ИГРАТА

Тошка Иванова

web | Литературата - виртуални срещи

Реши да излезе. Искаше да остане сам, да не слуша безкрайните проповеди на майка си. Жегата беше убийствена и му се щеше да се изкъпе в реката.

Излезе от къщи, взе колелото от гаража и го подкара по прашния път. Реката беше на няколко километра от градчето, но хората често ходеха там, подгонени от нетърпимата горещина и сухия, задушаващ въздух. През лятото беше невъзможно да се стои по улиците. Единствено децата имаха смелостта да се покажат навън и по цял ден се валяха в праха. Всяко лято прахът се появяваше незнайно откъде - засипваше къщите, улиците, дворовете. Въздухът ставаше тежък и сякаш пълен със ситни прашинки, които полепваха по гърлото и причиняваха безкрайна дразнеща кашлица.

Алекс въртеше вяло педалите и с мъка пробиваше нажежения въздух. Зад него се издигаха облаци от прах и се завихряха, раздвижвайки за миг заспалия път. Алекс обичаше праха, който беше ситен като пепел и полепваше по дрехите му. Изплези език и остави носещия се над пътя прах да се полепи по него. Прибра го в устата си и се помъчи да преглътне. Прахът заскърца по зъбите му.

През есента прахът се превръщаше в гъста и лепкава кал, която хората донасяха от улиците в домовете си. Калта слепваше нападалите по земята листа и образуваше твърда настилка, която лятото отново щеше да се разпадне на ситна, прегоряла от слънцето пепел.

Алекс подкара покрай последните къщи. Вече виждаше недалеч пред себе си големите оклюмали върби, зад които се влачеше в коритото си реката. Наоколо нямаше никакви хора, с изключение на няколко насядали на сянка покрай къщите си старци. Те стояха като препарирани, без да помръдват, и прахът, който беше полепнал по лицата им ги правеше да изглеждат като изсечени от камък. Около лицето на едно от старчетата се мотаеха натежали от жегата мухи. Сигурно миришеше на мърша.

Алекс стигна до върбите и пусна колелото да падне на изсушената трева. То издрънча глухо и застина под сянката на дърветата.

Огледа се наоколо. Радваше се, че няма никакви хора. Дори децата не се навъртаха тук в най-горещата част на деня. Откакто миналото лято се удави едно 6-годишно момиченце, възрастните не позволяваха на хлапетиите да се къпят без надзор.

Алекс започна да се съблича. Потта по лицето му беше засъхнала на кафяви вадички, непрекъснато размазвани от стичащите се капки. Свали всичките си дрехи и започна да влиза във водата. Хладният допир го поразведри и той с удоволствие се отпусна. По това време на годината реката не беше много пълноводна, но все пак достатъчно дълбока, за да се плува в нея. Или пък да се удави едно 6-годишно момиченце.

Доплува по-близо до брега и се отпусна в плитката тиня. Тялото му затъна до половината в меката и гъста кал. Беше топла и галеше кожата му. Няколко пиявици се полепиха по краката му, но Алекс не им обърна внимание. Харесваше допира им, нежната стръв, с която се впиваха в тялото. Нямаше нищо против да вземат малко от кръвта му. Беше го правил и друг път. Когато се съберяха достатъчно, за да изгуби повече кръв, тялото му се отпускаше напълно, започваше да се унася и изпадаше в странно сънливо състояние. Беше му хубаво. Веднъж се случи да заспи и когато се събуди от минаващите наблизо автомобили, се беше свил като стафида - водата и пиявиците го бяха изсмукали. Едва успя да се прибере - краката му се люлееха върху педалите.

Алекс пое дълбоко въздух и потопи глава под водата. Пиявиците по тялото му се увеличаваха - не ги беше хранил отдавна. Отвори очи под водата и загледа неподвижните клони на върбите. Изглеждаха странно - като призрачни силуети, които танцуват при движението на водата. Отпусна се напълно и се почувства като сянка на върбова клонка, полюшвана от водата. Започваше да се задушава, но не искаше да извади главата си над водата.

Сърцето му заби толкова силно, сякаш щеше да разкъса гърдите му и да изхвръкне над повърхността на реката; дробовете му спазматично се свиваха и отпускаха, все по-бързо и по-бързо; слепоочията му горяха и вените по челото му изскочиха навън.

Направи последен опит да се задържи под водата и след това инстинктивно се оттласна от дъното. Пое дрезгаво въздух. Гърдите го заболяха.

Тялото не му позволяваше да се самоубие.

Краката му почти изцяло бяха покрити от пиявици - изглеждаха черни. Алекс започна внимателно да ги отлепя, като се стараеше да не разрани много кожата си. Няколко се бяха полепили по слабините му. Махна ги последни. Една се спука между пръстите му и го опръска с кръв.

Влезе по-навътре в реката и отново започна да плува. Не знаеше колко време е лежал в тинята, но слънцето вече не печеше толкова силно. След няколко часа щеше да започне да се смрачава.

Тялото му гореше, навсякъде по кожата си имаше малки продълговати резки, които щипеха и смъдяха от водата. Щеше да се потруди доста, докато успее да дезинфекцира всички рани.

Излезе от водата и легна върху сухата трева. Извади пакет цигари от дънките си, налапа една и я запали с кибрита. Хвърли клечката във водата - чу се тихо просъскване и бялата клечка заплува по повърхността.

Алекс се отпусна и затвори очи. Не го притесняваше това, че някой може да го види гол или че буболечките патрулираха по тялото му. Ако в момента някой го попиташе какво мисли, отговорът щеше да е "нищо". И щеше да е искрен.

* * *

Събуди се от хладния вятър, който лъхаше от реката. Беше се стъмнило, а нощите тук бяха доста студени. Навлече набързо дрехите си и подкара колелото обратно към града. Тялото му беше вдървено и изтръпнало, краката го боляха при всеки допир с дебелия дънков плат.

Пристигна бързо до дома си, прибра колелото и влезе в къщата. Майка му беше излязла някъде, но телевизорът работеше. Даваха някакъв анимационен филм. Алекс извади от хладилника кутията с мляко и се загледа в ярките цветове на екрана. Като малък, една Коледа си беше пожелал да е анимационен герой.

Влезе в стаята си и заключи вратата. Пусна радиото и се излегна на леглото. Вървеше "Литургията" на Рахманинов. Алекс придърпа едно одеало и се зави. Заспа в мига, в който затвори очи.

* * *

Спа непробудно цялата нощ, без да помни какво е сънувал. Не беше сънувал от години. Събуди се рано, както всяка друга сутрин, и влезе в банята. Изкъпа се, остави водата да изсъхне по тялото му и навлече на голо нови дрехи от гардероба. Старите хвърли в коша за пране - миришеха на застояла речна тиня.

След няколко часа трябваше да излезе. Сипа си кафе, запали цигара и се загледа през прозореца. Съседите от другата страна на улицата се бяха разшетали удивително рано. Жената поливаше цветята на дървената веранда и от време на време хвърляше поглед към къщата на Алекс. Умираха от любопитство дали няма да се откаже.

Дръпна се от прозореца и продължи да пуши, тръскайки пепелта по пода. Майка му щеше да откачи, ако го видеше.

След два часа трябваше да е на площада, а не чувстваше каквато и да е тръпка. Вероятно бе единственият човек в целия град, който най-малко се интересуваше как ще свърши всичко. Чувстваше се спокоен, сякаш щеше да участва някой друг.

Запали нова цигара от пламъчето на старата и натъпка фаса в саксията на някакво криво растение. Загледа се в сиво-синия цигарен дим, който се стелеше в стаята и се късаше и разтягаше на тънки конци като прежда. Нишките се проточваха дълги, нежни и фини, полюлявайки се леко, бавно избледняваха и се разтваряха във въздуха. Ефирна димна паяжина се беше разпънала из цялата стая и създаваше илюзията, че вместо с въздух къщата е пълна с вода.

Алекс се зачуди как да убие оставащото време. Не обичаше да гледа телевизия, а отдавна се беше отказал от четенето на книги. На кухненската маса стоеше разтворен стар вестник, слепнал от засъхнали мазни петна. На едната му страна имаше нерешена кръстословица и Алекс се зае да я решава. Много беше добър - очароваше го безсмислието на подобно занимание. Започна да я решава скоростно, почти без да се порови из паметта си. Пишеше с едри, удължени и прави букви, които изглеждаха странно разхвърляни из белите квадратчета. Със същото темпо дописа последните думи и хвърли химикалката. Трябваше да тръгва. Скъпата му набожна майчица беше толкова разтревожена, че не можа да стане да изпрати сина си. Алекс мислено й пожела красиви еротични сънища с нейния бог, който и да е той, и излезе. Сигурно вече го чакаха.

* * *

Започна бавно да изкачва стъпалата. Усещаше хилядите очи, които се забиваха в тялото му. Последните няколко изминали дни бяха в главата му като сън. На трибуната нямаше почти никакви хора освен Алекс, Организаторът и няколко човека, които вероятно щяха да помагат за процедурата. Върху малка масичка в средата бяха поставени два напълно еднакви пистолета, които блестяха на ярката слънчева светлина. В единия ъгъл на платформата имаше поставен плетен стол с възглавничка на него и чадър за сянка. "Ложата" на Организатора.

Единият от хората извади черно куфарче, отвори го към публиката и фотоапаратите защракаха. Наградата. Човекът започна да говори.

Алекс се загледа в лицето на Организатора, без да чува нищо от това, което се говореше. Беше възрастен, както обикновено. Беше противен. Старите хора винаги го отвращаваха. Не можеше да се сдържи да не се погнуси, гледайки набръчканата и изпъстрена с вени жабешка кожа по ръцете им, отпуснатите и съсухрени лица със свити навътре устни - хлътнали към черепа сякаш в желанието им да глътнат колкото може повече от живота.

Започна да му се гади. Извърна очи и се загледа в това, което правеха мъжете на трибуната. Спазваха процедурата прецизно и механично. Единият пистолет вече беше зареден и двете оръжия чакаха на специалната поставка. Мъжете приканиха Алекс да се приближи.

Той погледна към хората, които внезапно се бяха смълчали. Чакаха. От дясната му страна, на гърба на някакъв мъж, бяха качили 6-7-годишно момченце.

Алекс се загледа в нежното личице на детето, в големите му, по детски учудени очи. Момченцето вдигна ръка към главата си, допря две пръстчета до слепоочието си и каза "Бум". Алекс не можа да го чуе, но по движенията на устните му разбра думата. Усмихна се и също така беззвучно оформи с устата си "Бум".

Слънцето печеше убийствено, жегата на вълни обливаше хората, скупчени един до друг. Носеше се леко кисел мирис на пот и задух, очите се свиваха в непосилно желание да се скрият от слънцето. Едно куче се беше проснало под дървените стълби на платформата и само бързото повдигане и спадане на гърдите му подсказваше, че е още живо.

Алекс посегна и взе един от пистолетите на поставката. Металът беше успял да се нагорещи от изгарящото слънце. Вдигна го и допря дулото в слепоочието си. Погледна отново към детето и му се усмихна. То отвърна с предпазлива усмивка. Алекс продължи да го гледа още няколко секунди и натисна спусъка.

Главата му се отметна настрани от оглушителния изстрел и във въздуха се разхвърчаха ситни окървавени костици и мозък. Те описаха голяма дъга и се полепиха по най-близко стоящите хора. Всички мълчаха, стреснати от гърмежа и гледащи с широко отворени очи.

Алекс падна на колене и се отпусна назад. Главата му глухо издрънча върху дъските и под нея бързо започна да се образува локва. Очите му бяха широко разтворени към слънцето, а усмивката още стоеше върху лицето му.

Някаква жена изпищя пронизително. Фотоапаратите щракаха като обезумели.

Кръвта започна да се процежда през процепите между дъските. Една капка падна върху носа на свитото отдолу куче и го накара стреснато да подскочи. То разтърси глава, облиза се и побягна да търси по-добро място за почивка.

Малкото момченце с учудените очи плачеше.

© Тошка Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006