Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДНА ТРАДИЦИОННА И РАЗЛИЧНА ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Стефана Таринска

web

Не зная как бъдещето ще оцени приноса на литературознанието ни от 90-те години на ХХ век за историята на възрожденската литература, но фактът сам по себе си е забележителен: три литературни истории за по-малко от десет години1. Сред тях трудът на Д. Леков е най-обхватното и най-съдържателното изследване. Появил се през първите години на ХХІ век, той приключва едновековно строителство в областта на възрожденската литературна история, оставайки верен на традицията като идея (националната идея) и като методология (добрите традиции на позитивизма, разширени с нови идеи от литературната социология и рецептивната естетика). Трудът е резултат и обобщение на многогодишно активно присъствие на автора му в научната област, отразил е не само постигнатото в литературоведските изследвания за Възраждането, а и проучванията на историци, езиковеди, културни историци (история на книгата и четенето, журналистиката, театъра и пр.). Д. Леков въвежда нова проблематика. Негов влог е включването на възприемащия субект в литературноисторическия процес, както и на категорията литературно поколение. В тази книга ще прочетем много за пиетета към Българското възраждане и основополагащата му роля в духовния живот на нацията, за светлите страни на епохата, за порива й към по-доброто и по-съвършеното. Заедно с това тя ни предоставя извънредно богата, прецизно уточнена фактология и основната литература по предмета на изследването.

Напълно справедливо авторът е нарекъл труда си “панорамно изследване”. Освен че проследява “взаимоотношенията между творец и възприемател” (формирането на слушателя, читателя и зрителя през различните етапи от литературния живот, промяната на вкуса на различните категории читатели, еволюцията на театралната култура), авторът се интересува и от възрожденските институции, които предопределят или активират литературното развитие (училище и учебно дело, книгоиздаване и разпространение на книгата, спомоществователство, журналистика), привлича недооценявани възрожденски текстове (приписки, предговори, публицистика и мемоаристика, кореспонденция и пр.), за чието изследване и популяризиране самият той допринесе през последните десетилетия. Забележимо е умението му да открива значещи, атрактивни факти, които вдъхват живот на отминалото време.

Насочена предимно към младата аудитория на учащите се (възниква върху основата на обогатяван през годините университетски курс и най-значителните резултати от собствени проучвания), “Историята” има и възрожденската задача да възпитава. Очеркът за Неофит Рилски завършва с възклицание на един от учениците му, получил по поклонници на Рилския манастир “много здраве” от учителя: ”...толко се возрадвах, като че ли ми дадоха 20 хиляди гроша!” (т. 1, с. 180).

Различното се откроява ясно още при мотивирането и схемата на периодизацията във въвеждащата глава на изследването. Леков следва в общи линии етапните деления в академичната литературна история, но внася и съществени корекции. Общоприетите две гранични точки - Историята на Паисий и Освобождението на България - не се зачитат като абсолютни граници. В историческия разказ е включена подготовката на възрожденските процеси (силно застъпена у Боян Пенев), обогатена с теоретичната постановка на “прехода”, също и идеята за продължаващото Възраждане (Михаил Арнаудов), уточнена като възрожденски тенденции сред българите, останали извън освободените земи. Отхвърля се Кримската война като граница и в съгласие с повечето съвременни литературни историци новите процеси се ситуират през 40-те години на ХІХ век Отличителното във виждането на автора е, че свързва периодизацията с оформянето на литературни поколения. Леков разглежда възрожденската литература отвътре, отчитайки ролята на външните стимули като завършен рецептивен резултат; категорията “литературно поколение” до известна степен снема в себе си проблема за “влиянията”.

Воден от разбирането, че литературно-историческият обзор следва да бъде синтез на сериозно предварително проучване (едно от предимствата на колективната история), Леков привлича като съавтори трима свои колеги. Тяхната “подкрепа”, както определя той участието на Цв. Унджиева (очерка за Хр. Ботев), Ю. Николова (очерка за Ив. Селимински) и Л. Михова (очерците за народната литература, Й. Кърчовски и К. Пейчинович) е съвсем скромна спрямо общия обем и задължава още веднаж да осъзнаем широтата на неговите научни занимания, солидната предистория на неговия труд.

Хронологията и периодизацията определят структурата на изследването. В четири основни големи раздела, съответстващи на отделните периоди (глави ІІ-V) е проследена времевата протяжност на литературата, а последните три по-малки дяла обхващат - на хронологично-тематични основания - съпътстващи характерни явления (гл. VІ “Освобождението и възрожденските процеси в България в земите, останали под османска власт”, гл. VІІ “Българи възрожденци в духовния живот на други народи...”) и проблема за литературния вкус в исторически аспект (заключителната VІІІ гл. “Национален художествен вкус”)2.

Зараждането на възрожденската литература, периодът на преход от стара (средновековна) към нова книжнина е проследен с емоцията на новопосветения. Спомням си вълнението, с което през 70-те години на отминалото столетие литераторът преоткри, по проправения път от историците, силуета на Ранното възраждане. В труда на Леков е намерило израз съзнанието за приемственост, усещането, че Възраждането е колкото порив към обновление, толкова и памет за миналото. Емоционалният момент в анализите и обобщенията, категоричните ясни и точни оценки изтъкват значимостта на епохата, внушават респект към нейните дейци. Несъмнен принос е формулирането на проблема, анализът и изводите за характера на възприемането и структурата на възприемащата аудитория (читател и слушател), промените, които тя претърпява, свързани с измененията в литературата. Теоретичната постановка и схващането си за приложението й в българската история Леков е разяснил в монографията “Писател - творба - възприемател през Българското възраждане (1988). Тук, вградени в историческия разказ, идеите и наблюденията му са още по-убедителни. Сякаш конкретиката на преходното време е много благодарна материя за тройната връзка, която той изследва. Ролята на възприемащия е проследена в различните типове текстове - предпаисиевата книжнина, “История славянобългарска”, историческите съчинения от 18. в., преписите на Паисиевата история, “Неделник” на Софроний Врачански, книгите на Софрониевите следовници. Съчинението на Йосиф Хилендарец, посветено изцяло на ползата от четенето на книгите, е свидетелство за изключителното значение, което придобива проблемът за читателя през разглеждания период. Правдиво, обобщавайки насоките в досегашните изследвания и с нови акценти са представени големите фигури на времето - Паисий Хилендарски (различният адресат на двата предговора към “История славянобългарска”, присъствието на възприемащия в цялата творба) и Софроний Врачански (премълчаванията в неговата автобиография и представата за себе си3, жанровият модел, който налага). Запомня се образът на Йеросхимонах Спиридон, съвременният прочит на Й. Кърчовски и К. Пейчинович. Категорично и убедително е включена в литературната ни история книжнината на българите католици. Д. Леков създава изчерпателен, логически убедителен и вътрешно хармоничен разказ за началото на новобългарската литература. Споделям основните му виждания и главната характеристика на времето като преходно, но съм резервирана към превръщане на понятието в собствено име на периода (Преход с главна буква и производни като “книжовници-преходници”).

Литературно-педагогическо поколение”. Заглавието “С критериите на нова културна и литературна система. Първото българско литературно поколение - реформатор на културния, литературния и обществения живот” резюмира основния проблем през втория период от историята на възрожденската литература. Тук предимство получава систематизирането на новите културни явления. Те са обособени в отделни параграфи: учебното дело, културните центрове (вътрешни и външни, решаващата им роля през цялата възрожденска епоха), формирането на литературно поколение (теоретичната постановка и историческата реализация у нас)4, школската книжнина и литературната култура (също проследена в различните етапи на Възраждането), филологическите школи, гръцката култура като инструмент за обновяването, преориентирането на българската интелигенция към Русия. Като изразители на основните тенденции, в отделни очерци са представени книжовниците П. Берон, Неофит Рилски, Ив. Селимински, Райно Попович (заедно с други по-известни книжовници и учители “елинисти”), Ю. Венелин и В. Априлов. Сред тях се откроява фигурата на Неофит Рилски - живо и завладяващо са очертани личността и нравственият му облик, широките му интереси (“съпреживяващ и ерудиран читател”, според бележки по страниците на книгите, които е чел), значителното му влияние.

Този период е по-блед от предходния и не е така изчерпателен по отношение на досегашните проучвания (спец. ролята на гръцката култура), но и тук се поставят важни теоретични въпроси, конкретизирани в историческите явления и процеси. Красноречиво е защитена идеята, че през 20-30-те години се утвърждава необратимо посоката в развитието и се разширява социалната база на новите тенденции. За преориентирането към Русия ще стане дума по-надолу.

Под заглавие “Първо стълкновение между поколенията в българската литература. Регламентиране на литература от художествен тип” (ІV глава) са обхванати три десетилетия, много богати по съдържание, през които се създава модерната българска литература в точния смисъл на думата - като пространство на артистичното слово. Новите литературни явления се свързват с оформянето на първите значителни национални културни средища. Много добре, с богата информация, верни акценти и приемливи обобщения са очертани Одеса и Цариград като литературни центрове - свързаните с тях творци, произведения, културни институции, а също чуждата културна среда и нейното значение (руска и украинска в Одеса, многонационална в Цариград); важен детайл е диалогът, понякога и съперничеството, между българските културни огнища. “Топографската карта на всяка една литература предлага неподозирани възможности за анализи, сравнения, догадки...” (т. 1, с. 232) смята авторът на историческия труд и е потвърдил на много места в изследването това убеждение. Одеса се посочва като родно място на три генерации в българската литература, представени от Чинтулов, Друмев и Ботев, но най-широко е разгледано новото, вече в точния смисъл на думата литературно поколение, намерило себеизраз в Одеския литературен кръжок. Умело е приложена поколенческата теория, за да се изтъкне важен момент в развитието - появата на модерно съзнание за литературно творчество.

Очеркът за Московската българска дружина също е много съдържателен. Проницателно са разнищени идейните противоречия между участниците и разривът между тях (Каравелов - Жинзифов) и много добре е уловена необходимостта от контакт с други места, където работят млади представители на българската интелигенция (диалогът Жинзифов - В. Д. Стоянов). От средата на 60-те години обаче Москва престава да бъде средище за културна и литературна дейност на българите (Р. Жинзифов и Н. Бончев предпочитат да публикуват в Румъния), факт, пренебрегнат от обобщаващото заглавие “Москва - център на българската интелигенция през 60-70-те години” (т. 2, с. 10).

В тази централна като обем и съдържание част от историческия разказ (повече от 500 страници) е проследено в обособени текстове създаването на новобългарската поезия, на белетристиката, на драмата и театъра; разгледана е преводната литература и нейната функции, побългаряването. Като отделен проблем се разисква еволюцията на литературния вкус; социологическият аспект на възприемането и характерът на читателската аудитория са разгледани във връзка с нарастването на културните дружества и читалищата. Тук намират място като самостоятелни значещи явления и прояви на публичността, които обикновено са слабо застъпени в литературната история: предговорът във възрожденската книга; пресата и ролята й в литературния и културния живот; опити за специализирани литературни издания, книгопечатането. Откроен е проблемът за народната (низовата) литература. От социологическите аспекти нов момент е и вниманието към институцията на спомоществователството.

Заедно с всичко посочено не е изоставен и традиционният интерес към личността на твореца. Персоналните очерци са пръснати помежду мрежата от социални връзки на литературата общо взето в хронологичен ред, но понякога и външно тематично (Раковски се оказва на разстояние пред Неофит Бозвели, което противоречи на хронологията). Тези текстове са написани с ерудиция и литературоведска вещина - винаги с внимание към живота, личността и творчеството на писателя и същевременно разнообразно, според фактите, с които разполага историкът и спецификата на обекта (за портрета на И. Блъсков широко са използвани мемоарите му; драматургът Войников е оценен от позицията на рецепиента - читател и зрител). С нови акценти и нови стойности изпъква делото на Н. Геров, Н. Козлев, Д. Войников. Нови фигури, за чието присъствие във възрожденската литература заслуга има Д. Леков, са Тодор Пеев и В. Д. Стоянов. Ярък и плътен е образът на Д. Чинтулов. Подробно, с внимание към жанровото многообразие, е представена голямата творческа личност на П. Р. Славейков, изпълваща съществена част от литературния период. Като всеобемаща фигура се откроява и В. Друмев, чиято белетристика го свързва с различни литературни времена. Не мога да не спомена оригиналните моменти в интерпретацията на популярни и често коментирани възрожденски творби - поемата на П. Р. Славейков “Изворът на Белоногата” или драмата “Иванко” от В. Друмев..

Можем да се запитаме дали този литературен период не е твърде голям по обхват, дали 60-те години не се отличават със съществени нови моменти (много от тях са посочени в хода на изследването) или дали календарните десетилетия не се разминават с литературните граници; но мисля, че предложената периодизация има своите предимства и едно от тях е ярко очертаният образ на младата българска литература, откроен в пълнота и цялост.

Естестено е да имаме и несъгласия с някои конкретни становища и интерпретации. За мен недостатъчно убедителна е постановката на въпроса: за природата на т.нар. даскалска поезия и оценката на т.нар. руско влияние. ”Даскалска поезия” е термин охотно употребяван, без да е уточнено какво назовава. Разбира се, както внушава авторът, тя е историческо явление и не трябва да се свежда до ниско литературно качество. Но едва ли е етап в развитието на поезията ни (вж. т. 1, с. 248), независимо че първите стихотворци Д. Попски, Г. Пешаков, Неофит Бозвели и др. следват същите норми на предмодерната теория на поезията. Явлението възниква и съществува във връзка с училищното обучение по словесност като практическо приложение на теоретичните правила в “пиитиката”; затова продължава да живее паралелно с изявите на модерната поезия - до пълното обновяване на преподаването по литература.

Проблемът за руското влияние е сложен, свързан е с хронологията и интензитета на други външни въздействия, с баланса между тях и общата им основа (модернизацията и европеизацията), да не говорим за идеологическата и политическата му натовареност. Мисля, че значението на Русия, на руската култура и руската литература през Българското възраждане е изведено неправомерно на специална позиция поради значителните му размери (преувеличени, според мен). Смятам, че то не е нещо повече и нещо по-друго от посредник в модернизацията на културата ни. Но това са въпроси, които изискват специално внимание, с неабходимата аргументация и не могат да бъдат разисквани тук. Бих казала само, че Леков се придържа към общоприетите становища и тъй като изследванията му са посветени предимно на писатели и явления, свързани с Русия, впечатлението за приоритет се засилва. Разбира се, литературната ни история може само да бъде благодарна за научните му приноси в тази насока, но стои също и въпросът за баланса, който очевидно ще бъде уточняван в бъдеще.

В отделен последен период е обособено високото литературно възраждане. Разбира се - условно казано. Трудно е да се определи кога започва този етап, но като че ли има съгласие за фигурите на Каравелов и Ботев, особено съвместната им работа, която трае само три непълни години, а придава ярка характеристика на времето. Леков е решил проблема въз основа на поколенческия принцип, според него през 70-те години действа нова, трета по ред литературна генерация. Като белег за появата й посочва литературния израз на поколенческото стълкновение - стихотворението “Защо не съм?” от Хр. Ботев. Наблюдението заслужава внимание заради заглавието, което откликва на въпроса “Знаеш ли ти кои сме?”. Но дали точно тук е изразена за първи път “художествената и обществена програма на третата генерация” (т. 2, с. 154), не съм сигурна5. По-важното е, че тази конкретизация не разколебава, а потвърждава съществения историко-теоретичен проблем, поставен тук и формулиран в заглавието на втората подглава: “Емиграция и литература”. Тъкмо през този период от скиталческата биография на възрожденското писано слово то придобива характера на емигрантска литература в политическия смисъл на ХІХ век. Вярно е посочено, че това се случва в Румъния. И макар че “Румънският център”6 е означен повече с пунктир, а не с онази плътност, с която се открояват явленията в Русия, панорамата запазва правдивите си очертания. Интересни са наблюденията за сложните отношения между Каравелов и Ботев, основани на различни поколенчески нагласи.

Не мога да не отбележа изключителния по богатство на съдържанието (и като обем - повече от 100 страници) очерк за Л. Каравелов, отчетливо систематизиран, за да се откроят всички важни страни в голямото и разнообразно творчество на писателя; с точни обобщения и оригинални интерпретации на най-значителните му творби; с майсторски построения паралелен разказ за жизнен път, обществена дейност и творчески изяви. Неговата доминираща фигура придава по-различен облик на десетилетието. Присъствието на М. Дринов, утвърдил специализираното знание в духа на европейската историческа наука от ХІХ век, подчертава културния смисъл на периода; а портретът на Нешо Бончев е заключителен повод за обобщения по “зависимостта писател - читател” и разслояващата се читателска аудитория. Така кръгът на изследователския интерес се затваря и разказът за възрожденското слово поема към логическия си завършек.

Според литературния историк импулсите на Възраждането прекрачват хронологически, етнически и езикови граници - още един голям и недостатъчно разработен теоретичен и исторически проблем, който Д. Леков засяга в последните глави на труда си7, за да постави точка с не по-малко сложния въпрос за “националния художествен вкус”, набелязан чрез характерния за цялото изследване поглед отвътре.

“История на литературата и на възприемателя през Българското възраждане” е интересна книга - за специалиста и за любителя на историческото знание. Тя ще остане като оригинално явление във възрожденската литературна историография.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Имам предвид освен труда на Д. Леков (2003-2004), също така и: Радев (1997), Николова (2004). [обратно]

2. Най-новите обзори на възрожденската литература осмислят особеностите на развитието в отделни обобщителни и теоретични параграфи. В изследването на Д. Леков теоретичната проблематика е потопена в хода на историята. [обратно]

3. Леков опонира по същество на “Книга за Софроний” (1979) на В. Мутафчиева, приета от историци и литературни историци учудващо безкритично. [обратно]

4. Вж. също Леков (1982). Много от съображенията за смяната на литературните поколения през Възраждането са сериозно аргументирани и убедителни. Все пак, според мен по-приемлива е формулировката “поколения в литературата”, която също присъства в изследванията на Леков. [обратно]

5. Заедно със Славейков Ботев критикува и младия Вазов, тъй като оценката му е преди всичко политическа. Освен това той вече е оповестил своите идейни и творчески позиции във в. “Дума на българските емигранти”. [обратно]

6. Обобщено название, предложено от Е. Сюпюр в статията й “Български писатели в емиграция през ХІХ в. Румънският център” (1985). [обратно]

7. Вж. отзива на К. Топалов (2004) за последните трудове на Д. Леков “Литература и национална идентичност”. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Леков 1982: Леков, Д. Литература, общество, култура. София, 1982.

Мутафчиева 1979: Мутафчиева, В. Книга за Софроний. София, 1979.

Николова 2004: Николова, Ю. Записки по българска възрожденска литература. Плевен: ИК “Хермес”, 2004.

Радев 1997: Радев, Ив. История на българската литература през Възраждането. В. Търново: Абагар, 1997.

Сюпюр 1985: Сюпюр, Е. Български писатели в емиграция през ХІХ в. Румънският център. // Литературна история, 1985, № 13.

Топалов 2004: Топалов, К. [Отзив за Д. Леков “Литература и национална идентичност”]. // Българистика. Bulgaristica, 2004, № 9.

 

 


Дочо Леков. История на литературата и на възприемателя през Българското възраждане. Т. 1, 2. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2003-2004 (Университетска библиотека № 431. Серия “Университетска класика”).

 

 

© Стефана Таринска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2006, № 5 (78)