"ЕТНОЛОГИЯ И МЕДИЕВИСТИКА", ИЛИ МИСЪЛ, СЛОВО И ДУХ В ПРОСТРАНСТВАТА НА ЕТНИЧНИЯ СВЕТОГЛЕД

Светла Дживтерева

web

Книгата "Етнология и медиевистика (Топоси. Имена. Светци)" на Тодор Моллов е сборник със студии и статии, който представя важна част от научните дирения на автора в продължение на дълги години. Статиите са подредени в пет тематични раздела и си поставят за задача да изяснят явления и процеси, характерни за българската етнокултурна традиция. Проследени са трансформациите, на които са подложени важни концепти на българския модел на света, породени от развитието на обществените нагласи и от бавния процес на смяна на средновековната, космологично ориентирана, светогледна система с тази на съвремието ни. Двете подсистеми на средновековната българска култура (писмена и устна) са разглеждани като взаимно допълващи се нейни компоненти, а методологията в изследванията залага на гледната точка на носителите на културната традиция.

Първите два раздела - "Етнокултурно отношение към Времето. Календар. Светци", "Етнокултурно отношение към Пространството. Топоними" - са посветени на проблеми, свързани с изясняването на концептите "време" и "пространство" и възможностите на етничната ни култура да формулира свои специфични решения за тях. Ето защо и първата от статиите - "Слънчевият календар в 2Енох - старобългарските употреби" - се явява знакова за изследването. Тук се доказва българският произход на календара в старобългарския превод на апокрифа "Книга на Енох". Разкрита е неговата структура, логиката на специфичния алгоритъм за организиране на по-кратките времеви цялости (наричани в 2Енох "врати", през които излиза слънцето определен брой дни) в рамките на слънчевата година и за съгласуването й с годишния ход на Луната. Установени са маркираните дати в календара, бележещи начало и край на месеците, и повратната точка на "завъртане" на слънцето към нов годишен цикъл, която е съсредоточие и отправен момент за неговата организация. Направената реконструкция е убедително аргументирана от анализа на писмени паметници, археологически находки и фолклорни текстове, съдържащи свидетелства за познаването на този тип календарно членение на годината. С най-голямо значение сред тях е "Именник на българските владетели", в който времето на възшествие на владетелите се синхронизира с маркирани точки от реконструираната календарна система. Двата паметника представят според автора "сходно по своята значимост заявяване на етнична гледна точка към световния ред... И докато в календара на 2Енох има опит за пренареждане на календарното Време, в Именника то е опит за персонализация на Времето в хода на Историята" (с. 9). Появата на 2Енох е обяснена с настъпването на изключителна за българския народ ситуация - падането на Преслав през 972 (време на очакване на съдбовната 6500 г. ССв. (992 РХр.) и на Последното време), "предизвикал "културологичен шок" и спешно (самоотвержено) търсене на аргументи за етнорелигиозната ни идентичност пред Бога в предстоящия Съден ден." (с. 16).

В изследванията, посветени на оформянето на култовете към народните светци, са проследени употребите на календара на 2Енох. Изразяващ собствено етничната концепция за Времето, той се оказва инструмент в идеологическата борба срещу Византия. Византийско робство е разглеждано от Т. Моллов като период на особена семиозисна активност за българското общество: "в ситуацията на очерталия се етнорелигиозен конфликт се активизира българската народнохристиянска културна подсистема и нейната етнична "картина за свят". Най-важните концепти на тая културна подсистема се превръщат в опорни пунктове за изграждането на единна етнично значима семиотизирана координатна система, която се самооценява като единствено вярна на християнската идея, но всъщност реактуализира старинни миторитуални схеми и светогледни настройки." (с. 35). На нейното действие се дължи появата на такива специфични етнорелигиозни феномени на българската култура каквито са народните светци, както и архаичните корени на изследваните от автора предания и легенди, свързани със светителските култове. Датите на паметите на св. Иван Рилски, св. Димитър Басарбовски, св. Йоаникий Девички, св. Прохор Пшински, св. Гавриил Лесновски и св. Петър Коришки са разположени в началото на месеците от календара 2Енох и, прочетени в този контекст, се оказват плод на усилията за персонализиране на Времето в борбата за етничния космос. Народните светци са особените застъпници пред Бога на излъчилите ги български общности в периода на византийското робство, "когато при липса на собствена държавност тъкмо местните светителски култове започват да излъчват етноцентрични ("високи") идеи" (с. 34). За значимостта на тези идеи можем да съдим както по влиянието им върху съседните народи (възприети като свои от сръбската култура, днес св. Йоаникий Девички и св. Прохор Пшински реално са част от нея), така по употребата им векове по-късно в качеството на утвърдени механизми за изработване на спасителни стратегии от духовните водачи на българския народ (статията "Сотирологичната стратегия на поп Пейо Софийски след есхатологичната 1492 г. (Ролята на Свидетеля в Историята)").

Водещата роля на низовата култура в светогледа на българите в периода на византийско владичество определя и стратегиите на Асеневци в борбата им за възстановяване на българската държава. Според автора още с избора на белязаната от българската миторитуалната практика двойка имена Петър и Иван от тях е подсказано "активно използване на домашната традиция в качеството й да задава етнична специфика и идеологическа легитимност." (с. 48).

Въвеждаща към темата за етнокултурното отношение към пространството е студията "Топосът "Демир капия" (Железни врата) - произход и място в българския митопоетичен пространствен модел", публикувана тук за първи път в пълния си обем. Подробно издирените исторически сведения, географски данни и анализите на фолклорните употреби на топоса, убедително защитават тезата на автора за значението му, като снемащ "свещената идея за хронотопен "Вход-и-Изход" към етничния Космос в неговите две проекции - митологична (идеална, концептуално-обобщителна) и ритуална (конкретна, веществено-сетивна)." (с. 95).

Изследванията в раздела изясняват редица въпроси, свързани с етничното усвояване на пространството в неговите два, взаимно допълващи се плана - общоетничен и регионален. Първият е отнесен към общоетничното семиотично усвояване на действителността, разбиран като процес на номинация на значимите обекти на етничната територия (Макротопоними) и на снемането им в митопоетичните текстове, с което те стават част от "своите" време и пространство. В тази перспектива са разгледани известията за пряка връзка между столицата (фолклорният Цариград) и Дунав, въведени в научно обръщение в статията "Дунав през Цариград (За едно митопоетично клише на българската картина за свят)".

Хронотопната матрица, зададена на общоетнично ниво, е база за усвояването на пространството на регионално и селищно равнище. Извършеният от Т. Моллов космологично-астрономичен прочит на легендата за Каябашкото блато като "особено кодиран фрагмент от българската митология" (с. 149) установява неговото пряко отношение към българските есхатологични представи. На свой ред топонимичната картина на Кюстендилската котловина и съпътстващите я фолклорни текстове са изследвани в перспективата на "динамиката на етничната космологична концепция, проектирана на регионално равнище чрез редица митопоетични сюжетно-фабулни трансформации и прекодировки (митотопоними, песни, легенди, предания и меморати)" (с. 154). Хроностратиграфският анализ на песните, в които присъства ойконимът Варна ("Варна в българските народни песни") добавя нови факти към разбирането ни за динамиката и адаптивността на фолклора и неговите възможности за обновяване на носената от текстовете му информация чрез реактуализиране на по-ранни сюжети.

Статиите в раздела "Етноконфесионални рефлекси" - "Етноконфесионални рефлекси в българската фолклорна демонология (Рим-папа)" и "Легендите за Саръ Салтък и българските фолклорно-митологични представи за летния Свети Никола", разглеждат начините, по които фолклорната култура реагира при досега си с идеи, белязани от религиозна чуждост, механизмите за тяхното разпознаване и осмисляне и трансформациите им в процеса на "одомашняване" и вписване във фолклорната мирогледна система и поддържащите я текстове. Проследени са характеристиките на демонологичния персонаж "Рим-папа" и мотивните ядра на фолклорните текстове, свързани с него, и се доказва, че са мотивирани от миторитуални концепции на българската езическа митологична система, интерпретиращи функциите на Върховния бог в ситуация на календарен преход.

Към периода на старобългарското езичество са отнесени и корените на сравнително късния култ към "двойния народен светец" Саръ Салтък, който, според изследователя "продължава, реактуализира и в известен смисъл преструктурира някои важни характеристики на народно-християнския култ към Летния Свети Никола, които отвеждат към явления на българското шаманство." (с. 214).

В раздела "Топоси, имена и сюжети" са изследвани фолклорни текстове, обреди и детски игри, в които се откриват старинни миторитуални практики и образност. Проследени са промените в осмислянето им от страна на етничната общност, произтичащи от приемането на християнството, което започва да играе роля на основен декодиращ ключ към посланията на унаследените митопоетични текстове и идеите, заложени в тях. Авторът разкрива възможностите на българската народнохристиянска култура да съхранява памет за значими събития от живота на държавата ("Воинската задушница на Петровден през 895 и българския фолклор") или да предлага спасителни стратегии в ситуация на есхатологично очакване ("За един топос в старобългарските есхатологични очаквания: Пещерата"). Централно място в този раздел заема студията "Песенни приближения към митопоетичните идеи и образност на обредите за дъжд". Важна част от това изследване са приложенията, в които са публикувани всички достъпни варианти на песните, очертаващи контекста на разглеждания фрагмент.

В последния раздел в сборника, озаглавен "По пътя към новото време. Трансформации", са проследени предлаганите от българските фолклористи решения на проблемите, свързани с идейното съдържание на фолклорните текстове и с техния произход, през отделните етапи на развитието на фолклористиката у нас. Обект на изследване в раздела са и траекториите на промените във фолклорната култура, произтичащи от промяната на светогледните настройки на нейните носители. Тодор Моллов формулира своето виждане за същността на трансформативния процес, наречен "от мит към поезия": "Ако в мита космическата колизия е кодирана "антропоморфно", то с течение на времето и с промяната на "светогледния декодиращ филтър" тъкмо антропоморфизацията е ключ за извличане на космическа значимост на индивидуално-личностния избор в семейно и/или социално проектирания конфликт, т.е. постига се нравствено-естетическо оценностяване на позиция, разпозната като индивидуално-личностна" (с. 361). Тази гледна точка е застъпена и във финалната статия "Фолклорните образци на "Павлета делия и Павлетица млада", която се фокусира върху аспектите на връзките на Яворовата творба с нейния фолклорен първообраз (ф-Павлета). На базата на анализа на всички достъпни варианти (общо 156) на ф-Павлета и съпоставка с песните, пряко свързани с идейната й основа, е коригирано досегашното утвърдено в науката становище за гръцките й корени. По безспорен начин е доказан българският й характер и генетичната връзка на сюжетите от този смислов кръг с миторитуалните схеми на полово-възрастовите обреди за преминаване в по-висок социален статус от периода на старобългарското езичество.

Наред с множеството научни открития и нови решения на проблеми в областта на българската култура, значението на сборника е и в това, че чрез аргументите на постигнатите резултати, се утвърждава, засега недостатъчно застъпената и често подценявана от историческите ни науки, етноложка траектория на научните дирения. Траектория, чрез която изследователят може да избегне съвременно-присвоителната гледна точка при тълкуване на фактите и явленията от българското минало и да получи нови хоризонти за разбирането им.

© Светла Дживтерева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2014, № 3 (172)

Други публикации
Света гора. Алманах за литература, наука и изкуство. Велико Търново, 2012-2013.