., когато едни и същи текстове се четат по различен начин. Така стоят нещата през епохата на Петровите преобразования. Петър І и неговите привърженици говорят на друг език (това дори не е метафора), различен от езика на тяхната аудитория, което обуславя дълбокия културен конфликт, чиито последици се усещат и много по-късно.

Завършвайки този твърде общ обзор на дейността на тартуско-московската семиотична школа, бих искал да подчертая, че времето за окончателна равносметка още не е настъпило: ние продължаваме по-нататък, нашите научни интереси динамично се развиват, точката още не е поставена. Същевременно тази школа съществува вече почти 20 години (ако смятаме за нейно начало симпозиумът през 1962 г.) и това ни дава право да погледнем назад и да дадем оценка на изминатия път. Сумирайки казаното, ще посочим, че през това време се извършваше преходът от екстраполацията на лингвистичните методи върху нелингвистични обекти към семиотиката на културата като някаква иманентна област за изследване. С други думи, през това време изкристализира самият обект на нашите изследвания. Съответно, докато в началото интересите ни бяха насочени преди всичко към проблемите на езика за описание (метаезика) - как да се описва един или друг обект - днес интерес за нас представлява самият обект на семиотичното изследване, т.е. културата в едни или други нейни проявления - не как може да се описва, а какво да се описва. Този факт в една или друга степен обяснява конкретния характер на нашите семиотични студии, които така или иначе са свързани с анализи на конкретни текстове на културата, т.е. винаги имат в крайна сметка характер на интерпретация. С абстрактна методология на семиотичния анализ ние всъщност не се занимаваме, и това, струва ми се, е още една специфична черта на нашите семиотични изследвания.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В работата на школата вземат, разбира се, участие и учени от други градове - например проф. Б. Ф. Егоров от Ленинград. [обратно]

2. В същото време с описание езика на гадаенето на карти в Ленинград се заеха Б. Ф. Егоров и С. А. Николаева. [обратно]

3. Пътят на тартуските изследователи беше малко по-различен: тъй като не бяха професионални лингвисти, те тръгнаха от изучаването на художествения текст и художествените езици. Дори когато изследователите от московската група се насочиха към аналогична проблематика, известно време се наблюдаваше разлика: московчани се интересуваха преди всичко от такива жанрове като детектива, даващи стабилни кодове, докато представителите на тартуската група от самото начало се интересуваха от езици, създавани ad hoc. Помня добре дискусията на Първата лятна школа с И. И. Ревзин, който се съмняваше, че уникалният художествен текст може изобщо да бъде обект на структурно-семиотично описание. [обратно]

* Доклад, прочетен през 1981 г. на заседание на Института за език и литература при АН на ГДР в Берлин (б.а.). [обратно]

** До този момент са излезли 25 свитъка (б.пр., Е.Т.). [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Белый 1931: Белый, А. На рубеже двух столетий. 2-е изд. Москва-Ленинград, 1931.

 

 

© Борис Успенски
© Евгения Трендафилова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Борис Успенски. Семиотика на културата. Т. 2. София, 2000.