СЪР ЕРНСТ ХАНС ЙОЗЕФ ГОМБРИХ (1909-2001)
Кратка биографична скица

Тодор Т. Петев

web

Гомбрих разработва доктората си по история на изкуството под ръководството на Юлиус фон Шлосер във Виенския университет, където защитава дисертация върху фреските на италианския художник маниерист Джулио Романо в “Палацо дел Те” (Palazzo del Tè) в Mантуa. Той започва кариерата си като помощник на Ернст Крис - куратор в Музея за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum) и анализатор от фройдисткото направление, и скоро след това двамата учени съвместно публикуват важно изследване на карикатурата. Дълбоко интелектуалната среда във Виена със силни традиции в психоанализата и философията оформя за цял живот интересите на Гомбрих към психологията на миметичното изобразяване и възприемане и ролята им в развитието на художествените стилове в западното изкуство.

Гомбрих като студент в Австрия. Наследствен фонд Гомбрих

Научната му работа е прекъсната през 1936 г. от възхода на националсоциализма и той емигрира в Англия. Там благодарение на препоръката на Крис започва работа като помощник-изследовател в Института “Варбург”. С избухването на Втората световна война Гомбрих работи за британското разузнаване и подслушва германските радиочестоти. След края на войната се завръща в института и в крайна сметка става негов директор. Наред със своя висок научноизследователски пост той е професор по история на класическата традиция в Лондонския университет и чете лекции в много престижни университети в Европа и Съединените щати.

Трудно е да се обобщи приносът на Гомбрих, защото той е в различни дисциплини като история на изкуството, теория на културата, психология на възприятието и философска естетика. Всяка от тези области е заимствала негови плодотворни идеи и аргументи, но често ги е лишавала от интердисциплинарното им значение, пренебрегвайки лежащото в основата им естество на неговия проект: културологията (Kulturwissenschaft) и историята на културата.

Гомбрих, директор на Института Варбург. Наследствен фонд Гомбрих

Може би най-влиятелни са изследванията на Гомбрих върху теорията на рецепцията и нейното значение за разбиране смисъла на изображението. В това той продължaва една традиция на историците на изкуството от края на ХІХ и първите години на ХХ в. Хайнрих Вьолфлин и Алоис Ригл, които са се занимавали с въпросите на стила - защо различни култури, периоди или художници изобразяват света по толкова поразително различни, дори несъвместими помежду си начини. Но според него тези изследвания са твърде тесни и формалистични, защото изолират естетическото въздействие на визуалните особености от по-комплексния им човешки и исторически контекст и се опитват да обяснят промените във визуалния стил с промени в “духа на епохата” или в даден народ. Гледайки с подозрение на подобни събирателни понятия, Гомбрих пише “Изкуство и илюзия” (Art and Illusion, 1960) и няколко години по-късно “Усета за порядък” (The Sense of Order, 1979), където се заема да замени тези формализми с изследване на психологическите фактори, благодарение на които можем да видим триизмерен движещ се обект върху една плоска неподвижна повърхност. Той отхвърля психологически теории, като тези на Хилдебранд, които постулират някакви идеални, непроменящи се и неисторични принципи на възприятие, показвайки вместо това, че очите и оттук чувството за естетически вкус са зависими от всякакъв род “илюзии”, грешки на възприятието и трикове. Според него възприятието се определя изключително от исторически, а не от психологически условия. Художникът се научава да създава илюзията за триизмерност чрез проби и грешки и основните фактори, променящи изобразителния стил, са резултат от рационални дейности, а не от мистериозно променящите се лица на една епоха. Гомбрих нарича процеса на изучаване, който структурира развитието на миметичните стилове, “схема и корекция” и подчертава диалектичната структура на мимезиса. Но самите миметични изображения от този род са артефакти на конвенционални системи на изобразяване, предопределени от заложените в тази дейност цели и интереси, равнището на създателите на изображенията и възприятийния интерес на наблюдателите. Разгледани в историческата перспектива на западната традиция, подобни миметични усилия са преди всичко исторически познавателен експеримент и всяко натуралистично изображение е един вид разработване на предишни миметични практики. Вместо да сведе сложността на западната визуална история до един фиксиран модел, подходът на Гомбрих описва един отворен процес на изучаване, който предлага възможността да се разберат културните взаимодействия, традициите с техните прекъсвания и непоследователности.

Р. Б. Китадж. Сър Ернст Ханс Йозеф Гомбрих. Пастел и въглен, 1986 (676 mm x 578 mm). Лондон, Национална портретна галерия

Гомбрих изследва изкуството на Ренесанса през цялата си кариера. Анализът му на иконологията - дисциплина, основана от Aби Варбург и развита и разпространена благодарение на изследванията на Ервин Панофски - е важно критично предупреждение срещу догматичното й прилагане. Според Гомбрих иконолозите често използват разминаващи се стандарти в анализа си, свеждайки значението на дадена творба до смисъл, дефиниран субективно от въпросите, които учените задават. Иконологията може да създаде измамно чувство за изчерпателен анализ, докато всъщност именно отвореният и поливалентен характер на изображенията утвърждава тяхното място в традицията.

Гомбрих с две от внучетата си, 1972. Наследствен фонд Гомбрих

Най-известната от всички публикации на Гомбрих е класическото му изследване “Изкуството и неговата история” (The Story of Art), публикувано през 1950 г., с 16 английски издания и преводи на над 30 езика, включително български. То е било замислено като въведeние за млади читатели и никога не се е предвиждало да се използва като учебник, а да се чете като “разказ”¹.

Понякога Гомбрих се представя като консервативен опонент на модернизма поради заниманията му единствено с миметичната традиция в западната живопис и скептицизма му по отношение на различните модернизми. При все това широкообхватността и влиянието на работите му - като се започне от есетата по теория, стил и декоративно изкуство и се стигне до иконографските му изследвания, изследванията му върху характера на “примитивното изкуство” в западната култура и монографиите върху художници от Ренесанса до творци на ХХ в. като Оскар Кокошка и Саул Стайнберг - недвусмислено го превръщат в един от най-значимите историци на изкуството на миналия век.

БЕЛЕЖКИ

1. Смисълът на английското “story” в заглавието насочва към едно по-неангажирано и непритенциозно повествование, отколкото “history” или история, както е дадено в българския превод. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ НА ЕРНСТ ГОМБРИХ

Поради големия брой публикации на Гомбрих и техния широк тематичен спектър тук ще приведа списък само на неговите български и на някои от руските му публикации. За пълна библиография на англоезичните издания и някои негови изследвания, достъпни в интернет, виж уебстраницата на Архив Гомбрих: <http://www.gombrich.co.uk> (12.01.2008).

Публикации на български:

Изкуство и илюзия: Изследване върху психологията на изображението в изкуството. Прев. от англ. Никола Георгиев. София, 1988.

Изкуството и неговата история. Прев. от англ. Никола Георгиев. София, 1992.

Kратка история на света за млади читатели. София, 1999 (2007).

Публикации на руски:

О задачах и границах иконологии. // Советское искусствознание, 1989, бр. 25.

Амбивалентность классической традиции: психология культуры Аби Варбурга. Прeв. от англ. О. Литвинова. // Новое литературное обозрение. Независимый филологический журнал, 1999, бр. 39, 7-23.

Символические образы. // Вопросы философии, 2001, бр. 7.

Мифологии Боттичелли. Исследования неоплатонического символизма. Прев. от. англ. Е. М. Доброхотова-Майкова. // Искусствознание, 2002, бр. 2, 155-223.

© Тодор Т. Петев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2008, № 1 (98)

Текстът е чaст от справочно пособие, в което авторът представя стотина историци на изкуството от Йoхан Йоахим Винкелман до наше време.