ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ЕДИН МЪРТВЕЦ

Стефан Балтов

web

На брат ми

В студеното утро на 11 февруари 196... година в Бургас се роди едно дете. Това се случи в болницата, която там знаят като "Немското училище" и по-точно в малката сграда, която тогава се използваше за родилен дом и се намира и днес на ъгъла на "Оборище" и "Рилска". Както много други държавни учреждения по него време, отвън тя беше измазана с пръскана сива мазилка и имаше олющена от старост дървена дограма; единственото по-особено беше, че стъклата на един от прозорците на втория етаж бяха боядисани отвътре с бяла боя. Именно зад този прозорец Кирил (защото така кръстиха детето) се появи на белия свят. Денят се случи петък, 7.25 сутринта, и бледото февруарско слънце току-що се беше показало над бурното море; поради ранния час и студа градът беше безлюден. Единствено една котка се измъкна измежду дъските на отсрещната ограда, спря и повъртя върха на опашката си, както правят котките. Докато зад белия прозорец миеха новороденото, много далеч оттам, на предела на Слънчевата система, в ледения мрак на Кюйперовия астероиден пояс, замръзнал къс скала бавно се отдели от гигантската си орбита и тласнат от невидима сила, се насочи към светлината на Слънцето, което от това растояние изглеждаше като мъждива точка в черния безкрай. Безмълвен свидетел на това събитие беше само парче лед, случайно озовало се наблизо.

..................................................

В същия миг по улицата край родилния дом проехтя първият пронизителен вик на млекарката, забутала заскрежени гюмове в метална количка. Викът подейства като сигнал за взрив от грачене на гларуси, прилично на демоничен кикот. Металните шамандури на фарватера бясно заподскачаха в разбуненото море.

Неизвестно какво изплаши котката, която побърза да се шмугне отново зад оградата...

40 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

В последния ден от живота си Кирил Петров се събуди около девет часа и отдръпна глава от мокрото петно на възглавницата, където в съня от устата му беше протекла слюнка. Той се обърна по гръб, от което старото легло изскърца, прозя се и примижа в ярката пролетна светлина, струяща през единствения прозорец на стаята. Беше май и от улицата заедно с чуруликането на птичките проникваше шум от запален двигател и неясният говор на преминаващи хора. Кирил потърка очи, седна в леглото и потърси с крак чехлите си отдолу; валмо прах се въртеше в лекото течение, което ставаше под вратата. Линолеумът, с който беше покрита масата в средата на стаята, блестеше в слънчевите лъчи. Отгоре, под ултравиолетовата тръба на инсектицидна лампа, неумело свързана със стар бакелитов щепсел, беше разпиляна кафява захар. Тази захар нашият герой сложи в кафето си, като я събра от масата с шепа, оттам в листче хартия и от сгънатото между палеца, показалеца и средния пръст листче вече в чашата. Още малко количество захар се бе събрало във вдлъбнатината на синкаво огледало, подпряно на цокъла на лампата; тази захар също отиде в кафето. След като го изпи, Кирил сложи някакви дрехи, отпъди няколко мухи от перваза на прозореца, взе оттам около два лева на стотинки и излезе на полутъмната площадка, където мракът сякаш извираше от шахтата на извитото стълбище.

Влагата по тавана над стълбите беше оформила необикновени петна, прилични на ангели с конски глави.

Отдолу долетя шум от затръшване на врата и лекото течение усили още повече познатата на всички стари бургазлии миризма на студена влага и мухъл, идваща от мазето. Кирил слезе по каменните стъпала и излезе в преддверието - обширно помещение, както е в старите къщи, но винаги мрачно, дори и в пролетния ден. На стената отляво бяха наредени познатите тъмни пощенски кутии, някои вече боядисани с бяла и жълта боя, което впрочем ни най-малко не подобряваше външния им вид. Средната кутия на горния ред имаше отляво излъскана и изподраскана кръгла брава с надпис "KALE" и следи от изкъртени халки; очевидно някога там бе имало и катинар. В средата върху листче хартия на пишеща машина беше написано: "Петрови". Самото листче беше защитено с някога прозрачна, сега надраскана пластмасова плочка. През една от трите шахматно разположени дупки в долната част на вратичката се виждаше нещо бяло. "Писмо" - помисли Кирил машинално и бръкна с показалец вътре. Действително, в кутията имаше писмо, което неизвестно защо предизвика чувство на безпокойство у нашия герой. С леко треперещи пръсти той извади три ключа на връзка от джоба си и със средния отвори кутията.

Вътре имаше незапечатано писмо - стандартна бланка, на която с разкривен почерк пишеше следното:

Бачо Киро Петровъ

Костницата

Дряновски Манастир

С разтреперани ръце Кирил обърна писмото: подател нямаше. С показалеца си той бръкна в плика. Пликът също беше празен. Той го повъртя още малко в ръце и дори го подуши. Миришеше силно на изгоряла перушина. Кирил прочете още веднъж странния адрес, отпусна дясната си ръка с писмото надолу и вдигна глава към светлината, проникваща през паяжините, оплели прозорчетата над вратата. В главата му изведнъж нахлу кой знае отде взелото се изречение: "Предубеждение на пасажерите" - тази безсмислица обаче беше написана с големи червени букви, които мигаха подобно на рекламен надпис. Тук трябва да споменем, че нашият герой нямаше приятели, или поне не такива, които биха се забавлявали с подобни идиотски шеги. Преодолявайки болезненото състояние, той отвори вратата, погледна още веднъж писмото, с решителен жест го смачка, пъхна го в джоба си и излезе на улицата.

Както бе писал някой - навън бушуваше май. Кирил пое дълбоко въздух и пое надолу по улицата. На пресечката на "Антим" и "Георги Трайков" той се поспря, колкото да изхвърли писмото в контейнерите на ъгъла, под зелената експлозия на дървото, след което продължи надолу покрай бившето Турско консулство към "Богориди" и не видя как смачканото писмо запламтя с тъмна виолетова светлина, превърна се в ослепително черно петно мрак и изчезна под изумения поглед на една котка, току-що настанила се на ръба на контейнера.

..................................................

В момента, в който Кирил смачка писмото, астероидът, който се беше родил заедно с него, се носеше като малка комета някъде между Луната и Земята, устремен към крайната си цел след четиридесет години в космическия мрак. Когато Кирил беше осми клас, той беше подминал зловещия крив диск на Плутон, абитуриентският бал мина под знака на Уран; разводът на Кирил след неуспешен брак, впрочем продължил само няколко месеца, го беше заварил край безстрастните сини океани на Нептун. Втори брак: пръстените на Сатурн, чиято гравитация, колкото и странно, вместо да го улови, го изстреля като гигантска астрофизична прашка към орбитата на Юпитер, после под влиянието на Марс последва бурен втори развод... Сега повърхността му се обвиваше в леки струи пламтящ газ от близостта на Слънцето и предчувствието за скорошния край.

..................................................

Долу на Земята Кирил си купи саралия от сладкарница "Роза", като си остави един лев за вестник. Саралията той яде пътьом; беше решил да купи вестника от будката до Старата поща (тази, която е срещу Католическата църква). Денят беше неделя и по улиците беше тихо, по "Богориди" тук-там се срещаше някой минувач с пролетен вид. Кирил продължи надолу към часовника, зави покрай Съвета по "Цар Асен", където се поспря за миг под короната на липата. Врабци чуруликаха оглушително горе в младия листак. Не знаем какво си мислеше в този момент нашият герой, но по устните му заигра лека усмивка.

"Но то е очевидно" - каза той полугласно, след което додаде с малко по-висок глас - "Ама разбира се". Момичето, което в този момент минаваше оттам, го изгледа подозрително с онзи поглед, добре известен на позастаряващите мъже, след което отмина нататък към кино "Тракия". Самото потракване на токчетата й излъчваше неодобрение. Това обаче не смути Кирил; той бръкна в джоба си и усети бодливи кристалчета захар под пръстите си. В същото време отнякъде се чу звън на часовник.

"Ултравиолетова светлина върху кристали кафява захар" - каза нашият герой на врабците и се усмихна още по-широко. Горе, в короната на дървото, чуруликането спря за момент; чу се последният удар на часовника - десет часа; и непосредствено след него в главата на Кирил избухна надпис: "Последното предубеждение на пасажерите", което се смени с още по-голям надпис - "АТЕНЦИЯ! ОПАСНОС! ОПАСНОС! ОПАСНОС!". Независимо от правописната грешка и неясната дума "АТЕНЦИЯ" въздействието на надписа беше незабавно - Кирил се хвана с две ръце за главата и залитна. Буквите потъмняха и внезапно от мрака изплува черновиолетово крило, изрязано в бляскав контур. Той протегна опипом ръка и се подпря на ствола на дървото. Празната пластмасова чинийка от саралията изхрущя под левия му крак.

Откъм "Александровска" долетя детски смях и лай на куче, после воят на една от онези машини, подобни на малки камиончета, с които мият улиците. Два мръсни гълъба изпляскаха с криле, стреснати от шума, и литнаха някъде горе, където вероятно беше гнездото им. Този звук сякаш събуди Кирил; той прекара ръка по посивялото си лице и видя отново зелената корона с врабците и пролетното небе, след което, превъзмогвайки лекото гадене и виенето на свят, тръгна неуверено надолу покрай Битовия комбинат. Жена, забутала дете в количка, отдалеч му направи път като на пиян и това накара нашия герой да спре до изхода на киното и да се престори, че чете афишите; V-образната вена, пресякла челото му, се отразяваше в тъмния сумрак на стъклото. В усилието да се овладее той притисна ръка към хладната повърхност. Събитията от последните дни бяха разклатили увереността му и сърцето му, поначало спокойно, сега биеше учестено. Всичко започна вторник привечер, когато Кирил убиваше времето, препрочитайки кой знае отде попаднала стара брошура на "Lufthansa" и разсеяно пъдеше мухите от страниците. Някакво движение в периферното зрение привлече вниманието му; той вдигна глава и видя върху линолеума черно петно от шаваща жива маса мухи. Погнусен, Кирил включи инсектицидната лампа и мухите се вдигнаха с бръмчене. Отдолу се показа синкавото огледалце, което нашият герой ползваше за бръснене, с полепнала по него захар. Повърхността му сияеше и над нея се пресичаха две ярковиолетови спирали светлина. Кирил се наведе напред и погледна. Трепването му прекатури стола зад него и брошурата "Lufthansa" падна с плясък на пода, вдигайки облак прах.

Блестящият стълб на двете спирали постепенно се удължаваше и ускоряваше въртеливото си движение, докато стаята се изпълни с танцуващи петна светлина. Под прашния таван се сгъсти тъмен черковен дим и в него блуждаещи, многобройни светещи петна, които смътно напомняха обърнато надолу с главата Великденско шествие. Това впечатление се засилваше от неподвижната фигура до масата - с ръце, събрани като за молитва. Видението не продължи дълго, около две минути, после светлината потъмня и се разпадна върху труповете на стотина мухи, образували кръг около огледалото. Въпреки това фигурата остана още дълго в същото положение; кривата й сянка се изрязваше върху осветената от бледата луна стена на стаята.

Следващите дни Кирил беше по-разсеян от обикновено, повечето време размишляваше върху нещо, понякога дори на глас; след събитията от последните часове обаче той някак си беше възвърнал част от увереността си и можеше да се види как пресече паркинга пред Комбината по диагонал, после "Ботева", зави пред Пощата от вътрешната страна на металните заграждения, излезе до вестникарската будка и се спря пред наредените отпред вестници и списания. Колкото и странно да е, обзе го приятно чувство. Такова чувство изпитва човек, който ще представи нещо сензационно, комуто предстои да стане център на внимание...

..................................................

Сто километра по-нагоре астероидът навлезе в атмосферата с гръмотевичен грохот и се обви в бляскав бял пламък. Нажежени късове скала се откъсваха и изчезваха назад с главозамайваща скорост. Металното му сърце се разтърси в мощните вибрации...

..................................................

От тъмната вътрешност на будката продавачът наблюдаваше как Кирил взе някакъв вестник и въпросително потри пръсти. И това беше последното нещо, което нашият герой направи в живота си.

"Осемде...", понечи да каже продавачът и в този момент нажеженият къс метал, останал от астероида, връхлетя със сухо изпукване и прониза Кирил зад лявата ключица, разкъса сърцето, продължи в кървава диря надолу през тялото, докато излезе в извивката под вътрешната страна на лявото коляно, разкъсвайки на сбогуване феморалната артерия. Колкото и незначителна да беше масата на парчето, скоростта му беше такава, че проби дори плочките и се заби в пръстта отдолу. Тялото на Кирил се срина с глухо изтрополяване, инстинктивно свило ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази от нападащ хищник. Продавачът припряно излезе отвътре и се спря в недоумение пред трупа. Кръвта струеше на бързи тласъци и попиваше в цепнатините на звездообразно напуканите плочки.

От пристанището, заедно с миризмата на гнили водорасли, нафта и креозот, долетя ръждивият стон на претоварен кран. Високо горе през шума на града рязко изписка чайка.

..................................................

Къщата беше замазана с бяла вар, опадала на големи неравни дупки, през които надничаше кирпичен зид. Пред входната врата, няколко стъпала под нивото на напукана циментова площадка, се търкаляха смачкани вестници. Горе на площадката имаше дръвник със забит сатър в него, отвъд пътеката стара лозница, изкривена по диагонал и увита с изпокъсани найлони, зад нея ръждиви куки и увиснала тел с пожълтяло бельо. По-нататък до хоризонта се виждаше бушуващ океан от нажежени газове и изригващи протуберанси. Оранжевочервеното небе периодично се прорязваше от трептящия лъч на голям пулсар, който хвърляше син отблясък върху опадалия маджун на приземния прозорец зад две унили саксии с мушкато.

От входната врата се влизаше в малко преддверие, затрупано с дрехи, кофи, метли, парцали, стара печка и два охлузени, някога бели шкафа. Вляво на стената обаче се виждаше нов пластмасов ключ за двете голи крушки, висящи на стари кабели от дървените греди на тавана, оплетени в паяжина като всичко останало. Най-навътре имаше циментов умивалник, на стената над който имаше заковано парче мушама. Умивалникът беше пълен с неизмити чинии. Дупката отдолу се закриваше с перденце на връв, наполовина дръпнато. Зад перденцето имаше кофа.

Към единствената стая водеше олющена врата, на която с кабарче беше прикрепен лист хартия. На листа с криви букви в средата някой беше написал с химикал следното:

ГОСПОД БОГ

Вътре в стаята вляво, върху маса, имаше нещо неопределено; най-ясно под праха се виждаха гофрирана тенекиена чиния, пълна с изсъхнали кори от хляб и цилиндрична кутийка с клечки за зъби. На свой ред вляво от масата имаше същия охлузен шкаф и стари дрехи, закачени отгоре; пред дрехите висеше пластмасов никелиран надпис "Merry Christmas" с шишарки и също такива никелирани звънчета, висящи от буквите. В другата страна на стаята имаше чугунена готварска печка на дърва. Почти цялото останало пространство беше заето от голямо пружинено легло с метални табли, над което висеше "калпазанско ключе". До леглото на малко столче имаше куп стари вестници, върху тях шишенце от боза с почерняло гърло, до него хапчета и вонящ пластмасов уринатор. На леглото лежеше Бог.

Синият лъч на пулсара проникна през прозореца и прахът засвети в мощното гама лъчение. В преддверието се чу изтрополяване. Господ завъртя глава върху възглавницата.

- Кой е? - попита той с хриплив глас.

В оранжевия полумрак на стаята се появиха ослепително ярки нишки, които се виждаха само в периферното зрение. После сякаш цялата стая запулсира в черното сияние на извит бляскав зигзаг, подобен на подредени по дължина жички от електрически крушки.

- Аз съм... - каза зигзагът. - Ангел Пантоста.

- Пантоста... - гласът от леглото беше почти шепот. - Смени ли ключа?

- Смених го, Господи - каза почтително ангела.

- На масата има еклери, вземи си.

В синята светлина на пулсара зигзагът потъмня и сега дори и с периферно зрение можеше да се види, че ръбът на блясъка е черен.

- Благодаря, обядвах - каза ангелът, като хвърли гнуслив поглед към масата.

Последва мълчание.

- Какво те води насам? - попита след малко Господ. Главата му помръдна леко върху възглавницата, под която имаше сгънати две одеяла.

- В измерение 127 - тук зигзагът направи справка в някакви книжа - е извършена преждевременна трансформация.

- Кое измерение?

- Вашето... - обясни ангелът смутено.

- Кой е трансформиран и къде?

- Някой си Кирил Петров - отвърна ангелът след повторна справка. - Трансформиран под дължина 25 нанометра.

- Това е при Хартраста?

- Да. В наказателно измерение 456 - доколкото един зигзаг може да се прокашля смутено, то нашият направи точно това. - Координатна система с ъгъл на изместване 0.25646 градуса. Всички 30 измерения на планетата имат представители в другите. В случая 456 се представя от насекоми - ангела погледна книжата - или над 380 нанометра познати като "мухи".

- Никой ли не направи нищо? - каза Господ след известна пауза.

- Опитахме да предупредим обекта чрез видове внушение и по пощата. За съжаление, не можем да се намесваме директно и събирахме информация чрез същите - зигзагът погледна в книжата - "мухи". На тази дължина обаче те разполагат с незадоволително фасетно зрение, освен това възприемат света само чрез примитивен химически анализ и резултатите бяха... - тук зигзагът се прокашля и повтори още веднъж - незадоволителни.

- Пантоста - започна Господ, - знаеш, че трансформации извън разрешените не се допускат. Ангелът понечи да каже нещо, но Господ помръдна ръка върху прашните одеяла. - Още повече в наказателни измерения. Кой ви е разрешил да трансформирате? - тук Господ повиши глас, задави се, захърка, с трепереща ръка взе пластмасовото шише и отпи от мътната течност. Синият лъч отново премина през стаята.

- По стечение на обстоятелствата - обясни виновно зигзагът - този представител на 127 случайно е открил начин за извличане на информация от поощрително измерение 895. Тук пише за някаква кафява захар. Предвид това при предишната му трансформация през февруари 1967 е изпратен анихилатор и тук има печат "Архив", тоест анихилацията е извършена. Друг представител на същото измерение със същото име е трансформиран редовно чрез насилствена трансформация през 1876 - зигзагът прелисти - тук пише обесване. Дали всичко това не може да бъде заведено към същото дело? - тук гласът на зигзага прозвуча почти умолително.

- Значи, вие чрез тези... как се казваха... мухи? - ангелът потвърди - се опитахте да го предупредите за анихилатор, който вие сте му пратили? Пантоста... - Господ се отпусна на възглавницата, - отиваш веднага при Хартраста и връщате този Кирил Петров или както там се казваше да изтърпи времето си в измерение 127.

Зигзагът смотолеви нещо неясно. Листите трепереха в ръката му.

..................................................

Доктор Костов извади бира от хладилника с труповете, отвори я на ръба на циментовата маса и отпи. В моргата се чуваше как някъде вътре в сградата работят машините на климатизацията и мощните вибрации се усещаха по пода. Миришеше силно на формалин и на още нещо неопределено. Докторът се приведе напред и завъртя към себе си картончето, което висеше от палеца на трупа върху масата.

- Кирил Петров - каза той полугласно. - Наздраве - след което отново отпи от бирата. Тук трябва да отбележим, че д-р Костов като повечето патоанатоми беше много приятен и весел човек, но имаше странно чувство за хумор. - Причина за смъртта - неизвестна. Хм.

Докторът млъкна и отправи поглед през прозореца към недостроената сграда отвъд боядисаните в зелено асфалтови тенискортове. В същото време зад него се чу шум и той се обърна.

Бирата се пръсна и засъска на теракотения под.

Кирил беше седнал на циментовата маса и гледаше озадачено разкъсания си ляв крак и съсирената кръв върху синкавобялата, вече започваща да се съсухря кожа. Той погледна доктора, който се беше залепил за стената, след което вдигна ръка и мушна върха на показалеца си в дупката зад лявата ключица.

Ръката на доктора задраска безсмислено блажната боя около ключа на осветлението.

- Извинете - започна Кирил. В това време ръката достигна ключа и рязка светлина заля залата за аутопсии. Кирил срамежливо прикри голотата си с ръка.

- Случайно да имате едно одеяло?

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2012, № 7 (152)