АНТОАН ДЬО СЕНТ ЕКЗЮПЕРИ И “МАЛКИЯТ ПРИНЦ”
(В осмисляне на културната “другост”)

Свобода Гагарова

web

Навярно има нещо знаменателно във факта, че Антоан дьо Сент Екзюпери се ражда в началото на ХХ век: векът, който ще бъде разкъсван от крайности в търсене на материален (физически), емоционален и интелектуален смисъл на човешкото съществуване, на ставането и бъденето на човека, на неговото обединение и противопоставяне с други човешки същества. Самият той ще изживее краткия си живот в разпънатост между земните си привързаности, страсти и мании, за да се извиси над техния ад в духовно-поетическото им преосмисляне, в разконспириране на задържащите заблуди и сковаващото развитието незнание.

Заченат в противоречията на предходната епоха - крайният индивидуализъм като върховна изява на събиращия личността битиен смисъл срещу оразмерената подреденост и прескриптивна вписаност на колективния живот, наследил аристократичната своеволност да властва над другите, очаровайки ги с полета на въображението си, дьо Сент Екзюпери превръща живота си в приключение, което, винаги на границата между суровата реалност и дръзката мечтателност, ще търси сцеплението на противоречивите начала у човека. Увлечението му по самолетите, превръщането на летенето в професия - минавайки през търговската авиация, той ще завърши живота си като военен пилот, свален някъде над Средиземно море - поддържа онова едновременно невротично-меланхолично и крайно мобилизирано състояние, което ще го зарежда с впечатления и ще провокира прозрения за човешката природа, за силата на човешкия дух и слабостта на тялото в общуването с първичните елементи (земята, пустинята, водата, звездите), за издръжливостта и крехкостта на човека във всекидневните му случвания, докато опитомява вселената, другите, себе си.

Прекосявайки бурно своя живот и живота на другите, той ще се намери в най-невероятни ситуации. Самото изброяване на професионалните му занимания би било достатъчно за създаване на макар и бегла представа за широтата и специализираността на интересите и моженията му, за втъкаността му в повседневността и новаторството на времето - контрольор в тухларска фабрика; представител на фирма, произвеждаща камиони; редови търговски летец; началник на летище в испанска Мавритания, Сахара; първопроходец - установяващ въздушна линия от Буенос Айрес до най-южната точка на Патагония; безработен; журналист, отразявал Испанската гражданска война и строящия се в СССР социализъм; летец-изпитател, чийто опит за рекордно летене между Ню Йорк и Огнена Земя завършва катастрофално - в болницата между живота и смъртта; писател - носител на наградите “Фемина” (1931) и Голямата награда на Френската академия (1938); военен летец - демобилизиран поради отдавна прехвърлена летателна възраст, върнал се в строя “с връзки”, за да загине като патриот за Франция. Личните му връзки и ангажираности го показват в не по-малко разнолика светлина: аристократ-сирак, той израства в компанията на артистична майка и немски гувернантки в старинния замък Сен Морис де Ремен; съчетава увлечение по изкуството и архитектурата с отдаденост на науката и техниката; от дете е лудо влюбен в летенето - единствената му истинска страст, с която и ще си отиде от този исвят; изкарва нещастен годеж с литературното дарование Луиз дьо Вилморин, но намира съпруга в лицето на темпераментната вдовица от Латинска Америка Консуело; бракът не е пречка да е обграден и да поддържа интензивни връзки с любовници, а срещите с колеги и приятели, между които знаменитите френски летци Дибродийо, Мермоз, Рейн, Гийоме - са нескончаемо месмерично общуване; един от близките му приятели се оказва Дени дьо Ружмон - бъдещият създател на Европа на регионите, за когото се твърди, че е прототип на лисугера от Малкия принц; дьо Сент Екзюпери, който е предан патриот и загива в разузнавателен полет над морето в близост до родината, в по-голямата част от живота си ще живее извън Франция в овладяване на въздушни територии и съприкосновение с различни култури - арабите в Северна Африка, испаноговорящите креоли, метиси, мулати на Латинска Америка. Извличайки квинтесенцията от своя изпълнен с авантюри живот, дьо Сент Екзюпери ще остане в духовната история на света, Европа и Франция като писателя-философ, създал неподражаема жанрова форма и стилистика - смесица от документалността на репортажа и поетично осмисляне на преживяното, в което неизменният главен герой е всекидневният човешки опит. Точно тази фокусираност върху поезията и философската дълбочина на “обикновеното”, “човешки същностното” във вечно променящата се феноменология на случващото се го правят представител на една съвсем различна, уникална и неподражаема по тип литература, в която идеята е неотделима от поетичния образ, а смисълът се е разтворил без остатък в символа, знака за самия себе си.

Оставил само осем книги в наследство - “Авиаторът”, “Южна поща”, “Нощен полет”, “Земята на хората”, “Боен пилот”, “Писмо до един заложник”, “Малкият принц” и недовършената “Цитадела”, дьо Сент Екзюпери ще успее да разработи чрез тях една завършена нравствена система, в която категориите отговорност, дълг, приятелство, смелост, отдаденост на другите се превръщат в ключови за екзистенцията и задават моралните параметри на личността, ориентирайки поведението й в обърканото, задъхано, взривяващо устоите, но и героично-славно време от 30-40-те години на миналия век. Всекидневният риск, на който пилотът е изложен в несъвършенството и уязвимостта на първите летателни машини, създава усещането у писателя за забързания пулс на живота, важността и интензивността в изживяването на всяка минута, отговорността към собствените преживявания и тези на околните - простички истини, които остават затулени в монотоността на всекидневието, но стават видими в екстремността на летателната ситуация. Промяната на мащабите: прелитането на огромни разстояния за часове или дни, възможността земята да се види смалена, а разпръснатите й жители - като хора, които могат да влязат всеки момент в синкопичното ти всекидневие с болките, пристрастията, борбите и радостите си, променя оптиката към този свят, който като че ли ляга като отговорност на плещите ти. Перспективите се обръщат: гледани от “небето” дребнавостите от всекидневието, нещата, които ни разделят, избледняват и земята придобива съвсем нова значимост - тя не може да бъде разделена, а единствено споделена: крайният индивидуализъм и националният сепаратизъм би трябвало да отстъпят пред солидаризирането и обмяната на опит, пред едно братство, което да държи сметка за нуждите и взаимното обогатяване на всички.

Никога не определяйки се като принадлежащ към определено философско течение, Екзюпери, заедно със съвременниците си Лорънс и Андре Малро, ще конкретизира в живота и литературното си творчество философията на човек, за когото единството на човечеството е факт, скриващ иманентната идентичност на човешкото съществуване зад “воала” на другостта. Целенасоченото повдигане на този воал, конкретното вглеждане в “другия” като огледало на теб самия, разработването на темите и мотивите за солидарността, отговорността ни един към друг, отговорността за опазване на общия дом - Земята, са сред духовните приноси на дьо Сент Екзюпери и другите “авантюристи”, оформящи особената идеалистично-приповдигната европейска следа в световната култура. Идеи, които с времето ще загубят възвишения си поетично-авантюрен ореол и ще снизходят към праксиса на политическия живот и организация, ще преминат във всекидневната култура на милионите. Екзюпери ще предскаже собственото си участие в тази постепенна, понякога мъчително-бавна, като движението из пясъците, трансформация: “Що се отнася до бъдещето, задачата ти не е в това да го предсказваш, а да направиш така, че то да се случи”. “Мъдростта на пясъците”, от които Екзюпери приживе се учи, звучи актуално и до днес, като самоизпълняващо се пророчество по търпение, постоянство и целенасоченост на простичкото човешко усилие.

Човешкостта на дьо Сент Екзюпери, която сякаш изчезва в канонизирания му образ на литературен светец, философставащ поет-писател, отдаден на летенето пилот, френски патриот и национален герой, е онзи субстрат, от който се появява “Малкият принц” - елегичната притча за любовта и верността, за страданието от неразбирането или неовладяването началата на живота и човешкото общуване, за срещите, приятелството и болката на раздяла. Разкритията, вследствие публикуване “Спомени за розата” на съпругата му Консуело, представят обратната страна на монетата: авантюрния му личен живот, страстната им любов, помрачавана от избилиците на ревност и взаимна нетърпимост, търсенето на утеха в обятията на други, шумните скандали, звъненето на приятели по нощите. Разкрития, които не би трябвало да учудват никого, ако човек може да мисли логично: авантюристичността е състояние на духа, тя не би могло да бъде съзнателно ограничена само до публични - професионални изяви или чисто литературни разработки на древния авантюрен хронотоп. Точно тази “тъмна” нейна страна допринася за изясняване на конкретния емоционален контекст по създаването на безсмъртната творба, на приглушената нажеженост на нейната тоналност, на носталгичната извинителност, характерна за разкаял се грешник. Емоционалната неуравновесеност, скрита зад обичайна меланхоличност, потисканата суисидалност и известна театралност на Екзюпери, за които научаваме, биха могли да хвърлят светлина върху характера на текста като “завещание” - овъзмездяване за причинени емоционални травми и морални щети, фатически жест на естетически-философско преосмисляне на отговорности, непоети и неизпълнени приживе - действително книгата излиза само седмица преди загадъчната му смърт в ясната утрин на 31 юли 1944. Така мотивите за написването, литературната форма и дълбочината на прозренията възстановяват необяснимата преди пропорционалност помежду си: детската приказка, пък било и притча за деца, прилягаща по натюрел на един непораснал, вечно играещ дух, не предполага кристалната яснота-поглед върху смисъла на съществуването, ако го няма финалното обръщане назад да се освети и обеме още веднъж цялото преди предстоящото угасване на лъча на живота. Финалната светлина придобива мекотата на отблясъка, който струи от всеки обект в полезрението на наблюдателя, без да поразява очите, сенките отстъпват назад и кръгът на съвършеното съществуване се затваря, огласяван от смеха на едно дете, което крачи необезпокоявано от земната суета по звездите.

Трудността в улавянето на смисъла, разконспирирането на внушенията, струящи от “Малкия принц”, не е в простата, еднолинейна дълбочина, а в широтата и бързата смяна, почти без предупреждение, на гледните точки в наратива, културната им калейдоскопичност, като прости стъкълца, отчупени от опита, които в бясната си пренаредба открехват лабиринта на интертекстуалните (интеркултурни) прехвърляния, странно оставящи те в самия край с чувството за омиротворена пустота - героите са далечни, невидими и (не)страдащи, разделени от космическата пустош, евентуалното място за “повторна” среща е насред пустинята, авторът-разказвач може да бъде заменен от всеки читател, а ориентирът - една звезда, може да бъде привидяна като всяка, звездното небе - да се включи по желание в режим на смях или плач, в пустинния пейзаж - да привидим или не златокосото момче, което не отговаря на въпроси. В тази си същност “Малкият принц”, бивайки една от най-европейските по съдържанието на дискутираната проблематика книга, предоставя възможността за философско осмисляне, характерно за техниките на източния коан, чиято цел е да приспи любознателността на конкретния ум, отваряйки го за безусловността, безуговоръчността на прозрението.

Постиганият “източен” ефект върху западното съзнание е възможен, ако разсъждаващият образ на приказката е непрекъснато “прехвърлян” от автора-разказвач към героя Малкия принц, от него към хора, животни, растения и дива природа, създаващ мрежовидност на смисъла, прекъснат във фатичността си, но непрекъснат в потока на съзнанието: описващо, оценяващо, изживяващо. Защото каква е разликата дали Малкият принц или авторът-разказвач ще изрече “възрастните са толкова странни” или едно цвете насред пустинята ще ограничи съществуването им до шестима или седмина, виждайки ги в опита си на цвете като носени от вятъра и страдащи поради липсата на корен, или стрелочникът ще отсече, че хората не преследват нищо, а само спят или се прозяват (във влаковете), докато децата имат късмет, защото, както ги описва Малкият принц, следвайки гуруто си - лисугера, си губят времето за някоя кукла от парцали, приемат я за значима и плачат, когато им я отнемат? Героите са просто едновременни фракции от голямата картина на света, но бивайки фракции, те съдържат подобно на капките вода цялата първична структура (познанието за нея) в себе си, преповтаряйки тъждествена информация. Бивайки отделни и привидно различни (човек, лисугер, цвете и т.н.), те възпроизвеждат единното и в това възпроизвеждане, доказват иманентната си (човешка) идентичност. Така идеята за братството (единородството) и солидарността в опита се предава на чисто “техническо” ниво и заличавайки следите към себе си, постига своето усвояване без каквато и да е съпротива, минавайки през мембраните на несъзнаваното.

По този начин невероятно наситеният алегорично-символен хронотоп обвързва автора-разказвач и персонажа, Малкия принц, с всичко съществуващо. Хоризонталата, пространствената перспектива е разширена до “безкрай”, въвличайки самата вселена в един общ заговор в търсене на смисъл, като й предоставя средищното място във философстването за “другостта”: астероидите са населени с хора, всеки от които “изследва”, вечно проигравайки един-едниствен аспект на социалната природа, звездите стават живи същества, защото крият тайната на едно невидимо цвете и могат да се смеят, отразявайки смеха на златокосото момче-принц. Тази тотална “иманентност” на вселенското битие би създала чувството за “застиналост”, неподвижност, ако не беше отворен вертикалът - времето - където диахронно и анахронично се прехвърлят опитности между стадии на човешкия живот: между детството и зрелостта и обратно, за да станат “видими” несъвършенствата и грешките на социокултурното индивидуално ставане, налаганите ограничения и възможностите за развитие в тяхната конкретно-историческа проявеност - европейския ХХ век със силната традиция на индивидуализма, ориентираност към пазарна собственост (притежание, търговия, печалба), върховенство на рационализма и научно-техническия прогрес, невротичност от измерването и надпреварата с времето. За да “фалшифицира” поетически това прехвърляне на разсъждаващия приказен образ, авторът се нуждае от тройно отнасяне:

• Посвещение, което някак остава извън книгата, но е ключ към нейното цялостно разбиране - на приятеля (“значимия друг”), който може да разбира, защото е в състояние на страдание - криза, която по дефиниция поставя на изпитание всички смисли; но освен това е припознат в качеството на “бивше-дете”, сродяващо го с всички деца и тяхното творящо въображение;

• въвеждането в историята на автора-разказвач чрез форматиращия го опит на 6-годишен начинаещ художник, чиято работа на въображението е “ампутирана” от по-сетнешната му същност, заради зададената от възрастните “друга” координатна система за преобразуване в познаваема подреденост на заобикалящия свят - западния научно-рационален образец;

• и най-накрая - срещата-съприкосновение с “небесния”, извънземен, анахроничен и атопосен Малък принц (философско-абстрактния Друг) - чието първично отнасяне към някаква “културна другост” е преднамерено абстрахирана в замъгляващата ума “религиозно-научна” точност на астрономическите координати (астероид Б612 не означава нищо за никого); типологичният му образ обаче ще бъде припознат от автора в словото и рисунките му като “детскост”.

Придирчивата последователност на тези три отнасяния постига полифоничността на възприятието за множественост на “гласовете” (като сторъкия Шива), до степен на изначална включеност на четящия в момента приказката, като същевременно настоява на тяхното “единство” - исото на “разбунтувалото” се срещу тиранията на западния утилитарен подход към действителността съзнание. Първичният детски “грешен” опит за усвояване на действителността, отречен от възпитаващия и възпитаван здрав разум (отхвърлянето на рисунки № 1 и 2) отваря комуникационния канал, в която собствената “другост” придобива първостепенно значение. Потискането и/или изтласкването на тази затворена вътре в индивида другост пречи на “същностното” общуване с външния свят - в отношенията с хората (пренебрегването на една “роза”), докато докосването до зоната на синкретичното (поетично) познание подпомага “свързването” на смисъла-в-себе-си и за-себе-си, улеснявайки на свой ред и общуването. “Не искам слон в боа... Имам нужда от овца. Нарисувай ми една овца.” Изявите на здравомислието и поетичността, като две различни системи за усвояване на действителността, обаче не се намират никога само у “възрастния” автор-разказвач или у Малкия принц: те непрекъснато прехождат от единия към другия, за да внушат “неразчленимото единството”, изкуствено разделено и йерархизирано по ценност от западната (европейската) цивилизация в еднозначното им отнасяне към различни възрастови периоди - детството и зрелостта. “Детското” е възвърнато като равностоен партньор, като помагач в набавянето на смисъл, там където “рационалното” не може да се докосне до дълбинните смисли. Детето може да подхранва въображението на възрастния с парадоксалността на задаваните въпроси-образи, приканващи към алегорични възприятия: “За какво служат бодлите?”, възрастният може да обогати детето със съпротивата-постоянството на конвенционалните “разумни” отговори -“Бодлите са безполезни, те са проява на чистата лошотия от страна на цветята”. Предизвестеният “морален” конфликт между зададения дълбоко изстрадан въпрос и фатичността на “несериозния” отговор - “Аз нищо не мисля. Отвърнах наслуки. Занимавам се със сериозни неща”,който извиква “етикета” (знак) Говориш като възрастен е разрешен чрез катарзиса на бунта и плача, в който двете “половини” на човека трябва да бъдат съединени, а привидната “другост” да изчезне: “И мигар не е сериозно човек да иска да разбере защо те се трудят толкова, за да си изработят бодли, които никога за нищо не служат? И мигар войната между овцете и цветята не е важна? Мигар това не е по-сериозно и по-важно от сметките на един дебел червен господин? И ако аз познавам едно-едничко цвете в света, което съществува на моята планета и което една мъничка овца може да унищожи току-тъй, внезапно, някоя сутрин, без да си дава сметка за това, което върши, мигар това не е важно?”

В илюзията за сериозност на рационалното “престъпление” и емоционалното (емпатичното) “изкупление” - подсилено от емоционалните реакции на персонажите - затворените вътре в индивида “различни”/”други” (макар и “някога-свои”) социокултурни опитности стават “прекрачваеми” и се оформят в стратегия за комуникативно справяне, която може да се пренесе във “външния” социокултурен свят, също разделен на “непознаваеми” другости. Читателят (възрастен или дете) не е убеждаван с думи, финият механизъм на предаване на познанието се извършва под прага на осъзнаването, на нивото на непосредственото потапяне в опита. Страхът-стъписване, маркиращ началото на всяка “междукултурна” ситуация, е демистифициран в “Малкия принц” в просто съмнение доколко ефективно е докосването до “другия”, когато понятията/думите и стоящите зад тях действия се губят в непреводимостта на различните отправни системи: “На една звезда, на една планета - моята, Земята - имаше един малък принц, който трябваше да бъде утешен! Взех го на ръце. Залюлях го. Заговорих му: “Цветето, което обичаш, не е застрашено... Ще нарисувам намордник за твоята овца... Ще ти нарисувам ограждение за твоето цвете... Ще...” Не знаех какво повече да кажа. Чувствах се много несръчен. Не знаех как да се приближа, как да стигна до него... Страната на сълзите е тъй загадъчна”.

Единствено преодоляването на чувството за неадекватност, за несъизмеримост и неконвентируемост между рационалния и емоционално-духовния опит (внушено от европейското рационално възпитание) е разковничето за трансцендиране на ситуацията, за нейното “нормално” разрешаване. Двете “другости” откриват “дара” на обменените оптики: “И аз съм жаден... Да потърсим кладенец... Водата може да се окаже добра и за сърцето”, казва Малкият принц, подчинявайки се на “законите” на земята да изпитваш жажда и сърдечна болка от неуспех или разбита любов, докато пилотът-разказвач остава с “И обичам да слушам нощем звездите. Те са прилични на петстотин милиона хлопки”, рефренно преповтаряйки поетичния образ, завещан от Малкия принц, уплътнен от математичско-бизнесменската точност на числото, свойствена за собствената му цивилизация, която тъй като не прозира същностните неща, не презира и цифрите. “Разширяването” на съзнанието (включване на културната другост в собствената ти операционална система) върви по линията на качеството “приятел” (опитомеността на “другия” в собствения опит) и позволява възстаноявването на качеството “иманентност” между всички други, вече действително и метонимично “външни” еднородни обекти: “Нощем ще гледаш звездите. Моята планета е прекалено малка, за да ти покажа къде се намира. Но така е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една сред другите. И ти ще обичаш да гледаш всички звезди. Те всички ще бъдат твои приятелки...”

Обръщането на ценностни перспективи в художествено-образния свят на “Малкия принц” цели изкристализирането на “работещия” социокултурен опит, неговото “дидактическо” предаване-преосмесляне като програма за действие в реалния живот.

Читателското съзнание твърде лесно бива подведено да отхвърли постулатите от света на “възрастните” - учи география, история, смятане и граматика и зарежи рисунките на змиите бои отвътре или отвън - защото е запленено от потиснатото страдание-констатация: “Така, когато бях шестгодишен, изоставих великолепната кариера на художник”. И някак между редовете остават “Географията наистина много ми послужи. Умеех да различавам от пръв поглед Китай от Аризона. Това е твърде нужно, ако си се заблудил нощем”. Моралната оценка за “интелигентната несъстоятелност” на възрастните, на неспособността им да разбират и “правилно” да се ориентират в действителността гротесково се прехвърля върху всичко, което вършат - управлението, социалния живот, работата, бизнеса, търговията, пътуването, “паленето на фенери”. Лишеният им от “великолепие” свят, от пораждащата радост “другост” се превръща в изобразителен похват - поетическо доказателство за валидността на моралната присъда над този пресушен в търсене на “научна” (рационална) еднозначност на смисъла свят. Сюжетното му разгръщане в галерия от образи е единствено свързано и осветено в тавтологичното преживяване “Възрастните са наистина странни” в обхождане на планетите от Малкия принц, който парадоксално се озовава там, защото бяга от собствените си проблеми на “възрастен”: “Ти какво търсиш тук?” - “Имах неприятности с едно цвете”. Срещите с героите-индекси - краля-властта, самовлюбения-суетата, пияницата-порока, бизнесмена-предприемчивостта, насочена към печалба и притежание, географа-научната схоластика; фенерджията с неоправданата му вярност към обичая (закона), моравия господин с неговата прекалена сериозност и мързела-безотговорност на момчето от планетата на баобабите - предоставят по принципа на отрицателния контраст плеонастичен подход по набавяне на “загубения” от героя смисъл: “Аз не обичам да осъждам на смърт и мисля да си тръгвам”, “Бих могъл да съдя себе си, където и да е, не е необходимо да съм тук”, “За моите вулкани е ползотворно, за цветето ми е ползотворно да ги притежавам. Но ти не носиш полза на звездите...”.

Героят обаче не е персонажът Малкия принц: детето отново се е изплъзнало като същност, оставайки само във функцията на “културна другост”, на външна гледна точка, позволяваща “остранностяването” на приетите за саморазбиращо очевидни социокултурни конвенции на европейския свят. Разделени от космическия вакуум, индивидите-едноизмерни социални идентичности проиграват до безкрай ограничения репертоар на своите роли: те са бедни духовно, закостенели в същността си, негъвкави, неможещи да излязат от рамките на (само)зададената маска. За Малкия принц не е трудно да прозре тяхната нелепост, а оценките и съветите, които им дава, разкриват неговата противоречаща на възрастта “зрялост”, т.е. лишеност от детска спонтанност и необмисленост: “Възхищавам ти се, но какво те засяга това?”; “Забавно е - помисли си малкият принц. - И доста поетично. Ала не е твърде сериозно”; “Планетата ти е толкова мъничка, че можеш да я обиколиш с три разкрача. Нужно е само да вървиш достатъчно бавно, за да си винаги изложен на слънцето”. Действията им, изпразнени от смисъл, още повече задълбочават чувството за самота и собствено “безсмислие” у Малкия принц. “Всички пътища водят към хората”, за разлика от дълбочината на философското прозрение, което не е много щастливо пожелание-рефрен в устата на обезсърчения малък принц.

“Хронотопното” отнасяне на тези срещи по планетите, от друга страна, играе с перспективата на “втвърдените” (вечните) ценности - небе, заета от християската топография, за да провокира “земните” вкоренености на приетите на доверие, почиващи на вяра, а не на морална логика “истини”. Тяхното разколебаване може да се осъществи само на “грешната” земя - истинския първоизточник на заблудите и последващото им опровержение в опита.

В търсене на себе си, в овладяването на собствения си опит Малкият принц ще направи истинските си прозрения на Земята, обемайки “другостта” в нейните разкъсващи крайности - изплъзващата й се “универсалност” (градината с рози и страданието от откритието, че розата му не е единствена по рода си) и човешки топлещата й “уникалност” (“моята” роза е важна за мен с времето, което съм й отделил в грижи и разговори). Срещата-откровение с лисугера ще помогне на Малкия принц да осъзнае как припознатата като “своя” другост скъсява дистанцията между индивида и другия субект в ситуацията на общуване-приятелство: реакциите стават взаимно познаваеми в своята повторителност, регулярността на срещите задава ритуала на щастливото очакване, тревогата и плача (когато моментът настъпи) по раздялата с нещо “свое”, нещо, на което си посвещавал време и усилия, нещо, което си оразличил и ще припознаваш в цялата вселена наоколо, дори тя да не ти е иначе “полезна”: “Виждаш ли житните поля? Аз не ям хляб. За мен житото е ненужно. Житните поля не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но ти имаш коси със златист цвят. Ще бъде чудесно, когато ме опитомиш! Златистите жита ще ми напомнят за теб... И ще обичам шума на вятъра в житата...”. Осъзнаването на формообразуващото за едно истинско общуване рутинно действие, регулярността и постоянството, закодирани в обреда, позволява на Малкия принц да преоцени опита си и да припознае отговорността, която е имал към планетата и розата си. Онова, което преди е било навик и полезност, произтичаща от реда на нещата (“Въпрос на дисциплина”) - чистенето на вулканите, грижите за капризната роза - и което с времето се е превърнало в тежаща “несвойственост”, в уроците на лисугера придобива измерението на дълг и отговорност, които изпълват Малкия принц със смисъл отвътре.

Изборът на розата и лисугера (дивата природа) като равностойни участници-учители на Малкия принц в осмисляне на диалога му със “своето” и “другостта” е единствено възможният художествен избор, след като човешкият свят е делегитимиран в своята некомпетентност (забрава) по набавяне на смисъла. Така двете полета на опита - рационалният и емоционалният - отново получават своято съчетание в духовната категория на “природата”, от чиято първична естественост са били изтръгнати и разделени за удобство от механизмите на “културата”. “Другостта” (забравената природна другост) може да бъде извикана посредством собственото си назоваване и чрез знака си да се превърне в означаващо на “висшия” смисъл, на синкрезата, синергията, хармонията.

Самите Малък принц, идещ от небето, и дьо Сент Екзюпери, който не се самоназовава в текста, но метонимично е припознат в пилота-разказвач, са знаци на преобърнати същности, чиито образи играят с конотацията на имената си, със своята “другост”. “Светецът” не може да лети по чудесен, духовен начин, неговата природа е земна и има нуждата от техническо средство (машината) да подпомага летенето, което го прави да не може да идва от “твърде далеко”. Би трябвало, както подобава на един светец, да е вещият в духовните дела, сърцевед, праведен, спокоен пред превратностите на живота. а вместо това той е объркан, несигурен, съмняващ се в себе си, уплашен, когато се оказва захвърлен в пустинята с катастофирал самолет (“за мен това бе въпрос на живот и смърт. Водата за пиене щеше да ми стигне едва за осем дни”). Още по-неуверен е в реакциите си към “невинността” и “непроницаемостта” на златокосото звездно дете, което се появява, сякаш за да го спаси от самотата му на корабокрушенец. Името и същността, означаемото и означаващото са нажежени от вътрешни противоречия, но все пак знакът се крепи, за да подхранва легендата, мита за вечното завръщане. От своя страна, Малкия принц - “владетелят” се оказва принц без владение, самоотказал се от него в бягството си от една роза (любовта) и невъзможността да се “справи” с нейните странни претенции, с подвеждащия й характер (“Е да, аз те обичам, но по моя вина ти не узна нищо. Това не е никак важно. Ала и ти беше също толкова глупав като мене. Постарай се да бъдеш щастлив...”). Лишен от същност, той запазва някои от вторичните функции на владетеля - да заповядва (Нарисувай ми една овца!), да властва в поведението си, да се налага (Говориш като възрастен!) и да изцелява. В авантюрното усвояване на своята “другост”, Малкият принц “придобива” качеството “приятел” и се научава как да прилага “владетелското” изцеление - чрез докосване до другия, чрез привеждане в “божественото” състояние да принадлежиш на някого. Лисугерът го придумва да се поспре, изтръгвайки го от медиуматичната забързаност да търси френетично приятели и да познава нещата, без всъщност да може да го прави, защото не си оставя времето да “опитомява”. “Човек познава само това, което е опитомил!” Едва след този урок иманентното владеене намира своя адекватен израз и Малкия принц бива самоизцелен. Освобождавайки се от несъвършенството (нетърпението), той може да се върне към дълга си; освобождавайки се от страха от смъртта - да напусне земята и да се завърне... при себе си, любовта, дома-владение. В предсмъртната осемдневна среща между звездния принц и разказвача, като в осемстепенния път към нирвана, се извършва обмяната на техните “другости”, възвръщане силата на иманентната им природа, сливането на образ, име и същност: пилотът (дьо Сент Екзюпери) поправя машината си “противно на всички очаквания”, отново е господар на живота си, прозрял е духовното “виждане” със сърцето и е готов да остави Малкия принц да последва съдбата си; Малкият принц отново е владетел, но вече над себе си и обстоятелствата, оставяйки ненужното след себе си като “тежко тяло”. “Небесният принц” се е върнал на небето, след като е изтърпял кръстните мъки на порастването-осъзнаване. Но същото е направил и пилотът, връщайки се към земята и беззаветното й служене. “Пустинята” като сакрален хронотоп на “безвремието”, афазията на живота, им е позволила онази “отсрочка”, в която да пренаредят в разказите за битието си себе си и да се върнат в профанния свят с “възстановени” същности. Ненужната им “другост” е останала там, в пустинята, като свлечена змийска кожа. Финалното охапване на Малкия принц от змията (космическия змей) получава своята осветеност от най-първата - нулевата рисунка - поглъщането на диво животно от боата в “Девствената гора”: кръгът се затваря, като змия захапала опашката си, в знака на вечността и природата бива “погълната” от природата. Малкият принц вече не нужен на автора- разказвач, независимо от маркираната мъка: техните “социални” природи са се слели и са станали тъждествени - Малкият принц е възстановил рационалната си целенасоченост, сдобил се е с биотехнологично “оръжие” (овцата), за да се бори с баобабите на планетата си, осъзнал е красотата в несъвършенството на любовта, а пилотът е възстановил поетическото осмисляне на света, което е било потиснато до този момент от научно-техническата му специализираност. Природата на нещата е възтържествувала над самите неща.

Любовта към живота може да приема различни измерения и да те принуди да влизаш в слепи, задънени улици или да се разбиеш в пустинята - като разрухата от една или много невъзможни любови. Писането на едно “завещание” може да бъде подложено на критика, че в своята фатичност е обръщане към смъртта, а не към живота - каквито обвинения се чуват по адрес на “Малкия принц” на дьо Сент Екзюпери. Но в каквато и посока да са били търсенията и намиранията на “другостта” - нима смъртта не е най-голямата, най-истинска и до последно непознаваема наша “другост” - нейното опитомяване и превръщане в донякъде “своя” е големият завет на този двуметров гигант с кротката усмивка на дете и меланхоличния поглед на изстрадал грешките си светец. Светът трябва да се обича, а хората - окуражавани да споделят неравностите на съвместния живот и общуването, в търпението да опитомяват “своята” другост, предоставяйки за опитомяване частица от себе си на другите.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Барт, Ролан. Въображението на знака. София, 1991.

Бахтин, Михаил. Въпроси на литературата и естетиката. София, 1983.

Башлар, Гастон. Поетика на пространството. София, 1988.

Дьо Сент Екзюпери, Антоан. Малкият принц. Прев. Тодорка Минева. София, 1995.

Константинов, Константин. Антоан дьо Сент-Екзюпери. // Дьо Сент Екзюпери, Антоан. Избрани творби, София, 1980.

Лиотар, Жан-Франсоа. Пост-модерната ситуация. София, 1996.

Откриха самолета на Антоан дьо Сент-Екзюпери. // News.bg, 07.04.2004 <http://news.bg/article.php?cid=51&pid=0&aid=138830> (22.04.2006).

Уилшър, Ким. Греховете на един френски литературен светец. Прев. Милена Попова. // Литературен вестник, бр. 22, 2001 <http://www.slovo.bg/old/litvestnik/122/lv0122006.htm> (22.04.2006).

Friedman, S. Morgan . Antoine de Saint-Exupéry. <http://www.westegg.com/exupery> (22.04.2006).

Eyheramond, Joelle. Antoine de Saint-Exupéry. // The Little Prince page <http://members.lycos.nl/tlp/antoine.htm> (22.04.2006).

© Свобода Гагарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2006, № 4 (77)