ВТОРА ЧАСТ

Край

Стефан Балтов

web | 2084

* * *

б.а. Поради повишените изисквания на днешната читателска аудитория си позволявам да предложа на любезното й внимание три варианта за край на настоящия роман.

Край № 1: Астрофизичен

Небето потъмня, докато стана почти черно. Из въздуха се понесе мощно тътнещо бучене. Прашносива ивица се показа бавно над мътния северен хоризонт и бученето се превърна в клокочещ нискочестотен звук, от който косите на хората настръхнаха. В корема на всеки се породи паническо усещане за опасност и нечовешки хлад скова сърцата. Над хоризонта бавно изгря огромно жълтосиво кълбо и от устите на всички се изтръгна:

- Луната!

И наистина, Луната изгряваше, но това не беше познатата на всички и възпята в толкова поеми месечинка, а тъмен и зловещ гигант, осеян с грозни кратери и пукнатини, сякаш изцапани от засъхнала кръв. От силната гравитация буците пръст по земята се раздвижиха, косите настръхнаха и тревожното чувство стана толкова силно, че някои не издържаха и започнаха да викат. Хората не можеха да си поемат дъх от учудване и така мнозина умряха от задушаване. Други изразяваха учудването си по начините, присъщи на различните народности, в резултат на което настъпи пълно объркване и хаос.

Да опишем накратко настъпилите вследствие авторските орбитални корекции промени. Естествено след няколко милиона години формата на Земята се промени и тя стана подобна на гигантски пумпал, по ръба на който обикаляше гигантската Луна. И тъй като получилото се небесно тяло нямаше почти нищо общо с познатата отпреди планета, отсега нататък ще го наричаме накратко Пумпал. От едната си страна Пумпалът беше изгорен от Слънцето и там почти нямаше живот, за който си струва да говорим, докато обратната Пумпалска страна беше скована от вечен лед и мраз. На тази страна се бяха заселили по-устойчивите потомци на някогашните земни обитатели, еволюирали и приспособили се за живот в новите климатични условия. Да опишем накратко жителите на тъмната страна на Пумпал: Средният Пумпалянин е извънредно висок (достигайки понякога ръст от петнадесет-шестнадесет метра) поради силното влияние на лунната гравитация и е покрит с гъста и постоянно настръхнала по същата причина козина. Постоянното учудване, в което живеят Пумпаляните от времето на Орбиталните Корекции, е изменило по различен начин чертите им и по този признак вече различаваме няколко основни племенни групи: Племената Полуотворена от Учудване Уста, Високо Вдигнати Вежди, Разширените от Учудване Очи, Издаващите Учудени Възгласи, Рязко Поемащите Въздух и прочие. Пумпаляните са наследили от своите далечни предци един основен инстинкт, а именно желанието да се избиват взаимно, което те правят с голямо настървение. По тази причина тъмната страна е раздирана от постоянна междуособна Война между клановете Сащисани, войнствените Стреснати и просто Сюрпризираните, които от своя страна се делят на Приятно и Неприятно Сюрпризирани. Обикновено в кръвопролитните Пумпалски войни приятно Сюрпризираните са губеща страна, поради вродения им навик да издават идиотско кикотене и по тази причина биват лесно откривани от вражеските разузнавачи. Затова авторът съветва Приятно Сюрпризираните днешни земни обитатели да възприемат по-подходящ начин на изразяване на тази приятна емоция, с цел съхраняването на техния генотип в далечното бъдеще.

* * *

Край № 2: Зодиакален

Внезапно всичко наоколо се промени. Сивата равнина се набразди от хиляди надлъжни ивици. Хората с изумление видяха как по повърхността успоредно на ивиците се появиха пукнатини, които се издължаваха все повече и повече, докато накрая земята се покри с тънки успоредни линии. Линията на хоризонта също се промени, като предишната едва забележима дъга се изду и заприлича на полуокръжност.

Телата на хората също претърпяха значителна промяна. Издължаването по оста Х бе сварило всеки в различно положение по оста У и така някои се издължиха в профил, други в анфас, а не бяха малко и онези, претърпяли преобразувания в най-различен ракурс. Можем да кажем, че Х-трансформацията се отрази най-неблагоприятно на един човек, който по случайност беше легнал на земята (злощастната ХZ позиция). Трансформацията направи тялото му да изглежда като няколкокилометрова лента, смътно наподобяваща палачинка, която извършваше движения подобно на неимоверно дълъг и внезапно озовал се на сухо скат-манта. Ако разгледаме внезапните промени в универсална ХУZ координатна система, смело можем да кажем, че най-облагодетелствани бяха претърпелите трансформация в тъй наречения изгубен профил (известен още като profile perdu). Едното им око, често отстоящо на няколко километра от другото, все още смътно можеше да различи очертанията на ниския хребет в основата на носа, а нерядко дори и някой плосък косъм, смело извил се извън лявата (респ. Дясната) ноздра. Едната ръка вече наистина не знаеше какво прави другата, а колкото да краката - там положението беше съвсем безнадеждно. Поради новопридобитите си физически особености хората, неразумно стълпили се в момента, предшестващ Издължаването, приличаха на ламели в трансформатор, чието единствено възможно движение беше по все същата ос Х.

Накратко, по случайно авторско хрумване Земята се беше превърнала в гигантска астрална точилка, като тук можем да отбележим щастливото съвпадение на посоката на Трансформацията с оста на въртене на Земята (и по тази причина почти никой не излетя в Космоса вследствие увеличената центробежна сила). Останалите планети от Слънчевата система също претърпяха някои промени, довели до създаването на едно напълно практично и утилитарно зодиакално решение. Така например Юпитер се превърна в огромен тефлонов тиган с вече лесно обяснимо червено петно, Венера - в орган, отдавна познат, пълен с известната отпреди метанова атмосфера, Марс - в нощно гърне с изместена орбита, чиято дръжка стърчеше като войнствено небесно предизвикателство към бъдещите опити да бъде стилизирана в нов Зодиакален знак и т.н. А това бяха само някои от видимите дори с просто око авторски Зодиакални корекции.

* * *

- Петиция! - Геод изгледа събралите се. - Нали така?

Останалите кимнаха.

- Добре - пишеше Геод - ние, Хората, Биомеханоидите и... Да сложа ли и Роботите?

- Пиши ги и тях - посъветваха го другите.

- ...така... хм... и Роботите предлагаме на вниманието на Автора следната Петиция - мърмореше Геод полугласно. Около него в пустата равнина се беше събрало огромно множество Хора, Биомеханоиди и различни Роботизирани Устройства. В подранилия есенен хлад дъхът излизаше от устата на хората на кълба и смесен с леката утринна мъгла, правеше картината да изглежда призрачно-мистична.

- Така, значи, зачитам - Геод се прокашля. - Ние, Хората, Биомеханоидите и... така, това вече го четох... Въпреки някои забележки досега Авторът като цяло успяваше да спази нормите на толерантност, етика и добропорядъчност... хм... добропорядъчност... и обществен морал. Обществен морал ли?

- Карай, карай! - насърчиха го околните.

- Така... морал... а, ето тук... С необяснима за нас непоследователност с последните събития Авторът инстиктивно... добре казано - подсмихна се Геод - инстиктивно навлезе в сферата на невъзможното... където ка-те-го-рич-но отказваме да го последваме. Получиха се обезпокоителни оплаквания от уважавани членове на Обществото, изиграли значителна роля... така... играли роля... - обърка се Геод. Той обърна листа - Продължавам да зачитам. Вземаме под внимание и особено острата реакция на Хиперклира, според който осъщественото кощунствено нахлуване в сакралните тайнства, просъществували хилядолетия и установени като институция, е, меко казано, необмислено, още повече, че не е и о-то-ризирано - запъна се Геод. - И така, с цел намаляване на напрежението, възникнало вследствие последните описани събития, пледираме пред Автора и така... дрън-дрън докрая. Е, как ви се струва? - вдигна глава Геод.

- Ами не е лошо - чуха се гласове.

- Според мен е малко слабо - намеси се намръщено духовно лице с инфравиолетова мантия. - Трябва по-назидателно. Някоя по-силна дума.

- Например?

- Хм... не знам - призна духовното лице.

Малки облачета привидно игриво се струпаха на северния хоризонт.

- Тия облачета там - посочи стария моряк Онкрет - нещо не ми харесват.

Из тълпата тревожно си предадоха думите му. Някъде високо горе се чу тънко свирене и уплашени погледи се вдигнаха към тъмновиолетовия зенит. В самия център започна да се очертава пръстен...

- Всъщност е добре... - смънка духовното лице. Гласът му притихна в напрегнатото мълчание.

Малките облачета, които до този момент сякаш се прегрупираха на хоризонта, изведнъж препуснаха с бясна скорост, подгонени от внезапно излезлия леден вятър. Хората се загърнаха по-плътно в Стандартните си Облекла. Вятърът обаче стихна така внезапно, както беше излязъл и остави тъмни гнетящи облаци, подредени в пръстен върху зловещия виолет. Навсякъде притъмня толкова, че пудрата по лицата на Биомеханоидите сякаш засвети със собствена светлина. Свети Елмови огньове сияеха над манипулаторите на по-високите роботи. Известно време мина в мълчание, през което всички гледаха уплашено необикновеното небе.

- Какво става? - прошепна някой.

Този приглушен единствен звук отприщи най-ужасния метален грохот, който някой някога е чувал. Всички паднаха на земята, слагайки ръце на главите си, като крещяха нечуто сред адския шум. С писък на изтерзана стомана гигантският метален конус разкъса облаците и падна върху тълпата преди някой да успее да направи каквото и да е. Земята потрепери и в конуса се вдигна задушлив прах. Хората кихаха и кашляха, Биомеханоидите се блъскаха насам-натам с раздрани тоги, хитони и разплетени венци, повечето роботи рестартираха. Врявата и бъркотията постепенно утихнаха. Остана да се чува само съскането на горелките, с които някои роботизирани устройства трескаво се опитваха да прорежат метала на конуса. Внезапно някъде на върха със скърцане се отвори люк, през който вътре проникна прашен слънчев лъч. Лъчът освети мъждиво вътрешността и пред очите на всички се разкриха смътно познати очертания... ето, това не е ли мембраната, а онова там горе прилича на магнит...

- Високоговорител - каза гласно стария Онкрет. - Ние сме затворени в гигантски високоговорител!

Сякаш в потвърждение на думите му огромната мембрана завибрира. Нискочестотното трептене беше толкова мощно, че венците на Биомеханоидите поръсиха синтетичен цвят, зъбите на хората затракаха, а няколко робота просто се разпаднаха, както стояха.

- Говори Авторът! - гръмовният звук накара хората да запушат уши. - Затворени сте тук, за да чуете отговора на вашата... Петиция! - вибриращият метал сякаш съумя да предаде презрението, с което бе изречена последната дума.

Настъпи напрегнато мълчание, което беше прекъснато от нов грохот от стените.

- Не знам защо сте недоволни? Та аз ви описах такива, каквито сте, даже може да се каже, че спестих част от недостатъците ви. Описах ви като съвършено общество... Ами вие, Биомеханоидите, какво искате?

Последва мълчание.

- И вместо да получа малко признание! - избучаха негодуващо стените. - Петиция! - Последната дума прозвуча така силно, че хората отново запушиха уши.

- Ако продължавате така - предупредиха стените отново след кратко бръмчене - такъв Авторски Армагедон ще видите, че...

Авторът помълча заплашително.

- Кажете какво искате? - обади се той след малко с по-мек тон.

- Амиии - замислиха се хората. - Не знаем точно...

- Добре, последен опит - предупреди Авторът.

* * *

Край № 3: Много вероятен

Разкошната градина граничеше с плаж, покрит с най-фин пясък, гален от вълните на топло синьо море. Слънцето светеше през короните на величествените палми, трептящи в ласкавия морски бриз. Геод, който вече се казваше Рамон де ла Вега, седеше в невероятно удобен шезлонг под прохладен чадър и в мускулестата му загоряла ръка имаше половин кокосов орех, пълен с искряща напитка. Десетина красиви момичета пърхаха наоколо и бисерните им зъби блестяха в усмивка. Весело зашеметеният Рамон постави разполовения кокосов орех върху изящната мраморна масичка и вдигна поглед към безкрайната синя лагуна. Някъде се чу лека музика и смях, Рамон се обърна и видя, че по-назад величествените палми отстъпваха място на не по-малко величествени борове, отрупани с искрящ бял сняг. Весели скиори шеметно се спускаха по алпийската писта и румени се спираха пред павилионите, където ги очакваха огромни димящи скари, отрупани с всевъзможни вурстчета, както и ледено-запотени халби бира. Гигантски турове и зубри обикаляха наоколо, носейки на гърбовете си табли, отрупани с каквото се сетиш. Рамон обърна отново поглед към искрящата лагуна и се размърда доволно в шезлонга. В нежнозелената трева около него между тайнствено блестящи шлифовани брилянти мудно пълзяха златни скарабеи. В короните на околните дървета пърхаха многобройни разноцветни и напълно безвредни форми на живот.

- Какво ще обичаш, Господарю? - красавицата коленичи в краката на Рамон.

Рамон погледна надолу.

- Моля? - каза той немощно, преодолявайки главозамайването.

- Какво ще обича моят Господар? - прошепна с усмивка красавицата.

- Може би нещо за хапване... - каза Рамон неуверено. Хубавицата махна с ръка и тозчас от храстите изскочи втора хубавица, облечена единствено с бяла дантелена престилчица, която с игрив смях седна в скута на Рамон. Тя го стрелна закачливо през дългите си ресници и промълви с дълбок чувствен глас.

- Какво ще благоволи да приеме най-красивият, най-умният и най-надареният между мъжете? Вашият покорен слуга, седемкратният носител на Кордон Бльо - шеф Арман дю Авек Плезир ще се погрижи моят герой да получи най-доброто след всички славни подвизи и извоювани победи.

Рамон се замисли дълбоко. Не можеше да си спомни да е извършвал някакви подвизи, с изключение може би на онази нощ след абитуриентския бал. Още помнеше издраните си от мокета колене и лакти.

- ...печена глава от слон в шкембе от носорог или обратно... - изреждаше напевно хубавицата - ...банички, пълнени с езици от чучулиги, прошпиковани с езици от колибри, фаршировано контрафиле от еднорог, гарнирано с мариновани тестикули от саламандър, хипофизи от сини китове - соте, бъбреци от птица додо печени в пепел от мандрагора, шашлик от сърца на ръкоперки върху листчета от четирилистни детелини, всички видове закуски, островите, Близък, Среден и Далечен Изток, Китай, Япония, суши, фугу, икебана, тай-пай, май-тай...

Рамон направи немощен жест с ръка към печеното сукалче, което изприпка наблизо със забити в гърба му тежки златни прибори. Сукалчето веднага се приближи със звънтене. Рамон отряза парче от бута, покрит с приятно зачервена и ухаеща кожа и го сложи в неизвестно откъде появилата се чиния от тежък севърски порцелан. В този момент трета красавица се появи отнякъде. Тя носеше внимателно черна бутилка, обвита в паяжини, от която висяха червени восъчни печати.

- Шато льо Сезан дьо сент Виктоар: реколта 1893 - прочете с известно затруднение красавицата и отля от бутилката във висока кристална чаша. Въздухът наоколо се изпълни с благоухание. Две танцьорки на ориенталски танци излязоха отпред и закършиха снаги върху финия пясък. Рамон неодобрително мръдна малкия си пръст и те виновно припнаха обратно в храстите. В същия момент той мярна сред зеленината друг шезлонг, в който седеше някой. Около него също се суетяха няколко красавици.

- Онзи там... - посочи Рамон завистливо. - Също ли е Герой, извършил подвизи и победи?

- Как можеш да си го помислиш, Господарю! - промълви шокирано момичето в скута на Рамон. - Този грозник! Освен това разправят, че въобще не е надарен. И как може той да се сравнява с най-красивия и талантливия, най-надарения... - мълвеше тя и галеше къдриците на Рамон с дългите си изящни пръсти. Зеленината бързо се сгъсти и скри неприятната гледка.

- Това тук - побутна Рамон половинката кокосов орех. - Какво беше?

- Дайкири, господарю - красавицата се сгуши в краката му.

- Предпочитах една бира - каза Рамон недоволно.

- Това вече на нищо не прилича! - ядоса се Авторът.

Горна Оряховица - Коста Брава
февруари-октомври 2004

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2006
Стефан Балтов. 2084. Варна: LiterNet, 2006