ПАСТОРАЛ

Стефан Балтов

web

Денят, в който отсякоха главата на пощаджийката, беше петък, 12 април. На разсъмване над хълмистия хоризонт се издигаха облаци като тъмна и далечна планина, но после небето се изчисти и около осем вече грееше ярко пролетно слънце. Първи видяха трупа децата, отиващи на училище, даже някои го снимаха с телефоните си, както и окървавената права лопата, с която явно беше извършено престъплението и която се търкаляше наблизо до жълтия контейнер за пластмасови отпадъци. Тялото беше притиснато до бордюра, сякаш пощаджийката беше търсила убежище зад тази незначителна преграда, което даваше възможност на автомобилите да преминават, като все пак забавяха ход, за да избегнат стълкновението с паркираните от другата страна на платното. По това време на годината слънцето вече напичаше, птиците пееха оглушително в яркозеления листак и въобще беше красиво, както може да е само в малките градчета из подбалкана, далеч от морето и от шумотевицата на големия град.

Преди смъртта си пощаджийката беше младо, но некрасиво момиче, обличаше се незабележимо с тъмен панталон и сиво-синьо шушлеково яке, ходеше бързо, гледаше пред себе си и не отговаряше на поздравите, което й беше спечелило славата на темерут из махалата. Сега главата й се беше завъртяла под странен ъгъл и косата й, която носеше закрепена с шнола на тила, се беше полуизплъзнала и залепнала в кръвта в основата на бордюра. Първия ден тялото лежеше необезпокоявано, сегиз-тогиз минувачите хвърляха разсеян поглед и отминаваха, като внимаваха да не стъпят в кървавите петна, които впрочем бързо попиха, потъмняха до кафяво и се покриха със залепнал прахоляк, камъчета и някакви косми. На втория ден лопатата изчезна и едното стъпало беше наполовина размазано, вероятно от камиона, който караше пилета в кланицата и минаваше беззвучно в зори, с навити странични чергила, пълен с мълчаливи бели топки зад правоъгълните решетки на клетките, а може и от боклукчийската кола. Слънцето напичаше и през този ден и тялото започна да се подува и намирисва, което принуди минувачите да преминават по другия тротоар, стиснали гнусливо нос с пръсти. Надвечер се появи катафалка - дълъг черен мерцедес със залепени кръстове от белезникаво полупрозрачно фолио отстрани и надпис "Траурна агенция Покой". От агенцията излязоха, приближиха се до трупа и обсъждаха нещо известно време, след което прерязаха с лозарска ножица там, където главата не беше отделена докрай, хвърлиха я отзад и заминаха, като оставиха тялото, където си беше. Вероятно направиха това, за да си спестят разноски по кремацията. Трупът остана там да се разлага, което предизвика възмутени коментари из социалните мрежи. На третия ден от убийството през изпънатата от подутата плът синя риза си пробиха път бели червеи, образуваха мърдаща жива купчина в сенчестата пролука между тялото и бордюра и съседските хлапета се забавляваха, като ги размазваха с пръчки, чиито върхове после изтриваха по оградите.

Не мога да си спомня точно кой ден поред след убийството с тялото на пощаджийката се извърши странната метаморфоза, за която толкова се говори впоследствие. Помня само, че беше един от онези прекрасни дни, след като през нощта е валяло и слънцето блести в капките роса по листата под оглушителния птичи хор. Сутринта около корема на трупа имаше локва тъмна течност и миризмата на мърша се беше променила. Не миришеше кой знае колко приятно, разбира се, но все пак поносимо, може би на нещо като тоалетен ароматизатор. Децата, които по нареждане на родителите си дотогава избягваха да се прибижават, започнаха да коват дъски по ореха в непосредствена близост, съвсем до стената на изоставената къща с табела "Частна собственост, застрашена от самосрутване". Тялото започна да спада и ако случайно някой се озовеше наблизо, можеше да чуе нещо като тихо шипене или цвъртене, излизащо от прерязаната трахея. Този звук се усилваше забележимо при преминаването на момчета и тогава дори започваше да прилича на грухтенето, което издава кучето, когато нещо влезе в носа му. През нощта това тихо пеене създаваше магично настроение, особено в съчетание с глухия шум от колите по наклона към Арбанаси, страстния зов на чухалчето и далечия лай на кучета, идващ някъде откъм отсрещния склон.

Великден наближаваше, из въздуха се усещаше вълшебството на възраждащия се живот и четирите хлапета на комшиите повтаряха в хор до посиняване безсмислици от сорта на "Мама, баба, вуйна, леля" и пак отначало, както правят понякога децата, когато изпаднат в празнично настроение. Тялото на пощаджийката сякаш започна да живее някакъв особен живот след смъртта, надигаше се и спадаше, през нощта човек можеше да се закълне, че дори се издигаше над асфалта, разбира се, като не се отделяше от мястото на премазаното и залепнало ходило. Миризмата се променяше ежедневно и вече беше най-прекрасен аромат - нещо средно между люляк и жасмин, и се излъчваше от трупа на вълни, особено забележима при преминаването на влюбени двойки, което впрочем се случваше рядко, както може да се очаква в малкия град. Въобще в района постепенно се възцари някакво тържествено настроение, което въздействаше на всички, и дори детето на шофьора на камиона от пилешарниците, което тайно инжектираше със спринцовка вода в главите на пилетата, престана да се забавлява по този начин и караше колело в замислени зигзаги нагоре-надолу по улицата.

Непосредствено преди Великден обаче се случи нещо, което сложи край на тази идилия. Вечерта на Велики четвъртък, в теменужения здрач под пеенето на славеите тялото на пощаджийката се вълнуваше като в течението на водни струи, когато наблизо минаха прегърнати момче и момиче. Момчето с прическа, каквато е модерна при сегашната младеж, или, с други думи, подстриган като безпризорен, пушеше цигара, прикривайки смущението си под самонадеян вид, а момичето гледаше в телефона си с лице, осветено отдолу от синята светлина на екрана. Двамата се спряха до трупа, който както обикновено в такава ситуация издаваше тихо и мелодично грухтене и се издуваше забележимо в областта на гърдите.

- Много хубаво мирише - каза младежът и тръсна пепел от цигарата си.

- Така е, обаче мен от нея ме побиват тръпки - отвърна момичето, сложи телефона в чантичката си и се притисна по близо до момчето.

- Страх ли те е?

- Ннне... не знам. По скоро ми е противно.

- Аз пък някак си я харесвам. И Пешо от нашия клас също.

- Така ли? - изгледа го момичето смаяно и сякаш пламъче на ревност проблесна в погледа й. - Харесваш тази мърша?

- Не бе, шегувам се - момчето се засмя с крива усмивка, хвърли фаса си върху трупа и се изплю отгоре. - Айде да ходим.

Двойката отмина. Трупа притихна, от срязаните артерии бавно изтече бистра течност, образува малка тъжна локвичка и попи в пукнатините край контейнера.

Същата нощ тялото на пощаджийката изчезна по незнаен начин. На мястото му беше останала смес от кървава каша, изпотрошени като трески ребра и влажни парцали сякаш някаква огромна тежест го беше смачкала и пръснала парчета месо и телесни течности по околните коли и огради. Гледано отгоре, произшествието приличаше на огромен отпечатък от пръст, с линии, врязали се в асфалта и пълни с тъмна червеникава каша. Великден мина, дъждовете отмиха следите, настъпи лято и постепенно всичко се забрави, само гумите на колите, които минаваха оттам, тракаха и придрънчаваха при преминаването през неравностите, останали по платното.

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2016, № 10 (203)