Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЧТАТА НА ЕДНА ПЕСЪЧИНКА

Виктория Рубен

web

Виждали ли сте пясък? Срещали ли сте го? Познавате ли го?

Някак си вярвам, че всеки един от нас се е срещал поне веднъж с пясъка, виждал го е, играл си е с него, хвърлял го е, разпилявал го е, чувствал го е. И може би сте забелязяли, че в пясъка има безброй малки песъчинки. Защо безброй? Защото дори и аз не се наемам да ги преброя, а аз вярвайте ми, зная да броя добре.

С точно такъв пясък е покрито голяма част от Земното кълбо. Той е толкова много, че не остава място почти за нищо друго. Пясък има в пясъчника в детската градина, в сандъчето на котката, в пустинята, на брега на морето, на дъното на морето и в кофичката на балкона.

Кофичка ли казах? Да, в тази кофичка Детето беше си донесло пясък от морето заедно с мидичките. Сутринта то беше на плажа и си игра на брега заедно с другите деца. Хубавото на брега е това, че там има пясък в изобилие. Можеш да го раздаваш на другите и пак остава и за тебе. Никога не свършва. Не е като бонбоните в буркана на баба. Морето има толкова много пясък, че може да го подарява и на хората, и на мидите и на рибите и винаги да му остава достатъчно и за него си. А може би има много, защото дава?

Преди да се върне вкъщи, детето събра мидички, от онези красивите. Подложи им отдолу малко пясък да си полегнат по-удобно и за да не им домъчнее за дома. Прибра се в стаята си, убеди се, че всички в кофичката се чувстват добре и я сложи на слънце до прозореца.

Детето беше уморено. Тази вечер си легна рано и с удоволствие се вслуша в приказката, която му четеше Мама. Приказката за Красивата принцеса с малката коронка в златистите коси.

Беше хубаво и леко като в сън, а може би наистина сънуваше.

Една от малките песъчинки в кофичката също слушаше приказката. Представи си Красивата принцеса толкова ярко и силно, веднага я обикна. Тази песъчинка беше различна от всички останали песъчинки - тя можеше да мечае, да се усмихва и да се влюбва.

Както се беше излегнала между другите песъчинки и си мечтаеше за Принцесата, тя се заслуша в шума навън. Понадигна се и усети Вятъра. Той беше влязъл през отворения прозорец. Усмихна му се - той беше стар неин приятел. Винаги й помагаше в пътешествията. Както всички знаем от книгите за пътешествия, мечтателите са голями пътешественици, или беше обратното, вече не си спомням. Песъчинката беше мечтател като всички останали мечтатели. Беше пътешествала по много и различни места и беше срещала големи чудаци. В една пустиния се запозна с един Малък принц от друга планета, на брега на едно море - с една Малка русалка, която плачеше, че няма крака, до една река с един странен Котарак с бутуши, който за малко да я стъпче. Най-смешна беше една Красавица, която не искаше да се събужда сама и чакаше в една непроходима гора вече сто години, някой да я събуди с целувка. Много свят беше видяла, много приказки беше чула, но никога не беше срещала Малката принцеса със златна коронка в косите.

Вятърът, като добър приятел, винаги беше готов да я изслуша и помогне. Аз все си мисля, че и той си беше един таен мечтател. И този път отново се развълнува, като чу разказа на Песъчинката за Малката принцеса с коронка в златните коси, но и той не знаеше къде живее тя и как могат да е намерят. След като се замисли за кратко, той се сети, че беше чувал за една много стара скала на дъното на Океана, която преди много години е била остров и е посрещала и изпращала много кораби. Корабите, както всички знаем, спират по много пристанища, а по пристанищата винаги се намира по един всезнайко. Вятърът точно по това време на годината, през лятото, беше по-свободен и предложи услугите си, за да осигури транспорта на Песъчинката до Океана. Тя се зарадва, подскочи, Вятърът я подхвана, понесе и ето, че малката мечтателка отново пътешестваше.

Поеха към морето, но Песъчинката се сети, че Океанът прилича на море, но е много по-голям от него. И продължиха нататък. Това беше едно много дълго пътешествие. Понякога Вятърът се уморяваше, поспираше и я оставаше за кратко на земята, но после отново я поемаше и литваше високо към звездите или се спускаше като по пързалка към Земята. Това беше един много добър Вятър и за да не й доскучее, често й пееше и я люлееше. Докато двамата се забавляваха, времето минаваше бързо и ето, че една сутрин видяха големите вълни на Океана. Точно се канеха да прелетят над тях, когато едно облаче донесе известието, че братята ветрове се събират за голямата океанска буря. Те се нуждаеха от силата на всички ветрове от околността, за да могат да издигнат вълните колкото се може по-високо. Старият вятър завъртя за последно Песъчинката и я пусна над Океана. Тя полетя надолу и цопна във водата. Изобщо не се уплаши, защото и друг път го беше правила, а и знаеше, че на дъното ще я посрещнат много песъчинки като нея. Е, не всички знаеха да се усмихват и мечтаят, но за това пък изглеждаха точно като нея.

Под водата също беше весело. Песъчинките играеха на криеница между водораслите. Рибите ги наблюдаваха мълчаливо, без да издават скривалищата им. Най-нежелан беше октоподът. Какъвто беше голям и се придвижваше тромаво, разбутваше водораслите и разкриваше и най-скришните им места. Но песъчинките не се сърдеха, просто почваха играта отначало.

Нашата весела Песъчинка веднага се включи в играта и започна да се забавлява с всички наоколо. Изведнъж водата се раздвижи по-бързо, водораслите се разлюляха силно, рибите се насъбраха на групички. Явно ветровете горе се бяха развихрили в бурята. Сетила се за Вятъра, Песъчинката веднага си спомни как е стигнала до тук и накъде беше тръгнала. Приближи се до старите риби с дълги мустаци и ги запита за Голямата скала, която преди много време е била Малък остров. Както се сещате, рибите не можеха да й отговорят, и за това, мълчейки, й посочиха пътя с опашките си. Изглеждаше, че има още много път и Песъчинката се замисли как може да стигне дотам. Както се чудеше, забеляза малка червена рибка. "Весела и палава, точно като мен. Сигурна съм, че ще ме разбере и помогне" - помисли си Песъчинката. Приближи се до нея и й разказа за любовта си към Принцесата, която още не познаваше. Рибката се развесели още повече и се доближи съвсем за да се качи Песъчинката на гърба й между люспите. Така можеше да се държи здраво, без да й пречи да плува бързо.

Пътешествието с рибката беше забавно почти колкото това с Вятъра. Плуваха много време, докато най-после забелязаха сянката на Голямата скала. Песъчинката се плъзна леко от гърба на рибката, тя й замаха с червената си опашка и побърза да се върне при родителите си.

Голямата скала се издигаше от дъното на морето високо, високо нагоре и дори се подаваше малко над водата по време на отлив. Отлив е времето, когато морето се отдръпваше назад и разрешаваше на по-ниските скали да показват върховете си над водата. Много мидички и водорасли използваха, че понякога морето е разсеяно и се промъкваха през вълните и оставаха на брега, докато то се сетеше и пращаше прилива да си ги прибере.

Поглеждайки към Голямата скала, Песъчинката се почувства мъничка и нищожна. Само силната любов й даде смелост да се приближи и с тънко гласче да се обърне към Голямата мрачна скала. Разказа й за Принцесата с дълги златни коси и с малка коронка в тях, за красотата й, за мечтата си да се срещне с нея и да я накара да я забележи и сред всичките малки песъчинки по света да избере и обикне точно нея. Разказва й дълго, дълго и за това, как бе стигнала дотук да моли Голямата мъдра скала за помощ. Когато най-после свърши разказа си, й се стори, че цялото море е примряло и я слуша. Огледа се наоколо и после бавно вдигна поглед към върха на Голямата скала. Тя не помръдваше и не даваше с нищо знак, че беше чула разказа й. Песъчинката се уплаши, че може би скалата е толкова стара, че вече е оглушала. Какво й оставаше да направи сега? В каква посока да търси? Кой можеше да й помогне? В този край на морето тя не познаваше никого.

От пукнатините на Скалата се посипаха малки камъчета, които вълните непрекъснато откъртваха от Голямата скала и тя все повече се смаляваше. Тези камъчета бяха живели през целия си живот като част от Скалата и знаеха почти всичко за нея. Чувайки вълнуващия разказ на Песъчинкатате, решиха да й помогнат. Кимнаха й леко да се приближи и й зашепнаха тихичко. Разказаха й за това, че Скалата не винаги е била мрачна. Преди много, много време тя е била малък весел остров. Всяка сутрин се срещала със Слънцето и се разделяла с него чак привечер. На острова растели много тревички и цветя, които я правели весела и приказлива. Най-различни кораби минавали покрай острова, някои дори спирали. Имало такива, които се плъзгали тихо като сенки през нощта, а други преминавали с весели песни и знамена. Било много забавно да се наблюдава бой между корабите, но тогава те вдигали много шум и Скалата се мръщела. По време на голямото земетресение, когато Океанът се надигнал и я залял, той я превърнал от Малък остров в Голяма скала. Оттогава тя все тъгувала за Слънцето и неговата топлина, за тревичките и тяхната гъделичкаща нежност.

Песъчинката веднага обикна Скалата. Тя вече не изглеждаше мрачна, а тъжна. От мига, в който беше чула за Красивата принцеса и опознала любовта, тя разбираше и тъгата на другите влюбени. Може би и скалата усети съчувствието на малката Песъчинка и някак си се смекчи и поприведе към нея. От пукнатините на Голямата скала се разнесе скърцащ шепот. Един мъдър глас се промъкна до Песъчинката и дълго и подробно й заобяснява как може да намери принцесата. Това беше дълъг път, с много опасности, който продължаваше много, много време.

Песъчинката се натъжи, седна до Голямата скала и се разплака. Не мислете, че песъчинките не могат да плачат. Просто техните сълзи приличат на капките солена морска вода и затова остават незабелязани. Тя се беше надявала да намери бързо пътя до Принцесата, да я срещне и да й отдаде цялата си любов, а Голямата скала й предлагаше дълъг, опасен и несигурен път.

Но, както всички знаем, малките песъчинки не могат да тъгуват дълго, особено ако са като тази малка влюбена мечтателка и пътешественичка .

"Защо пък не?" - каза си тя и тръгна да търси подходяща мида.

Сигурно сте любопитни да научите какъв беше планът на скалата? Около скалите в тази част на Океана имаше малки красиви мидички, почти като тези от кофичката на Детето. Когато малка песъчинка успееше да влезе в една такава мида, след много, много време тя се превръщаше в перла. Често под водата слизаха ловци на перли - това бяха мъже, които можеха да се гмуркат в дълбокото и да задържат дълго въздуха в дробовете си. Те събираха мидите и ги отнасяха на брега. Там техните помощнички отваряха черупките и измъкваха перлите. С тези красиви перли се украсяваха бижута и за това търговците бяха готови да заплатят добре за тях. Но това го знаят всички и не беше никаква тайна. Това, което Голямата скала разкри на Песъчинката, беше, че принцесите много обичат перли.

Ето защо песъчинката веднага тръгна да търси подходяща мида. Трябваше да намери поне малка пролука в черупката й, за да може да се вмъкне в дома й. Търси дълго. Повечето миди бяха затворили плътно вратите и прозорците си. Не всички бяха готови за нови запознаства, приятелства или просто за ранни гости. Песъчинката продължи с търсенето си, нали Голямата скала й каза, че това е единственият начин да стигне до Принцесата и тя да е забележи. Наведе се под една по-малка скала и там откри една самотна мида. Беше се отделила от другите и понеже беше сигурна, че е сама, се беше отпуснала върху водата, спокойно отворила черупката си за сутрешното проветряване. Песъчинката се промъкна тихо, но и кой би обърнал внимание на една такава малка песъчинка. Използва лекото раздвижване на водата и... скочи през пролуката в черупката.

Мидата моментално затвори всички свои отвори, но беше вече късно. Усети силна болка от врязалата се в месото й Песъчинка. Нещо остро и режесто докосваше вътрешностите й. Започна да се върти, мята, подскача. Искаше на всяка цена да се отърве от Нещото, което й причиняваше такива страдания, но не се сещаше да отвори черупката си, а я стискаше плътно затворена. Песъчинката не можеше да изпадне и с всяко движение влизаше все по-навътре в месото й. След дълга и уморителна борба Мидата се предаде и легна под скалата. Болката в корема й я разяждаше и тя реши да си почине и да намери друг начин да облекчи страданията си. Искаше да опознае причинителя и започна да го докосва лекичко. Той имаше остри и режещи връхчета, беше твърд, но имаше и някои гладки страни. Опита се да го завърти, така че да го обърне от гладката му страна. Това й причини още по-голяма болка и сълзите й потекоха - бавни, тежки, седефени. Беше уморена, изтощена, страдаща, самотна, чувствителна, раздразнена, ядосана, отчаяна, изпълнена с гняв към тази несправедливост. Защо точно на нея й се случваше всичко това? Мидата плака дълго, дълго. Когато вече нямаше сили дори за това и спря да си почине, обърна внимание, че болката беше понамаляла. Някак си острите връхчета се бяха позакръглили.

Седефените сълзи ги бяха покрили и омекотили. "Не случайно старите миди казват, че сълзите помагат" - почти се усмихна Мидата и задряма.

Всичко това се случваше дълбоко, дълбоко на дъното на Океана и слънчевите лъчи не достигаха до тук. Беше тъмно през цялото време, но някак си всички обитатели усещаха кога започва деня и се раздвижваха. Мидата също се събуди и веднага съжали за това. Нещото я прободе в корема и тя се сви от болка. Спомни си за вчерашния ден и веднага заплака. Толкова хубаво, самотно и спокойно й беше преди това Нещо да влезе в черупката й. Всички дни си приличаха, тя се разплуваше спокойно и самодоволно, любувайки се на собствената си красота и мекота. Тъй като Нещото заемаше всичките й мисли и тя не можеше да се заеме с нищо друго, реши, че ще се опита да го избута настрани. Този път по-внимателно го докосна и забеляза загладените му връхчета, покрити с нейните седефени сълзи. Това отново я натъжи и тя заплака. Така, плачейки и почивайки, тя прекара един тъжен ден. И още един. И още един.

Беше изминало доста време от първата режеща болка, когато една сутрин Мидата се събуди и се почувства различно. Размърда се. В корема й имаше тежест, но не почувства забиващите връхчета. Заопипва Нещото, но то беше странно гладко. Стана й дори приятно. Започна леко да го гали и изпита нещо като удоволствие. Беше свикнала с него, беше го приела и дори се беше привързала към това страно, малко, кръгло топче. Започна да му говори, да му разказва, че е била много самотна, че не познавала нищо различно от това, да бъде сама, да се любува на себе си и да е доволна от себе си. Сега всичко беше някак различно. Това, което й причиняваше такава остра болка, започна да я радва с присъствието си. Въпреки мълчанието му Мидата, знаеше, че то я слуша внимателно и дори малко й отвръща на чувствата и поне малко я харесва.

Един ден се разнесе новината, че ловците отново са се спуснали под водата. Мидата се мушна по-навътре под скалата. Беше й хубаво и сигурно да е тук сама с новия си приятел. Тя беше чувала и преди за ловците, но никога досега не беше се крила от тях. Напротив, беше ги наблюдавала с интерес. Изглеждаха й смешни - като грозни риби без опашки. Този път беше различно - не беше сама. В корема й имаше едно топче, което й беше приятел. Вече се чудеше как бе живяла без него преди. Това самотно време й се струваше много далечно. Сега любимото й забавление беше да се излегне на водата и да усеща полюшкването му в себе си. Нещото вече си имаше име и тя често му говореше. И сега също започна да го успокоява. Казваше му, че ловците са далеч, че тя се е скрила добре, че Голямата скала им прави сянка, че водораслите около тях са гъсти и ги скриват, те ще останат винаги заедно и никой няма да ги раздели. Тя обича да го прегръща с цялото си меко, лепкаво тяло. Той е най-красивото Нещо, което някога Мидата е имала, много по-красиво от всичките мидени играчки. И му говореше, говореше. Изглежда искаше да успокои повече себе си, отколкото Нещото в корема си. И така, говорейки, усети силно дръпване, силен натиск от двете си страни и нещо силно се скъса в нея. После бързо се понесе нагоре. Попадна в гъста мрежа сред други подобни мидички. Първо се уплаши, но след първата изненада веднага се огледа за пролука в мрежата. Не можа да открие. Само усети, че в мрежата попадаха още и още мидички, които бяха толкова стреснати, че не издаваха дори и звук. Всичко това се случваше страшно бързо. Грозните риби без опашки - ловците, не можеха да останат дълго под водата и за това вършеха всичко с много бързи и точни движения. Мрежата се напълни. Безмълвните миди стояха притиснати и ужасени. Нямаха сили дори да заплачат. Просто чакаха. Знаеха, че това е краят им. Нито една мида не се връщаше, след като бе попаднала в мрежата на ловец.

Мидата усети движение нагоре и наоколо ставаше все по-светло. После - хоп! и изкочиха над водата. Слънцето я заслепяваше. Срещаха се за първи път. Беше топло и страшно ярко. Не беше сигурна, че й харесва. Изсипаха мрежата в една кофа и мидите затропаха по дъното й. След това същият ловец ги понесе нанякъде. Предаде ги на друга грозна риба с по-дълги перки и с нещо широко, което се развяваше там, където трябваше да бъде опашката. В ръката й блесна нещо и тя започна сръчно да отваря черупките на мидите и да ги изхвърля в друга кофа. Имаше и други миди с топчета в корема, но те бяха малко. Ръката взимаше внимателно топчето и го слагаше в една малка кутийка.

Мидата се сви - значи тази ръка ще ги раздели. Но тя няма да им позволи - успокояваше нежно Нещото в себе си. Когато дойде нейния ред, Мидата стисна здраво черупката си, но усети нещо остро и режещо да се промушва към корема й и със страхотна сила да разтваря и чупи къщата й. Нещото изпадна в ръката на грозната риба, а тя се намери захвърлена при мидите със счупени къщи. Бяха й взели Нещото, бяха й счупили къщата и я бяха изхвърлили срещу силните лъчи на това изсушаващо Слънце. Почувства, че се смалява, че се набръчква, че освен скръб и тъга не й остана нищо.

В кутията с топчета беше значително по-весело. Те се търкаляха на всички посоки и се радваха на свободата си. "Колко ли дълго бях затворена в тази мида?" - си мислеше Песъчинката - "Ако знаех предварително, че ще трябва да изтърпя това унижение на това тъмно и лепкаво място. Ужасно преживяване! Нещо непрекъснато ме побутваше, като че ли му преча, лепваше се за мен, обгръщаше ме и ме обливаше с лигите си. И сега, като се сетя, ми се повдига. В морето има толкова много песъчинки и винаги се намираше място за всички, а в тази черупка беше толкова тясно. Тази мида заемаше цялото пространство. Но целият този кошмар най-после свърши". Тя беше свободна и се любуваше на Слънцето и на тези бели топчета около себе си. Всъщност къде беше тя? Огледа се, завъртя се и се почувства странно. Чувстваше се по-голяма и кръгла. "Ами ако...? Не може да бъде! Да? Не? Ама наистина ли...? Аз, Песъчинката, съм вече перла?"

След първите минути на изненада в кутията настъпи голяма радост. Всички песъчинки забелязаха промяната и толкова се зарадваха, че просто затанцуваха.

Жената, която отваряше мидите и търсеше перли, погледна учудено към кутията. Там имаше една особено голяма перла, която скачаше като оживяла. Колкото и да се чувстваше уморена от дългия ден, не можа да сдържи усмивката си. Просто нещо в тази перла беше весело и палаво. Сложи я малко настрана, за да не забрави да поиска по-висока цена за нея от търговеца.

Сльнцето вече се канеше да се скрие в морето, когато търговецът пристигна със скъпия си автомобил. Слезе бавно и се приближи към жената, която седеше между двете кофи. Едната беше вече почти празна, а в другата се вмирисваха отворените миди, вече ненужни никому. Търговецът направи гримаса. Знаеше, че тези смрадливки му носят добри пари, но не можеше да скрие отвращението си от миризмата им.

Насъбраха се и ловците, които си почиваха от поредното гмуркане. Всички гледаха търговеца с надежда, че този път ще им заплати по-щедро и ще могат да зарадват семействата си.

Търговецът взе кутийката и веднага забеляза едрата перличка в ъгъла. Преброи перлите, като умишлено сбърка с четири бройки по-малко и каза на висок глас, че този път перлите са по-дребни и ще се наложи да ги изкупи по-евтино. Предложи им смешно ниска цена. Ловците се намръщиха сърдито. Не това бяха очаквали в края на тежкия си работен ден. Изправиха се мълчаливо и заобиколиха заплашително търговеца. Накараха го отново да преброи перлите в кутията и да поправи грешката си с цената. Търговецът малко се изпоти, но не от горещината, защото Слънцето вече залязваше. Погледите на ловците го следяха и той реши да заплати исканата цена. Бързаше да си тръгне по светло и да остане колкото се може по-скоро сам с голямата красива перла. Влезе в колата си и бързо подкара към фирмата. Влезе, заключи зад себе си, затвори прозорците, затъмни с пердетата, запали настолната лампа, отхлаби вратовръзката си и едва след това се отпусна на стола доволно и бавно отвори кутията.

Пое красивата голяма перла в ръка и дълго й се любува. Тя беше някак особена. Излъчваше мека седефена светлина. Като че ли някоя ръка с много любов я е извайвала ден след ден. Замисли се и се замечта. Пред очите на търговеца се редяха купчинки с банкноти, които щеше да спечели от изгодна продажба. А може би да поръча пръстен за момичето, което често срещаше из селото. То беше бедно и босо и той можеше лесно да я спечели с един пръстен. Но после се сети за гордата й походка, когато я виждаше да се разхожда с един от рибарите. Жалко, беше много хубава. Но тогава мисълта му се върна към парите и се усмихна доволно. Реши да не се връща вкъщи тази нощ и да остане да преспи на канапето. Така му изглеждаше по-сигурно, а и не му се искаше да се отдели от голямата перла.

На другата сутрин стана рано, поизми се и замина за града. Приключи бързо сделките си. Странно за пръв път му беше трудно да се раздели с перлите, но сумата, която получи, веднага го излекува от колебанието.

Представителят на бижутерската фирма също остана доволен от сделката. Тази партида беше особено добра. Забеляза между перлите една изключително голяма, с особен блясък и излъчване. Вече си представяше, че получава дългомечтаното повишение на заплатата си. Качи се доволен на парахода, който отплава същия ден към континента. Оттам се прехвърли на самолет и след по-малко от денонощие пристигна в големия град - столицата на бижутата.

В този град идваха всички богати и известни хора да си изберат и закупят от оригиналните бижута, които се изработваха тук. Носеха се слухове, че дори някои царски особи са поръчвали при местните майстори. Фирмата, в която посредникът работеше, се занимаваше с доставка на перли от далечна океанска страна. Но имаше фирма - доставчик на злато и сребро, други на рубини, диаманти и всякакви скъпоценни камъни. Този град се охраняваше добре, защото всички прозводители на бижута искаха да бъдат сигурни, че поръчките ще стигнат до техните клиенти.

Беше много забавно да се разхождаш по малките улички на града и да наблюдаваш през прозорчетата как старите майстори изработват бижута. Те седяха приведени по цял ден, сложили дебели лупи пред очите си, за да могат да видят и най-малките и нежни орнаменти. Също така интересно беше да се разхождаш и по големите улици с ярко осветените магазини и усмихнати продавачи. Но най-красив беше големият магазин в центъра на града до градинката с фонтана. Той имаше широки витрини, които блестяха ден и нощ с бижутата си, изработени от скъпоценни камъни, искрящи във всякакви цветове.

Ако не вярвате, че е забавно да се разхождаш в града на бижутата, попитайте Малката принцеса. Тя много обичаше да разглежда витрините. Понякога успяваше дори да се измъкне от охраната си. Беше много по-приятно да тича без тези толкова големи и сериозни хора около себе си. Накрая винаги я намираха и смъмряха. Тя не можеше да обещае, че няма да го направи пак, защото принцесите не биваше да лъжат.

Принцесата скоро щеше да има рожден ден и нейните баба и дядо - царят и царицата, обещаха да й подарят нова коронка. Тази, която слагаше сега в косите си, беше умаляла. Понякога принцесите растат много бързо. Снощи пристигнаха в Града на бижутата, за да изберат и поръчат най-красивата корона за най-красивата принцеса в света. Дядото на Принцесата дори й обеща, че тя сама ще избере скъпоценните камъни, с които ще украсят короната й. "Много вълнуващо, нали? Значи наистина я смятат за Голяма дама с добър вкус". Принцесата се засмя и подскочи лекичко от удоволствие. Големите дами не подскачат, но все пак тя беше и Малка принцеса, така че понякога си позволяваше по мъничко.

Беше още рано, но кой можеше да спи в деня, когато ще си избира нова корона. Може би ще има време да се разходи за малко сама, преди всички да са се събудили и станали. Принцесата се облече бързо и тихичко се измъкна на улицата. Беше прекрасна пролетна сутрин. Слънцето се беше показало и й изпрати един лъч за поздрав. Фонтанът от градинката на централния площад си пееше същата песен от снощи. Изглежда бавно учеше нови песни. Принцесата изтича към квартала с малките магазинчета. Прозорците един по един се отваряха и майсторите с лупа на очите заемаха своите места.

На ъгъла на една от уличките имаше един много интересен магазин. Той беше кръгъл - вратата, прозорчето, масата - всичко беше в кръгла форма, а между нас казано и бижутерът - също. Имаше също мустаци, закръглени на горе и широка усмивка на кръглото лице. В чекмеджето на масата му освен скъпоценни камъни имаше и бонбони. От онези червените, които винаги ти оставят приказен аромат и вкус в устата. Прицесата знаеше това от собствен опит. Помисли си, че такава чудесна сутрин си заслужаваше да се започне с чудесен бонбон в един чуден магазин с продавач-чудак. Подскачайки и тананикайки песента на фонтана, Прицесата се приближи до ъгъла с кръглия магазин. Надникна вътре и веднага забеляза усмивката в мустаците на бижутера. Той също беше забелязал Принцесата и как ли се досети - отвори чекмеджето. Тя веднага прие поканата да си избере бонбон и точно посягаше, когато вниманието й беше привлечено от една малка красива кутийка в дъното на чекмеджето. Принцесата още не бе виждала такава кутийка, а през целия си живот беше виждала безброй много кутийки. Пресегна се, погали я и я отвори. Вътре имаше една красива малка перла. Тя е пое в ръката си с голямо вълнение. Нещо в тази перла я привличаше. Взираше се дълго в нея, като че ли искаше да разбере тайната й. Но Малката красива перла не можеше да разкаже на Малката красива принцеса, историята си и че преди много, много време тя беше само една малка обикновена Песъчинка-мечтателка, която се влюби в Принцесата от приказката и че само силата на нейната любов й помогна да намери пътя до този миг.

Срещата между тези тъй чисти и красиви създания беше решаваща и за двете. Принцесата тъй силно заобикна перлата, че веднага реши да си поръча корона с перли, а тази Принцеса на перлите да бъде най-главната от всички и да стои над челото й.

А нашата приятелка Песъчинката-Перла така силно се развълнува от тази силна любов, от тази осъществена мечта, че започна силно да трепти и да излъчва мека, приказно седефена светлина.

Времето в приказките минава бързо, а в приказките за принцеси направо лети. Ето че дойде рожденият ден на Малката принцеса. Най-после настъпи часът на връчването на новата корона - малка, изящна, златна с безброй малки перлички. Най-отпред над челото на Принцесата - една голяма красива перла, изминала дългия път от малката детска кофичка, полетяла до звездите, преплувала през океана, издържала изпитанието на мидата, преминала от ръка на ръка, докато стигне до своята мечта - срещата с Красивата принцеса. Песъчинката се огледа от височината на короната, това беше повече от мечта - всички в тронната зала се вглеждаха в нея, усмихваха й се и й се покланяха.

Не мислите ли, че всичко това наистина прилича на сън?

 

 

© Виктория Рубен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2006, № 5 (78)