ИЗ “ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА СЯНКАТА”

Яна Букова

web

Глава 6:

ЯН ВАН АТЕН
или
Изкуството на четенето

“От всички пеперуди в колекцията
най-много ценя тази, която носи
върху крилете си отпечатъци от
пръстите ми.”

Ян Ван Атен,
“Пътуване по посока на сянката” ...

Беше една просторна, светла къща, пълна с мъртви роднини. Малко неща си спомняше от детството, прекарано в нея. Пода на големия салон например, с черни и бели плочи, който го затрудняваше. Минаваше по него с хода на коня или на офицера, а понякога, когато бързаше, дори с хода на царицата. Всяко придвижване от трапезарията до зимната градина, от библиотеката до вратите на вътрешните стаи, от масата до прозореца се превръщаше в нова задача за решаване. И едва по-късно, в една от многобройните си микроскопични революции, си наложи да върви без никакви правила. Но дори и тогава с усещането, че върши нещо нередно.

Какво, освен пода? Звуците на клавесин някъде от вътрешните стаи. Неизвестно кой можеше да свири. И в зимните следобеди - светлината, навлизаща от градината, влажна и копринена, сякаш произхождаща от луната, а не от слънцето. Точната светлина, подходяща за майка му. За удължените сенки на клепките, които я състаряваха красиво, за примирения полупрофил, за безкръвните пръсти, които флегматично, но без да се отказват, бродираха бели цветя по някаква бяла материя, която шумолеше и се стелеше наоколо, и постепенно я зариваше. Подложила търпеливо бузата си на светлината, майка му понасяше съществуването си като заболяване. И беше сигурен, че беше видял как веднъж, може би случайно, иглата се заби дълбоко в пръста и не потече кръв, и бялото остана бяло.

От баща си също помнеше само една ръка, с лъжица в нея. Супата в лъжицата беше матова, кадифена, не отразяваше никакво лице. И през цялото време, докато ръката изкачваше лъжицата към незапомнената уста, повърхността й оставаше гладка, без нито едно потръпване. От което можеше да съди, че ръката принадлежеше на хладнокръвен човек, с точни и уверени движения. Портретът му висеше наред с останалите мъртъвци в салона, всеки от тях изобразен в цял ръст на някакъв тъмен фон, за който не ставаше ясно дали е нощ или дървена ламперия или морска буря. Потънали мореплаватели, капитани, обесени от разбунтували се екипажи, но и немалък брой починали безопасно в леглото си предци, всичките покрити с непробиваема почтеност и с челюсти като лешникотрошачки. Предпоследен в редицата беше баща му, умрял на сушата, но не в леглото си. Последен беше чичо му, по-малкият брат, изчезнал.

И не толкова смъртта на баща му от нож в някаква свада, колкото изчезването пораждаше неизчерпаеми въпроси. Как изчезва някой и къде отива, когато изчезне? Мъртвите отиват в земята, а изчезналите? На другия край на земята, отговори бавачката, давайки нова храна на въображението му. Възрастните отговаряха на този въпрос троснато или уклончиво и от това вадеше заключение, че става дума за нещо вълнуващо и забранено, и със сигурност неприлично. И му се искаше често да изчезне и той, поне за малко, колкото да види какво е, защото, за да бъдем откровени, изобщо не му се изчезваше за по-дълго време.

Иначе двата портрета твърде много си приличаха. Баща му беше по-висок (или картината беше в по-едър мащаб), чичо му имаше като че ли по-чуплива коса, баща му имаше мустак. И нищо не го дразнеше толкова много по време на микроскопичните му революции, колкото този мустак с отличителната му значимост. Няколко косъма върху горната устна, които могат да бъдат премахнати само с едно посещение при бръснаря. И заедно с тях всеки белег на бащинството.

Най-важните неща за себе си научи от чужди разкази. Родил се грозен, обичаше да казва старата му бавачка, скръстила ръце под престилката, не колкото другите новородени, много повече. Имал черни косъмчета по върховете на ушите и по гръбчето, и едното му око плувало като лодка, на която са отрязали въжетата. Имал огромна розова уста, от която излизал нескончаем крясък. Четиридесет дни. Едва по-късно, когато вече можеше да намери точните думи, Ян Ван Атен записа в тетрадката си, че вероятно съществуването и смъртта произхождат от един и същи източник на насилие. Затова хората крещят и пред едното, и пред другото. Четиридесет дни, продължаваше дойката, смучейки вкуса на тази история, който, ако се съди от примляскванията, беше неизменно сладък и не се губеше с времето, после нещо се случило. Не знаела какво се случило, но със сигурност се е случило нещо, защото внезапно в къщата настъпила тишина и окото му спряло пътуването си, сигурно ангел минал край него, тя поне мислела, че е ангел, и внезапно станал толкова красиво бебе - космите междувременно били опадали - толкова спокойно и лакомо, толкова сладко в белите си бродирани пелени. Но Ян Ван Атен растеше бързо в тази къща и в костната си система беше започнал да усеща здравите челюсти на предците си. Ангел, как ли пък не. Знаеше какво е било. Сделка е било. Бяха му предложили нещо и беше се съгласил. Трябва да е било нещо достатъчно хубаво, за да се съгласи. И трябваше само да дойде времето да си го вземе.

А по-нататък? Внасянето на мъртвеца в къщата, плача на жените, суматохата, траура? Трябва да е бил на шест години. Нищо не помнеше. Но бавачката беше неспособна да описва никое събитие, на което той да не е в центъра. О, бил толкова сладък и тогава, толкова добро дете, малко пълничко, но толкова мило, мълчаливо, стоял малко встрани и наблюдавал всичко, толкова сладък в белите си бродирани дрешки. И го засипваше с още куп истории за един счупен зъб, за един кошмар с огромни тюркоазени риби на дъното на морето, за тогава, когато се загубил (за малко да изчезнеш, казваше, и някакво полурадост-полуразочарование пронизваше стомаха му) на един панаир с фокусници и огнегълтачи и го намерили съвсем встрани, необръщащ никакво внимание на представлението, да се занимава до смърт с един бръмбар. До смъртта на бръмбара, поясняваше. Историите, на които сам беше герой, никога не му омръзваха, но имаха два основни недостатъка: първо, в тях не се случваше нищо ново и второ, бяха интересни само на самия него.

Историите без негово участие бяха далеч по-вълнуващи. Зад къщата се простираше обширна градина, където намираха благоприятна почва всякакви екзотични и не растения. В градината цареше творчески безпорядък: отдавна фалирали на борсата, но не по-малко красиви източни цветя, безразборно пръснати обли камъни, красиво изкривени японски дървета (или дървета, изкривили се с времето и добили японска красота), и в единия ъгъл - немалко на брой невзрачни, но силно ароматни храсти, около които кръжаха пчелите и жужаха ситно и във високите тонове, все едно се кискаха. Над целия този хаос властваше Дългият Не Джон Силвър, който сееше, каквото му попадне, нищо не кастреше и основно поливаше.

Както веднага можеше да се разбере, градинарят нито беше толкова дълъг, нито се наричаше Джон Силвър. Беше прекарал тридесет години по корабите, поне според собствените му твърдения, и за това време беше загубил едното си око, сега покрито с черна превръзка, и единия си крак, на чието място носеше дървена подпора, нещо, което придаваше на силуета му силната прилика с пергел. В замяна на тази загуба беше се сдобил с името си, съвсем случайно, както стават тези неща, и то само защото веднъж някой беше решил, че му прилича на някого. Но някои имена са прилепчиви като тропически болести. Новото име, в комбинацията с приликата, беше създало немалко неприятности на бъдещия градинар. Оказа се, че твърде много хора познават Джон Силвър и повечето от тях имат твърде агресивни намерения спрямо него. Малката разлика в ръста не правеше впечатление на никого. За да избегне повече болезнени недоразумения, се принуди да се представя с отрицанието преди името си. Но и това не винаги помагаше. С напредването на възрастта напусна корабите и с облекчение започна да се занимава с градинарство.

Когато не поливаше, пушеше лулата си и плюеше майсторски точно на височината на очите си, очертавайки постепенно една мътна ивица върху сивкавия зид на оградата. Пълнеше лулата си с ароматната трева, която береше от градината, вдишваше повече, отколкото издишваше и говореше на малкия Ян за какво ли не. Разказваше му за дървета, които израстват върху други дървета и така гората е на два или три етажа като къщите, за птици, които приличат на цветя, и за цветя, огромни като шадравани, които цъфтят веднъж на половин век и миришат на гнило месо; за градове, които имат формата на пума върху картата и покриви от злато; за жени, чиито езици са грапави като на котките и гърдите им са толкова остри и твърди, че пробиват дрехата; за племена, които заемат тайните знаци на писмеността си от формата на раните си при битка и за други, по-диви, които оплакват залеза на слънцето и покриват къщите си с костите на предците си, за да ги пазят от зли духове... Всички тези разкази изиграха решаваща роля за себепознанието на Ян Ван Атен. Беше само на десет години и с една глава по-нисък от ивицата плюнки на Не Особено Дългия Не Джон Силвър, но вече със сигурност (тук усещаше някаква връзка с бебешката си сделка) знаеше нещо за себе си - щеше да пътува. Оставаше само да научи защо и къде.

Наистина немалко дължеше на нещастния с името си градинар. Познанията си върху шаха например (които се заключаваха в това как се местят фигурите), двете магически думи “каррамба” и “йо-хо-хо”, които можеха да изразят всичко, от недоволството до абсолютната веселост и най-вече интереса си към географските карти. Големият сандък до входната врата беше пълен догоре с тях. Някои от тях бяха толкова стари, че върху тях не беше останало нищо, което да отговаря на истината. Въпреки това старите му харесваха повече. Показваха света обитаем. Дебелобузи ветрове духаха благосклонно в платната на заминаващи кораби, в някои заливи пишеше “делфини” и наистина се виждаха нарисувани делфините как се показват над водата, градовете, освен имена, имаха и къщи и замъци и от кораловите рифове стърчаха пречупени мачти, за показ и назидание на невнимателните и непознаващите географията. И беше само въпрос на мащаб под звездата, сочеща с четирите си ъгъла посоките на света, и под едно красиво изписано фамилно име да бъде изобразена и тяхната къща със силуета на майка му, затрупана от белите си бродерии и неговия собствен, малко по-навътре, как се опитва да стигне до вратата на трапезарията с хода на коня. В новите не беше останала и следа от живот, но изчистените им линии също не бяха лишени от очарование. Откри, разглеждайки ги, че на някои места реката прилича на фраза, толкова бързо изписана, че трудно се разчита. Защото, мислеше си, колкото по-бързо пише някой, колкото повече е пълна ръката му с гняв, отчаяние или болка, толкова повече написаното се доближава до правата линия, която нищо не говори. И цялата Земя беше покрита с подобни фрази като от писмо на самоубиец. Откри също, че крайбрежията бяха пълни с безразборно пръснати и почти нетълкуваеми знаци, разярени профили, пробивноразкъсни рани и най-вече пръсти, дълги и настоятелни пръсти, насочени навътре в огромния, бледозелен на картата океан. Картите естествено го отведоха до четенето. Писмата бяха под тях, на дъното на сандъка.

Писмо първо

“Ще минат много дни и ще продължаваш да обикаляш по улиците на този квартал. Тесни и криви улички, които свършват когато най-малко очакваш, понякога в почернялата желязна ограда на някой двор, понякога в трите разбити стъпала на някоя входна врата. Без никаква последователност, без нищо да подсказва посоката на свършека им, както мислите ти, които те извеждат винаги на същото място. Калта под обувките ти е гъста, всмуква безшумно стъпката и, само когато отлепяш с усилие стъпалото, за да продължиш, го отпуска с един рязък, неприличен звук, като от просташка целувка. Почти никаква светлина, освен звездите, които са особено големи, когато нощта е студена. Понякога, много рядко, една факла, закрепена на стената, която трепери и гасне, или бледата ивица под някоя врата или в процепа на някой прозорец. Пукнатините са много - в стените, в дървените врати, в капаците на прозорците, вятърът нахлува в стаите, никой не е защитен. И ти се струва, че чуваш всеки един от тези, които спят в тъмното зад тези стени, и никой от тях не подозира съществуването ти навън, на улицата. Чуваш хлопването на един прозорец, виждаш угасването на една свещ, чуваш някого да хърка с цялата сила на дробовете си, така, както другите плачат, сънливото мърморене на едно дете, страстния шепот между двама души, който би могъл да бъде семеен скандал или любовно обяснение. Чуваш някого да произнася едно женско име, дълго и красиво женско име със звуците “м”, “р” и “л” в него и се питаш дали си познавал жена, която да я наричат така. И се опитваш да си представиш дали човекът го произнася в съня си или жената е до него, дали е млада, дали е майка му, жена му, дъщеря му...

Не насън, разбира се, ще обикаляш из този квартал. Нощем ще потъваш безпомощен в мътните, топли, утробни води на съня си, без дъно, без звук, без проблясък. И ще знаеш, че това е сигурно смъртта, която не си избрал навреме. И едва когато тялото ти се окаже по-леко от тези води и отново го изхвърлят на повърхността, и отново се събудиш и признаеш, че си жив, тогава, още преди да си станал от леглото, което носи мириса ти толкова силно, колкото и собственото ти тяло, вече ще си тръгнал по същите тези улици. Още преди да си поръчал на прислугата да донесе вода, за да се измиеш, колкото се може по-студена, за да усещаш, че си жив в изненадата на всяка частица от тялото си, вече стъпките ти ще потъват в безшумната кал, която ще ги отпуска трудно, с нежелание и ръцете вече ще търсят джобовете, за да се затоплят. Постепенно ще се уморяваш, бързо ще се умориш, ще караш прислужниците да топлят водата, ще се подсмихват - остарява, а няма да имаш още нито един бял косъм зад слепоочията си.

И по-късно, в трапезарията, сред мъглата, излизаща от чашите, пред запотените прозорци, които преграждат студа, до красивата си жена, която не говори, до все повече растящия ти син, на когото не говориш, ще продължаваш да навърташ все същите улици, все същите мисли, които извеждат на същото място.

Там, където повече прилича на изоставен двор, отколкото на площад и една факла хвърля около себе си кръг светлина, постоянно менящ очертанията си. Току-що си излязъл от този кръг и си се слял с тъмнината. Но още гледаш натам, в него, и колко много искаш да си останал вътре, на моето място, с лявата ми ръка, положена под бузата, с дрехите ми, попиващи влагата на земята, с усмивката ми, откриваща зъбите, с ножа ти в центъра на червения кръг върху гърдите ми. Лежа на дъното и не потъвам повече, защото аз съм стигнал и спрях да обикалям, защото аз съм мъртъв, а ти си изгубен завинаги...”

Последното място, където трябваше да се намира един голям сандък, беше антрето. Заемаше половината пространство. Изглеждаше все едно някой беше тръгнал да го изхвърля и го беше зарязал по средата на пътя. Но прислугата не преместваше нищо без заповед от майка му, а майка му от години не даваше заповеди. И като казваме голям сандък, трябва да имаме предвид сандък, който беше дълъг достатъчно, за да се излегне в него вече поотрасналият Ян Ван Атен, и то с изпънати ръце, и толкова дълбок, че когато започна да рови из писмата по дъното му, трябваше да пази равновесие, опрян на корема си и с крака във въздуха, и с постоянния страх, че тежкият капак може да се стовари, пречупвайки гръбнака му, или (по-малко вероятно, но по-вълнуващо страховито) да се подхлъзне и да се озове целият вътре под захлупилия го капак, удряйки отчаяно с юмруци по дебелите стени сред тъмнината и спарения мирис на стара хартия.

Четенето, записа в едно свое съчинение, получило пълното одобрение на учителя му, често е опасно начинание.

Писмо второ

“Помня, когато за първи път се отдръпна встрани и ме остави да мина пред теб. Трябва да беше Коледа или някакъв друг празник, или едно завръщане на баща ни, което значи повече от Коледа. Баща ни, който беше трясък на външната врата, високи ботуши и смях на касапин, а в останалото време - един портрет от редицата в салона. Лицето му прекалено нависоко, винаги неясно поради отблясъка от прозорците върху платното, фигурата в цял ръст, изплуваща от някакъв неопределен и немалко заплашителен фон, който с видно нежелание й позволяваше да се отдели от аморфната си чернилка и изглеждаше готов да я погълне отново и при най-малкото невнимание от страна на зрителя. Едната ръка сковано опряна върху масата с разтворените карти и астролаба, широкият кръст с отпуснат колан и по-надолу същите тежки ботуши, най-вече ботушите, защото точно до тях стигаше погледа ми, и вдясно в ъгъла - единственото хрумване на посредствения художник - една маймунка. Имаше сиво личице с онова безнадеждно изражение на гладен старец, и с фините си пръстчета държеше една свита на руло карта, смачкана в средата от силата, с която я стискаше в юмрука си, но с ясно различаваща се четирилъчна звезда на посоките, само дето северът сочеше юг, защото маймунката държеше картата на обратно. Обичах това безсмислено, приятелски тъжно изображение, върху което погледът ми си отпочиваше от смазващите мащаби на портрета. Никога не се научих да гледам на баща ни от друг ъгъл, само от височината на ботушите му, нагоре към огромната надвесена фигура с неясно, губещо се някъде високо лице. Изчезна, никога не слезе до височината на маймунката, смалявайки се най-после в човешките размери на една безпомощна старост, изгуби се в цял ръст заедно с животинското си здраве и огромната обиколка на кръста си, и кораба си, и чернокожата си любовница на дъното на океана, оставяйки ми онази разкрачена, неотменима фигура на стената. Но това няма никаква връзка...

Трябва да беше празник, което означава прекъсване на равномерните ни и послушни детски дни, прекъсване на меланхоличните звуци на клавесина от вътрешните стаи и на поредното главоболие на майка ни с тишината в къщата и спуснатите завеси, означава чужди стъпки в антрето и внасяне на загадъчни пакети, суетене на прислугата и нови, непознати мириси от кухнята и онзи безкраен, непоносим един час преди вечерята, в който бавачката ни изми старателно и ни облече в еднаквите ни кукленски костюмчета, в еднаквите ни ризки с жабо и плю върху косите ни, за да ги приглади, и ни хвана за ръка - теб от дясната си страна, мен от лявата, и ни поведе към трапезарията. Вървеше толкова бавно, че ми се струваше, че стъпва на място, че се отдалечаваме дори, изтръгнах се от ръката й и ти веднага след мен (никога не би ме оставил сам в едно прегрешение), стигнах пръв, ключалката беше огромна за окото ми, повдигнах се на пръсти и всичко видях, така, както се е запазило в спомена ми, всичко в пълни подробности само за един миг през огромната ключалка - блясъка в косите на жените и в украшенията върху шиите им, в чисто белите зъби на господата и във вилиците в ръцете им, и в останалите прибори върху масата, в свещниците, в кристалните чаши, една нестихваща, неуморима поредица от гонещи се, настигащи се и взривяващи се отблясъци, и не само това - яркочервените и жълти, и оранжеви непознати плодове в голямата фруктиера, желетата, които концентрираха светлината като някакви огромни, ядивни скъпоценни камъни, шоколадовия замък с вафлени бойници и бадемени керемиди върху покрива, ръцете ми дърпаха с цялата ми сила тежката дръжка, но вратата не помръдваше, ти вече беше до мен, двете години разлика си казваха думата, винаги щяха да си казват думата, натисна дръжката и вратата се отвори в един процеп, през който видях отново същото, беше истина, и тогава ти отстъпи встрани и ме остави да мина пред теб.

Цялото ми детство мина една глава по-ниско от твоето, пълно с преотстъпени играчки, с винаги по-голямото парче от разделения сладкиш, с неизменно спечелени игри, тази твоя изтощителна обич, методична, смазваща, пред която Агата щеше да избухне в единствения, който си позволи и никога повече повторен плач, чиито хлипове изглеждаха все едно не излизат от нея, а идват някъде отвън и затъкват гърлото й, толкова сух, толкова лишен от чувства, че приличаше на кикот, аз знам това, но за това ще говорим по-късно. Тази садистична изобретателност на прекомерната ти любов, защото не мисли, че не разбирах всичко, и после, в училище, когато юмрукът ти толкова лесно се стоварваше върху всеки, позволил си да изрече нещо насмешливо или обидно за мен, не мисли, че не виждах защо се появяват мастилените петна в тетрадката ти, защо забравяш някой урок (ти, който не забравяш нищо), защо изоставаш в някое състезание, толкова много усилия, за да не изглеждаш съвършен до мен, толкова старание при всяко мое прегрешение да извършиш нещо още по-голямо, засенчващо го, така че ти да си в крайна сметка причината, не аз за новото главоболие на майка ни или да позволиш на баща ни (в редките случаи, когато беше вкъщи) самодоволството да те накаже и после да ти прости.

И на кораба, бяхме пораснали вече, ти зад кормилото, в онази разкрачена моряшка поза, която знаеше, без да те е учил никой (никога не сме си приличали, приликата е плод на въображението на милозливи роднини и посредствени художници), вятърът издуваше разкопчаната ти риза, залезът подхождаше на фигурата ти, и аз с непоносимата си морска болест, която дори тук, в пристанището, където ни доведе баща ни да ни покаже бъдещото ни притежание, отгатваше и най-слабото люлеене и му отговаряше с все по-силни пристъпи на гадене, с побелялото ми лице и гузния поглед, защото единственото, което исках, беше да се махна колкото се може по-бързо оттук. С някакво необяснимо удоволствие слязох в трюма, където задухът усилваше гаденето, не толкова от желанието да се скрия, колкото от инатливия порив да доведа до край това унижение, и тогава я видях, най-красивата жена, която съм виждал в живота си, и беше черна, черна като нощ. Мина покрай мен в тясното коридорче, държеше свещ в ръката си и в очите й, напълно черни, все едно бяха целите зеници, имаше две тънки, заплашителни пламъчета от свещта. Светлината се отразяваше в матовите й бузи, в хлъзгавите й устни, в ситните капчици пот върху челото й. Беше облечена не по-различно от останалите жени, само дето всичко - от шапката до последната панделка на пищната рокля - бяха от яркочервена коприна. Изглеждаше направена от черен метал, гладка и нажежена, и си помислих (сигурно много след това), че може би точно така да биха изглеждали онези огромни понятия от женски род, с които жонглираме, без да им придаваме никаква тежест - Смъртта, Съдбата, ако бяха от плът и кръв. Мина покрай мен, без да ме поглежда, оставяйки след себе си само един горещ полъх, никакъв мирис и, едва когато стигна завоя на коридора, извърна глава към мен и повдигна горната си устна, и до ден-днешен не мога да разбера усмихна ли ми се тя тогава или се озъби.

Когато излязох отново на палубата, ръцете ти още държаха кормилото край доволната, толкова рядка касапска усмивка на баща ни, светлината едва се беше променила, само един тон по-близо до черното, направих няколко несръчни крачки, спазмите в стомаха ми все по-малко напомняха гадене и все повече възела на страха и какво направи ти тогава, докато усмивката на баща ни се стесняваше до пълно изчезване - отдръпна се назад и ми отстъпи мястото си.”

Писмата покриваха цялото дъно на сандъка и образуваха слой, в който Ян Ван Атен можеше да потопи ръката си до лакътя. Бяха написани всички с ъгловатия капитански почерк на баща му и бяха адресирани до майка му. Повечето представляваха различни по големина и качество листове и листчета хартия, но имаше и изключително странни образци: една нефритена плочка, върху която буквите бяха издълбани, парче мека, добре обработена кожа, къс червена кора от някакво южно дърво и немалко на брой парчета плат, всяко от които вероятно имаше своята история, защото в едно от тях разпозна бяла, окървавена в ъгълчето мъжка риза, а в друго избеляло от слънцето, някога синьо знаме. Независимо от разнообразните си форми, писмата имаха толкова еднакво съдържание, че Ян Ван Атен, който ги вадеше на цели шепи от дълбокия сандък и, седнал на земята, ги разглеждаше едно по едно, постоянно имаше усещането, че препрочита нещо, което току-що е прочел. Най-често бяха двустишия, първото съдържащо някакъв топоним, с който второто - с неизменно любовно съдържание - се римуваше несръчно. Като:

Или:

Не след дълго Ван Атен започна да избира най-екзотичните (поне по отношение на материала), но и това бързо му омръзна. Щеше да се откаже от повече четене, когато в единия ъгъл откри четири съвсем различни писма. Бяха привързани с бяла панделка с бродирани бели цветя и неотваряни. Почеркът му беше непознат, подателят не се посочваше никъде. Бяха всичките адресирани до баща му и първото беше пристигнало в деня след неговата смърт. Останалите - през ден от тази дата.

Писмо трето

“Сънувах някой, който имаше две усти на мястото на очите си. И двете се усмихваха.”

Ако Ян Ван Атен имаше възможността да сподели с някого яростта, която го обзе след прочитането на третото писмо, щеше да открие, че не е единственият читател, изпаднал в бяс, натъквайки се на някакъв поетичен похват там, където е очаквал развитието на историята. За съжаление обаче водеше твърде затворен живот (нещо, което не беше забелязал) и частните учители, които посещаваха къщата, до един изглеждаха като хора, които никога не биха си губили времето с четене, така че нямаше към кого да се обърне. Третото писмо не само го ядоса много, но за малко и да провали всичките му опити да изгради у себе си силен характер.

Работата е там, че навършил вече четиринадесет години и заобиколен от толкова мъжествени физиономии върху стените, Ян Ван Атен беше решил да калява волята си. Засега това се изразяваше в ставане един час преди необходимото, миене с ледена вода, отказ от ядене на сладкиши и още някои подробности, за които няма нужда да се споменава. Неотворените писма му предлагаха ново и далеч по-вълнуващо изпитание. Първото от тях беше драматично, обещаващо, водеше цяла история след себе си. И тъкмо, задъхан от нетърпение, посягаше да отвори второто, когато взе решение (наблюдавайки гордо себе си да взима решение) да изчака още два дни, преди да го прочете, да отваря писмата през ден, както са били изпратени. Изминаха два дни, в които се чувстваше като някой, който има дупка в зъба си или камъче в обувката - езикът несъзнателно не спира да опипва дупката, мисълта постоянно се връща към камъчето. Бяха дни с прекалено много часове и безпрецедентно изобилие на минути, но задоволството от удържаната победа беше толкова голямо, че си позволи да изяде един сладкиш.

Второто писмо, въпреки несръчния си психологизъм, посочваше ясно участниците в действието и така намери с какво да запълни следващите два дни. Изчезналият му чичо наистина беше прав за посредствеността на художника (семейство Ван Атен поколения наред беше поръчвало портретите си в едно и също ателие, където занаятът се предаваше от баща на син, но талантът, уви, намаляваше все повече с всеки нов наследник) - двата портрета си приличаха най-вече поради еднаквостта на позата и сковаността на изражението. Колкото до портрета на дядо му, там с изненада откри някои разлики между описанието му и действителността. Фигурата наистина беше масивна и някак заплашителна, с огромен корем и квадратно, доволно лице, но маймунката в долния ъгъл нямаше нищо общо с описаното. Първо, не държеше карта (картата, наистина обърната, се намираше в месестия юмрук на дядо му), а една червена топка, чиято кръглост художникът немалко си беше играл да подчертае, изобразявайки отгоре й умаленото отражение на някакъв далечен, невидим за зрителя прозорец, и второ, върху личицето й нямаше и следа от беззъбата усмивка на гладен старец, а по-скоро имаше вглъбеното изражение на акащо дете. Странно, мислеше си Ян Ван Атен, колко различно може да описва някой нещо, което си мисли, че знае в пълни подробности.

Третото писмо го подразни толкова много с липсата на каквато и да било информация за развитието на историята, че за малко да прекъсне целия му режим на самовъзпитание. В отчаяния си опит да запълни времето, написа във вид на съчинение размишленията си върху старите карти (макар че зададената тема беше “Търговската лоялност в “Одисея” на Омир”). Получи похвала за въображението си и няколко строги забележки за стила си, като учителят му препоръча да избягва думи от вида на “нетълкуваем” и “пробивноразкъсен”.

Слава Богу съществуваха и други неща, които да привличат вниманието му. На тази възраст някои части от тялото му бяха започнали да се автономизират по особено твърд и безпрекословен начин. Нещо, което впоследствие би описал така: “На тази възраст човек не сънува собствените си сънища, а сънищата на някой, който ще бъде след години. Затова се буди виновен и задъхан, несвикнал с тежестта на бъдещото си тяло...” Дотогава обаче се справяше с положението както можеше. И така, по гръб в леглото, загледан в тавана и с една неясна двукълба мисъл в главата си, се отдаде на следобедната си мастурбация. Без да свършва обаче. Както казахме, беше твърдо решен да калява волята си.

Писмо четвърто

“Агата. Нека поговорим за Агата. Третата точка в един триъгълник, на чието място би могло да се намира всичко - един баща, един кораб или едно расово пони, да кажем, или един добре изработен нож за пури. За мен Агата беше напълно заменяема. За теб - не.

Красотата на някои жени успява да се запази във времето, трае в продължение на години. При други се изчерпва с онази евтина метафора за пъпката и розата, разцъфва и изчезва за един сезон. Агата беше красива един-единствен миг, върху стълбите на църквата, една сутрин, заобиколена от приятелките си. Едно щастливо пресичане, едно случайно съвпадение на движение и светлина, което открои лицето й сред останалите. Имаше цвят в косите си от сутрешното слънце и една омекотяваща като крем полусянка върху клепачите и в ъгълчетата на устните, изглеждаше топла, току-що събудена, уязвима под погледите ни, с нещо изненадано в изражението си като някой, който търси с крак следващото стъпало при слизането и не го намира и за един кратък миг има чувството, че никога няма да го намери, че стъпало няма и ще продължи да пропада до безкрайност, но и нещо внезапно смело, сякаш любопитство към собственото си падане, към собствения си шемет. И ти беше там. Неизвестно какво видя. Каквото и да беше, щеше занапред да го полагаш като маска върху лицето й. Не това е важно. Бяхме един до друг. И погледите ни се срещнаха в Агата.

Бяхме вече равни на ръст. Бях изучил оръжията си. Преимуществото на слабия са познанията му върху слабостта. Безпогрешното разпознаване на онова единствено и различно за всеки най-уязвимо място - жените го оставят открито и при най-малкото влюбване, съвсем естествено и без никакъв свян, Агата не представляваше изключение - точното прицелване, точния миг, когато да отпуснеш тетивата, онази подбрана дума, движение, ситуация, която да пречупи стрелата, за да остане в раната и раната да не зарасне никога. Едно проникване, което не свършва. В сравнение с което така нареченото обладаване изглежда плитко и твърде мимолетно, един чисто механичен спазъм. Оплождането на трагедията е само за големите любовници. (И какво упражнение по стил е да разказваш живота си.)

Казах, Агата не представляваше изключение. За съжаление представляваше потвърждение на едно все по-уморително правило. Живееше в очакване на чудото. И няма нищо по-лесно от това да създаваш чудеса там, където някой ги очаква (това го знаят всички, от пророка до шарлатанина). Както при повечето жени от вида й, чудото за Агата беше скроено по нейна мярка, дребнаво и предварително наизустено като стихотворение. Състоеше се от погледи, проникващи в душата, рози, които почерняват, галени неволно, но публично от топли и страсти пръсти, мъжествено сподавени въздишки, фрази за смъртта и любовта, толкова красиви, че дори биха могли да означават и нещо (впрочем забелязал съм, че жените, както и кучетата, се вълнуват повече от тембъра на гласа, отколкото от изречените думи), подаряване на птици с пречупено крило, символичен подарък, изискващ грижи, поемащ върху себе си пристъпите на нежност и запълващ времето, подаряване на скъпи предмети от детството, един еднокрак оловен войник, да кажем (имам около петнайсет такива), препускане с развети коси, разходки с лодка на лунна светлина и всякакви подобни. Беше един танц, чиито стъпки познавах до отегчение, следвах ги една по една под приспивната музика, не пропуснах никоя (като изключим препускането с развети коси и разходката с лодка, които, освен че бяха уморителни, бяха и невъзможни, поради това, че никога не се случи да остана насаме с Агата). Алгоритъмът на очакваното чудо е строг, горко на този, който невнимателно избърза или пропусне нещо. Именно точното съответствие на очакваното създава усещането за чудото.

Разбира се, добавих и нещо от себе си - малко бурно небе, плащ, брулен от вятъра, поглед, обърнат навътре към нещо черно и плашещо, дълги паузи на отчаяние, кратки изблици на болезнен и циничен смях. Агата се чувстваше избрана. Сега, когато вече се докосваше до скритата магия на света (в което собствено се състоеше чудото за нея), се прибавяше суетността да облекчава болката на съществуването ми, да се отдаде на грижата за мен - някой толкова различен, необуздан и раним. Бях една опасна птица със счупено крило в нежните й, безцветни пръсти. И тъкмо подаваше опипващото си краче за каквато и безумна стъпка да поисках от нея, когато я оставих да падне. И това, което бях видял онази сутрин на стълбите на църквата, наистина се оказа само игра на светлината. Никакво опиянение от шемета. Агата падаше некрасиво - с нервни движения и подути очи, и истерични послания, които ми носеха посред нощ сънливи прислужнички. Нямаше нужда да правя нещо специално, просто спрях да полагам усилия, малко студенина, малко отдръпване в зависимост от настроението или отегчението ми, спонтанни изрази на нежност, но някак разсеяно, като по навик, все по-видим интерес и към други жени. Агата приличаше на дете, на което са измъкнали бонбона от устата. Беше напълно моя. Отказваше да се раздели с “магията на света”, каквато и да беше цената. Чакаше условията ми. Не ги получи. Чудото има трайност единствено в недомлъвките, в неизказаното, в самоподразбиращото си. И какво съвпадение - върху същото се крепи и властта. Нито едно от действията ми не й даваше възможност да вземе решение. В малката й главичка се блъскаха противоположни мисли, една отвесна бръчица се беше появила между веждите й. Повтарям, Агата не представляваше изключение. Не правех нищо различно от това, което винаги ме забавлява. Нещастието й беше, че присъстваше и ти и не се отказваше. О, само как настояваше...

Удивително е колко хора са способни да пренесат едно писмо до получателя му, дори когато това е свързано с излишно и уморително пътуване, дори да не дължат нищо на изпратилия го. Удивително е колко хора вярват в съдбоносната значимост на едно писмо от някого до някого. Новият кораб с парите от застраховката беше по-голям, ти беше твърде млад за капитан, но се справяше още при първото плаване. Писмата ти пристигаха от всевъзможни точки на света и ставаха все повече. Всевъзможни хора се появяваха пред вратата на Агата, стиснали безценното пакетче пред гърдите си и със скромното достойнство на изпълнена мисия: впиянчени корабни лекари, изследователи на екзотични растения, пристанищни проститутки, излезли в пенсия, изгубили поста си губернатори, неуспели мисионери, търговци на опиум, избягали каторжници, почтени госпожи от колониите, напуснали мъжете си заради млад любовник, африкански принцове, дошли да следват в Европа, деца, намерили бутилка на крайбрежието, звероукротители, колекционери на редки пеперуди, всички с неловката усмивка на човек, очакващ благодарност, и предаващи в ръцете на Агата с някакво милозливо съучастие в погледа всичките онези листове хартия, късове плат, парчета антични съдове, плочки полускъпоценни минерали, ценни кости и красиви мидени черупки, върху които беше изписал, издраскал или издълбал със старателния си почерк неизбежното си двустишие. И мисля, че беше когато й доведоха в гостната онзи азиатец с халка в ухото и червена кърпа върху главата, който, без да промълви дума, отвори ризата си и върху матовите му, без нито едно косъмче гърди ясно се видя татуирано: “Дори на дъното на Жълтата река/ любима ще те нарека”, за да избухне Агата в онзи сух и безчувствен пристъп на плач или смях, на който не съм присъствал, но добре си представям, и да даде съгласието си, и сватбата ви стана след завръщането ти.

Трябва да призная, че Агата донякъде ме изненада. Наистина с някаква нарастваща веселост, аз се отдръпвах, колкото повече ти настояваше, но все пак тя се съгласи твърде бързо. Очаквах по-голямо съпротивление. Мисля, че трябваше да бъде наказана.

Помня, когато се върнахте от краткото си сватбено пътешествие край езерото (удобно за разходки с лодка). Очаквах една самодоволно изражение на щастие върху физиономията ти. Надявах се да си заприличал на баща ни. Нищо подобно, само премерените думи на някой, свикнал да държи екипажа си в подчинение. Край теб винаги съм изглеждал многословен. Агата седеше, втренчила поглед в пръстите си, които се движеха непрестанно върху бродерията й. В някакъв миг ти стана, за да донесеш някакви редки пури от библиотеката. (Никога не си се притеснявал да ме оставяш насаме с Агата, нито, че щяхме да живеем в една къща по време на пътуванията ти. Мисля си, понякога само, но и това се случва, дали твоята самоувереност в крайна сметка не надвишаваше моята. Или - даже и това ми е минавало през главата - извратеното ти великодушие би стигнало дори дотам...) Агата седеше, впила поглед в ръцете си, сякаш искаше да изчезнат. Тогава за пръв и последен път й казах нещо направо: “Ти ме предаде, но аз не спрях да те обичам.” Щрак и стрелата се пречупи.

Излишно е да казвам, че тя сама дойде при мен. С целия необходим реквизит, разбира се. С ранимия наклон на шията си, с обсипаните си със сълзи редички мигли, с движенията си на девственица. Едва незнанието, на кого от двама ни е детето, я оживи. Най-сетне имаше малко руменина върху бузите си. Стана смела, стана дори страстна любовница. Живееше трескаво, нетърпеливо, сякаш задъхана в очакването си да получи отговор на един въпрос. Роди едно грозно дете, което не приличаше на никого. Мигрените й ми напомняха майка ни, бродериите й ме препъваха, мълчеше досадно... Твърде много говорихме за Агата.

Време е да свършвам. Останалото не се нуждае от много думи. Може би кръгът от дами, с които общувах, беше твърде широк. Някои чуждоземни болести удрят под кръста. Никакво джентълменство в изненадите на живота. Още една твоя грешка е, че ми повери управлението на финансите на семейството тук, на сушата. Някои мои търговски рискове бяха, меко казано, необмислени. Както винаги, се оказах неспособен.

Уредих така, че писмата ми до теб да стигат в определен порядък веднага след това, което ще се случи. Признавам, че се забавлявах да подредя в думи общото ни минало. Знам, че нищо от разказаното няма да намали вината ти. Изкушава ме мисълта, че някои неща ще останат в паметта ти именно така, както съм ги описал. Понякога разказът за събитието измества самото събитие. Не по-малко ме забавлява да подредя в думи и краткия откъслек бъдеще, който ми остава.

В крайна сметка малко театралност никога не ми е била чужда. Избрах мястото, избрах времето, избрах светлината. Предлогът на един важен разговор ще ни отведе на нощната ни разходка, ще спрем точно там, където е необходимо. Някои истини могат да бъдат изкрещени по особено грозен начин. Знам, че ще има едно кратко забавяне, докато се бориш с изкушението да ми простиш веднага и на място. Слава Богу, тялото действа мигновено и винаги само в своя полза. Ти си заякнал от пътуванията, справял си се с всякакви отрепки, никога не се разделяш с ножа си. Когато насоча моя към гърдите ти, няма да имаш време да избираш. Този път няма да отстъпиш.”

Четенето, отбеляза Ян Ван Атен в още едно свое съчинение, също получило одобрението на учителя му, е прозорец към душата. Отгатване на истинското ни аз, разследване на произхода ни, опознаване на тайните ни роднинства. И от хилядите думи, които ни определят, никоя няма само едно бащинство. По същото време беше започнал да си пуска мустак, усилие, което му отне поне две години. И нищо чудно, че след всички тези съчинения и толкова похвали от учителите си, започна да пише...

© Яна Букова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Яна Букова. Пътуване по посока на сянката. София: Стигмати, 2008.