ПОЕЗИНКИ-ПРИКАЗКА

Мария Донева, Ваня Клечерова

web | web

1.

мълчанието на шапчиците (трилър)

в една черно-бяла стая имаше хладилник.
бял и четвъртит.
скучен по форма, но вътре, ах, вътре...

2.

досадата бяга по полето
на бележката "имало едно време"

ти вече спиш

3.

един ден по рано.

децата бягали по полето.
нямали време да се обръщат назад. не чували стъпките, които изяждали разстоянието между едни триъгълни зъби и техните розови петички под скъсаните им малки чорапчета..........
но ги усещали.

4.

два часа по-рано.

децата рисуваха шапчиците, с които щяха да ловят мигове от овехтелия си ден. навън вятърът ехидно навяваше вълк...

5.

на следващия ден.

бабата седеше на люлеещия стол. очите й бяха сиви, лишени от зеници и се взираха навътре.
неподвижният ветропоказател скърцаше безпричинно.
бабата замрежи дупката в спомена.
вратата на хладилника се открехна.

6.

един час по-късно.

бабата ловеше спомени върху люлеещия се стол. попиваше отсъствието на децата. безпричинното скърцане на неподвижния време-показател резонира в отворената врата на хладилника.

7.

вестникът вече беше навит на руло.
размътената завеса до душа - с оправени гънки.
бабата включи бойлера още от вечерта. с плашещо внимание закачи голямата пухкава бяла хавлия на закачалката на вратата. кранът на чешмата капеше натрапливо.
кап. кап. кап.
бабата отиде до телефона. набра номера на внучката.
изведнъж всичко стана черно-бяло.
кап.

8.

кап. от телефона изскочиха два реда жълти огромни зъби. след миг се показа и опашката с форма на вълча глава. кап. кап. кап. телефонът пееше приспивна червена песен. бабата изпадна в дълбок уплашен сън.

9.

внучката озадачено са загледа във внезапно оглушалия телефон. свирепа тишина провисна от затъмнените ъгли на стаята. варосаната стена насреща се разфокусира, после пак си дойде на мястото.
внучката тръсна глава.
ледено предчувствие се плъзна по гръбнака й като бучка замръзнала дъждовна вода.
излезе от стаята. порцелановите кукли я изпратиха с вцепенените си нарисувани погледи.

10.

навън времето беше в разгара на шепотите си. сенките на дърветата рисуваха пътя към бабината къща. внучката отметна лошото предчувствие от внезапно млъкналия телефон от дясната в лявата си ръка и небрежно го положи в задния джоб на новите си светлосини дънки. нахлузи червената шапка за мигове, която бе нарисувала предния ден, включи си уокмена и потегли.

11.

капките продължаваха да трополят на пръсти, свиваха кръга на дяволското си хоро и отъпкваха лъжовни пътеки.
слънцето гледаше с хладно любопитство и предъвкваше някакво изригване.
внучката усети, че раменете й парят от сивите слънчеви лъчи. протегна ръце с дланите нагоре, не валеше, а капките звучаха все по-близко.
забърза към познатата къщичка.

в банята към канала се стичаше червеникава струя ръждива вода.
бабата шиеше бързо и замрежваше гъстата мъгла в очите си.

12.

когато най-после достигна вратата на бабината си къща, внучката най-напред изгаси уокмена, след което леко почука. чук. чук. отсреща тишината лукаво приспа задъхания шепот на червените капки вода, стичащи се от чешмата. небето, усетило тайната конспирация, смръщи вежди и зарида. подтикната от дъжда, внучката припряно отвори вратата, без да чака отговора на баба си.

13.

дръпни връвчицата и вратата сама ще те обеси - изкиска се бабата с бебешки смях.
резето изскърца със зъби и се заключи със стряскащ призвук на окончателност.
внучката усети езика си като сухо дъбово листо.
затича се от стая в стая, смехът на бабата идваше отвсякъде, в огледалата се мяркаха странни отражения.
в дъното на коридора светеше ключалката на банята.

14.

задъхана, внучката се озова в черно-бялата стая от началото на приказката. паяжините на изживени старчески дни засмукаха дъха й.
не може да бъде, не, не - каза внучката, потърка очи и след като се увери, че не сънува, се доближи до хладилника. от отворената му паст зееше сиво мълчание, нахлузило жълто-зелените очила на бабата. на вратата висеше бележка:

с ей-такива очи те гледам,
с ей-такава уста те целувам,
с ей-такива ръце те прегръщам
....
и определено не съм баба ти.

от дъното на коридора тъмнината пресвяткаше с очите на вълк.

15.

внучката усети мухъла на отвращението, който за част от мига поникна в гърлото й и насити въздуха с горчилка и хлорофил.
с несвои крачки се приближи до банята и отвори вратата.
видя баба си с дълги мокри жълти коси в обятията на сиво чудовище
жълтата розова плът
лигите, капещи от зъбите
противоестествената възбуда се смесваше с гърчовете на удоволствие и глад
милостиви облаци пара се напрягаха да смекчат безумието на озъбената наслада
онова лошо предчувствие прокапа от тесните джобове като мека съскаща пяна
внучката отстъпи напред и с широко отворени очи започна да разкопчава новите си светлосини дънки

16.

внучката пристъпи още две крачки напред. жълто пълнолудие струеше от очите й. пое тихо жадния поглед на сивото чудовище, обгърнало старческите повехнали дни и преди да разкопчае последното копче на сините си дънки, напипа лошото предчуствие от внезапно млъкналия телефон в задния си джоб. остра тръпка на безсъние прониза вцепенението й. усмихна се хладнокръвно. пое хавлията, окачена на вратата и с твърд поглед каза:

ще напълниш ли ваната?

17.

в следващия час
единствената възможна съдба бе предвидила
да се случат
всички смъртни грехове,
а също и голяма част от безсмъртните такива.
кобен час, час на безумие и престъпни игри.
час, който дамгосва спомените толкова дълбоко, че дори грапавата влажна хавлия на самоубийството не може да забърше следите им.

малка, бедна пластелинена съдба, в пръстите на кое невинно дете се извиваш, затоплена и безволна...

всичко това се случи в късния следобед и нощта на киселия презряващ март.

часовниците пожелаха да направят своя административен скок точно тогава.
часът на съдбата глътна въздух и умря.
всички се свестиха посредствени.
бабата замрежваше дупката в паметта си.
вълкът си легна гладен.
внучката се изкъпа, претараши хладилника (малко мусака в алуминиева чиния, засъхнали маслини и една биричка), целуна бабчето и си хвана пътя.

от което произлезе съвсем друга история, но на друго място и в друго време.

18.

а на това място и в това време в една черно-бяла стая остана самотно да виси един хладилник. бял и четвъртит. скучен по форма. на вратата му е окачена бележка. обезмълвена и парцалива. погълнала главните действащи лица на настоящата история, барабар с пишещите я.

имало едно време постигна своя край. децата бягат по полето.

ти вече спиш.

недей да сънуваш!

25 Март, 2006

П. П. Поезинките са литературен (най-често - поетичен) експеримент, за чието случване са необходими най-малко двама души. В основата му е заложен игрови принцип: подаване и разиграване на думи, реплики, стихове, дори и контексти (както показва настоящата поезинки-приказка). Най-общо казано, условието на играта е следното: единият участник написва стихотворение (или просто стих), следващият продължава, като използва определен стих или дума от стихотворението на предходния участник, създава вариации по неговата идея или просто създава нещо ново - и като идея, и като настроение. Играта продължава докато се намират желаещи да участват в нея.

По-особени са случаите на поезинки, в които участниците си подават цели контексти. В този случай (какъвто е и настоящата приказка) не е необходимо да се ползват думи или изрази от текста на предходния участник, единственото условие е да се продължи зададения контекст. Този тип писане наподобява ренгата, но в никакъв случай, не е ренга(!). Ренгата - най-общо - представлява поема, писана от няколко поети, като всеки поет пише по един стих (в съответния стихов размер), докато се напише цялостна, завършена поема. Ренгата е била особено актуална през ХV век в Япония. Това, което доближава случаите на поезинки с дописване на контексти до ренгата е именно крайният резултат - получава се завършен текст, написан от няколко (най-малко двама) души; сходен е и механизмът на създаването им, извън това - двете литратурни форми нямат нищо общо помежду си.

Писането на поезинки е особено ценно (и интересно) поради факта, че всичко се случва тук и сега, на момента, без предварителни (дълги) обмисляния, без преправяния и следнеколкодневни обработвания.

© Мария Донева, Ваня Клечерова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2006, № 4 (77)