ВТОРА ЧАСТ

(2)

Стефан Балтов

web | 2084

- Да, частици - потвърди Архимед сред врявата. - Или по-точно Хроночастици. Подобни на светлината, само че пронизват всичко материално, вследствие на което то, така да се каже, ерозира, което ни е познато още като процеса стареене. Нашето изобретение - Архимед посочи Колесницата - спира потока хроночастици, ускорява го или го пренасочва. Открихме, че след преминаването им през материален обект хроночастиците копират матричната му схема в краен брой повторения и това ни даде възможност да проследим, образно казано, тази матрица, където, или по-скоро, когато пожелаем. Въпрос като "Кога искаш да отидем?" вече не е лишен от смисъл - завърши Архимед сред взрив от ръкопляскания.

Междувременно прииждаха нови и нови хора и в Атриума бе станало тясно. Известни личности като познатият ни вече Шнеф Уритт, красивата Бите Золе, не по-малко красивата Лока Кортен, Меон Блевит, Левец Онкрет, Хиперклириците Хармс-плехаризиаст Дернятин и Перфо-Ламповия, любимецът на всички дами Левонор Гей-Стрелски, Орчис Маскула, Суварнаванг и кой ли още не беше там. Над всички се извисяваше огромната фигура на Таката Смевски, който беше известен с това, че макар и в напреднала възраст и поразен от тъй неприятния богатирски артрит, все още можеше само с резонанса от изпукването на коя да е от могъщите си стави да разруши нежния хрущял във вътрешното ухо на млад мезоглиган. Освен това там личаха достолепните фигури на известни Абстракционисти, начело с Кандински VIІ, а около всички, събрали се бавно, обикаляха отговарящите за сигурността ужасни каталански Мечге с въртящи се светлини, при вида на които замръзваше кръвта в жилите и на най-отчаяните смелчаци.

- А защо - запита Геод - не можем да се приближаваме към Моду... Колесницата?

- Защото Колесницата ускорява потока хроночастици и всеки смъртен, попаднал в него, ерозира... тоест остарява за минути. Ако се изложи по-дълго на това лъчение, изходът може да е фатален. - Обясни Архимед небрежно.

- И от коя страна не трябва да се приближаваме? - попита Геод боязливо.

- Ето там, където е чугуненият блок - посочи Архимед. - Ние вече изпратихме двама хрононавти в близкото минало - каза Архимед в настъпилото мълчание - като първо изпитание. Имаме пълен запис от пътуването и ако искате, можете да го видите?

- Искаме... Искаме... - надигна се буря от развълнувани гласове.

- Добре тогава, гледайте - Архимед посочи отсрещната бяла стена, върху която се появи зловещ черен правоъгълник, през който прелитаха неясни сиви сенки. - Летим назад във времето - поясни Архимед сред тържественото мълчание - към 2015 година.

Правоъгълникът изсветля до груб линеен растер, в който се провидяха някакви очертания.

- Качеството не е много добро - извини се Архимед. - Но все пак за първо пътуване... Камерата е вградена в един от нашите хрононавти. Това са само техните изкопирани във времето вълнови матрици. Триизмерните им проявления отсъстват в момента на хронопътешествието. Невидими са - поясни Архимед. - Но и не могат да правят нищо освен да наблюдават.

Изображението продължи да се прояснява и от всички присъстващи се изтръгна дружен възглас:

- Вижте небето!

- Какъв странен син цвят!

- Интересно като концепция - прошепна Кандински VIІ на съседа си.

- Шшшт, тихо - изшъткаха им отстрани.

На изображението се видя ниска, озарена от слънце равнина, разтваряща се в леката омара на хоризонта. Няколко сгради се гушеха между величествени дървета, сякаш прозрачни в лъчите на залязващото слънце.

- Според протокола от пътуването мястото се нарича Италия - обясни Архимед.

- А какви са онези неща, които пълзят по тази сива лента? - попита някой.

- Това би трябвало да са Коли - каза Архимед сред невярващо мълчание. - И са били ограничени в движението си върху тези сиви ленти.

Камерата се приближи и показа две табели, разположени една над друга край пътя.

- Пи...е...монт - на горната пише Пиемонт - каза някой от Администраторите. - Лом...бар...дия - на долната Ломбардия - завърши той тържествуващо. - Горе пише Пиемонт, а долу - Ломбардия.

- А защо надписът Пиемонт е зачеркнат с червена линия?

- Може би те още тогава са предчувствали какво ще се случи - прошепна някой. - Пиемонт ще бъде заличен от лицето на Земята.

- Ами Ломбардия? - намеси се друг скептично.

- Ами сигурно са мислили, че Ломбардия ще остане - продължи шепотът несигурно. - Не знам.

- Вижте това! - възкликна глас. - Друга табела!

- Това е... Това е... - Кандински VIІ беше скочил на крака, втренчил възторжен поглед в изображението. - Това е великата творба на Абстракционизма! - Сълза на умиление се плъзна по бузата му. - Представете си на каква почит е била, щом и край тази сива лента са я поставяли! - гласът му се измени от вълнение и той тежко се отпусна на стола.

- Същата табела се среща доста често в сеанса - вметна Архимед.

- Значи е вярно, че това е великата творба на неизвестния автор, за която се говори в аналите - продължи Кандински VIІ възторжено. - Дори е разпространена навред. Древните са имали вкус - отбеляза той с уважение.

- Хм... - прекъсна го Архимед притеснено. - Видяхме и надпис, който изяснява значението на творбата.

- Кой, този ли? - попита Кандински VIІ. - Там над пътя? Я да видим какво пише:

"Сенца чинтуре ди сикуреза перди чинкуе пунти". Хм... не разбирам. Нещо абстрактно, навярно?

- Абстрактно е, да - съгласи се Архимед. - В превод означава: "Без предпазни колани губите пет точки" - преведе той. - Не разбрахме какво означават тези точки и колани. Но в крайна сметка миналото е пълно със загадки. Но надписът относно творбата е друг.

- И какъв е той? - запита Кандински VIІ напрегнато. В залата настъпи мъртва тишина.

- Амиии... - Архимед смутено се прокашля. - Надписът гласи: "Хвърляйте отпадъците на определените за целта места".

* * *

Кандински VIІ седеше блед и потръпваше конвулсивно. Край него стояха в загрижени пози няколко Администратори и Абстракционисти. Из високия Атриум се понесе полъх свеж въздух и копринените воали по стените трепнаха.

- Вася, добре ли си? - питаше едър Администратор с обветрено лице. Той съчувствено стисна устни и докосна неподвижния Кандински VIІ по рамото. Последният остана безмълвен, като очите му гледаха с невиждащ поглед в една точка.

- Остави го, ще му мине - прошепна друг Администратор. - Абстракционистите са свикнали на разочарования. Свързано е с творческите търсения - отвърна той на учудените погледи.

Из Атриума се понесе гласът на Кронос:

- Carrissimi? Всичко наред ли е вече?

- Да, да - отвърна бързо Геод. - Просто леко неразположение.

- В нашата Общност - продължи Кронос, след като отпи от бокала си - се разгърнаха оживени дебати относно използването на Колесницата за пътувания в Бъдещето. Наистина бихме могли просто да надникнем, но искахме всичко да е съгласувано и с другите Общности. И така, въпросът е: "Към коя Епоха да насочим Колесницата?"

В тълпата хора се надигна глъчка. Геод излезе напред и вдигна ръка.

- Ние мислим, че е разумно да се надникне в Бъдещето - каза той важно. - Но не в близкото Бъдеще, което е повече или по-малко предсказуемо, а в по-отдалеченото. Например след... да кажем... един милиард години?

- Един милиард години?! - възкликна Архимед. - Не знам дали ще е разумно да товарим все още ненапълно изпитан прототип с подобни разстояния. Освен това при такива екстремални натоварвания Колесницата бълва все още неустановени количества хроночастици, което би могло да доведе до светкавичен край на всички смъртни тук, в залата. Дори и ние - каза Архимед със съмнение в гласа - едва ли бихме могли да регенерираме със скоростта, необходима, за да се справим с подобна ерозия.

- Добре, колко години напред предлагате да идем? - попита Геод.

- Не знам - замисли се Архимед, - да речем сто? - Той повдигна въпросително вежди, от който жест в каолиновата пудра на челото му се отбелязаха две напречни белезникави ивици.

- Сто години? - каза Геод иронично. Архимед леко свъси изящните си вежди.

- Вие, смъртните, дори не подозирате какви последствия би могло да има Времето - рече Архимед мрачно и от думите му сякаш хлад повя в Атриума. - Но добре, щом така искате, нека бъдат един милиард. Сега, искам да ви представя разработената от нас Камера - Хрононавт, която кръстихме "Гъливер І".

Изпод мраморната колонада, опасваща Атриума, иззад статуя на атлет се появи огромен куб с една-единствена леща, монтирана в горния край. Двама снажни Биомеханоиди го избутаха до Колесницата върху нещо като количка, направена от хромиран метал, след което предпазливо го плъзнаха вътре по изящно изработени релси, маскирани като елегантни орнаменти. Богато украсената врата на Колесницата се затвори и двата Биомеханоида отскочиха бързо назад. Силиконът им се беше сбръчкал и висеше на отпуснати старчески гънки, които бързо започнаха да регенерират.

- Това ли е Камерата? - прошепна презрително един от хората. - Най-обикновен куб. Очаквахме нещо по-впечатляващо.

Архимед го чу и се извърна.

- Камерата-Хрононавт е такава по практични съображения - обясни той. - Направена е от плътен чугун, материал, който показа при изпитанията най-висок коефициент на хроносъпротивление. Древните впрочем инстиктивно са знаели за това негово свойство и са го използвали широко при изработването на различни паметници с мемориална тематика. Освен това загубихме доста ХроноКамери, направени от материали с по-нисък индекс на хроноерозия. Казано по-просто - разпаднаха се от старост - поясни той. - И затова изработихме Гъливер І като по-опростен и леснозаменим модел. Това е и ХроноКамерата с най-голям размер, която би могла да издържи огромната ерозия от един милиард години.

- Преди да започнем хроносеанса - прекъсна го Кронос, - искам да направим някои допълнителни разяснения относно начините, по които може да се използва Колесницата. Както разбрахте, пренасяне на материални неща в миналото или бъдещето е невъзможнo, но пък информацията, която можем да получим, е безценна. - Кронос обърна малкият пясъчен часовник, поставен на масата до него. - И тъй, предлагам инж. Архимед да направи необходимите разяснения.

- Както вече споменах - Архимед оправи безупречна гънка върху елегантния си хитон - принципът на действие на Колесницата е проследяване на запаметената във времето Хрономатрица на дадено тяло. Доколко това проследяване може да се раздели на субективно и обективно?

Хората в Атриума се спогледаха недоумяващо.

- Дали - обясни Архимед - личната Хрономатрица може да се разглежда като неотменна част от общия Хронопоток - той описа плавен жест с ръка - или като субективна отсечка, казано по друг начин - отсечката на отделното съществуване. Изразявам се по възможно най-опростен начин - додаде той, - за да може да стане ясно на всички, дори на присъстващите неспециалисти.

По лицата на хората се изписа объркване. Някой вдигна ръка и Архимед кимна благосклонно.

- Извинете, инж. Архимед - започна човекът, - но вие искате да кажете, че има два вида пътувания във Времето, така ли?

- Точно така - Архимед сподави прозявка.

- Значи... - челото на човека се набръчка от усилието - ...два начина, така ли?

- Е, добре - въздъхна Архимед. - Казано още по-просто. - По лицата на Биомеханоидите в залата се изписаха усмивки. - Пътуваш във Времето сам или заедно с всички. Мисля, че е достатъчно ясно?

- Хмм... да - каза човекът объркано - значи, сам...

- Това означава - продължи Архимед търпеливо, - че при субективното пътуване личната Хрономатрица може да премине отвъд точката на материалното съществуване и за кратко да се проектира Отвъд. Отвъд тази точка - повтори Архимед сред внезапно настъпилото бурно оживление. - Точно така, това означава, че за пръв път ще можем да надникнем Отвъд. Предлагам да видим запис от първото пътуване Отвъд. Първото пътуване - надвика Архимед врявата, - което успяхме да осъществим чрез автоматичен Хрононавт. За да избегнем досадно дългото изчакване, го снабдихме с батерия, чийто срок изтича след няколко години. Смешно малка дистанция за Колесницата, разбира се - усмихна се Архимед. - Но преди да видим записа, искам да помоля всички роботи и роботизирани устройства да напуснат или да бъдат изнесени от залата.

Няколко робота неохотно се измъкнаха навън, докато група Биомеханоиди закриваше с черен плат лещите на Стандартните Наблюдаващи Камери в Атриума.

- Готово ли е? - попита Архимед. - Моля, видео.

Примитивен проекционен апарат забръмча сред внезапно настъпилото мълчание.

- Сами разбирате - прошепна Архимед - защо случаят налага използването на подобна примитивна техника.

На стената се появиха някакви линии, схеми и огромни колони от нули и единици, което продължи доста дълго.

- Периодът на съществуване отпреди преминаването Отвъд - коментираше шепнешком Архимед. - Ето, оттук вече започва.

Единиците и нулите, които се лееха с бясна скорост през екрана, постепенно избледняха и отстъпиха място на големи цветни петна. Последва ярък проблясък и изведнъж на екрана се появи...

Докъдето поглед стигаше, се простираше равнина от тучен гетинакс с едва наболи туфи от светлозелени проводници. Примамливо блестяха калаени езера и огромни стада интегрални схеми вакло жужаха и пощипваха нежните стръкове. Над безкрайната зеленина величествено се възвисяваха огромни кондензатори, охранени съпротивления и горди транзистори, над чиито радиатори трептеше омайна мараня. Неприлично тлъсти електронни лампи бяха забучени в конзоли от чисто сребро, между които лъкатушеха бистри поточета най-рафинирана синтетична смазка. Поточетата весело бълбукаха и размиваха хълмове от грес, под чиито стръмно ерозирали брегове смътно блестяха графитни и силиконови залежи. Пред Камерата премина съвсем нов робот от клас "F" на места още покрит с омаслено транспортно фолио. Роботът предизвикателно разлюля фабрично запечатан болт и преднамерено бавно се скри зад огромен лампов триод, откъдето едната му леща подканващо светна през мекото червено сияние на фина волфрамова мрежа. Тук образът влоши качеството си, бавно се дефокусира и изчезна в разляти петна. Архимед се изправи сред притихналото множество.

- Тук Хрономатрицата се разпада - обясни той. - Но според мен видяхме достатъчно. Изглежда, че легендите за Робо-Рая не са съвсем без основание - усмихна се той.

- А какво стана с Хрононавта - попита някой от хората - след завръщането му?

- А, той ли? - каза небрежно Архимед. - Непрекъснато опитваше да се саморазруши и съществуването му се превърна в безкрайна поредица от рестартирания. В крайна сметка го разглобихме и така го изпратихме там, където толкова искаше да отиде.

Отклонение 18.

Сбръчканите старчески ръце на Балзар с усилие издърпваха горната част на тялото му с влачещи се отзад разкъсани вътрешности, по които бяха полепнали пясък, стари фасове и сухи водорасли. Долната част на тялото липсваше. По широката пясъчна ивица вятърът гонеше бодливи топки и откъм стоманените крака на пристанищния паяк се чуваше провлачен ръждив писък.

Полет над старите дървени стълбове с увиснали жици на Поморийската жп линия. Черният последен вагон и внезапният спомен стисва в клещи душата - заобленият хълбок на бабината маса и тетрадката, в която наивно рисуваше с въглен същия този вагон, неповторимата миризма на гнили водорасли и темпера над охровото петно на есенното море, забиващите се със страшната сила на носталгията тънки игли на светлинките, блясващи една по една в тъжната привечер над солниците...

- Отричаш ли се? - грохотът от небето смаза Балзар, притисна го към пясъка и го остави жалък и запъхтян трескаво да придърпва синкавата топка на стомаха и червата...

- Неее... - проехтява откъм сияйния купол, извисил се в небето над пристанището. Ярък лъч блесва на върха му и описва ивица от изпускащ мехури пясък на метри пред Балзар.

Родният ми град. Къде е мостът? Ето го, но чакай, това е онзи, старият... Тези ръждиви релси и проядени бетонни плочи, тайнствената кабина в края, внезапното бучене и дрезгавият глас на Пандира, отекващ през времето: "Мостът тръгва, моля билетчета и карти ..." Мрежа от спомени, остра миризма на море, студеният дъжд, пръскащ в лицето в пустите есенни алеи около Казиното, лампите, блестящи върху мокрия асфалт и цялата езическа красота на моя град - див, възвишен и примитивен, жесток и благороден, сюрреалистичен и напълно откачен...

- ОТРИЧАШ ЛИ СЕ? - ужасният тътен сплеска вътрешностите на Балзар върху пясъка и слуз и нечистотии опръскаха парчето стар вестник, което се търкаляше наблизо. Ята гларуси се вдигнаха с диво грачене...

- Неее... - ехти откъм пристанището и отново в безпаметство - ръка, хайде сега другата..."Трябва да я спася" - трескаво мисли Балзар - "трябва да я спася"...

....роден град, омотал душата в жестоката мрежа на меланхолията. Ето, конус от виолетова светлина привидно хаотично лети над пясъка под буреносното небе. Балзар знае, че идва най-страшното, че се приближава... той панически загребва влажен пясък и го трупа върху вътрешностите си в отчаян опит да се скрие, да се зарови, някак си да бъде всмукан в спасителния бряг...

- Който не се отрече, няма да яде печено пиле с картофи... - конусът обля с виолетова светлина пулсиращата люспа на черния дроб със залепнал за нея фас.

- Картофите не са опечени добре! - в пристъп на гняв вика Балзар. - Знаеш, че първо трябва да се сварят! - крещи той извън себе си от бяс.

- Сложих ги в йенския съд - писука обидено конусът - ето, виж тук как е препечено...

- ОТРИЧАШ ЛИ СЕ? - този път и тялото на Балзар се смачка като мехур. Избликналата смес от кръв и гной бавно се разля и започна да попива в пясъка. Сив гларус кацна наблизо и впери хищното си жълто око в треперещите вътрешности...

- Ннннеее... - потрепери пристанищният купол. Стоманените крака на паяка се сгърчиха и тежки железни контейнери започнаха да падат, забивайки се в пясъка, затрупал стария мръсен канал. Многотонните бетонни тетраподи, покрили вълнолома, литнаха и ето - показа се второто стъпало... Тук седяхме с нея и гледахме ръждивите кораби в рейда... Тетраподите вече се пръскат и бетонните парчета летят като снаряди... Първото стъпало... Сълза на умиление се плъзна по изпоцапаната с кръв буза на Балзар. Това съм аз, с къси панталонки, стъпил в края на зеленясалия изпокъртен бетон под яркото лятно слънце. Слагам мида на кукичката и я спускам в покритата с водорасли зелена вода, през която виждам детството - духодробките и жабите за медицински цели, листетата и фунийките, подземията в Морската, приятелите, плажа, китарите...

- ОТРИЧАШ ЛИ СЕ? - този път от Балзар останаха само няколко кървави мехура и парчета тънък като ципа хрущял. Вятърът донесе влажна есенна миризма откъм мокрите храсти край фрегатата. Вълна отми остатъците и внезапно настъпи черна, шумяща тъмнина...

Лъч светлина освети душата на Балзар, която се издигна и полетя към купола над пристанището, пълен с лунно-розови облаци. Там седеше Някой и го гледаше с добродушна усмивка.

- Браво, юнак! - похвали я той. - Не се отрече.

- Не можах - обясни душата на Балзар - това съм си аз.

* * *

- Последни приготовления! - гласът на Архимед кънтеше под сводовете. - Внимавайте, вътре не трябва да остане никаква влага. Климатичната поддръжка? Така, давайте втора смяна, тези се разпаднаха.

Нови лъскави роботи се появиха на мястото на разпадналите се от старост в потока хроночастици, които Колесницата бълваше. По блестящите им тела почти мигновено се появиха малки петънца ръжда.

- По-бързо! - викна им Архимед. Той, заедно с хората и Биомеханоидите наблюдаваше приготовленията, скрит зад дебел чугунен блок. Роботите работеха с трескава бързина, обаче само след няколко минути се превърнаха в купчинки прогнили от старост метални отпадъци. Архимед предпазливо подаде ръка иззад чугунения блок и силикона по нея веднага се покри с дълбоки бръчки и увисна. Той бързо я дръпна обратно и поклати глава.

- Вие, хората, давате едни такива идеи...

- Какви?

- Ами такива - един милиард години... Готово ли е? - викна той към Колесницата.

Група роботи с мъка избутаха огромния чугунен блок на Хрононавта в Колесницата и захлопнаха вратата. Архимед направи някакви корекции върху командното табло и натисна бутон.

- Готово - каза уморено той и изтри с ръкава на хитона си малката капка физиологичен разтвор, която пълзеше през каолиновата пудра по челото му.

- За колко време ще стигне дотам? - осведоми се делово Геод.

- По зададения коефициент за около петнадесет минути - отвърна Архимед. - И по-добре никъде не мърдайте, защото виждате какво се случва с всичко, попаднало в потока на Времето.

Хората с ококорени очи видяха как стената зад Колесницата се руши и след малко в нея зейна дупка, там, където мраморът се беше разпаднал под ерозията на Времето. Бетонът беше като издухан от огромните плочи, наредени около Атриума и металната арматура ерозира и се разпадна за по-малко от минута, като червеникавите петна от падналата ръжда изчезнаха в земята. Скалите вън станаха на прах и почвата сякаш закипя в светкавичния ритъм на хилядите смени на сезоните. Постепенно всичко почерня и в елипсовидния участък зад Колесницата настана мрак. Последната минута изтече в пълно мълчание, докато всички ужасено наблюдаваха как мракът сякаш всмуква околната светлина.

- Един милиард години напред в Бъдещето - прошепна Архимед.

- Е, хайде да видим как я карат внуците... - Геод се изсмя пресилено и смехът му потъна в глухото мълчание, което цареше наоколо. - Пошегувах се - каза той смутен.

- Шегата ви е неуместна - смъмри го Архимед.

В същото време нещо в Колесницата щракна и вратата й се открехна. Отвътре излезе лека бяла пара. Черен квадрат се появи върху незасегнатата стена на Атриума и всички впериха погледи в него. През квадрата премина по-светло петно, но толкава тъмносиво, че едва се различаваше от общия фон. Постепенно върху екрана се появи тъжен и тъмен хоризонт. Тъмносиво небе беше прихлупило черната ерозирала земя. Чуваше се тъжният писък на вятъра. Пейзажът навяваше такъв студ, тъга и самота, че хората в залата започнаха да се скупчват един до друг, несъзнателно търсейки близост.

Хронокамерата летеше над вледенената земя.

- Нищо няма - каза омърлушено някой. - Съвсем нищо. Пустош.

- Чакайте! - каза внезапно Архимед. - Какво е това?

- Кое? - извикаха всички в хор.

- Ето там. Сега виждате ли?

Над тъмния хоризонт се появи леко розово сияние.

Отклонение 19.

Но да се върнем към нашия Случаен Наблюдател, когото изоставихме, описвайки последните събития. Съвсем случайно той се беше придвижил на няколко километра от първоначалното си място в поле, където М-тръните отстъпваха място на прашни мезозелки. Там нашият Случаен Наблюдател забеляза нещо, което отдалеч изглеждаше като група хора. Всъщност от това разстояние трудно можеше да се определи дали са точно хора, или нещо друго, тъй като очертанията на групата някак странно се размиваха и се сливаха с околния пейзаж. Отблизо създанията наистина изглеждаха като хора, или по-точно като контурите на хора, тъй като телата им бяха повече или по-малко прозрачни. Очевидно всички бяха възрастни, защото изглеждаха белокоси, прегърбени, голяма част се подпираха на бастуни, имаше дори един двама с патерици. При придвижването си съществата често се спъваха в мезозелките, охкаха и се оплакваха. Водеше ги по-малко прозрачен дядо с нещо като златиста звезда на гърдите, чиито излъскани ръбове блестяха сред унилия пейзаж.

Нашият Случаен Наблюдател (който впрочем също беше прозрачен) се приближи до странната група и попита със силен и звънлив глас, който се извиси над жалостния шум.

- Кои сте вие, които тъй жално стенете сред пустото поле?

Шумът стихна.

- Чухте ли това? - каза с треперлив грас водачът. - Стори ми се, че чух нещо.

- Попитаха ни кои сме - обади се друг треперлив глас - кои сме ние, дето тъй... После забравих какво каза.

- Има ли някой тук? - извиси глас водачът.

- Това съм аз - Случайният Наблюдател - обади се Случайният Наблюдател. - Тук съм, пред вас, но не ме виждате, защото съм прозрачен.

Това изявление предизвика силно вълнение сред групата, която зашумя и затропа с патерици и бастуни.

- Не може да бъде! - чуваха се учудени възгласи. - Някой ни забеляза! - Беловласите глави затрепериха и очи изпод побелели вежди трескаво се взираха в празното пространство.

- Какво каза?...

- Прозрачен...

- Какво каза?...

- ЧЕ Е ПРОЗРАЧЕН!

Водачът със звездата вдигна ръка и шумът утихна. В настъпилата тишина се чуваше само потракването от изкуствените зъби на полупрозрачна фигура, седнала върху мезозелка и сложила трепереща брадичка върху дръжката на бастуна си.

- Наистина ли ни виждате? - попита водачът още веднъж.

- Да, виждам ви добре - увери го Случайния Наблюдател. - Какво правите вие, възрастни хора, в това пусто поле, вместо да сте в удобните си жилища, заобиколени от деца и внуци, които ви оказват внимание, придружено с почит и уважение?

Тези думи предизвикаха нови стонове сред групата. Тук там някои проляха сълзи.

- Не ни забелязват! - отговориха всички в хор. - Колкото повече остарявахме, толкова по-малко ни забелязваха и така ставахме все по-прозрачни и по-прозрачни...

- Помня, като бях дете... - започна една фигура, която беше толкова прозрачна, че се виждаха само контурите на дълга бяла брада - помня, че като бях дете... - фигурата замълча.

- Пак забрави какво иска да каже - обадиха се от групата. - Какво като беше дете? - помогнаха някои.

- А?

- Като беше дете - повишиха глас останалите. - КАКВО КАТО БЕШЕ ДЕТЕ?

- Като бях дете... - продължи брадата с плачевен глас, - всички ме забелязваха и ми се радваха... и всички можеха да ме видят... - спомни си той. - Помня, че после бях Бодър Петдесетгодишен Полупрозрачен... - контурите на брадата му затрепериха. - Децата и те мислеха, че съм глух. Крещяха ми в ушите, докато накрая наистина оглушах...

- Над стогодишен е - обади се с уважение водачът.

- А?

- НИЩО, НИЩО - изрева водачът.

- А?

Водачът махна с ръка.

- Никой не ни забелязва. Затова толкова се учудихме, като ни заговорихте...

- И къде отивате сега? - попита Случайният Наблюдател.

- Никъде - отвърна тъжно водачът. - Скитаме безцелно и търсим някой, който да ни забележи. Аз съм Водачът, защото имам ей това - той сложи полупрозрачна ръка върху звездата, от което тя някак помътня и загуби блясък. - Благодарение на нея съм по-видим от останалите - похвали се той - и освен това съм начело.

Като доказателство на думите си, той свали звездата и я постави внимателно върху една мезозелка. Моментално фигурата му стана почти напълно прозрачна. Той вдигна звездата, сложи я на гърдите си и очертанията му отново се появиха.

- Отличията ни правят видими - обясни той.

* * *

Една-две минути светлината се засилваше, докато изведнъж над хоризонта се появи объл предмет, който излъчваше розово флуоресцентно сияние.

- Какво ли може да е това? - зачуди се Геод. - Прилича на балон... или топка?

- Шшшт, тихо - прошепнаха някои. - Чувате ли това?

Над тъмната равнина се понесе тих и жалостив звън. Розовият балон се показа цял над хоризонта и всички видяха, че от долната му част висеше някакъв малък тъмен предмет. Хронокамерата продължи полета си към балона и едва сега всички осъзнаха огромните му размери.

- Дали не може да ни види? - попита някой уплашено. - Имам предвид Камерата. - смънка той сконфузен.

Никой не му отговори. Архимед гледаше като хипнотизиран надвисналия над тях балон, вече заемащ по-голямата част от черното небе. Вътре в него се виждаше едва доловимо движение, сякаш някакъв газ се движи хаотично в затвореното пространство. Изведнъж всички в Атриума усетиха, че балонът не стои просто така, а ги наблюдава.

- Гледа ни - чуха се уплашени гласове. - Балонът ни гледа.

- Глупости - отвърна неуверено Геод. - Как така ще ни гледа? Та това е просто един балон...

Над черния хоризонт в далечината бавно изплува втори балон и започна да се приближава, като осветяваше мъждиво петно върху тъмната земя.

- Сега пък станаха два. Не ми харесва тази работа - промълви един от хората. - Да вземем да се махаме, докато...

Първият балон настойчиво продължаваше да се "взира" в очите на събралите се хора и Биомеханоиди и изведнъж те усетиха как ги изпълва странно чувство на съжаление и симпатия.

- Бедният - промълви някой. - Колко ли сам се чувствува там, в този студ и тъмнина... - влага блесна в очите му.

- ИМА ЛИ НЯКОЙ ТАМ? - внезапно прозвуча глас в главата на всеки един от събралите се. Хората се спогледаха ужасени и машинално вдигнаха ръце към ушите си. Всъщност това не беше глас, а по-скоро някакво чувство, проехтяло дълбоко в подсъзнанието на всеки. Въпросителната емоция беше толкова силна, че всички като един отвърнаха нестройно:

- Ние сме.

- А кои сте вие? - продължи балонът.

- Хора... Биомеханоиди... - отвърнаха хорово отдолу - от двадесет и първи век. Пътуваме с Колесница на Времето.

Архимед успя някак да се отърси от магията на балона и заговори с треперещ глас.

- Здравейте, о, наши далечни потомци. Ние, от дълбоката древност дойдохме при вас...

В това време и вторият балон доплава и увисна над събралите се. Светлината се усили и всички видяха, че малките предмети, които висяха от балоните всъщност много приличат на тела на хуманоиди. Балонът представляваше нещо като огромната глава на хилаво и изродено тяло, върху което хората и Биомеханоидите смаяни разпознаха познати форми и цветове...

- Костюм! - ахнаха всички. - Вижте, балонът носи костюм!

- Има даже и вратовръзка - отбеляза някой с уважение.

Архимед вдигна ръка. Възгласите утихнаха.

- Ще ни кажете ли, уважаеми... ъъъ... балони, нещо за вашия живот в тъй далечното бъдеще?

Известно време мина в мълчание, през което време балоните бавно полюшваха костюмите си. После единият прозвуча сякаш обидено.

- Ние не сме балони.

- А какво сте тогава? - попита Архимед.

- Ние сме Хелиоматици - отвърна другият балон, чието емоционално влияние някак се различаваше от това на другаря му.

- Хелиоматици ли? - учуди се Архимед. - И защо се наричате така?

Последва още малко мълчание, сред което звучеше тихият и жалостив звън.

- Наричаме се Хелиоматици - отвърна бавно дясностоящият балон, - защото сме пълни с хелий. Еволюирала разумна форма.

В залата настъпи смут. Напред излезе побелял Администратор, върху чиито петлици имаше кръстосани позлатена реторта и посребрена Бунзенова горелка.

- Извинете! - прекъсна той Хелиоматиците. - Аз, Лавоазие ХІІ, потомствен химик, заявявам, че хелият е газ, който не флуоресцира, какво остава за някакво си разумно проявление. Науката отрича това твърдение! - той изгледа събралите се отвисоко.

Хелиоматиците помълчаха, но всички остро усетиха съжалението им към Лавоазие ХІІ. Закърнелите костюми презрително се закандилкаха под огромните глави.

- И как съществувате? - продължи Архимед, като изгледа гневно Лавоазие ХІІ. - На каква основа се изгражда метаболизма ви?

- Ние мислим - отвърнаха Хелиоматиците напевно. - Мислим за различни неща.

- Но с каква цел? - упорствуваше Архимед. - Защо?

- Как защо? - учудиха се Хелиоматиците. - Важно е да се мисли, нали така?

- Всъщност - подкрепи го другият - всичко съществува в мислите ни. Това, за което мислим, определя нас и нашата действителност. - Хората отдолу усетиха почти детската радост на гиганта. - Искате ли да помислим заедно?

- Момент - прекъсна го Архимед. - Драги Хелиоматици, преди да помислим заедно, бихте ли ни казали как се задържате... нали така, защото знаем, че хелият е по-лек от въздуха...

- Тук няма въздух - отвърнаха Хелиоматиците. - Тъй че нашият хелий няма от какво да е по-лек. И щом няма от какво да е по-лек, значи си стои там, където е.

Лавоазие ХІІ скочи възмутен, но Архимед го възпря с повелителен жест.

- Кажете ни, Хелиоматици от далечната...

- Хелиева епоха - помогнаха му Хелиоматиците.

- Точно така - продължи Архимед с тон, сякаш един милиард години са нищо и той винаги е подозирал за съществуването на Хелиева епоха. - Бихте ли ни казали през какви епохи е преминало Човечеството в своето развитие за тези един милиард години?

* * *

Тихата есенна нощ бавно се спускаше над равнината, покрита с жълтеникава трева. Докъдето поглед стигаше, нямаше и следа от човешка дейност - пейзажът изглеждаше сякаш от времената далеч преди на Земята да се синтезира първият белтък. Тук-там червената светлина на залеза се отразяваше в малки и зловонни кални локви.

В средата на равнината се издигаше една-единствена постройка, наподобяваща недостроена квадратна куличка. В бетона на едната стена, прорязан от следите на груб кофраж бяха пробити два отвора, подобни на врати, свързани със стръмно стълбище. Малка плоча със стърчаща от нея разкривена арматура се издаваше напред от основата на горния отвор, образувайки нещо като балконче. От грапавия червеникав железобетон лъхаше такава тъга, че на човек му се приискваше веднага да избяга презглава от това място.

Близо до куличката седеше Ения и внимателно придържаше с ръце наедрелия си корем. През краткото време, изминало от сватбата, тя се беше разхубавила и малките люспи по врата й сияеха от младост и здраве. Твърдите като струни на китара косми, които стърчаха от горната й устна леко звънтяха, когато Ения прокарваше върху тях грубият си белезникав език и в овлажнелите кратерчета на порите се пукаха малки мехурчета слюнка.

- Метус - прошепна щастливо Ения.

- Църрр? - обади се коремът й.

- Щастлива съм - призна Ения. Капка увисна от лявата й тръбичка и тя я бръсна небрежно с твърда лапа. Някъде в припадащия мрак нестройно крякаха мезожаби.

- Тази нощ - продължи Ения - сме дошли на едно от най-романтичните места на Земята... - тя премрежи очи в светлината на последния слънчев лъч - ...ако не и най-романтичното. Представи си само - продължи тя замечтано, - ще си имаме дете. Наистина - допълни тя - това ще си ти, но все пак...

- Цврък - съгласи се Метус.

- Специално за нашата първа нощ - каза тайнствено Ения - имам за теб малка изненада.

От корема се чу изненадано къркорене.

- Да, да - сияеше Ения - изненада. Ще прекараме нашия меден месец... знаеш ли къде?

- Црр?

- На Хидроксилната планина - съобщи Ения тържествуваща - в самия Гранд Фосфат!

- Црррр!?

- Наистина. И въобще - девет месеца слени в любовно щастие - кой може да се похвали с подобна издържливост? Тристан и Изолда? Или Ромео и Жулиета? Искам тази нощ - продължи Ения - да е незабравима... - тя внезапно силно изхълца и от ноздрата й се пукна голям мехур, който опръска снежнобелия булчински воал. - Метус! - скара се тя. - Имай малко търпение!

- Цврък... - цвръкна виновно коремът.

- Мечтите на всяко младо момиче - каза Ения, премрежила поглед - са свързани с това място... - тя прошепна последните думи. Последва мълчание, нарушавано само от далечния жабокряк и учестеното й дишане.

- Црък!!! - звукът беше толкова силен, че Ения подскочи. - Метус!!!

- Црррр... - прозвуча извинение.

- Казах да се държиш прилично! Ето, тук пред нас е Балконът. Балконът на Сцената - поясни Ения. - Или май беше обратното - промърмори тя. - Но както и да е, сега аз ще се кача на Балкона, окъпана в лунна светлина, а ти ще останеш тук и ще ми се любуваш. Не можеш да останеш тук ли? - тя помълча недоумяващо. - Нищо, и за това съм помислила. Виждаш ли този кабел? Всъщност казвам ти, че тук има един кабел - Ения се наведе с пъшкане и вдигна невидимия до този момент в тревата дълъг черен кабел, - който е свързан в единия край със специален микрофон горе на Балкона, а в другия край има усилвател и тонколона. - В тревата на десетина метра пред куличката мазно лъщеше кубът на апаратурата. - И така, щом се кача горе, ще глътна микрофона, така че ще можеш да ми отговаряш отдолу. Разбра ли?

- Црррък... - обади се донейде омърлушено коремът.

- Всяка любов е трудна - каза наставнически Ения. - Особено романтичната.

* * *

Хелиоматиците се замислиха дълбоко. След дълго мълчание първият се обади.

- Епохите в Историята са много, като повечето са незначителни и продължили недълго - средно по около десетина милиона години. Ще ви кажем обаче кои са по-важните епохи, оставили следа в хелия на поколенията.

- Първо - поде другарят му, - можем да отбележим Ерата на Водолея, естествено. Нищо особено, независимо от големите очаквания. Следват Епохата Бъл и епохата Бук, великата Ера на Апокалипсиса...

- Ужас! - хлъцнаха отдолу. - Апокалипсис!

- Не, не... - Хелиоматикът побърза да успокои развълнуваното множество. - Това е светла епоха на генно инженерство, като името й идва от един плод - кръстоска между Авокадо, Евкалипт и Касис. След тази просветена епоха идва Епохата Пльок, последвана почти веднага от Ерата на Мъртвата Риба. Следва Ерата на Поклона...

- На Поклона ли? - попита някой гласно. - На кого са се покланяли?

- Историята мълчи по този въпрос - призна Хелиоматикът. - Но са се кланяли масово и по най-различен начин - от простото кимване с глава до Коленния Поклон, довел до еволюция на колянната става. Можела е да се сгъва и напред - поясни Хелиоматика. - Аналите споменават и за Дълбокия Поклон от Глезените, Поклон от Коленете, от Таза, от Кръста, от Дванадесетопръстника - изреждаше той - от Панкреаса, извънредно уважителния Слънчевосплитен Поклон и небрежното кимване от Ключиците и извънредно трудния за изпълнение Поклон от Ноздрите - натърти Хелиоматика - станал причина за хилядолетна война...

- Война?

- Някои са го наричали Поклон от Горната Устна - обясни Хелиоматикът, - което е довело до кръвопролитната война между Горната Устна и Ноздрите, довела до странните еволюционни промени, известни като променените Синуси. След Ерата на Поклона следва Епохата на Гръбначните Изкривявания. После идва Дългото Мълчание, Епохата на Периферното Зрение и Последвалата Ера на Четириоките, Органичните Сетива и Неорганичните Възприятия, множество маловажни Епохи и след това е нашата - Хелиевата Епоха, чието идване бе предсказано от изгряването на ново съзвездие. Съзвездието Късо Одеяло! - обяви тържествено Хелиоматикът. - Погледнете нагоре. Ето, онези звезди там.

- Защо се нарича Късо Одеяло? - зачудиха се отдолу.

- В древността не са се отличавали с особено голямо въображение - промърмори Хелиоматикът към своя събрат, който се полюшна утвърдително. - Ето, вижте онези две ярки звезди една до друга. Виждате ли ги?

- Виждаме ги - потвърдиха хорово отдолу.

- Това са звездите Северен и Южен Свод. Те отбелязват студа, който завитият с късо одеяло изпитва в сводовете на ходилата си. Четирите звезди в зигзаг нагоре показват движенията, които завитият описва и завършват с онези разкошни звездни купове, отбелязващи студа по раменете, пронизващия студ... - хората ясно усетиха силното вълнение на гиганта. - Представете си само, космически студ.

Отдолу потрепериха. При мисълта за мъките, които изпитва завитият с късо одеяло, мнозина пророниха сълза. Хелиоматиците също помръкнаха и всички почувстваха внушеното от гигантските балони чувство на обреченост. В Атриума се възцари унило мълчание.

- Нашите Астрономи изчислиха - овладя се след малко Хелиоматикът, - че след около петдесет милиона години влиянието на мъглявината Южно Сирене ще промени конфигурацията на звездите Северен и Южен Свод и ще сложи край на тъй мъчителната комбинация. - Хелиоматикът замълча за момент, опитвайки се да овладее силните чувства, които го вълнуваха. - И това е темата, която раздира обществото ни през последните сто и петдесет милиона години.

- Сто и петдесет милиона години? - ахнаха отдолу.

- Въпросът е важен. - подчертаха Хелиоматиците.

Образът, предаван от Хронокамерата започна да избледнява и по телата на Хелиоматиците се появиха малки дупчици. Разбрал, че времето на сеанса изтича, Архимед побърза да зададе последния въпрос.

- Имате ли някакво послание, което да отправите към нас, вашите прадеди?

- Хм... - отвърнаха розовите балони, след като помислиха малко. - Не знаем дали има смисъл в това.

- Защо да няма смисъл? - поиска да знае Архимед.

- Ами посланията се правят, за да променят нещо в бъдеще - отговориха Хелиоматиците. - А явно нищо не се е променило, след като сега сте тук и ние говорим с вас. Елементарно. Освен това всички знаем, че никой не се вслушва в послания, притчи, предписания и така нататък... Сами виждате, че няма смисъл.

- И все пак - повтори Архимед - някакво послание. Дори само за протокола.

- Амииии... - замислиха се Хелиоматиците. - Помислете си!

- Какво ли може да е... - замислиха се дълбоко всички. - Не можем да се сетим - отвърнаха те след малко. - Защо не ни го кажете направо?

- Помислете си! - настояха Балоните, полюшвайки се невъзмутимо.

Всички се замислиха още по-дълбоко. - Не можем да се сетим! - отчаяха се те най-накрая. - Предаваме се!

- Помислете си! - потретиха присмехулно Хелиоматиците. Дупките по телата им започнаха да се увеличават и към записа се прибави едва доловимо бръмчене.

- Това е посланието! - викна изведнъж Архимед. - Да си помислим! Разбира се! Да си помислим!

Балоните утвърдително се люшнаха и гротескните костюми заподскачаха като марионетки в ръцете на неопитно дете. Образът затрептя и изчезна. Колесницата стоеше в ъгъла на залата, осветявана от полегатите лъчи на слънцето, проникващи през дупката в мраморната стена. Някой въздъхна.

Отклонение 20.

В залата на Атриума хората и Биомеханоидите разговаряха приглушено, сякаш още под въздействие на разговора с гигантските Хелиоматици. Геод се прокашля високо.

- Приятели... - започна той, - искам да обявя, че днес тук между нас присъства и един човек. - Той приглуши почтително глас. - Самият професор Драйщайн.

Думите му предизвикаха изумено мълчание в залата. Възцари се тържествена тишина. Дори Биомеханоидите бяха преклонили глави при споменаването на легендарното име. Професор Драйщайн беше известен с невероятния си ум и чрез най-сложни изчисления беше установено, че е най-малко три пъти по-умен от най-умния човек, живял някога.

- Как... професорът тук? - каза недоверчиво Кронос. - Самият Професор Драйщайн?

- Именно! Самият Професор Драйщайн! - повтори Геод гордо. - Професоре?

Сред групата хора настъпи вълнение, когато в средата й се изправи невисок възрастен човек с буйна коса и сбръчкано жълтеникаво лице. Човекът беше изплезил нечист език и в ъглите на устата му блестеше слюнка.

- Защо се плези? - попита шепнешком някой.

- Шшшт, тихо, глупако! - изшъткаха му свирепо от различни страни. - Това е Професор Драйщайн!

- Хррм, Професоре - прокашля се Геод смутено, - бихте ли казали няколко думи по повод... хм... относно повода, който ни е събрал?

Професорът мълчеше. Изплезеният му език блестеше в светлината, която падаше от високите сводове на Атриума и в ъглите на очите му се събираха хитри лисичи бръчки. Всички напрегнато очакваха думите му.

Мълчанието продължи обаче доста дълго време, през което Професорът се облиза няколко пъти. Някъде високо над главите на събралите се забръмча муха.

Настъпи мъртва тишина.

Мухата забръмча по-силно.

- Бгли-гли-гди-гли. - каза Драйщайн неясно. В ъгълчето на устата му, покрай изплезения език се пукнаха малки мехурчета слюнка.

Ако преди тишината беше мъртва, то сега настана наистина гробно мълчание.

Мухата отново забръмча.

Биомеханоидите се спогледаха с недоумение.

- Не виждам смисъл в това "Бгли-гли-гди-гли" - рече Кронос полугласно.

Геод рязко се изправи.

- Великите умове - заговори той оскърбено - имат свой начин на изразяване, недостъпен за нас, обикновените хора. Щом Професор Драйщайн е казал "Бгли-гли-гди-гли", то това несъмнено има някакъв извънредно дълбок смисъл, който ще бъде обект на задълбочен семантичен, морфологичен, етичен, философски, логически, етиологически, математически и прочие анализ, и някога - Геод направи въодушевен жест - ще разберем какво е искал да ни каже. Да благодарим на Професора за Посланието, което ни отправи!

Думите му предизвикаха взрив от аплодисменти. Професор Драйщайн стоеше скромно оплезен сред тържествената врява. Настъпи блъсканица. Всички искаха да се приближат и да бъдат забелязани от великия мъж.

* * *

Балзар отвори очи и веднага пак ги затвори, заслепен от ярката белота наоколо. "Къде съм?", помисли той, протегна ръка и заопипва наоколо. Подът около него беше студен, твърд и гладък. Балзар отново отвори очи и видя, че подът, както и стените и таванът бяха покрити с бели фаянсови плочки. Дългият коридор се простираше сякаш безкрайно в двете посоки - еднообразен и бял. Балзар се надигна вцепенено и изохка от силната болка в кръста. Той тромаво прехвърли тежестта на тялото си, преобърна се по корем и бавно се изправи, след което се подпря на стената, откъдето го погледна смътното му отражение.

Из коридора се носеше едва доловимото ехо от далечно кънтене на гласове, почукване и шляпане. Този шум всъщност много напомняше обществена баня.

- Хм, странно място - каза Балзар гласно и гласът му отекна някак изкривен под блестящия свод. "Сигурно сънувам", помисли си той и се ощипа силно по бедрото. Какво беше учудването му, когато пръстите хлътнаха безпрепятствено в бедрото му и дори палецът влезе в показалеца, предизвиквайки леко искрене. Балзар пъхна ръка в корема си, без отново да срещне съпротивление, само дето този път искрите бяха повече.

"Май съм умрял", помисли Балзар учудващо спокойно. "И това трябва да е Отвъдното. Е, явно нищо не може да се направи", заключи той философски. - "Ами я по-добре да тръгна натам" - той се обърна. - "Или натам? Хайде натам."

Сянката му закуцука по коридора, подпирайки се по стените, които изглежда бяха единственото нещо, оказващо материално съпротивление. След няколко минути отдясно се появи висока правоъгълна врата, която водеше в обширно помещение, също изцяло облицовано с фаянс. Високо по стените имаше наредени метални душове без кранове. Балзар огледа любопитно стаята и дори безрезултатно почука по стените под душовете. След доста дълго куцукане той стигна до място, където коридорът се разделяше на две. Над отвора, който водеше към едното разклонение, светеше зелена лампа.

"Зелено. Значи оттук", помисли Балзар и почти в същия момент. - "Защо пък да не тръгна по другия?" и той колебливо тръгна през вратата, над която нямаше нищо. Този коридор обаче следваше едва забележим наклон надолу и след малко във въздуха започна да се усеща леката миризма на развалени яйца. Заедно с това под краката зажвака топла вода, която започна да става все по-дълбока. Балзар упорито вървя надолу, докато водата покри коленете му и в нея започнаха да се пукат малки мехурчета. Вонята на развалени яйца се усили многократно.

"Явно оттук не може", мислеше Балзар, докато се връщаше нагоре по коридора, оставяйки флуоресциращи мокри следи. Той се върна до разклонението, мина под зелената светлина и продължи към все по-силния шум, към който се примеси звук, сякаш някъде изтърваха на пода емайлиран леген, който се завъртя с оглушителен звън. Вратите към стаите с душове започнаха да се срещат все по-често и изведнъж Балзар чу как от следващата долитат кънтящи гласове. Той предпазливо се приближи, надникна през вратата и пред очите му се разкри следната картина:

Двама души бяха седнали на фаянса под душовете и унило разговаряха. Единият беше набит здравеняк с коса и тяло, покрити с бял прах. Той беше облечен във вехт окъсан хитон, обточен със замърсен филигранен мотив, чийто ритъм се прекъсваше от особено голяма кръпка.

Събеседникът му беше странна птица. Мръсен колосан нагръдник се подаваше изпод тежкия вълнен сюртук, с който човекът беше наметнат въпреки влажната жега в банята. Краката му бяха обути в тесни раирани панталони и пантофи на босо. Тревожно-болни очи блестяха през редки и мазни кичури коса, чието падане беше донякъде възпрепятствано от дългия като клюн нос. Последният висеше над малки и безкръвни, но добре оформени устни, които в момента произнасяха следните думи:

- Ех, братко Поликлете. Живот си живеехме, помните ли?

- Дааа, Николай Василич - отвърна Поликлет с тежък бас. - Как да не помня.

- А блините, блините помните ли, Поликлетич! - възкликна Николай Василиевич.

- Миронич - поправи го Поликлет. - Поликлет Миронич.

- Ах, но, разбира се. Хиляди извинения! - сянката на Гогол опита да се поклони, както беше седнала.

- За блини не знам - каза бавно скулпторът Поликлет, - но веднъж на пазара в Родос един търговец продаваше египетски фурми. Ето какво отново бих хапнал с удоволствие, многоуважаеми Николай Василиевич. - Поликлет стовари юмрук върху бедрото си. Юмрукът премина искрейки през тялото му и вдигна облаче мраморен прах.

- Ако искате, вярвайте, Миронич - сянката на Гогол се наведе към събеседника си, - но такива блини, каквато ядохме у покойния колежки съветник... - Гогол примлясна. - Чудно нещо, ей богу. - Последните думи той произнесе с известен трепет, като погледна боязливо към душовете. - Фин човек беше покойният Павел Иванич, мир на праха му. Отличен човек! Истински немец, ей богу - повтори сянката. Изведнъж от душа над нея в яката й се отрониха няколко студени капки.

- Ой! - подскочи сянката. - Много, много се извинявам! - тя страхливо погледна нагоре.

- Вие, скъпи Николай Василиевич - каза басово сянката на Поликлет, - сте тук има няма 200-300 години, а какво да кажем ние? - Тежкият гръцки профил на Поликлет помръкна. - А помня, какви робини имаше и освен това един ефеб от Ефес... Лесно ви е на вас. Блини - рече той презрително.

- Дааа... - въздъхна тежко и Гогол. - И този студ. - Той зиморничаво се загърна в сюртука. - Няма една печка да запали човек. Ех, няма край казашкото тегло. - Той показа някому лакът. От душа капнаха няколко капки.

- Ой!

Балзар слушаше учудено странния разговор. Той издебна момент, през който сенките, тежко въздишайки гледаха надолу и бързо се шмугна край вратата.

В далечния край на коридора се виждаше слабо сияние и Балзар усети полъха на свеж въздух по лицето си. Той се запъти, куцукайки, натам и след малко стигна до врата, която извеждаше на брега на обширно езеро с брегове от фин бял пясък. Балзар се обърна и видя, че от коридора, по който беше вървял, няма и следа. Тих звън се разнесе над повърхността на езерото и отронено листо бавно се завъртя и падна в лениво плискащата се покрай брега вода. Балзар погледна натам и видя нещо, което го накара да се съблече и бързо да нагази, кършейки редките тръстики. Пролетният хлад приятно освежи тялото му и изведнъж с изумление видя как бръчките по кожата му започнаха да изчезват и усети младежка сила да налива старите му кости. Балзар вдигна ръка към главата си и усети под пръстите си вместо предишните перушинести бели кичури твърда и непокорна коса.

- Хей! - извика звънко младежът. Викът му се понесе над тихите води и преви крайбрежните тръстики. Той гъвкаво се хвърли напред и заплува.

"Смъртта не се оказа чак толкова лошо нещо", мислеше си младежът, докато плуваше с равномерен замах.

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2006
Стефан Балтов. 2084. Варна: LiterNet, 2006