КУЦАТА

Стефан Балтов

web

Познавах Куцата отдавна, тоест познавах е силно казано, защото за няколкото години, откакто живеехме в квартала, дори не съм я питал как се казва. Тя също не ме поздравява, като се видим из улиците, нищо, че сме комшии в съседни къщи, обикновено минава покрай мен, без дори да отвърне на погледа ми, втренчила очи пред себе си с изражение на бледа ирония. Има слаба, суха фигура, ходи винаги с черен анцуг и накуцва странно, все едно и на двата крака едновременно, което й придава някакво особено движение, като че на тласъци. Наглед не е кой знае какво - бледо лице, светли, но безцветни очи, безкръвни устни и средно дълга коса, боядисана в неподходящ черен цвят. Единственото, което някой евентуално би могъл да намери за привлекателно в нея, може би са веждите - извити в тесни камшични дъги, които придават на куцата вид на целеустременост. Мъжът й пътува с тировете и имат две деца, които почти никога не виждам, не знам къде се дяват през цялото време, може би играят в двора зад къщата, може би стоят вътре и гледат телевизия или на компютъра, малко ли неща има, които могат да правят децата в днешно време. За мъжа й се носи слух, че живеел с някаква горе в панелите над гарата и ги бил зарязал, но може и да не е вярно. Все пак появява се от време на време из двора им - мълчалив и небръснат, мрачен наглед тип, също облечен с черен анцуг и винаги със запалена цигара в ъгъла на устата, чийто дим влиза в очите му и го кара да примижава, докато носи дърва за парното или мъкне торби от магазина. Но той се мярка рядко, за четири години, откак живеем там, съм го виждал не повече от четири пъти, може и по-малко.

Животът си течеше вяло и безцветно, както си му е редът в малките градчета, виждах Куцата от дъжд на вятър, с децата или сама из сивите улици и предполагам щеше да си продължи така, ако не беше се случило нещо, което ме накара да погледна по друг начин на нещата. Това стана през един пролетен ден на май, срещнахме се из улицата и Куцата мина покрай мен, както обикновено, без да поздрави, но докато се разминавахме, изведнъж ме стрелна с поглед и в тези безцветни очи видях няма покана, нещо закачливо и същевременно властно, което беше толкова неочаквано, че се заковах на място и се обърнах подир нея. Тя обаче продължи напред, като накуцваше, както ми се стори, по-силно от обикновено или може би се опитваше да изобрази в походката си поклащане на бедрата, не знам, въобще не ме бива с флиртовете, още повече никога не съм си представял флирт точно пък с нея.

Около седмица след тази случка излизах някъде с колата и тъй като карам на газ, реших да ида докрая на улицата да позагрее, а пък и нататък е красиво, особено през май, перуниките край къщите, рибарника и текезесето и така нататък. Минах по целия път, докъдето свършва асфалта и обърнах на паркинга пред спортната площадка. Валеше. Пуснах чистачките на една скорост по-нагоре и подкарах обратно. Дъждът се усили още и по асфалта започнаха да се пукат мехурчета - знак, че няма да спре скоро. Минах през бабуната до къщите на циганите и тогава видях Куцата, бързаше и размахваше ръце по-силно от обикновено. Намалих, за да не я изпръскам, спрях малко пред нея и отворих вратата:

- Здравей, комшийке. Качи се да те закарам, да не се мокриш в тоя дъжд.

Куцата влезе и седна, както ми се стори, дори без да забавя ход и втренчи поглед през стъклото, по което чистачките разхвърляха струите дъжд, след което сплете пръсти и стисна длани между коленете си. Дори не ме погледна.

- Сложи си колана, че не ми се дават 50 лева - казах аз, колкото да кажа нещо.

- А, то ей го де е - каза Куцата и за пръв път чух гласа й, леко писклив и задъхан от бързането.

- Е, добре, както искаш - казах, изчаках я да затвори вратата, което тя направи на два пъти, като не я затвори от първия път. Потеглих.

- Къде си ходила в тоя дъжд?

- Ей тъй, до текезето, да видя за една работа - отговори Куцата след известно забавяне.

Последва мълчание. Нарочно карах бавно, като избягвах събралата се вода покрай бордюра.

- Тая кола твоя ли е? - изведнъж попита Куцата, като оглеждаше таблото взискателно, както ми се стори.

- Моя е ами, на кой да е? - казах машинално и добавих: - Малко е мръсно тук, извинявай...

- А че ти нямаше ли една друга преди туй?

- А... аз оная я оставих горе пред гаража. Дето живее бабата - поясних.

Куцата замълча, като стисна дланите между коленете си така, че побеляха, след което ме погледна за пръв път отстрани с някакъв особен, както ми се стори подканващ поглед. Аз намалих и спрях вляво, около 30 метра преди къщата й. Дъждът се усили. Погледнах я на свой ред и се усмихнах. Куцата продължаваше да ме гледа втренчено, без да отвърне на усмивката ми, но нещо в погледа й ме накара да сложа ръка на бедрото й. Тя не помръдна, само отклони поглед напред, през струите вода, които шуртяха по предното стъкло, и аз видях устремно извитите вежди и леко отворените безкръвни устни. Преместих ръка зад главата й, дръпнах я леко към мен, наведох се и я целунах. Устата й имаше лек неприятен дъх. Отдръпнах се и отново видях втренчения й поглед, този път отблизо. Продължаваше да не помръдва и аз започнах да се чувствам като глупак. Отдръпнах ръка.

- Какво ще кажеш да се разходим с колата? - попитах я без особено желание, колкото да не уроня мъжкото си достойнство.

- Къде да идем?

- Ей тъй, да се поразходим нагоре... Просто ей тъй, без нищо да правим. Имаш ли време сега?

- Само че трябва да се върна до един часа, че да ида да взема детето от училище.

- Ще се върнем, как няма... - казах и потеглих в дъжда, като вече съжалявах. Но нямаше как, какъв мъж ще съм?

Завих до училището и тръгнах на втора нагоре. Колата ми е стар Мерцедес 190 със задно предаване и когато вали, трябва да внимавам, да не говорим, ако вляза в калта над Лясковец, където се ходи по подобни поводи... Завих към Арбанаси, минах селото, след това по пътя за Шереметя и отбих към Петропавловския манастир. Куцата все така мълчеше. Дъждът продължаваше да се излива, навън застудя и стъклата започнаха да се замъгляват. Пуснах парното на трета да изчисти предното стъкло и завих в черен път, за който си спомнях, че поне в началото е покрит с чакъл. Молех се да не съм сгрешил.

Колата забуксува и спря зад някакви храсти, не че в този дъжд можеше да се види нещо. Пуснах радиото, намалих звука, преметнах ръка през мършавите рамене на куцата, притеглих я и започнах да я целувам. Тя безволно отметна глава и отвърна вяло на целувките ми. Плъзнах ръка в анцуга между краката й. Беше бръсната, като докосването до пътечката от твърди косми, оставена край отвора на студения и изпъкнал пубис ми напомни на перката на корема на размразен сафрид, почти очаквах убождане по пръста от шипа накрая. Куцата неочаквано се беше измокрила страшно много, просто в дланта ми остана локва течност със същата лека неприятна миризма. Полъхът на ерекция при първите целувки беше безвъзвратно отшумял. След известна слаба съпротива успях да смъкна анцуга и вдигнах единия и крак на седалката. Куцата се подчини, както ми се стори, със същото познато изражение на бледа ирония. Издърпах усуканата лента на прашките настрани и бръкнах с показалец във влагалището. Куцата отметна глава и издаде някакво подобие на стон, първата човешка реакция досега. Започнах да движа пръста си по подобното на тяло на охлюв образувание, преметнато над опънатото до скъсване сухожилие над отвора, после прибавих и средния пръст. Течността просто се лееше и на седалката се образува тъмно петно. Ръката ми започна да изтръпва. Бръкнах по навътре и с изненада, примесена с отвращение, усетих на върха на пръста си докосване от метал. Това беше толкова неочаквано, че дръпнах ръка конвулсивно, наведох се напред и се взрях между краката й. Вътрешността напомняше на все същия размразен сафрид, само че вече изкормен, и даже имаше жълтеникавокафяво оцветяване. Стиснах между пръстите си срамните устни, пуснах ги и видях как бавно и сякаш неохотно започнаха да се връщат в първоначалното си положение. Наведох се още напред и Куцата, изтълкувала превратно намеренията ми сложи ръка на челото ми и ме бутна назад.

- Не се пъхай там сега!

- Не бе, аз... стори ми се...

Дръпнах се назад и сложих отново ръка между краката й. Куцата я избута, премести се назад в седалката, извън мокрото петно, и започна да се обува мълчаливо. Дъждът намаля и през изпотените стъкла се провидяха тъмни очертания на храсти и хоризонтът на мокрото стърнище.

- Стори ми се... - продължих неуверено, докато Куцата слагаше червило - ...стори ми се, че...

- Какво има?

- Ами като че някакъв метал докоснах вътре?

- Имам спирала - обясни Куцата, извади телефон от джоба на анцуга и погледна. - Айде да вървим, че трябва да вземам детето.

Последва мълчание, през което от втория опит запалих колата. От радиото се лееше някаква чалга:

"...ти замина, и забрави, сега съм аз ранена птица...".

Куцата извади пакетче носни кърпи, измъкна една, бръкна и се изтри отдолу, отвори прозореца и я изхвърли, после сложи втора на петното. За късмет, колата успя да се измъкне сред дращене на клони и известно приплъзване на гумите. Куцата извади цигара и я запали със запалката на колата.

- Дай една салфетка - казах.

Куцата измъкна от пакетчето, подаде ми, аз се наведох напред и започнах да трия предното стъкло.

- Как се казваш? - попитах.

- Весела.

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2017, № 8 (213)