СЕРПЕНТ

Стефан Балтов

web

Почит към Лем

В ръждивочервения мрак на кабината мътно светеше кръглата леща на визьора. Патината в края му беше прорязана от струйките на кондензираната влага. В средата тъмнееше нощта, сред която истерично трептеше огнената мрежа на протуберансите. Горната част беше заета от диска на единия от двата умиращи гиганта, образуващи бинарната система. На огнения му фон странно се размазваха очертанията на бледосинята планета, стремително летяща по орбиталния си път. Студеното кълбо сякаш мигаше, периодично закривано от сянката на голям глиненочервен спътник.

- Компютър?

От мократа ръждива решетка в стената се чу глухо изхъркване и после тишина. Последва звук като от пуснато на бързи обороти мяукане, последвано от изпукване и отново тишина.

- Хей, компютър? Добре ли си?

- Добре съм - стържещият глас сякаш се бореше да изплува от лепкавата тишина. - Бях задрямал. Какво има?

- Приближаваме някаква планета. Би ли ми дал някакви данни, ако обичаш.

Последва тишина. Чуваше се само мяученето на протуберансовите електрически разряди.

- Серпент. Една от трите планети в орбита около по-малкото от двете слънца на бинарна система SFHXLASKJHC - обади се компютърът - от съзвездие Велик Змиеносец. Искаш ли да ти кажа какви са астрофизическите параметри на орбитата?

- Ами да ... кажи ми, ако може...

- Само че са прекалено сложни за теб - предупреди компютърът. - Сигурен ли си, че те интересуват?

- Всъщност не. Какво е това съзвездие? Не съм го чувал.

- И аз не съм - призна компютърът. - Получих данните отвън.

- Отвън ли? Искаш да кажеш, че...

- Да - потвърди компютърът. - Населена планета.

Взрях се в лещата на визьора, където планетата продължаваше лудия си бяг.

- Знаеш ли с какво е населена?

- Някакви хуманоиди... - започна компютърът колебливо. - Топлокръвният сигнал е изкривен от влиянието на силно магнитно поле като от наличие на голям къс метал или нещо такова, не съм сигурен...

- Добре. Ако обичаш, една изследователска Капсула.

Незабавно някъде от дълбините на кораба се чу глух звук, сякаш нещо се изтъркаля по метална тръба, последвано от ръждивият глас:

- Изследователска Капсула А-23 приведена в стационарно положение, гоготова за Мисия.

От отвор в стената се подаде лъскава пирамида, закрепена с пресечения си връх към правоъгълна Капсула. Станах от дълбокото кресло и с мъка навлякох влажния Устойчив На Вредни Лъчения Комбинизон и върху него тежките олющени доспехи на Скафандъра. Включих вентилационната система и през стъклото на шлема, замъглено от дъха ми бавно започна да се избистря синият диск на планетата, мигащ върху единствения екран във вътрешността на Капсулата. Седнах в неудобното кресло и затегнах ремъците. Люкът се затвори с изскърцване и рязък тласък ме изхвърли в червеникавата космическа нощ.

Навън дискът на планетата вече заемаше по-голямата част от небето. Виждаха се неравностите и кратерите върху глиненочервения й спътник, голям почти колкото самата планета. Скоростта на движение по орбитата му явно беше много голяма, за да може центробежната сила да преодолее огромната гравитация между двете тела. Капсулата влетя в горните слоеве на атмосферата и през екрана започнаха да просвистяват нажежени до бяло откъртени парченца от външната облицовка в струи бяла пара. Нейде отгоре премина спътникът и предизвика краткотрайна синя нощ. Капсулата забави ход и се понесе плавно над повърхността.

Летях над бистрите сини води на Океана, покриващ цялата планета. Дълги мързеливи вълни се носеха в ритмична последователност. Наведох се към Комуникационния Терминал.

- Компютър?

- Да - металният глас на Компютъра долиташе през силните атмосферни смущения.

- Каза, че планетата е населена. Не виждам нищо освен вода.

- След 3.34579 минути ще имаш визуален контакт.

Капсулата бързо се носеше над меко нагънатото си върху вълните отражение и далеч напред върху силно извития хоризонт започна да се мержелее тъмна ивица. След още една минута я видях...

Стената. Извисяваше се няколко десетки метра над бистрата вода и блестеше в червената светлина на късия Серпентски ден. Беше направена от неръждаема стомана и осеяна с множество неравномерно разпределени топчици. Над тях се носеха по-малки, прилични на мухи предмети. Приближих се предпазливо с Капсулата и видях, че нещата, които отдалеч изглеждаха като топчици, всъщност бяха глави на хуманоиди, подаващи се от някакви люкове в Стената. Люковете бяха наредени в безкрайни редици по стоманената повърхност и повечето бяха затворени. Под всички имаше ръждивокафеникави петна като от засъхналите струи на някаква течност. Капсулата се приближи още и се насочи към най-горния ред люкове, където една до друга се подаваха две глави. Приличаха на човешки, само че отворът на "устата" беше разположен между покритите с прозрачна ципа очи. На десетина метра спрях, докато една от "мухите" се приближи до главите и пъхна "хоботче" последователно в едната и другата уста. Докато смучеха от хоботчето, главите подозрително ме следяха с очи. "Мухата " отлетя и аз се приближих на около метър от тях.

- Кррхх? - обади се едната глава. В гигантските и слъзни канали блестяха малки люспи гурели. - Хрррр?

- Грркккхххх? - това беше другата глава.

Включих Универсалния Интуитивен Преводач и хриптенето се преобразува в съскаща, но иначе напълно разбираема реч.

- Кой си ти? - лявостоящата глава се поклати, хвърляйки мътно отражение върху блестящата стомана.

- Привет вам, жители на Серпент ! - отвърнах. - Аз съм Пътешественик и идвам от далечната Галактика SHFGJ-76JEGFR. Събирам данни за различни цивилизации, обичаи и...

От конусовидната ръждясала фуния на високоговорителя, монтиран в стената на Капсулата, чувах гласа си, който хриптеше приветствието. Двете глави полугласно изсъскаха нещо.

- Моля?

Едната глава се прибра и хлопна люка със звън. Другата се огледа и направи движение, което ми се стори като подканящо. Приближих Капсулата с още няколко сантиметра.

- Пътешественико - заговори главата, - ти си дошъл на място, където процъфтява една от най-напредналите цивилизации в нашата Галактика, а без съмнение и в много други - главата примлясна - Галактики. Ние сме носители - продължи главата - на най-прогресивните традиции и сме пожертвали езическото си благоденствие в името на един висш идеал.

- Вие ли сте построили тази Стена? - попитах аз и включих записващата апаратура.

- Хм, ...да, разбира се... - започна главата несигурно. - Всъщност никой не помни кой я е построил, но така или иначе е тук. Опасва цялата планета по екватора и е символ на нашето развитие.

Спътникът премина над главите ни и хвърли огромно бързолетящо петно сянка. В подножието на Стената, няколко десетки метра под нас водата на Океана се надигна с глухо клокочене и тъмносиният воден хълм отмина заедно със Спътника. Капсулата леко се издигна, привлечена от силното гравитационно поле. Редките кичури коса по главата ми настръхнаха.

- Наистина - съгласих се аз. - Грандиозен проект. Да се изработи такова чудо на инженерната мисъл. За какво служи?

- Погледнете от другата страна - подкани ме главата.

Прелетях с Капсулата откъм неогряната от слънце страна на Стената и видях, че по нея в стоманата имаше множество дупки.

- Дупки - казах аз след като се върнах при главата.

- Именно - съгласи се тя.

- И какви са тези дупки?

- Някога - започна главата тържествено - ние, жителите на Серпент, сме живели в Океана. Животът е бил тежък и несигурен без Правила и Закони, нашите далечни предци са описвали безкрайни серпентини из Океана в търсене на храна и са ставали лесна плячка на някои хищници. След това е дошла Стената и всичко се е променило към по-добро. Вече имаме цивилизовано общество - продължи главата, - живеем в тези жилища, недосегаеми от капризите на времето и очакваме Великия Ден...

- РАДИУУУУС - разнесе се проточен писък, от който сякаш стоманата завибрира. Главата светкавично се шмугна в дупката си и над повърхността на Стената просвистя син лъч. Няколко глави и части от глави изхвърчаха и цопнаха във водата. Под люковете им се проточиха дълги струи кръв.

От люка ме гледаха уплашените очи на главата.

- Отиде ли си? - попита тя шепнешком.

- Да - казах аз, след като погледнах в посоката, накъдето беше изчезнал лъчът. - Какво беше това?

- Това е Радиусът... - прошепна главата. Той идва, за да ни накаже...

- Да ви накаже? - учудих се аз. - За какво ви наказва?

- Великият Змиеносец изпраща Радиуса - обясни главата, - за да наказва тези, които заслужават. Ти сам видя, Пътешественико, че Радиусът засегна само някои...

- И кой е този Змиеносец? - полюбопитствах аз.

- Велик Змиеносец - поправи ме главата строго. - Той ще донесе змиите.

- Змиите ли? - отдръпнах Капсулата назад.

- Змиите - потвърди главата. - Виждаш ли, ние стоим в стената по две причини. Първо, защото Великият Змиеносец ни плаща, за да стоим вътре, и второ, защото раменете ни пречат да излезем. През люка минава само главата - поясни главата, забелязала недоумяващия ми поглед.

- Плаща ви - заекнах аз - за да стоите вътре... но нали така или иначе не можете да излезете. Тогава?

- Пътешественико - каза главата със състрадателен тон. - Не разбираш ли? Естествено е в Цивилизовано Общество като нашето да се проявява милосърдие. Великият Змиеносец ни плаща с УРИЗ, за да можем да живеем и да осъществим въжделената на цялото Серпентско Общество цел.

- УРИЗ?

- Унивитаминизиран Рационалнокалоричен Извлек - поясни главата. - Поддържа на телесната температура.

- И каква е целта на...

- Ще дойде ден - започна главата убедено, - когато всички ще можем да излезем в Океана.

- Но нали вече сте били там! - изкрещях аз.

- А, тогава ли? - главата се заклати презрително. - Езичество. Времена на Невежество, когато бъдещето е било неясно. Сега, когато имаме ясна цел...

- Добре де, каква е тази цел? - изгубих търпение аз.

- Целта - започна главата наставнически - е да се премахнат раменете, за да можем свободно да излезем по-мъдри и цивилизовани в Океана. Да бъдем негови господари! - продължи главата тържествуващо. - За целта е необходимо Великият Змиеносец да донесе змиите, които ще влязат през дупките, които видя, ще се съешат с нас и нашето безраменно потомство ще може да излезе навън. Ще направим всичко в името на децата ни, свободни господари на един по-добър Океан - въодушеви се главата. - Великият Змиеносец ни е обещал...

- И откъде ще дойдат тези змии - попитах, - в Океана ли живеят?

- Не - отговори главата. - Те ще се развият в Океана около Стената, но за целта ние трябва да поддържаме температурата на стоманата висока, за да могат нашите змии да еволюират в подходящи условия. Ако затворим люка, температурата се повишава, за което Великият Змиеносец ни плаща с повече УРИЗ. Тези, които носят вината за забавянето на цивилизационният процес, като отварят люковете и показват глави навън, рано или късно се наказват от Радиуса. Всичко е много просто и цивилизовано - поясни главата. - И всеки, който милее за едно по-добро общество, би се присъединил към нас. Ето, ти например, Пътешественико, искаш ли да станеш член на нашето Общество? Ще получаваш УРИЗ като всички ни, ще се присъединиш към една цивилизована общност. Тук до мен има свободен люк.

Отскочих с Капсулата назад...

Слънцето блестеше през спуснатите завеси на прозореца на спалнята.

- Боли ме глава... - оплаках се аз.

- Казала съм ти, че не трябва да пиеш повече от три бири вечер - смъмри ме майка ми.

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2006, № 3 (76)