ИЗ “ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА СЯНКАТА”

(2)

Яна Букова

web

Глава 8:

УТИС
или
Изкуството на превода

Първоначално му зададе няколко опипващи почвата въпроса: Виждал ли е градове с формата на пума? Срещал ли е при своите пътувания жени, чиито езици са грапави като на котките? А жени, чиито зърна са толкова твърди, че пробиват плата на дрехите?

Утис плюнчеше обилно огромната конусовидна цигара, която свиваше, и бавеше отговора си. После запали и започна изкусно да пуска кръгчета. Приличаха на безполезни нули след несъществуваща единица и Ян ван Атен го очакваше да направи едно по-малко кръгче и да го прекара демонстративно през някое по-голямо, за да му обърне гръб и да си замине, убеден, че човекът е пълен мошеник. Утис обаче все пак отговори, че не се е случвало да види всички тези неща. Но за сметка на това в Тихия океан има група острови - наричат ги Ниските острови, защото се издигат само на педя над морското равнище, наводняват се при всеки прилив и няма на тях нищо - къща, мебел, дори оброчище, което да не е с формата на сал. Както и да е, на тези острови жените са с тъмна кожа, а бенките им са светли, по-точно са бледо розови. И така телата им изглеждат покрити със съзвездия.

Това се оказа напълно достатъчно Ян ван Атен да покани непознатия на вечеря. Утис очевидно беше много гладен, но ядеше, без да бърза, с делови, отмерени движения и храненето изобщо не му пречеше да приказва. Говореше езика със силен акцент, но свободно и винаги намираше думите, които му трябваха. Ян ван Атен имаше усещането, че именно това търсене определя до голяма степен посоката на разказите му. За времето, докато да изпият четирите литра бира, които ги сприятелиха, Утис успя да разкаже няколко момента от богатата си и противоречива биография и между тях и странната процедура с играта на карти на остров Борнео. Впоследствие Ван Атен щеше да разбере, че немалка част от историите на водача му имат за център този магически остров.

На остров Борнео, разказваше Утис, почитат случая като единствена първопричина на всяко съществувание и несъществувание, на всичко извършено или осуетено, на всичко започнато или спряло. Почитат го под формата на безглава статуя без ръце и крака и с неизвестен пол. В по-стари и по-диви времена жителите на острова дори принасяли човешки жертви на случая, докарвайки ги до формата на статуята. Слава Богу тези времена бяха отминали, от древната вяра беше останал само навикът и заедно с него любовта към играта на карти. На Борнео съществува само един вид игра на карти, която местните с жар защитават като израз на своята идентичност и отказват да научат друга. Има доста сложни правила и се играе от четирима, всеки за себе си, без партньор. Борнейците я научават още от деца, играят я постоянно (откровено казано на острова никой няма особено много работа поради мекия климат, рибите, засядащи в плитчините и обилния плод по дърветата) и с времето стават изключителни майстори. Но именно изобилието от време постепенно се превръща в сериозен проблем. Независимо от теорията, която твърди, че вероятността картите в една колода да се разпределят два пъти по еднакъв начин е едно към милион, като изключим случаите на много силен късмет или на очевидната му липса, борнейците имат усещането, че играят една и съща, уморително повтаряща се и без никакви изненади игра. По същия начин, по който, независимо че вероятността събитията от един ден да се повторят в абсолютно същия порядък на следващия е още по-малка, много често не можем да се освободим от чувството, че дните ни са еднакви и нищо не се случва. Освен това поради малобройното население на острова всеки е играл многократно с всекиго и познава тактиката му - кой рискува, кой е предпазлив, кой обича да изчаква. Така играчите се оказват лишени и от изненадата в реакцията на противника. Опитвайки се да се справят с проблема, борнейците предприемат нещо, което може би единствено на този остров не е напълно лишено от смисъл - да направят случайността още по-случайна. От време на време (не много често наистина) се организира така наречената “Голяма игра”. Организира се винаги специално за един играч, понякога от общността като израз на почит към някой заслужил гражданин, понякога от самия играч, който трябва да е достатъчно заможен, за да покрие разноските й (класовото неравенство в този случай е неизбежно). Една Голяма игра трае от няколко дни до няколко седмици и освен играча в нея участват един слепец, един чужденец и една жена. Слепецът, както може да се предполага, играе на сляпо, изразявайки абсолютната случайност, чужденецът - полу на сляпо, защото не знае правилата, и жената - като жена, защото, както е известно на жителите на острова, жените мислят различно от мъжете и имат различна тактика. (Съществува и една друга, по-малобройна школа в Борнео, която на мястото на жената поставя непълнолетен младеж, базирайки се на това, че едно момче с още неоформен характер играе по-импулсивно и по-непредвидимо от един зрял човек.) Играчът - той винаги е от голяма класа - освен разпределението на картите трябва да има предвид и всички тези фактори, за да организира тактиката си. Но нищо в тази игра не е константно (освен сляпата случайност на слепеца). Чужденецът, макар и никой да не му ги обяснява, може с течение на времето да започне да отгатва правилата, жената да се окаже, че има съвсем мъжко мислене или - съответно - младежът да е много по-зрял от възрастта си. Добрият играч трябва да има предвид и тези вероятности. Разбира се, крайната победа на играча (извежда се от сумирането на точките от многобройните отделни игри) е голяма рядкост и става повод за национален празник с тридневни пиршества. Ако победител в играта излезе слепецът, благочестивите борнейци отбелязват събитието като религиозен празник с тридневни пиршества. Останалите два случая се смятат за лош знак и жителите на острова избягват да предприемат начинания до следващата Голяма игра. Утис беше прекарал няколко прекрасни месеца на Борнео първоначално в ролята на чужденеца в една игра и после, почивайки на лаврите си, защото за удивление на всички беше отгатнал много бързо правилата и дори щеше да се класира първи в крайния резултат, ако не беше безумният късмет на слепеца, който го победи в последния момент с малка разлика. Това му спечели уважението на борнейците, благоразположението на борнейките (не особено красиви, но изключително податливи на обучение, според собствените му думи), неколкомесечен престой на разноски на общината и званието “почетен кибик вдясно от играча” за следващите две Големи игри. Оттогава островът остана завинаги в сърцето му.

Ян ван Атен беше започнал да се обърква още в началото на този разказ, а когато излязоха от кръчмата, откри, че всички астрономически твърдения почиват на истината. Първо, Земята беше кръгла, което означаваше, че повърхността й образуваше един постоянен, заоблен и леко хлъзгав наклон, който трябваше да изкачва, и второ, се въртеше. Но едно е да го твърди Коперник, тропайки с крак по пода, и друго е да го изпиташ на собствен гръб. Опита се да се успокои с носталгични спомени за други, плоски земи, четвъртити или с формата на тепсия, носени бавно и без сътресения от костенурки, слонове или огромни птици, но без никакъв резултат. Беше еднопосочен процес, необратим. Както сваряването на аквариума в рибена супа, от която никога повече не е възможно да се получи отново аквариум. Няколко изчисления, един скалъпен процес, едно инатливо тропане с крак и никой никога вече нямаше да може да спре Земята. И всеки, получил чувствителността на няколко чашки в повече, беше осъден, неотменимо и научно обосновано, да понася световъртежа си. Поне до следващата сутрин. Опита се да сподели мислите си с Утис, но за своя изненада усети от устата си да излизат звуци, съвсем различни от тези, които се стремеше да произнесе. С Утис вървяха бавно и опрени един на друг, и в рицарското им единодействие, в братски споделената им съпротива срещу земното притегляне имаше нещо толкова трогателно, че в очите на Ван Атен избиха сълзи. Въпреки сълзите успя да намери къщата си, Утис легна и веднага заспа върху огромния сандък, който все още никой не беше преместил от антрето; и с последните остатъци от съзнанието си, докато търсеше опипом вратата на стаята си, Ван Атен се запита дали в това действие няма нещо символично.

Сънува огромни наводнени пространства, през които газеше до коляно, водата изтичаше бавно, малко по диагонал на картината, натам, накъдето далеч, почти на линията на хоризонта се намираше ръбът на Земята. Или по-точно, ако се взреше някой малко по-добре, щеше да види, че става дума за десния й горен ъгъл. И всичко това под едно топло небе, обсипано със ситни, бледорозови звезди.

Събуди се без главоболие и с едно необяснимо, но много приятно чувство на облекчение, което се засили, когато намери Утис в градината. Как уютно се повтарят някои неща, помисли си. Гъркът с радост бе открил буйната и ароматна растителност, беше си свил цигара, пушеше, пускаше кръгчета и плюеше срещу стената. И на Ян ван Атен не му оставаше нищо друго, освен да седне до него и да слуша истории. С единствената разлика, че този път си водеше и записки...

© Яна Букова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Яна Букова. Пътуване по посока на сянката. София: Стигмати, 2008.