Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОЯВЯВАНЕ НА НЕГАТИВА

Силвия Чолева

web

“Горките млади гъски досега не бяха пътували дълго и отначало бързото летене ги измори.
- Ака от Кебнекайзе! Ака от Кебнекайзе! - провикваха се жално те.
- Какво има? - питаше водачката.
- Крилете ни се умориха! Крилете ни се умориха! - викаха младите.
- По-нататък ще ви стане по-лесно! - отговаряше водачката и продължаваше все така бързо.

- Ака, Ака, Ака от Кебенкайзе! - развикаха се жално гъсетата.
- Сега пък какво има? - попита водачката.
- Толкова сме гладни, че не можем вече да летим! - викаха малките. - Толкова сме гладни, че не можем вече да летим!
- Дивите гъски трябва да се научат да ядат въздух и да пият вятър - отговаряше водачката и продължаваше, без да прекъсва.

Ятото се намираше още над планините и старите гъски извикваха имената на всички върхове, край които минаваха, за да ги научат младите. (…)
- В главите ни вече няма място за нови имена! - разкрещяха се младите. - В главите ни вече няма място за нови имена!
- Колкото повече неща влизат в една глава, толкова повече място има в нея! - отговаряше водачката и продължаваше да вика чудновати имена.”

Из “Чудното пътуване на Нилс Холгерсон” от Селма Лагерльоф

 

Всъщност много обичам студа.

Кара те да бъдеш нащрек, стяга кожата ти, прави те трошлива отвън, а твърда отвътре, напряга мисълта, остри я, възбужда я, дистанцира, хладна си, разсъдлива, някак високо, над. Полет 481. Едно, две, три. Коланът, пръстите впити в ръкохватките, прозорецът-дупка, мъгла. Казвам си наум нещо за Господ и децата, продължавам да броя, докато самолетът се изправя и увисва водоравно във въздуха. На моменти само ужасният шум от моторите дава усещане за движение. Става ми напълно ясно как храната успокоява нервите. Сигурно затова съм дебела.

- Какво правиш с тия пръсти?

- Броя важните неща, които оставих зад себе си.

След около два часа и половина облаците са по-сиви и заплашителни, туловището на самолета се люлее и се чудя струва ли си човек да ходи толкова надалеч заради един Стокхолм. Говорим за скоро падналия самолет на Суис еър. Сещам се как приятел в София ми сподели, че по статистика Ту не били падали в последните 25 г. например. Попипвам в чантата си един талисман амонит. Охлювчето е отпечатало в камъка такава спокойна извивка, че си представям път, земя, шосето за Прага. Даже водата не е така страшна.

От другата страна на пътеката забрадена възрастна жена, обиколена от мъжа и сина си вероятно. Също преглъща едвам храната, но е упорита, яде. И следовниците на Аллах, и на Христос се напрягат еднакво. Дори да пътуват с близките си.

Тъмните облаци се разкъсват за миг и виждам. Очарована съм, екзалтирана.

Гора, летим ниско, гора, гора и на една поляна - къщичка - червена с бяла дограма.

Изчезва в следващия облак. Не знам близо ли сме, но го усещам. Усещам Швеция. Усещането е за чистота, прозрачност, нещо свежо, близост до естеството. Така съм превъзбудена, че никак не ми пука заради отделния вход за черни - страни извън ЕС. Под редица от пръстови отпечатъци чета Стокхолм 98 - културна столица на Европа. Отдолу под плаката сме редичка от четирима поети, забрадената жена с мъжете си, две девойки на високи токове, които разговарят на диалект. Летище Арланда. Бързам да усетя Швеция и на допир.

В автобуса за града сядам до прозореца и се приготвям. Странно подредена тревна ивица край шосето ме изумява с точните очертания, с разкопаното около засадените дръвчета, със сивите скали - изригват тук-там и пак зелено. Ярко контрастира с есента по листата. Забравих за всичко и се отворих като хриле на риба да поема повече. След около час хвърлям куфара в хотела и се гмурвам.

Още в София, водена от нестихващото си любопитство, пък и поради липса на време, успях да узная само две мнения за Стокхолм. Едното възторжено, на приятеля, който ме снабди оттук с карта, отбеляза важните места и ме предупреди, че ще се върна друг човек; другото на моя приятелка, пътувала доста: това не ти е Прага, нито Париж или Лондон, Стокхолм е малък, специфичен, край на Европа. Като човек от другия й край, от подобен по големина град, отскоро прекрачила границите на тоталитарния свят, се оглеждам внимателно за приликите и разликите. Съотнасям умората от моя свят с тази на тукашните хора.

Да. Стокхолм е малък, особено, когато го обикаляш с метро. Транспортът е така точен, чист и синхронизиран, че не усетих далечината на предградията. От пръв поглед се вижда как животът се движи плавно, спокойно, премерено. Няма ги напрегнатите лица на софиянци. Даже клошарите, които рядко срещам, са спретнати и акуратно провират ръка в тесните отвори на контейнерите за стъкло - за някоя и друга бутилка. Няма решетки, но всяко жилище се отваря с код. Единственият боклук е от вестник “Метро” в метрото, който явно е повече, отколкото може да се поеме.

Питам се с какво шведите са успели да накарат хора от толкова различни раси и култури да се съобразят с техния начин на живот. Хубавото привлича, но едва ли е само това. Време е шведите да дойдат. У нас.

Най-полезна в усещането за града обаче е автобиографичната “Латерна магика” на Бергман, която четох отдавна, но сега с лаком интерес поглъщам отново, дишайки с пълни гърди стокхолмска влага. Атмосферата на Бергман е неоспорима, ненадмината, поглъщаща. Няма по-вярно прелистване на града от писателското. Трябва непременно да видя Драматен!

Тя ме снима с камерата на фона на града, който в този момент на рязко появило се слънце, заприличва донякъде на Венеция. Венеция през зимата сигурно е по-топла. Странно, но свързвам студа със смъртта. По-късно разбрах, че тук си падали по самоубийствата. Депресирани били.

“Не си гледай ръцете, а в краката, че ще паднеш.”

“Мисля дали Кафка е по-депресиращ или Стриндберг.”

Радваме се. Правим още снимки с фотоапарата. Мъжката част от групата е някъде в тъча. “Виж, кафенето има маси и отвън” - казва тя и сядаме вътре.

В книгата си Бергман разказва как като млад режисьор се е учил от свой колега с на пръв поглед остарели схващания за работата с актьорите. “Сцената с пиенето на какао външно изглеждаше именно като дресура. А не беше такава. Актьорите разбираха своите възможности в точно очертани граници, изпълнени с радостно очакване на момента, когато ще могат да правят собствено творчество. Тази сцена не поддаде, не се разпадна нито за миг.” И по-нататък: “Само онзи, който се е подготвил старателно, има възможност да импровизира.”

Когато отдалеч си представяш пътуването, безцелното или пък приповдигнато туристическо обикаляне на новия за теб град, все още не различаваш силуетите - нито на сградите, нито на хората. Всичко се е сляло във възбуденото въображение, изострило е докрай сетивата, отворило е пролуките, през които да нахлуе другия свят, новото, различното. Като някакъв гладен хищник заставам пред най-близката до нашия живописен хотел спирка на метрото. Вече всичко е близко, разстоянието е без значение, пипам го, тук съм. Почти в сърцето на шведската столица, в Сьодермалм.

Хотел “Колумбус” обитава сграда, строена още през 1780 от пивовара Лоренц Сайферт, а впоследствие превърната от кметството в градски кауш. Тъй като наричали гардовете “наденички”, сградата добила името “гърнето на наденичките”, в което падали просяци, пияници, крадци и пропаднали жени.

По време на холерна епидемия тук било болница, а през втората половина на 19 в. толкова хора се преселвали от провинцията към столицата, че мястото било превърнато в хотел.

Всеки ден, докато изкачвах изтритите стълби до третия етаж, срещах безжизнения поглед на затворника-кукла, свит в тясното пространство зад решетките, с нахлупен каскет и нарисувана с черно набола брада. До краката му - нощно гърне. Следваше желязна врата с внушителна заключалка - отворена.

Вечер заспивах с предчувствие за срещи с духовете на холерно болни и алкохолици, както и на озлочестени камериерки. Стаята на последния етаж в Ют хостела (обичам всички заедно), беше така изпълнена с мощното похъркване на скромната ни българска група с попълнение от един американски поет, че вероятно всички духове са си запушвали ушите и са се спасявали по долните етажи. На гърба на сградата си имахме гробищен парк с огромна и красива църква - Катерина кирка - натам гледаше едно от прозорчетата на стаята, имахме равномерно окосена мека зелена трева и бавно окапващи листа от дърветата. Имахме също дъжд. Вечер на гробовете палеха свещи в метални кутии и с дебел фитил, който издържа дълго на вятър.

Сигурна съм, че още трептят, след като съм заспала. Сутрин камбаните биеха оглушително. Не романтично. Просто биеха.

Прозорецът е леко открехнат, куфарите и чантите - също.

До края пердето съвсем ни падна и се разхождахме по кой каквото намери, както всички тук. Банята е в другия край на коридора. Мъжката е по-близо.

Пердетата са само за украса. Винаги са дръпнати и всичко в осветените стаи се вижда. Питам кое е по-цивилизовано - да пазиш индивидуалното, личното, автономното или да откриваш и това, което не искаш, противно на човешката природа. Няма го американецът от стаята, та да ми даде отговор. Американецът сигурно знае. После се връщам в София и случайно разбирам истинската причина. Жените на морските вълци (това била основната прехрана за шведските мъже) трябвало да бъдат на открито, докато половинките им са в морето, за да се гарантирала верността им. Сигурно са били доста изобретателни.

Пък аз с моите въпроси на духа. Комплексарка.

Желанието ми всъщност е да съм навън от хотела. Нещо, неясно какво, ме потиска вътре. Може би малките прозорчета на стаята. Чудна вечер във вътрешния двор, стъпили в сухите листа, двама се целуват. Само тях виждам, осветени от уличната лампа, а след малко бяха изчезнали и дворът стана пак обикновен. Друга вечер.

Нямам повече търпение. Искам го този град!

Първата разходка е вечерна и успявам да видя доста фрапиращо (например с колан, стегнал двата крака през прасците като букаи) издокарани образи в метрото на път за купон или дискотека? По-късно ги видях и в градинките, които тук гордо наричаха парк, да си поркат бутилката на групички. Дожаля ми. Опашките пред по-евтините кръчми също ме натъжават и раздвояват харесването ми. На спирка Слусен се измъквам от Тунелбана и виждам само един висок мост, който, преди да стигне водата, внезапно свършва, подпрян в земята. По края на парапета му светят викингски факли. В полумрака всичко това прилича на кораб. Подпората на моста-в-нищото е всъщност известна атракция - Катарина лифт.

Качвам се, за да се насладя на гледката към Гамла стан - Стария град. Нашият домакин естествено ни показва първо Кралския дворец и Гамла. За няколко часа е прекалено. Все пак от излитането в София е минал само половин ден. Тъмно е. Навсякъде светят лампи, но пак не виждам добре. След ден-два ще свикна с полутъмното и влагата и ще ги харесам.

Тук веднага всичко ми харесва. Водата, особено водата, която е навсякъде и около, и над теб, прибавя още едно очарование към гледките и чувството, че островите и полуостровите пътуват, изместват се леко по вълните, не ме напуска до края.

Както във всеки разказ за себе си, и в Бергмановия има не само конкретни хора, но и конкретни места. Ето църквата “Хедвиг Елеонора” близо до жилището на родителите му, площад Карлаплан, кварталът Йостермалм. У дома тези места имаха непонятно, почти магическо звучене, тук придобиха съвсем конкретен вид. Като великолепието и пищността на Драматен.

Декори на един изключителен живот. Аз - пейката в тази пиеса.

Обикалям с пръсти по картата. С молив отмятям местата, които не бива да пропусна. ”Заповядайте в най-спокойния ъгъл на Стокхолм 98 - литературата. Месец октомври е посветен на нея. Международна писателска сцена в Културния център включва италианска, немска и южноафриканска литератури. Шведският ПЕН-клуб организира вечер в Сьодра театър. В самия Кралски драматичен театър през декември - тридневен поетичен фестивал - списанието за култура “90-те” ще представи поезия извън Европа и детска поезия.

А фестивалът на говорещите думи, който е широко разпространен в Щатите и Великобритания, с начало в битническата поезия на 50-те, използващ енергията на рок музиката и видеото?” Начинът, по който текстовете биват представяни, е също толкова важен, колкото съдържанието им. “Езикът е използван като музика и ритъм.” - продължава организаторът на проекта.

Театрални представления, комбинирани с видео, в които главната тема е почитта към Бъроуз и Гинзбърг, участия на Линда Лънч и Стъдс Търкл.” Такива работи. Само нас ни няма. Нито пък Олимпиадата, в която участваме. Отново пропускаме възможността да разберат повече хора за българската поезия. Карай, свикнали сме.

 

Неделята в Стокхолм е един полужив ден. Първият ми ден тук. Мятам се на корабче и се пренасям на остров Йоргорден. На носа духа леден вятър и небето е натрапливо ниско. Виждам други острови с кулички и кули. Върху всяка от тях се вее светлосиньото знаме с жълт кръст. Като сладоледови мелби са. Правя няколко снимки. Насреща е затвореният от октомври увеселителен парк “Тиволи”, внушителната сграда на цирка, паркът-музей на открито Скансен и още няколко интересни музея.

Странно, но виенското колело, застинало неподвижно в сумрака (от време на време се олюлява на вятъра и някоя кабина проскърцва), пустите съоръжения и леката мъгла не ме депресират. Мирише на риба. Мисля как за първи път в живота си съм притежание сама на себе си. Пълното спокойствие ме обзема докрай. Сякаш не съм оставила децата в началото на учебната година да се справят сами, болните си родители и всички те в ръцете на мъжа, затрупан.

Изчистена съм и обърната напред. Водата, която измива, ли е причината? Имам нужда от много вода.

Водният музей.

Никога не съм била почитател на ходенето по музеи, но шведите са успели да направят атракция от иначе скучни, обичайни неща.

Влиза се под една прозрачна арка, по която се стича непрекъснато вода.

Вода върху теб, облива те, без да те намокри и е истинска, студена, плющяща отстрани ти вода. Всичко тук е от обикновено, нелакирано дърво, патинирано от времето, въздуха и пръстите на хората. Още от вратата всички свалят връхните дрехи, защото горещината е непоносима.

От проспекта разбирам, че с парите за всеки входен билет се купува 1 кв.м. тропическа гора и се дарява на проект за запазването на тези гори. И аз имам дял!

Пътешествието започва.

Започва с живата, изпотяваща тропическа джунгла. Лиани, дървесни стволове, пясък, корени - всичко е донесено от експедиции в Южна Америка. Реката, която се провира между растителността, е пълна с разни видове риби. Докато втренчено ги наблюдавам, лека-полека светлината намалява и както се шегуваме с тока, настъпва нощ, птичите гласове замират, някой казва: “Сега като завали...” Трясъкът на бурята е страхотен, реален, зловещ. Светкавица, дъжд. В полумрак е водата, която отвсякъде се стича по листата и бразди реката, рибите се изпокриват.

Скрити сме и ние на сухо под сламения покрив на туземската къщурка. Както почна да вали изведнъж, така и спря. “Изгря” слънцето и детското в теб вече не може да стои мирно, напира навън. Виждам се отстрани как хуквам към въженото мостче, без да подозирам, че отдолу най-спокойно си плувкат пирани. Снимка.

В съседното помещение през стъклата на малки дупки в скалите безмерно искрят сини и яркозелени дървесни жаби - някои смъртоносно отровни. По-нататък реката тече към морето. Рибите са пред теб, няма преграда, децата наоколо бъркат във водата. Чета на един лист на стената за риба, която прекарвала по-голямата част от времето на сушата. И това ако не е за мен! Да се разбере коя е - не може.

Бързам към морето.

Музиката е омайваща, дълбока, синя, без да чуваш водата, си във вода, обгръща те, поглъща те. Всред нея си. Ако се мушнеш в тунела през морския аквариум, влизаш направо в царството на морските звезди, коралите, мурената, която зловещо се поклаща като парче дърво, обвита във водорасли, шарени рибки разсеяно се щурат напред назад, тропическите им цветове са нереални, сплескани са във всички посоки извън обичайната. Смешни като рибата-папагал. Кораловият риф е жив и съм като Жак Ив Кусто, като в Анимал Планет, като в Нейшънъл Джиографик съм всред анемониите, актиниите, рачетата, риби-хирурзи...

И акулите.

Нямам дъх. Те са над мен. Две акули хищно се стрелкат из аквариума. Не правят нищо, освен непрекъснато да сноват. Рязко, внезапно обръщат посоката. Очите едвам се забелязват. Белите им кореми са на педя от носа ми.

Сядам на подходящо сложената пред аквариума пейка.

Докато си затворя увисналото чене.

Спусках се в канализационния отвор, откъдето ясно се вижда резултатът от човешката способност за замърсяване, катерих се до планинското езеро - прохлада на крачки от тропическата жега, следих скачащите по праговете на планинския поток сьомги. Северната вода. От залива в Балтийско море всеки час в музея се вкарват сто хиляди литра морска вода, която след това тече обратно през равнинното езеро. Вече сме вън.

След цялото преживяване разпускаме на свещи в кафето с изглед към града. Хапваме от сладкишите на баба с много сметана, пием рядко кафе с много мляко и стоим. Стоим, вперили поглед във водата наоколо. Предвкусвам какво ме чака. Почти всички сетива съм използвала, а съм само в началото.

Колко дълго може човек да възприема нови неща, кога откривателският хъс се насища? След този първи ден, след още един феноменален музей - на кораба Васа, разбрах как не можеш да смелиш всичко. Както повечето книги, които искаш, няма да бъдат прочетени, така и целия, абсолютно целия Стокхолм няма да видя. Може би ще се върна пак? Не смея да си го помисля, но след няколко дни си загубих един шал и реших веднага, че това е знакът. Кой знае?

Ако питаш някого с какво е известна Швеция, мисля, че първото ще е Волвото, Скания, Икеа, Ериксон, Тетра пак, АББА, Борг, Пипи, Стриндберг, разбира се Бергман, Лив Улман, Б. Андершон, Нобел. Видях едно от типично шведските чудеса, което не отстъпва на изброените. Бойният кораб Васа от 17 в. - най-прословутото историческо съкровище на шведите.

Изваден 333 години след потъването си през 1628, при първото си излизане на вода, поставен в цялата си внушителност на брега наблизо. След това около него и над него е строен музеят на 7 нива във височина и на огромна площ в ширина. Отвън прилича на кораб от бетон на сушата, почти във водата. Толкова е огромен, че и картичките бяха твърде семпли за него, не даваха представа за обемите.

Необикновената му история - от момента на поръчката до буквалните сцени на строежа: хора в естествен ръст, които режат талпите, облечени в прости груби дрехи. Можеш да пипнеш стърготините и талаша. Строен е без чертежи на хартия. Малко преди да бъде завършен, Кралят наредил да се сложи за по-сигурно още един ред топове. Баластът на дъното не бил достатъчен, топовете натежали и корабът потънал почти до брега за ужас на всички участници в събитието.

Поради смесването на сладка и солена вода, три века по-късно, почти съхранен, той е изваден по невероятен начин на сушата.

Докато обикаляш, проследяваш в подробности не само историята на Васа, но виждаш отблизо запазените различни предмети: части от чорап, шапка, зарове, чаши, лъжица, чинии, бурета, оръдията, внушителното главно платно, пипнах гюллетата, надзърнах в стъклото на железния скафандър с огромни оловни обувки, послужил при ваденето, видях рицарски доспехи, портрети на известни особи, напречен разрез на целия кораб в умален вид с миниатюрни дървени фигурки.

Може би дозата впечатления е прекалена. Застанала пред вековете и обемите, загубвам способността да възприемам, да бъда критична, а се поддавам на натиска. Леденият блок се откъсва и изчезва в морето. Само безразличните риби го виждат как потъва. Същите, които векове са отърквали люспите си в дървеното тяло на кораба Васа.

Умряла съм за една цигара. Бързо вън!

Отсреща в последните отблясъци на оскъдното слънце внушително стои “Нордиска мусеет”. По-късно разбирам, че в него традиционните за севера облекла, занаяти, играчки, храни илюстрират шведската история от 1500 години насам. Събрано е тук от 125 години, само че - друг път.

Стокхолм е строен буквално върху вода, върху острови и полуострови. Казват, че е от малкото столици, в които можеш да плуваш и да ловиш риба в самия й център. Водата е изключително чиста. Въпреки множеството яхти, корабчета, скутери и огромния ферибот (като планина е). Няма мазни петна, пластмаса, хартии, фасове. Чисто! Улиците - също - без дупки, кал, дим и смрад от коли и рейсове.

Въпреки липсата на изисканост при пушенето по улицата, бях принудена - почти навсякъде не се пуши. Затова срещах хора с необичайно издута горна устна, под която, разбрах, държели тютюн-снус, който едва ли е по-малко вреден. Та, докато си пафках по пътя, изпитах неудобството на абсолютната чистота - няма къде да си хвърлиш фаса. Научих се ловко да целя канализационната решетка.

Но да се върна при рибата. В един от дъждовните дни (повечето са такива) с ниско сиво небе, почти черна вода и бръснещ вятър, ръсещите се отвсякъде ледени пръски се забиваха в лицето и влагата пронизваше до кости, та в това уютно време, любимо впрочем на заблудения турист като мен, видях един спокоен швед с нахлупена качулка на якето и ръкавици да лови невъзмутимо риба насред града, под дъжда и всичко останало, точно пред Националната галерия. Отсреща Кралската стража се сменяше. По най-тържествен начин, бавно, под звуците на барабан, маршируваха ли маршируваха, обикаляйки достолепния мастодонт на двореца на Карл Густав ХVI и Силвия, ескортирани от гвардейци на коне. Колите спокойно спряха и изчакаха церемонията.12 часа.

В подобаващата за Национална галерия сграда зад мен си даваха среща Екатерина Велика и нейният братовчед Карл Густав III в обкръжение на картини от Рембранд, Рубенс, Гойя, Реноар, Дега и Гоген...

 

Дните минават и ето го нетърпението, безпокойството, което те пришпорва по тесните улички (някои само от няколко стъпки) на стария град - Гамла стан. Малките магазинчета. Омайващата усмивка и любезност на продавачката, която се навежда да ми мери сабото. Като Пепеляшка съм - с дървена пантофка.

Купувам го и летя.

Над мен сградите скриват небето. Малки парчета от него на площадчетата. Кафето по домашни чехли на едно такова площадче с огромна желязна помпа за вода в средата.

Седнала съм на простия дървен, с изтрита боя стол. От няколко дни вече съм сама - останалите разпускат според мераците си. Подпирам ръце на олющената маса: навън площадът се изпълва с хора, жени с дълги надиплени поли, с ведра и кофи носят вода, разговарят, просто стоят.

Навътре - към свойски откритата кухня на заведението, хващачките за топло са същите като на майка, тавата със сладкиш е почерняла от огъня, очукана, негледжосаното глинено гърне със сметана и забита дървена лъжица вътре, се мъдри върху стара печка от миналия век. Направо не ми се става - и без това краката пулсират.

Според подробната карта на музеите съм най-близо до този на модерното изкуство. Проектът е на испанския архитект Рафаел Монео - оранжевожълтите стени чудесно се вписват в околния парк, зарит от окапали листа. Отново сред картини: Пикасо, Матис, Мондриан, шведски художници, между които Стриндберг, инсталации, разбира се. От Стриндберг леко съм разочарована - още веднъж - човек не може да е еднакво добър във всичко.

Маратонът свършва в книжарницата с албуми. Няма лоши и са много. Доста еротика, абе направо порно. Хапка на прословутата шведска маса в кафето.

Много салати, сьомга и скариди. Отвсякъде се носи възкисела миризма на риба. Даже, когато пазарувах в един от големите им магазини Оленс, усетих същата неизтребима тънка миризма на етажа с козметиката и парфюмите. После видях - на долния бе задължителният ресторант.

В отношението към храната тук има някакъв култ, както и към всичко, отнасящо се до дома. Като се почне от сградите и се свърши с яденето, нещата са изчистени от излишества, здрави, масивни, стабилни, внушителни и в същото време семпли.

Каквито и думи да кажа, най-добре е да се види двореца - един шведски ЦУМ, Шератон, Партиен дом. Несъмнено руско-шведската връзка датира от времето на викингите и Петър I.

Светлината. Невероятната чиста северна светлина, която струи интензивно и прави деня бистър, уютно облачното небе върху главата ти, също, когато вали.

Слънчевият ден е кратък и студен, вятърът се усилва, докато беше обед, стана тъмно. Време за ядене.

В книгата си Бергман разказва, че и зиме, и лете са сядали да вечерят в пет часа.

Порцията храна тук е с големина на две у нас. Колкото и да си лаком, след някой ден не ти се ще да погледнеш към чинията. Бързо минах на фантастичната сьомга и сандвичи със скариди колкото палеца ми. Понеже всичко е доста скъпо, решавам да си позволявам само най-доброто.

Типикъл суидиш фуд - риба с картофи + сметана.

Още кебап, китайски, японски, азиатски ресторанти и сладкарници с умопомрачителни сладкиши, още им усещам вкуса и мляко, мляко, мляко.

В цялото това ядене има нещо прекалено. Труден живот в неприветлива околна среда, нуждата от уют в тъмното и студеното, влагата.

Понякога всичко ти е прекалено.

 

В поетичната среща с гръмкото име олимпиада, на която сме поканени, има представяния всяка вечер. Още първата се стресирах от миризмата на борш в залата. Реших, че си внушавам, но беше самата истина - на маса отстрани на сцената димеше казан, пълен със супа. Супата на поезията.

Чинии, лъжици, черпак, кутия за монетите. Тук, макар и символично, също се плаща - всъщност, ценя това почтително отношение на шведите към парите - затова имат. Първоначално се притеснявах да сърбам чорба преди и по време на четенето на стиховете. Но - скрупулите в джоба - и даваш като всички.

Йохан, едно момче от домакините, ми се усмихва изпод прабългарската си прическа, само че рус и се отпускам като след наяждане.

Изобщо хората са безкрайно мили и устата ми вечер не може да се свие - седи си разтегната в усмивка. Някои от групата ни също са така. Даже много по.

Участващите понякога ми се струват наивни, инфантилни, деца, които си играят по сцената през междучасието, възрастни с лека нужда от психотерапия, графомани, чисто луди, даже и един уърълд травелър, естествено американец, който минаваше през Стокхолм на връщане от азиатската си обиколка.

Вечерите свършват в близката “Кварна” (Мелница) - 90-годишна бирария с големи маси и дървени пейки, както подобава. Само че бирата е скъпа и слаба - по най-евфемистичното й определение. Бодигардът гледа лошо от вратата, заплашително хладно.

Народът вътре е седнал нагъсто, прав нагъсто, често е в кенефа (аз го правя с удоволствие, с преклонение пред чистото).

В тоалетните има тук-там някоя рисунка по вратите, за да не забравиш, че си в кръчма, само дето тук се рисуват двама по двама еднакви.

Един ден в Гамла попадам в гей кафене. Сервитьорът е със силно изскубани вежди и бяло лице като мим. На тръгване, след като съм изпила баката кафе с мляко - иначе не се пие, съзирам рекламни картички за бар с гоу-гоу бойс. Взимам една за всеки случай.

Вечерите са почни еднакви.

Денят пълни шепите и радва окото.

Независимо от времето, грабвам фотоапарата. Улиците са моята страст, сградите, магазините.

Най-точното място е Гамла. Най-тясната уличка - по-малко от крачка.

Как са ги строили тези сгради тъй близо?

Фенерите, витрините на малките магазинчета - ръчно изработени тролове, детски играчки от миналия век, лапландски ботуши, норвежки пуловери и шапки, фински ножове. Туристи.

Нататък от единия до другия край на острова и пак до водата. Само това да беше градът, пак щеше да е достатъчен.

По странен начин се чувствам уютно, всичко ми е близко и без да мога да си го обясня, знам, че ще се върна.

Сигурно съм пристрастна, но книжарниците ми се струват на всяка крачка. Големи, подредени, просторни. След като влязох и в няколко антикварни, започнах да се потискам. Заболява ме глава. То бива красиви книги, но чак толкова не се търпи. Като се сетя за жалките ни стихосбирки на сергия - гърч на бедността.

И тук има сергии. На площадчето на сп. Йостермалм видях “Латерна магика” да се продава навън. Книгите са скъпи и като разбрах от един поет и скулптор, за да се сдобие с някои, ходи по антикварните. Той ме води да пия истинско италианско еспресо. Малко кафене, значително с това, че го е посетил Дарио Фо (и аз), дошъл за връчването на Нобеловата награда (и К.К.). Има снимки. И аз.

Наблизо е домът на Стридндберг през последните четири години от живота му.

Старинен асансьор и влизам в обикновен апартамент на необикновен обитател.

Освен автор на пиеси, е и фотограф, художник, свири на различни инструменти, за всяка от различните жени - албум на маса пред прозореца, удобен стол и пред очите ми в снимки минава животът. После самото жилище: креват, гардероб, всекидневна, кабинет с книги и писалище, лампа. Напомня Яворовата стая. Близост в епохата.

Тръгвам с два листа в джоба, които чета в близкото кафе.

Експериментатор във фотографията, имал намерение да отвори фото-студио в Берлин. Представял себе си като “психологически портретист”. През сутрешните си разходки из Йостермалм и Йоргорден наблюдавал повтарящите се форми на облаците и се опитвал да ги снима. Началото на века бил краят на фотографския му период. От няколко години вече бил спрял да рисува. Писал статии, в които твърдял, че художникът имитира природата. Пол Гоген го помолил да напише текст за каталога му. Стриндберг отговорил аналитично, но негативно, а Гоген включил отговора като предговор. Един ден написал в дневника си: “Рисувах днес. За пръв път през последните години се появи мисълта за самоубийство”.

Поглеждам се в стъклата на един магазин - силует на човек с шапка и чадър, който върви леко приведен. Няма мустаци. Няма.

Близо съм до Хард рок кафе и няма как да не го посетя. Противно на очакванията съм така пребита от обикаляне, така преизпълнена с впечатления, че не виждам вътре нищо особено. Не понасях в този момент силните звуци, не исках блестящите повърхности, не бях сега за този свят. Домашният уют на шведското ме привличаше повече.

Отидох си. Винаги трябва време, за да се почувстваш у дома.

 

Сутринта е отрезвявящо хладна.

Въздухът шупти от студени капки.

Не вали, просто ръси.

Удоволствието да се движа под това уютно обградило ме небе, радостното усещане за живот по изстиващото лице, ледените тръпки усещам с цяло тяло, бодрост в походката. Нямам сили да опиша всичко, нямах сили да видя всичко.

Сградите в рустикален стил, тухлите, редени сякаш не от ръка, а от машина, количеството велосипеди, оставени нощем на улицата, будят искреното ми българско любопитство дали не се крадат, други, отпреди войната, ръждясали и очукани, зелени - време, докато се сетя, че са оставени за екстериор.

По подобен начин се отнасят към всичко, което е събрало патината на времето - с пиетет и находчивост. Метростанциите пък са още един пример за култа им към природното, естественото. Скалите, които са много, не се рушат или изглаждат, а са вкарани в дизайна на спирката - благодатно поле не само за реклами, но и за художниците. Спускаш се по нанадолнище, което следва извивките на терена, а там те очаква надвиснал от тавана огромен прилеп, клатещ се леко от течението, другаде - дървена гъска, липсва Нилс Холгерсон. Рисунките по стените, надписите като рисунки, хората, между които две момичета с агресивно облекло и в лицата като Пипи. Изведнъж се изплюват каруцарската през гръб и невъзмутимо продължават да си говорят и да дъвчат дъвка. Отдалеч се чува латино парче. Перу. Или внезапна проверка от полицията, почерняло от униформи не за бомба, а за скандали, пушене и употреба на алкохол в метрото.

Впрочем приятните и въздържани шведи имат лошия навик да се напиват смъртоносно и по руски, по двоих и по троих, жени, мъже, младежи, обикновено в края на седмицата. Независимо дали са в метрото, в близката градинка, вечер или в 9 сутринта, ги виждаш да въртят дебели езици пред някой назидателен полицай.

Гледката е гадна, особено като си отвикнал. Още по-тягосно е в петък и събота вечер да виждам как се редят чинно на опашки за места в по-евтините кръчми.

Освен скъпия алкохол, причината за това, както ми обясниха, била, че не носели на пиене. Но тъкмо уикендът бил време за отпускане - да се напият, да счупят и да се сбият. Не се чудя вече на бодигардовете как се спускат вътре като хиени, щом се повиши глас. През останалото време зорко следят - направо ми се отпива!

Идва времето за подаръци, но по-скоро само гледам. Гледам пазарите на зеленчуци и плодове, на цветя, които много се ценят, влизам в халите, където е невъзможно да откъснеш очи от изобилието на всичко, особено рибата и морските дарове: гигантски сьомги, крабове, омари, миди, хайвер.

Всичко това са снимки. Моят запечатан на лента Стокхолм.

Сега, месец и половина по-късно, опитвам с пръст тънкия ръб между видяно и запомнено. Отпечатъкът е само болезнен белег и се зачервява всеки път отново, щом го докосна.

Със 70 музея и забележителности, 100 галерии, 50 театъра, 1500 ресторанта, разположен на 14 острова - столицата на Швеция е по-малка от София. Осемстотин хиляден град, който нямам сили да обходя, но интуитивно желая.

Град, в който хората не гледат с недоверие, а са отворени за общуване, мили, любознателни. Може би не всички, само тези, които срещнах.

От метрото се качваме на локален влак и за десетина минути сме в квартала Спонга - най-красивото място за живеене. Асфалтова алея сред гората, спретнати къщички от дърво със светлинки в прозорците, отстрани на вратите горящи свещи в кутии, контрастните отблясъци на северното слънце.

В гората вече е нощ, а високо в небето се редуват на черти цветовете на залеза. В полумрака различавам къщите - повечето типично боядисани с цвят на глина, други бели, бледосини, охра - сега от някоя врата ще излязат джуджетата на Снежанка, джуджетата на Дядо Коледа, някой намусен Трол.

Духа силен студен вятър и очите и носът ми са мокри.

Тролчетата са вътре в къщата на нашите домакини - семейство с четири деца.

Суматоха, събуване на входа (това е обичай), радост и ентусиазъм от срещата.

Разбираме се чудесно - домакинята е преводачка от български. Всичко се смесва и остава в мен като вечер на приятелство и естественост, светлината на свещите, смеещите се деца, спокойните и ведри домакини, миризмата на свежа зеленина, ние, малко смутени от всичката добронамереност, но отпуснати, искам някога да се повтори.

Обратно в стаята.

Сега всичко изглежда смешно - първоначалната свенливост, с която демонстрирахме видовете пижами и мощното хъркане в синхрон, безпорядъка от дрехи, мръсните мъжки чорапи в сейфа за ценности.

На моменти общността е доста изнервена, друг път миролюбиво иронична или пък примирено каталясала от всекидневните обиколки на града и вечерните пърформанси.

Не ми се изтрива от паметта как един отиваше към банята с наметнат през рамо чаршаф, друг с неизменната паста и четка за зъби в джоба отива да пуши в бара на партера, прострените гащи и чорапи върху тръбата на парното, надписите с молив и химикалка над главата ми на дъното на горното легло, красноречивите рисунки, моите пакети с подаръци.

По-интересни бяха обаче срещите с хората, на които гостувахме - от преводачката, през скулптора-поет или другия, който живееше с цялата си покъщнина от легло, компютър и папки в една ужасно занемарена стая, до домът на фините и заможни хора - спонсори на нашето участие. Една сутрин в близката сладкарница продавачката ме попита на български откъде съм. Оказа се туркиня от Кърджали, дошла тук на 10 години. Беше й мъчно само за българските баници. Дали забрадената жена от самолета не й беше роднина?

Всички те са важни части от моя пъзел Швеция.

Искам да разбера, гледайки отстрани, минавайки край сгради и забележителности, наблюдавайки, без да се намесвам.

Градът ме завладява постепенно и методично, ненатрапчиво, но настойчиво.

Без да искам, сравнявам с Прага. Странно е, че този месец тя гостува на Стокхолм, което разбирам от пътеводителя за музеи. Изложбата е на А. Муха и Фр. Билек в Историческия.

Там съм.

След четири часа, прекарани вътре, главата ме боли и пулсира. Най-впечатляващи са селището на викингите, възстановката на тяхна къща в естествена големина, голяма фалическа скулптура от бронз на викинг, няколко открити погребения от този период, особено два прегърнати скелета - на възрастен и дете, също Златната стая - в кръг около витрини с блестящата плячка на викингите - монети, пръстени, гривни, украшения. Кръгът и златото ме замайват и усещам, че обикалям втори път.

Накрая хвърлям в средата в изкуственото езерце и аз една паричка.

Всичко е видяно, не знам какво би ме учудило в Музикалния музей (основан 1901), но още сградата ме събаря. Прилича на средновековна с малките си прозорчета, на които има железни капаци, боядисани в черно, всичките отворени. Бяла е, много бяла на слънцето. Вътре е обилие от 6 хиляди музикални инструменти - от пиано, до африкански и азиатски с причудливите си форми, скандинавски. На някои от тях можеш да посвириш. В съседната зала звучи пиано. Чувствена музика. Усилва се и пред мен старец белобрад акордира инструмент с изключителна красота. Гайди от Шотландия и Ирландия, но не от България. От нас само една гъдулка. Не се засягам особено. Когато си толкова неизвестен за света, претръпваш.

Само от време на време разсъждаваш почти без емоции какво би станало, ако пишеш на английски, ако си се родил другаде, може даже в бивша колония, даже ако не си ти.

Никога не стигам до определен отговор или заключение. Шведите са си решили проблема с това като децата им учат в училище английски от първи клас.

Виждам ги всеки ден как играят в училищния двор до хотела. Викат и се смеят.

Езикът е чужд.

Времето продължава да е дъждовно, а слънчевите моменти са така кратки, че едва успявам да снимам. Гамла стан е любимото място и колкото приближава краят на пребиваването ми, толкова по-ненаситна към мястото ставам.

Организмът не издържа маратонската ми програма и един слънчев ден правя бъбречна криза.

Гърча се като червей. Пия билков чай. След часове болката изчезва, както е дошла - от деня има съвсем малко. Лутам се безцелно по улиците. Няма смисъл да се напрягам, все едно, не ръководя нещата, мога само да ги следвам.

Ако в Прага улиците влизаха вътре в мен, тук бях отворила всички сетива, от мен започваха, бях навън, ходех, за да узная не себе си, а различното, новото, което беше единствено тук и сега.

Готландските камъни с надписи и рисунки, дългите тръби на лапландските еленовъди, улицата със знамената, или подземното Арт кафе, кафе Табак, галериите, книжарниците, магазините за стъкло Коста Бода и Орефорс; Дворецът с 608 стаи (най-големият в Европа), лутеранските църкви - не само изчистени, но остъргани от всякаква украса, амвонът им стърчи над редиците столове, боровинките, ябълките и гъбите, мачтите - гора на хоризонта. Няма ги.

Знам, че не опитах всичко. Остава ми един ден. Пак дъжд.

“Ако имате макар и само един ден в Стокхолм, прекарайте го тук” - такава реклама чета, докато пътувам с корабче от Слусен до Йоргорден, където се намира известният музей на открито Скансен. Водните пръски замъгляват картината.

Тук научаваш за живота на шведите в миналото - къщите, пренесени от цялата страна, са тук, селището с църквата, фермата, градините, билките и цветята, пазар с печена на открит огън риба и традиционен хляб като сухар, на кръгове с дупка в средата, зоологическа градина с дивите животни от Севера, всичко това се вписва идеално в парка наоколо. Лятото се организират панаири с фолклорни танци. И сега, в лошото време на откритата сцена свири някаква група.

Има малобройна публика.

Рай за децата, Скансен ме връща в годините на моето детство и събира в едно спомените ми от Западния парк, старата зоологическа градина и едно пътуване до Етъра. Идеята за жив музей, в който пред очите ти се демонстрират автентични занаяти и в къщите наистина живеят хора, е вдъхновила Артур Хазелиус през 1891 г. да основе Скансен.

От къща на къща.

Една жена вае глината и след това изпича чашки, чинийки и гърненца, обущар кове подметката на чия обувка?, аптекарят стрива тревите за нов лек, жена книговезва, а преди нея печатарят реди буквите и подготвя мастилото, пекарят с високата бяла шапка. Още усещам сладкия мирис. Тестото шупва. Ту спира, ту отново почва да вали.

На тръгване от любопитство се отбих в магазина към музея. От дървени ножчета за масло до детски играчки, железни закачалчици, свещници, кожени гривни и висулки от еленова кост, тъкани черги, досущ като българските, шишенца с еликсир и забодени в него билки, чаши и купи за мляко и чай, предмети от стъкло, дървени боядисани кончета, ръчна хартия (мечтая за книга с такава корица) - всичко е с отвратително висока цена. Лосчета от плюш ми напомнят, че някъде прочетох - ловът на елени и лосове вече е започнал. На сезон отстрелвали около 125-150 хиляди. Иначе са много популярен сувенир фланелките със знака за шофьорите: Внимание! и нарисуван силует на лос на пътя. Взех едно плюшено лосче за сина си.

Докато стигна до животните, минавам през едно норвежко селище от дървени къщи, които мислех досега само за руски патент. По-нататък две преоблечени като бедни баби с почернени зъби жени продават риба в кошове на гърбовете.

Не престават да се чуват групарите - звуци в подгизналия от влагата въздух.

Почти всички животни от фермата са се изпокрили. Отстрани на копата сено, в заграденото само няколко черни прасета се валят в калта. Нищо, че са шведски.

До тях гордо стърчи крава мастодонт с огромно виме. С тая си непоклатимост и безразличие напомня ясно откъде започва храната и на човека. Някакви фазани и един паун се крият унили под навеса на конюшня. Значи съм в зоологическата градина.

Срещам момиченце на годините на дъщеря си да разхожда пони по алеята. Група деца и родители се е събрала - време за хранене на тюлените. Виждам ги толкова отблизо как мърдат мустаци, ноздрите им се отварят на въздуха и слепват във водата, очите им са добри. Наистина. Голяма атракция са и мечките. Лосовете пък проявяват характер като невъзмутимо отказват да ми позират за снимка. Лежат и си преживят - абсолютното безразличие на животните към хората.

И в Скансен има няколко места за подкрепяне. Ресторантът е на самообслужване, както повечето. Чисто. Обилна храна, питателна. Между 12 и 14 ч. можеш да си досипеш от супата, а хлябът с маслото е безплатен, често това важи и за млякото за кафето. Накрая оставяш таблата в подвижна стойка, която момичето минава да събере. Не пушиш, не пиеш бира, постепенно свикваш с точния транспорт, чистотата, безплатните кенефи, учтивите хора, здравото ядене и здравословния живот. Леко си се отпуснала. От млякото кожата се е огладила. Гледаш се през стъклото на заведението навън, ти си истински турист. Събуди се! Всичко свърши. Събра доста неизвинени отсъствия вкъщи.

За последен път се изкачвам срещу 5 крони с Катарина лифт на 38 м над морето, енджойвам се на гледката отгоре и по моста се прибирам към нашата Катарина кирка, крача по улиците и знам, че нищо не е наше, ами напротив.

Скапвам се от нерви, защото съм вече с едното полукълбо в София, защото ще се качвам пак на Балкан,

защото си отивам, без да съм видяла нищо, защото малко хора разбраха нещо от българската поезия,

защото живея в скапана, мърлява, нецивилизована, бедна страна, от която няма отърване, която като рибя кост ти седи в гърлото и не те оставя, незабравима е направо,

защото знам, че няма как повече да дойда тук и знам, че страшно съм си паднала по тая Швеция, а няма как и летището не ме развлича, нямам нерви да чакам тоя самолет, който три часа вече закъснява и тук не се пуши,

шарени самолети излитат от пистата, но ми е все едно, слънцето залязва.

После пътувахме по тъмно, сякаш в черна гъста каша от облаци, накрая и те не се забелязват, и ние не се забелязваме, а дълго остава светла черта по целия хоризонт, слънчев отблясък над чернилката под нас, гонитба със слънцето.

Свиквам със самолета и пияната група шведи - имаха три часа за бира с водка - които правят непрекъснати тегели до кенефа.

Отдолу е Балтийско море, Полша, Румъния, вкъщи.

За да разведря обстановката - една шведска рецепта:

Сьомга пудинг (4 порции):
200 гр. солена сьомга,
8-10 студени варени картофа,
4 яйца,
400 гр. мляко.
1 щипка бял или чер пипер
Сервира се с
50 млгр. ситно нарязан копър
100 гр. масло.
Нагрейте фурната до 200 градуса С.
Нарежете рибата на парчета
и картофите на тънки резени.
Наредете ги
ред риба, ред картофи
в тавичка.
Разбийте яйцата, млякото и пипера.
Залейте рибата и картофите.
Печете, докато покафенее.
Отнема около 35 минути.
Разбъркайте маслото с копъра.
Сервирайте пудинга с него.
(Рецепта от югозападна Швеция - Халланд.)

Нищо не видях от нея.

София, декември 98

 

 

© Силвия Чолева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2006, № 3 (76)