“ДОБЪР ДЕН, Р.” - ДРУГАТА КНИГА

Ваня Клечерова

web

Сборникът с разкази “Добър ден, Р.” на Силвия Томова е другото на традиционната българска проза. И като стил, и като етос. Това е книга за всички и за никого. Книга особена, всмукваща, друга.

Едно от нещата, които най-силно привличат в този сборник с разкази, е самото писане - плътно, подробно, кинематографично на места. Читателският поглед бива уловен и от най-малката подробност, не просто уловен, а засмукан. Толкова дълбоко, че накрая едва успява да се измъкне, а самият процес на четене като че е траел цяла вечност.

Поради тази особеност някои от разказите в “Добър ден, Р.” условно могат да бъдат определени като разкази-филми. Такъв например е “Буквата “л”. Разказ, силно сгъстен и наситен. Нещо повече - вкарващ читателя в ролята на носещия камерата. Погледът се мести от подробност към подробност, не остава нищо незабелязано - и извън героя, и в него. Въпреки различието си, този ефект - да бъдеш едновременно в и извън героя, напомня на подобен такъв, познат ни от романа “Изменение” на Мишел Бютор, където: в един и същ момент наблюдаваш героя отстрани и в същото време биваш-в-него. Двата ефекта, както се вижда, са различни, но и доста сходни. Общото между тях е, че са следствия на един и същ похват на разказването, а именно - кинематографичността. В “Изменение” ефектът, за който става дума, е следствие от воденето на повествованието във второ лице единствено число, а в “Добър ден, Р.” е резултат от късите, често състоящи се от една дума, изречения, което, между впрочем, е и другата важна особеност на писането на Силвия Томова.

Обект на пресъздване в разказите от “Добър ден, Р.” е не външната действителност. Никъде няма да срещнем наименована улица, кафене, топос като цяло. Пространството в тези разкази не е конкретизирано, присъства, без да се натрапва. И това е така, защото център на разказите от “Добър ден, Р.” е не външната действителност, а тъкмо обратното - текстовете са съсредоточени във вътрешния свят на героите. Езикът се приплъзва и се разтваря в подкожието им, като разкрива и най-фините нишки на неизречените им мисли, на непостигнатите им светове. В същото време разказването е фиксирано и във физическото присъствие (и излъчване) на героите. Погледът усвоява Другия до най-тънките подробности. Камерата e максимално приближена. Зениците - широко отворени.

Героите в “Добър ден, Р.” са затворени в себе си, в стаите си, в световете си. Те са абсурдни и чисти едновременно. Неспособни да бъдат, бивайки в един-свой-вътрешен-свят (“Елисавета”, “Защото Сен Санс”, “Парченца”, “Съвършено е така”, “Клара” и други). Особеното тук е, че подобен тип етоси - самотни, отчуждени, представени дори и в по-крайните им прояви, са пресъздадени не в стряскащия им, болезнен вариант, както е например при Бекет или екзистенциалистите, а напротив - като естествена форма на биване в този свят/живот. Дори при някои от героите биването-в-себе-си е вътрешна необходимост, това е техният начин да бъдат (“Колко е часът?”, “Олег до залез слънце”, “Добър ден, Р.”, “Франк” и други).

Тихи, мълчаливи, говорещи, творящи своя и нечии други светове в и извън себе си. Такива са героите от “Добър ден, Р.”. А писането, което ги пресъздава, е подкожно - и в преносния, и в буквалния смисъл. Писане, биващо на ръба. Като героите си.

Наред с много добрите разкази, в “Добър ден, Р.” присъстват и някои не чак толкова добри и, определено, без тях книгата още повече би спечелила. Но и така, предвид минималния им брой, “Добър ден, Р.” на Силвия Томова остава едно от ценните събития в съвременната българска литература.

© Ваня Клечерова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2007, № 7 (92)