ТРИПТИХ БЕЛВЕДЕРЕ

Стефан Балтов

web

1.

Огромни вентилатори мързеливо се въртяха под високите тавани на летището, без да успеят да раздвижат влажния застоял въздух. Усещаше се лека, почти недоловима миризма на мръсотия, замазана и старателно прикрита навред - по видимо излъсканите подове, в ъглите зад саксиите, под износените лайсни, обковали огромните прозоречни стъкла и дори в лъщящите бронзови токи, опасали зелените, смешно екзотични полувоенни дрехи на служителите. Върху едно от кръглите канапета седеше двойка... европейци?... англичани?... свити в ембрионални пози, облечени в широки дрехи с неопределен цвят. Журналистът се вгледа стреснато в единия от тях (май беше мъж), провесил дълга, сплъстена коса край лице с белезникавия цвят на бял дроб - свитите крака сякаш бяха три? Не, не, човекът си беше напълно нормален, макар и с необикновено занемарена външност...

Тълпата пътници се спря в нестройна опашка пред високо момиче, облечено в дълга до петите роба. По красивото му лице играеха леки зеленикави сенки, разбягващи се при преминаването на всеки пътник. Журналистът усети същия “полъх” на мръсотия от покритата със смачкан ламинат бордна карта, която му подаваше момичето. Отгоре с дебел зелен маркер беше драснат някакъв номер. Момичето се усмихна, показвайки съвършени зъби, растящи направо от добре оформените венци със странен тъмен цвят.

- Внимавайте да не изгубите картата, мосю - каза тя на лош френски и журналистът някак я разбра, макар че хич го нямаше с френския. Силна миризма на застояла пот го лъхна отнякъде и дори без да се обръща, вече знаеше, че някъде наблизо са двамата, облечени в мръсни, пристегнати с широки ивици плат дрехи, подобни на туники, които се бяха присъединили към тях тук, в Бомбай, заедно с множество други екзотични птици - дребния монголоид със скъпия костюм и жестоко изражение в черните блестящи очи, който приличаше на герой от кунг-фу филм, ниският чукча с идиотско изражение на вечно ухилената физиономия, негъра с тюрбан, който незнайно как се беше появил в самолета, без да се е качил в Цюрих, и се молеше върху килимчето си, постлано в кокпита между колички, натоварени с подноси пилешко... Chicken airlines - усмихна се вътрешно журналистът и зърна с периферното си зрение как стюардесите на Swissair, полюшвайки бедра в тесните си униформени поли, отиват някъде натам, където ще се сменят с екипа за Хонг Конг...

Журналистът постоя известно време, като се оглеждаше наоколо, след което се запъти към редицата магазинчета със светещите червено причудливо декоративни индийски надписи, разгледа витрините, отрупани с буди, слончета, “ветрила от слонова кост” и прочие боклуци, зад които се виждаха тълпящите се пасажери и зад тях на свой ред причесаните срамежливо над загорели плешивини редки мазни коси на продавачите, зави в по-тесен коридор и се озова пред огромно полутъмно стълбище със златни топки, които мътно блестяха в основата на перилата му от тъмно дърво и широка червена пътека, закрепена към стъпалата с бронзови пръти. Той погледна назад и видя как в червеникавата светлина на летищните коридори преминават групички пътници. Ето спътникът му от съседната седалка - китайският младеж, който изяде всичко полагаемо се и дори изпроси още нещо от стюардесата. Журналистът срещна погледа му и кимна с глава. Китаецът обаче плъзна равнодушно поглед по него и отмина и тук журналистът изведнъж разбра, че хората в чакалнята не го виждат, сякаш полутъмният коридор беше скрит зад невидима завеса. Той погледна към стълбището и като видя как то се губи нагоре в мрака, се поколеба за момент. Бордната карта беше в ръката му и през зеленото мастило на маркера в цифрата осем се просмукваха фини нишки пот от пръста. Журналистът сложи внимателно картата в джоба си, като внимаваше да не изтрие номера, погледна още веднъж нагоре, сви рамене и се заизкачва.

Нагоре стълбището ставаше по-мръсно и занемарено. От етажните площадки тръгваха широки квадратни коридори, покрити с ламперия от скъпо, но неподдържано дърво, която тук-там се прекъсваше от тъмни, прилични на касети по таван врати на асансьори. Пълната тишина се нарушаваше само от шумоленето на дрехите на журналиста и приглушения звук от стъпките му върху мръсния дебел килим. Още един етаж. Тук вече в ламперията зейваха дупки, откриващи мазен бетон, върху който между плетеница от водопроводни тръби бледо лъщяха мокрици. Почти осезаемата тишина притискаше журналиста като възглавница и изведнъж той усети някакво неясно чувство на страх, сякаш нещо зло се таеше наблизо...

Изведнъж от самото дърво на ламперията се отдели жълтеникаво лице. Журналистът изтръпна и отстъпи крачка назад. Лицето обаче се усмихна угоднически, при което се оказа, че принадлежи на висок съсухрен мъж, облечен в тъмна, дълга до петите дреха, обшита с галони в орнамент - нещо средно между хусарски мундир и портиерска униформа. На главата си мъжът носеше малко кепе, подобно на тюбетейка.

- Ти ли си, сахиб? - прошепна той.

- Аз съм - отвърна журналистът неуверено. - Кой си ти?

- Аз те чаках, сахиб - рече мъжът и се приближи. Журналистът усети странна миризма като от тежки благоуханни билки. - Здравей - и той протегна хищна кокалеста длан.

- Здравей... - отвърна журналистът и все така неуверено стисна подадената му ръка. В същия момент обаче остра болка прониза безименния му пръст, той изохка и дръпна ръка. На възглавничката на пръста се появи капка кръв, която в сумрака на коридора изглеждаше черна. Журналистът вдигна яростно-уплашен поглед към хилещата се фигура и сви пръсти в юмрук.

- Няма смисъл, сахиб - рече фигурата. - Ти си болен, сахиб.

- Какво?

- Болен си, болен си, сахиб - поясни фигурата и вдигна ръка с гърба на дланта към журналиста, като му показа дългите си мръсни нокти. - Лоша болест в ноктите, сахиб и само аз мога да те излекувам... Ще струва триста долара, сахиб.

Журналистът усети гадене, яростта му избухна, той вдигна юмрук и го стовари с всичка сила в лицето на странната фигура. Тя залитна, окопити се и се вкопчи в журналиста с изкривено лице. Кръв потече от ноздрите върху мръсната тъкан на дрехата. Журналистът с отвращение отблъсна свития мъж от себе си и неумело го ритна в ребрата. Той изхлипа уплашено.

- Само триста долара, сахиб... децата ми са гладни. Ето, ето - мъжът задрънча и извади стъкълце с някаква тъмна течност. - Това е цяр, сахиб... изпий го и ще ти мине. Само триста долара...

Журналистът го ритна още веднъж и побягна, залитайки по коридора. Фигурата го последва, куцайки, като крещеше отчаяно.

- Ще умреш, сахиб. Спри се, ти си болен. Много си болен, сахиб. Само триста долара...

Журналистът стигна стълбите, хукна надолу, спъна се, полетя презглава и се събуди.

2.

През илюминатора проникваше ярка слънчева светлина. Някъде долу във вътрешността на огромния сал работеха машини и дори в койката журналистът усещаше мощните нискочестотни вибрации. “Болен си, сахиб” - спомни си той съня, машинално вдигна ръка и погледна безименния си пръст. Върху розовата кожа нямаше и следа и журналистът въздъхна с облекчение, след което се протегна в леглото, почеса се с две ръце по главата, разтри очи, стана и погледна навън.

Безкрайната тиха шир на океана блестеше под лъчите на яркото слънце. На вратата се почука.

- Да - обади се журналистът.

- Закуската ви, сър - каза почтително гласът от другата страна.

- Влез.

Вратата се отвори и в каютата влезе стюард в белоснежна униформа, забутал малка количка с колосана покривка, върху която имаше препечен хляб, порцеланови кани и чаши, фини сребърни прибори, нещо под голям кристален похлупак и още нещо под по-малък никелиран похлупак.

- Чай или кафе, сър?

- Кафе.

- Много добре, сър - стюардът отля горещо кафе от едната кана и каютата се изпълни с благоухание.

- Сър?

- Да?

- Сеньор Карлос ще ви очаква след един час в амфитеатъра.

- Добре - отвърна журналистът и вдигна чашата с кафе. Стюардът излезе, затвори тихо вратата и журналистът остана сам. “Много си болен, сахиб” - прозвуча в главата му и той побърза да вдигне поглед към безбрежният океан. Няколко чайки кръжаха далеч напред, едва видими върху фона на избелялото от жегата небе.

Точно след час журналистът се изкачи на палубата. След прохладата на климатизираната каюта влажната жега го блъсна с почти осезаема сила и той усети как дрехите му веднага залепнаха по тялото. В средата на амфитеатъра, построен върху палубата в сянката на гигантска метална кула беше застанала мъничка фигура, която му махна с ръка.

Отблизо сеньор Карлос се оказа около петдесетгодишен мъж с добродушни сини очи, които сякаш плуваха над ръждивата червенина в сянката на скъпата панамена шапка. Късите му пръсти, отрупани с тежки пръстени, разсеяно мачкаха жълтеникаво влакно. Гънките на елегантният копринен костюм висяха във влажния въздух около възпълната му фигура.

- Здравейте - приветства го Карлос жизнерадостно и гласът му отекна в празното пространство между стените на амфитеатъра. - Днес ще мога да отговоря на въпросите ви, както, разбира се, ще имате възможност и сам да присъствате на нашия акт. Виден публицист като вас...

- Разбира се - прекъсна го журналистът учтиво, подминавайки ласкателството. - За мен, както и за нашите читатели ще бъде интересно да научат за вашия грандиозен проект. - Той погледна встрани към голямото бяло платно, постлано върху бетона в основата на кулата. Карлос проследи погледа му.

- Замърсява се, а когато нощем падне влагата, сам разбирате... - каза той, като сочеше няколкото по-тъмни петна, където океанската влага беше просмукала нещо като червеникав прах. - Впоследствие тези петна доказват произхода без всякакво съмнение - додаде Карлос, изтривайки челото си с елегантна копринена кърпичка.

Рекламните пана, монтирани в подножието на кулата, сияеха с ярките си цветове върху сивкавата патина на металните конструкции. Салът стоеше притихнал в адската жега, обвит в леките изпарения, издигащи се от повърхността на океана. Отгоре приличаше на буквата Т, като върху малката напречна греда беше издигната кулата с амфитеатъра около нея, а върху дългата греда беше летището. В момента там бучеше един малък боинг и около него се суетяха дребните фигурки на персонала, трептящи в тежката мараня. Във водите околовръст се виждаха дебелите тревнозелени спирали на гигантските саргаси, губещи се в дълбините на океана.

- Защо в Саргасово море? - попита журналистът.

Карлос разсеяно следеше с поглед движещите се работници около самолета.

- Салът е построен от група състоятелни хора, обединени около идеи в служба на Изкуството - започна той. - Независимо от голямата популярност, на която се радва проекта, възникнаха проблеми от юридическо естество и затова Саргасово море... - тук гласът му се изгуби във внезапния рев от форсирането на самолетните двигатели. Ято бели чайки се вдигна с грачене в бледосиньото небе. - ...съпротивата на много частни и правителствени организации и забраните, наложени от някои законодателства. Новите идеи трудно намират път. Наричат ни как ли не... Но голямото изкуство винаги е оставало неразбираемо за тълпите. Ето вие днес ще бъдете свидетел на създаването на велика творба. Друга причина да изберем Саргасово море е безветрието. Преди се е случвало внезапен вятър да развали много композиционни замисли - обясни той. - А, ето, публиката пристига...

На хоризонта се появиха няколко блестящи точки, които бързо се превърнаха в елегантни частин самолети. От люкове в пистата се измъкнаха още хора от персонала.

- Основната част от поддържащите системи е под повърхността - продължи мъжа. - В средата на сала се издига кулата и около нея зрителските места, чието амфитеатрално разположение...

- Чао, Карлос! - прекъсна го звънлив глас зад тях. Двамата събеседници се обърнаха към приближилата се незабелязано млада дама. Съвършената й красота се разваляше донейде от достигащите почти до първата фаланга ципи между пръстите на ръцете, в едната от които дамата държеше бяла кърпичка. - Кой е артистът днес?

- Ах, Зизи! - засия Карлос. - Очарователна както винаги! Днес артистът, известен като Слънчев Залез, има амбицията да създаде шедьовър, използвайки ново решение за вальорно изграждане и тоналните преходи...

Шумът от приземяващият се сребрист самолет отново заглуши гласа на Карлос. Зизи каза нещо нечуто, засмя се игриво и се отдалечи, като си вееше с кърпичката.

- Зизи Индонези - каза след нея Карлос одобрително. - Сладоледите “Индонези” - поясни той, забелязал въпросителния поглед на журналиста - те откупиха миналия януари. Извънредно изискана дама и голям любител на изкуството. Спонсорират и медийните изяви - той помълча, загледан в кулата.

Работници влизаха и излизаха като мравки от вратите, забутали големи сребристи колички и белите им дрехи изглеждаха синкави в мастиленият мрак на сенките, хвърлени от стените на амфитеатъра. - Добра организация - започна пак Карлос - и редовно снабдяване. Всичко се подчинява на най-строга дисциплина - подчерта той.

Журналистът мълчаливо записваше в бележника си. - В колко часа е актът? - попита той.

- Започва след около два часа - отвърна Карлос, като погледна скъпия си часовник. - Но обикновено даваме малък толеранс, тъй като някои от любителите са заети хора, нали разбирате - бизнес. В момента артистът...

Нещо изджвака под крака му, той спря и гнусливо вдигна крак.

- Какво е това? - попита учуден журналистът.

- Жаби.

- Жаби ли?

- Появиха се отнякъде - обясни Карлос, докато изтриваше тока на обувката си в бетона. - Не са точно жаби, но тъй като най-много приличат на тях, нарекохме ги така условно...

Белезникавото тяло на “жабата”, прерязано от острия ток на обувката трепереше върху влажния бетон и бледорозова слуз блестеше върху смачканите вътрешности.

- Интересни създания - продължаваше Карлос. - За разлика от всички други живи същества тези като че нямат инстинкт за самосъхранение. Просто си стоят така, докато някой ги стъпче. Нощем изпълзяват с хиляди... Но да се върнем на артиста. В момента той се подготвя за акта в специално определените за целта помещения долу. Всичко се извършва съгласно предварително нарисуваните от него скици, които впоследствие ще се съхраняват в кабинета “Рисунки и Гравюри“ на Оксфордският “Ашмолеан”, с копия в “Уфици”, Британския музей, Виенската “Албертина”, музея “Метрополитън”... Отбележете, че безсмъртието на Слънчев Залез е гарантирано - каза Карлос гордо.

- ...Слънчев... Залез е... гарантирано - записа журналистът. - Защо Слънчев Залез?

- Художникът остава в историята с името на най-известната си творба - обясни Карлос - Често това име е дори по-известно от името на самия художник.

Слънцето сияеше върху матовите от влага плоскости на рекламните пана. Няколко души стояха в подножието и Карлос и журналиста се запътиха към тях, като пътем хвърлиха поглед на разноцветните групички ценители, заемащи местата си.

- В началото имаше голяма съпротива срещу идеята - говореше Карлос. - Вие вероятно помните шума, който се вдигна при обявяването на конкурса. Подигравки, заплахи, редица правителства ни обявиха извън закона. Впрочем всички бяха учудени от големия брой участници. Преди три години първият безсмъртен творец, ако се спомняте... - Карлос помълча очаквателно. - Червена Пролет?

- Помня - кимна журналистът. - Беше през Април.

- След това изведнъж много хора разбраха величието на идеята и следващите конкурси бяха просто стълпотворение от желаещи. “Червена пролет“ е в Британския музей. Останалите са в различни световни музеи...

Докато говореше, Карлос ръкомахаше оживено и брилянтът на безименния му пръст описваше филигран от сияещи дъги из въздуха. “Жаба” се влачеше по сивкавия бетон, като оставяше след себе си влажна следа. Карлос я подритна разсеяно, докато двамата се приближаваха към хората, застанали в сянката на опорните винкели. Те образуваха нещо като нестроен шпалир, в челото на който висок мъж, нахлупил въпреки жегата кадифена барета, беше навел глава, сякаш потънал в дълбок размисъл. Коприненото му наметало висеше в неподвижни гънки.

- Слънчев Залез? - прошепна журналистът, като кимна към високия мъж.

- Не, това е просто асистентът. Строго определеното положение на тялото на твореца не позволява самоволно освобождаване, важна е и височината. Освен това в състоянието на твореца... сам разбирате...

Високо горе се чу слабо издрънчаване и журналистът вдигна глава. Върху черните на фона на небето конструкции се виждаше как нещо подобно на малка клетка се спуска плавно надолу, като леко се върти около оста си. Бръмченето на тежката макара, навиваща омасленото стоманено въже, се смесваше с веселата глъчка на насядалите в амфитеатъра ценители, които в очакване на акта се подкрепяха с различни питиета.

- Дали не може да разгледаме това... съоръжение? - попита журналистът и посочи клетката, спряла на около половин метър над платното.

- Разбира се - засуети се Карлос. - Ето, поставете тези специални обувки... за да не повредим платното... така.

Двамата с журналиста се приближиха към сглобената от черни метални тръби клетка.

- Това е клетката... - Карлос плъзна любовно ръка по една от тръбите. - Проста конструкция, но извънредно ефикасна, както впрочем сам ще се убедите. Това тук е освобождаващото устройство, а на отделно въже е карабинерът, който осигурява безопасност за артистичния замисъл, докато се достигне нужната височина. Тогава асистентът отваря карабинера и посредством издърпването на това въже освобождава твореца, който, образно казано, полита към безсмъртието.

- А как реагират близките на творците? - попита внезапно журналистът и сам се смути, сякаш разбрал неуместността на въпроса.

Карлос помълча.

- Хм, близките - поде той неохотно. - Е, в началото, естествено, се поддават на емоции, но после, като разумни хора... Никой от тях няма да изпитва материални затруднения до края на живота си. Получават част от продажбата на картината и от реклама. Ние се радваме на подкрепата на много богати хора. Да, господине, много богати! - повтори той възгордян. - Все пак това е завидна съдба за твореца и близките му в сравнение с годините материални затруднения, неразбиране, пропиляване на таланта. Ние гарантираме безсмъртие! - допълни Карлос и изтри чело с кърпичката. Той се озърна и сниши глас. - Ето го.

Журналистът също се обърна и видя как в основата на кулата между огромните болтове се плъзна метален лист и в земята се отвори правоъгълен люк. Оттам хора с бели престилки безшумно избутаха никелирана носилка, върху която лежеше Слънчев Залез. Светлината се отрази в обръснатата му глава и мътно проблесна в полузасъхналата струйка кръв, стекла се от един от множеството зашити разрези в тялото. Кожени ремъци със странна форма минаваха през белезникавата кожа на Слънчев Залез и се събираха в голям пръстен над корема му. Журналистът плахо се приближи, последван от Карлос, и видя как по челото на твореца се стичат струйки пот, а очите под затворените клепачи се въртят хаотично.

- Упоен? - промълви журналистът, загледан като хипнотизиран в Слънчев Залез.

- Разбира се - каза Карлос тихо. - Естествено, нашият анестезиолог, професор Густав - дочул името си, един от хората в бели престилки кимна леко, - се грижи за поддържането на артиста в състояние, близко до събуждане, което осигурява нормално кръвообращение. Все пак необходимо е живописният материал да е в подходящо състояние. В началото имаше спорове между последователите на кръвоспиращите и тези на антикоагулантите. Вижте как интересно са проектирани хирургическите шевове. В комбинация с дизайна на осигуряващите ремъци това дава максимално близко до първоначалната идея разпръскване на материала върху платното. Отстраняването на някои части - Карлос посочи отрязаната наполовина длан на Слънчев Залез - е нов живописен маниер и изисква премахване на турникетите в последния момент, за което се грижи асистентът... горе.

- А ако творецът се събуди в последния момент? - попита журналистът.

- Е, при великите творби винаги има елемент на случайност. Лека промяна в основният замисъл в последния момент е това, което понякога прави от една прецизно разработена картина шедьовър. Затова асистентът горе очаква момента, в който артистът ще дойде в съзнание и непосредствено след това го освобождава. Велик момент - допълни Карлос замечтан. - Казват, че тогава в очите на художника се вижда съзнанието му за величие на прага на безсмъртието.

Докато Карлос говореше, Слънчев Залез беше избутан под клетката и лекарите махнаха системите. Асистентът се качи в клетката, наведе се и със сръчно движение закачи карабинера и освобождаващото устройство за металния пръстен, в който се събираха ремъците над корема на художника. Макарата леко се задвижи и тялото се издигна над носилката, която бързо бе откарана извън платното. Шумът на публиката стихна и клетката тръгна нагоре дрънчейки с полюляващия се отдолу Слънчев Залез. След около три минути тя спря на височина сто метра и хората отдолу видяха как асистентът, който от това разстояние изглеждаше като малко черно петно, се наведе и с приглушено от разстоянието щракване освободи обезопасяващия карабинер.

С другата си ръка той хвана примката на освобождаващото въже.

Последва мъртва тишина.

Тялото на художника полетя надолу и се разби върху платното сред фонтан от кръв. Журналистът, който от ужас беше затворил очи, усети как нещо мокро докосна бузата му, извика и се събуди.

3.

Тичаше по спечената от жега земя и стъпките му вдигаха облаци прах със странен зеленикавооранжев цвят. Смътно се зачуди как е могъл да заспи, тичайки... Паркингът се простираше пред него, еднообразен, осеян със сухи изтравничета, целофанови опаковки и покрити с прах храсти от прораснал анасон. Усещаше вътрешностите си като подскачащ твърд мехур, гърдите му свиреха от умора и по сферите на облещените очи се стичаха треперещи струйки влага, образуващи мътна каша под ръбовете на подпухналите клепачи. Наредените по Паркинга дълги редици черни автомобили отразяваха болезнено режещата слънчева светлина, превръщаща яркия испански следобед в паноптикум от мастиленочерни сенки и ослепително бели петна. Далеч напред, над светлата охра на изгорените ридове се виждаха тъмни петънца зеленина, прилични на върховете на борове или кипариси.

Извл. Универсален Бедекер, стр. 1276-7

Градините Белведере

Създадени през 2001 година от Антонио Белведере по поръчка на Министерство на Правосъдието. Екипът архитекти, инженери, дизайнери и строители работи по строго секретен план, като разработките са изпращани в централно Бюро със състав, неизвестен и до днес. Причината за създаването на Г.Б. са протестите, причинени от начините за изпълнение на Наказанията и произтичащите от това нравствени, етични, религиозни и пр. противоречия. Принципът на действие на Г.Б. е прост.

Журналистът гълташе конвулсивно нажежения въздух и размахваше широко ръце, свити в юмруци. Червени кръгове пулсираха пред очите му, докато бягаше, залитайки, мачкайки анасонови стръкове и опаковки от ароматизиран талк “Ausonia”. През облаците слуз, плуващи на талази пред погледа му, смътно се провидя белезникавият силует на голяма циркова палатка и миризмата на ароматизиран талк и анасон се смеси с тази на камилска урина. Зад палатката до дръглив кон беше вързана камила, която машинално се кълчеше под звуците на долитащата от палатката музика.

Универсален Бедекер, стр. 1226-7

Наказанията се изпълняват на случаен принцип от различни замаскирани устройства и механизми, като осъдените “достигат до възмездието ненасилствено, подчинявайки се единствено на собствените си действия”. В голяма част от случаите осъдените не знаят, че са такива, както са в неведение и относно местонахождението си, т.е. не знаят, че се намират на мястото за изпълнение на Наказания Белведере. По този начин Градините изпълняват един “висш Промисъл”, като отговорността за изпълнението пада върху неизвестните създатели.

Близо до рида през песъчливата почва се провираха тесни ивици по-плодородна земя, върху които растеше свежа зелена трева. Нагоре по склона в тревата се търкаляха камъни, сякаш оформени от човешка ръка в причудливи форми, приличащи на колонада, затрупана с пръст до самите капители на колоните. Журналистът спря своя бяг и падна на колене, сложи ръце на хълбоците и се приведе напред, дишайки спазматично с широко отворена уста, оглушаван от бесните удари на сърцето си. Чуваше се птича песен.

Универсален Бедекер стр. 1226-7

Несъобразността на наложените Наказания въз основа на извършените Провинения се оправдава от факта, че вината на осъдените се определя от “Промисъла” на Градините Белведере, с други думи, “независимо че Наказанието не отговаря на известното на Закона Престъпление справедливостта в случая се приема по презумция, известна още като презумцията “Белведере”. Как изглеждат Г.Б.?

Няма определен начин, по който да определим как изглежда Г.Б., с изключение на копираните в проектите образци от класическата античност, което обачи не винаги е точен признак за местонахождението, т.е. Г.Б. могат да бъдат навсякъде. Разнообразието от случайни Наказания, предвидени от проектантите, също затруднява даването на някакво по-точно определение на местонахождението, така че възмездието на “Промисъла Белведере” може да бъде ефективно за всеки, във всеки момент, независимо дали е с влязла в сила присъда.

Журналистът се изправи и погледна нагоре, там, където над билото се виждаше мраморната глава на статуя с кацнал върху нея врабец. Някъде отдалеч долиташе музиката от цирка.

- Заспа... - каза някой.

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2006, № 6 (79)