"БОЛЕН ДОЙЧИН И ЧЕРЕН АРАПИН" - БОРБАТА ЗА БЪЛГАРСКИЯ КОСМОС

Светла Дживтерева

web

Излязлата в два тома книга на Тодор Моллов "Болен Дойчин" е първото в българската фолклористика сериозно проучване на епическата песен за Болен Дойчин, което дава изчерпателни отговори на въпросите за мястото и значението й в българската етнокултурна традиция. Първият том съдържа редактирано и допълнено самостоятелно издание на текста, с който Т. Моллов участва като съавтор, заедно с Миливое Р. Йованович, на книгата "Болен Дойчин в сръбския и в българския фолклор", в която се акцентира върху балканския контекст на песента. Във втори том са публикувани българските варианти на песента "Болен Дойчин и Черен Арапин" и на баладните мотиви "Булин глас от гроба", "Сестра се грижи за ранен/болен брат в планината/гората", "Мома иска Дойчин най-хубав" и "Болен лежи Катил Георги", които са анализирани във втората част на изследването.

Във въведението са очертани основните методологически насоки на работата, които са съобразени с най-новите постижения на съвременната етнология и фолклористика при изследването на фолклорния героичен епос. Те се изразяват в балансираното прилагане на историко-типологичните, структурно-типологичните и структурно-семиотичните наблюдения, с оглед на етничната специфика и системния характер на българската фолклорна култура. Ранният героичен епос е разглеждан като специфичен алтернативен превод на идеите на миторитуалния комплекс в плана на етносоциалното и етнорелигиозното. От важно методологично значение е и възгледът за еволюцията на епоса в контекста на еволюцията на космологичния модел на света, засягащ и връзката епос - балада. Като отхвърля доскоро битуващото мнение за баладата като "исторически късен следовник" на епоса, авторът застъпва позицията, че: "баладите се формират синхронно с всички останали старинни дялове на фолклора, че те съсъществуват и са в корелативни връзки не само с епоса, но и с другите "жанрове", чиито корени възхождат към миторитуалните традиции" (с. 8).

Наблюденията върху песента за Болен Дойчин в Първа част "Българските варианти на "Болен Дойчин" са допълнени от приложенията, представящи хронологията на публикациите, географията на вариантите и инвариантната структура на мотива. Търсенето на възможните исторически реалии, отразени в песента (което е една от траекториите на досегашните изследвания) минава през съображението за спецификата на фолклорната историчност и нейната "ретроспективна" оптика към историческия процес, който в този тип общество е осмислян по думите на автора: "през призмата на вече познатите клишета (схеми) и оразличават историческата ценност само на ония събития и герои, чието място е заявено от предишни текстове" (с. 25). От тези позиции ролята на историческите реални контакти между българи и араби е определена като възможен катализатор, но не и първопричина за налагането на името Черен Арапин за име на противника на епическия герой в този сюжет, а локализацията на Двубоя при Будин и при Солун, произтича от мястото им в митопоетичния модел на етнично усвоеното пространство, в който тези градове поемат значението на изоморфни знаци за Световна ос и места на Двубой.

Като подкрепя тезата, според която сюжетът на Болен Дойчин "се явява стадиално по-късна (фолклорна) митоепична трансформация на Змееборството като вариант на т.нар. Основен мит, реактуализиран ежегодно на прехода от Стара към Нова година" (с. 30), Т. Моллов пристъпва към уточняване на конкретната миторитуална ситуация на календарен преход, с която е свързан този сюжет. Важна роля при разпознаването й играе устойчивата връзка между сюжета и името на героя, производно от името на света преподобна мъченица Евдокия (памет на 1 март). Според автора, чрез името Дойчин като мъжки корелат на името Дойка (Евдокия) различни фолклорни мотиви пазят спомена за първомартенския преход към Нова година, ориентиран по хода на Луната. Анализът доказва, че в този сюжет епическият герой е персонификация на лунно-слъчевата година с начало през март, а удълженият му жизнен срок, през който извършва подвига си, отразява спомена за архаичната календарна практика в края на някои определени, "белязани" години да се добавя допълнителен изравнителен лунен месец. Поведението на неверните побратими, наследници на архаичните "чудесни помощници", е тълкувано в контекста на тоталната инверсия на знаците за ценност и устойчивост, описваща заплахата за Реда в ситуация на календарен преход. Техният отказ да обновят "живота" на атрибутите на Героя при последното му пътуване е знак за изчерпаното му време в края на годината и неизбежната му смърт, но също така е и знак за смъртта на магическите му помощници, което мотивира "наказанието" им във финала на песента.

На свой ред образът на сестрата е прочетен в перспективата на две взаимно превеждащи се траектории. Първата е очертана от становището за календарно мотивирания прототип на брата (Дойчин) (цялата лунно-слънчева година), от което следва изводът, че "сестрата" е персонификация на небесния знак, чиято поява през март, въвежда Новата година - Младата Луна. Втората произтича от възможността Младата Луна като удобен класификатор да обозначи девойка в състояние на полово-възрастов преход. По този начин най-често срещаното име на Младата Луна/сестра Ангелина (от ангел - вестител на Бога), добива смисъл на Божи знак за възобновения вселенски и социален ритъм след победата на Героя над/в смъртта.

Във Втора част на изследването "Дойчин (Болен Дойчин) като особен "текст" на българския фолклор" са анализирани четири представителни за българската традиция баладни мотива, в които основният мъжки персонаж носи името Дойчин в достатъчен брой варианти. С тях се уплътнява предварително формулираното становище, че песента за Болен Дойчин е "митоепична реплика на един общопопулярен във фолклора митопоетичен сюжетно-мотивен блок" (с. 98). Те са предхождани от встъпителна част, посветена на вариантите, чрез които в българския фолклор е разпознавана Мартенската нова година - Двубой (облог и/или състезание), Брак (сватба=смърт; подновяване на брака), Богатство (с време), Заем (на време), Вкаменяване (антропоморфно изваяние от типа балван), начало на полово-възрастовите ритуали, контакт с отвъдния свят. Именно те са ключ към разшифроването на изследваните фолклорни мотиви.

При първия от тях, "Булин глас от гроба (Девер/драгинко говори с мъртвата си буля)", на интерпретация са подложени две основни версии на мотива. Анализът доказва, че в основата му лежи наследената от предхристиянския религиозен опит на българите митологична представа за календарния преход като Брак. Двете версии отразяват ранно фиксиран (в периода на формиране на фолклора и синхронната му християнизация) "шамански прочит" на два календарни момента - началото на мартенската лунна година и началото на Плеядната Нова година през май. Фабулата отразява адаптираната към християнска народна обредност идея за миторитуално обновяване на брака със женски персонаж, митопоетична персонификация на “годината" (Луната и съответно Плеядите).

Сходни с представените по-горе идеи (Двубой и "препотвърждаване на Брака") са реконструирани при анализа на следващите мотиви. Двете версии на песента "Сестра се грижи за ранен/болен брат в планината/гората" са наречени условно "Сестра кукувица" и "Змеица го люби". Те са ориентирани към времето на Задушниците, отбелязващи съответно началото и края на великденските празници, а съсредоточието на този свещен период - Възкресение Христово - е кодиран в тях чрез болест и/или смърт на митопоетичния персонаж. В заключение авторът приема, че "и двете версии отразяват старинни миторитуални комплекси, свързани с календарни преходи, в които мъжки персонаж с характеристики на жрец от шамански тип повтаря страданията и/или подвизите на своя митологичен патрон." (с. 121).

Миторитуалният комплекс на новогодишния мартенски преход, описан като Брак (обновяване на Брака между персонаж, обозначаващ Плеядите, и неговата календарна жрица/годеница), е разпознат и в песните "Мома иска Дойчин най-хубав" и "Болен лежи Катил Георги". Възникването на сюжета на първата от тях е отнесено към ранния период на християнизация и оформяне на фолклорните текстове, когато каноничният (юлиански) календар и литургичните правила "са имали за реципиент традиционна фолклорна общност с все още доминантна ориентация към реалностите на нощното небе (и тяхната митопоетична кодировка)" (с. 133). Втората песен има две версии: 1. "Болен - булчето му иска да се жени за друг"; 2. "Лежи в тъмница - разпитват го за спечелено имане". Наблюденията на автора показват, че първата на един ранен етап е загубила връзката си с първомартенския новогодишен преход и е преориентирана към сюжетно-мотивния комплекс, свързан с култа към свети Гьорги. В частта, обясняваща причините за болестта и съответно затварянето и мъченията на героя, инвариантните им схеми си поделят клишетата "змееборство" и "изпитание" и условно могат да бъдат оразличени като "причина" и "следствие".

Научното изследване, публикувано в първия том, е допълнено от респектиращ със своя обем корпус от текстове във втория том, в който са предложени на читателя всички достъпни на автора български варианти на песента за Болен Дойчин (архивни и публикувани общо 129), а също и на песните, които очертават нейния семантичен контекст. "Булин глас от гроба (Девер/драгинко говори с мъртвата си буля)" е представена тук от внушителните 342 нейни варианта, "Сестра се грижи за ранен/болен брат в планината/гората" (Сестра кукувица; Змеица го люби) - от 180 варианта, "Мома иска Дойчин най-хубав" - от 114 варианта, а "Болен лежи Катил Георги" е представена от 91 варианта на песента. Резултат от усилен труд по издирването и класификацията на народните песенни мотиви, тези текстове уплътняват научното убеждение на автора, че всеки сериозен фолклористичен анализ би следвало да се възползва от всички варианти на текста, тъй като: "Единството на етничната картина за свят в рамките на цялото етнично землище се изразява вариативно на всички равнища на фолклорната култура - както в езика, така и в текстовете с различен семиотичен статут (вкл. ритуала като сложно организиран "текст", представящ "парад на знаковите системи")" (с. 146).

В резултат на това пред нас е едно задълбочено и изчерпателно, представително за съвременната българска фолклористика, изследване на един от важните фрагменти на средновековната българска Картина за свят. Фрагмент, актуален и днес със своето послание към нас за победа над/в смъртта в усилието ни за опазване на Българския дух в борбата му с безпощадните реалности на днешното Време.

Тодор Моллов. Болен Дойчин. Т. 1: Песента за Болен Дойчин в българския фолклор. Изследване. Науч. ред. проф. дфн Анчо Калоянов. Велико Търново: Веста, 2012.

Тодор Моллов. Болен Дойчин. Т. 2: Песента за Болен Дойчин в българския фолклор. Текстове. Науч. ред. проф. дфн Анчо Калоянов. Велико Търново: Веста, 2012.

М. Р. Йованович, Т. Моллов. Болен Дойчин в сръбския и в българския фолклор. Велико Търново: Фабер, 2011.

© Светла Дживтерева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2014, № 4 (173)