ВТОРА ЧАСТ

(1)

Стефан Балтов

web | 2084

В началото на есента пустинята се обагряше в жълтеникаво и хаотично пръснатите влажни петна постепенно отстъпваха пред сушата и се превръщаха в напукани парчета земя. Белезникавият накит по ръба на пукнатините се простираше върху десетките километри пустинен пейзаж, чието еднообразие се нарушаваше единствено от кръглия бетонен полигон, под чиито, боядисани в черно и жълто, стени бяха свили гнезда множество мезоохлюви. Върху сивата бетонна повърхност на полигона имаше дълга по-тъмна ивица, проточила се от периферията към центъра и отбелязваща мястото, където се приземяваха Стандартните Протокоптери.

В центъра на полигона се виждаше група хора, облечена в Стандартно Сини Униформи, заобиколили човек с бяла коса, искряща в последните лъчи на слънцето. Човекът беше не друг, а самият Балзар - ВЕЛИКИЯТ ВОИН и в описвания момент говореше нещо, обръщайки се ту към един, ту към друг от заобиколилите го, като ръкомахаше оживено. Отблизо се виждаше, че от времето на описаните пролетни събития той се беше състарил, през врата му минаваха две нови дълбоки бръчки, а очите бяха хлътнали още повече под надвисналите посивели вежди. Яката на Стандартната Риза, с която беше облечен, беше протрита и тънко разнищено влакно докосваше кожата на врата и се огъваше при всяко движение на главата.

- Е, това не е ново за вас - говореше Балзар. - А освен това въпросът не е толкова важен... или поне на мен така ми се струва. Смените на Идентичност се случват всекидневно.

- Смени на идентичност? - Администраторите изгледаха Балзар неразбиращо.

- Да. От пролетта насам се случиха толкова много неща - получихме слава, известност. Всичко това обаче е много изтощително и днес се чувствам по-стар и уморен от всякога. За мен...

- За вас?

- Именно - потвърди Балзар. - Аз искам да сменя Идентичността си.

Последва мълчание.

- В Биомеханоид - допълни Балзар.

- Но вие сте ВЕЛИКИЯТ ВОИН - обади се висок Администратор с различни отличия, закачени по Стандартната Униформа. - Героят на Робо-Човечеството, човекът, сразил Кафка с един удар...

- Е, и?

- Но как така? Преди може би, но сега? Представете си само какъв пример ще е това - ВЕЛИКИЯТ ВОИН станал Биомеханоид! Какво ще четат децата в учебниците по история?

- Аз като всички останали имам право на избор - посочи Балзар. - Освен това ще съм безсмъртен.

- Вие вече сте безсмъртен в паметта на Робо-Човечеството! Човекът, убил Кафка с един удар... - започна високият Администратор.

- Не съм убивал никого! - прекъсна го Балзар.

- Просто така се казва - извини се Администраторът. - Фигура на речта.

- Това е моето желание - каза Балзар твърдо. - Заради него изтърпях какви ли не тестове, ходих в Отвъдното...

Той замълча. Над бледовиолетовия хоризонт се трупаха жълти облаци. Внезапен порив на вятъра донесе отнякъде тръпчив метален мирис и дори от това разстояние се чу как редките тръни около полигона трият сухите си стебла едно в друго.

- Сетих се! - каза Балзар внезапно. Ярък слънчев лъч проби облаците и засия ярко в белите му кичури. - Ще инсценираме!

- Какво?

- Стандартна KEVORK процедура

- KEVORK Процедура? - изненадаха се Администраторите.

- Инсценировка - повтори Балзар. - Официално ще се преселя Отвъд, а всъщност ще сменя Идентичност.

- Хммм... - замислиха се Администраторите - не е лошо като идея. Героят, уморен от подвизи и битки, решава да се оттегли. Ще трябва обаче да питаме вашите.

- Моля?

- Майка ви и баща ви - обясниха Администраторите.

- Но те починаха отдавна - учуди се Балзар.

* * *

Метус летеше над вълнообразната затревена земя и вятърът свиреше в ушите му. Наоколо се виждаха множество Комуни и между тях по-големите паралелипипеди на Стандартните Производства. Отдолу пробягаха няколко малки бетонни пирамиди, боядисани в яркожълт цвят, Метус намали скоростта и се спусна към дълга и дълбока траншея, в която пет-шест робота влачеха тежък скален къс. Надзираваше ги плешив мустакат мъж, облечен в Стандартно Работно Облекло с големи петна от пот под мишниците. При вида на новопристигналия той махна с ръка и се усмихна широко.

- Бомпар. Инженери-рибари - представи се мъжът. Той погледна любопитно малкия зелен трапец върху гърдите на Метусовия Стандартен Летателен Комбинизон.

- Метус - рече Метус. Трапецът върху гърдите му потъмня до тъмнозелено и гънките на Летателния Комбинизон увиснаха. - Фитономи-Левити.

- Какво е това? - посочи трапеца Бомпар.

- Новата разработка за Левитационно Напояване. Модул за Левитация от Транспортно-Навигационен тип. Все още нестандартизиран... - допълни Метус гордо.

- Чух нещо по Мрежата - каза Бомпар, - но никога не съм виждал... Той се приближи към Метус. - И с това се лети?

Трапецът засия с ярка жълтеникава светлина.

- Да. Всъщност не е никак трудно. Изисква се само малко предварителна подготовка. Силата на мисълта върши всичко, така че трябва да се мисли много внимателно. Някои от първите изпитания завършиха трагично.

- Аха - Бомпар се замисли. - Не бих опитал - призна той. - А теб не те ли е страх?

Външността на Метус също се беше променила през времето, изминало от пролетните събития. Наистина, промяната не беше голяма и се заключаваше предимно в по-лъскавата кожа и в почти незабележимото заобляне на ъглите в ъгловатата преди Метусова фигура. Освен това той някак си се беше смалил, очите му също бяха станали по-малки и заоблени, а при по-резки движения по тялото му сякаш пробягваха живачно-амалгамени отблясъци. Всичко това придаваше на Метус една наистина благородна осанка, което впечатление се разваляше единствено от няколкото нарушаващи общата аеродинамичност издутини по различни части от тялото му.

- Не - отвърна той. - Как върви при вас?

- Мотаят се - Бомпар изгледа гневно групата окаляни роботи. - Освен това постоянно мрънкат. Оплакват се, че им била възложена най-горната част. Можели да направят и долната даже по-добре от нас. Кой щял да се качва чак дотам, като не можело без кислороден апарат, изкуството било за всички и така по цял ден.

- Е, изкуството съществува дори без никой да може да го види. Ти например виждал ли си Мона Лиза?

- Не. А ти?

- И аз не съм. Но тя си съществува, нали така?

- Сигурно.

- Мона Лиза - проскърца подигравателно малък хидравличен крик.

- Тихо там! - викна Бомпар. - Омръзнало ми е от тях. В края на краищата нали всичко беше гласувано? Първо ниво - хора, Второ ниво - Биомеханоиди и най-горното - роботите.

- Представи си я - каза Метус замечтано. - Вавилонската Кула.

- Първо трябва да изкопаем Вавилонска Дупка за основите - рече мрачно Бомпар.

* * *

Ения беше седнала във висок стол с подвижна облегалка. Кабинетът, с боядисани Стандартно Бледорозово стени, се осветяваше от полегатите лъчи на слънцето, като последните осветяваха и нагънатата бяла престилка, подаваща се иззад един шкаф в ъгъла. Престилката се изправи с пъшкане и изтръска с ръкав полепналия по полите й прах.

- Какво може да е това, докторе? - попита Ения с надежда в гласа.

- Нищо лошо, надявам се - смънка Престилката. - Или поне нищо необичайно. Откога се оплаквате?

- Амиии... - неуверено започна Ения - някъде от пролетта, когато... всъщност, толкова много неща се случиха оттогава. Доколкото си спомням, започна да ме сърби първо отляво.

- Отляво - Престилката записа нещо в дебелата книга, разтворена върху бюрото. - И после?

- Ами появиха се тези неща - Ения докосна с пръсти роговите тръбички от двете страни на основата на носа си. Под тръбичките имаше дълги червени дири, стигащи до ъглите на устата.

- На нашия Консилиум - започна Престилката тържествено - стигнахме до извода, че вие сте първият и единствен познат на науката случай на еволюция в рамките на няколко месеца.

- Еволюция?! - брадичката на Ения затрепери.

- Постепенна промяна на даден биологичен вид вследствие външни или вътрешни влияния - издекламира Престилката. - Всъщност така ли беше? - продължи тя полугласно - май обърках нещо... Но както и да е, след грижливи проучвания и задълбочен анализ стана ясно, че въпросната аномалия не е анормално явление, а напълно естествено проявление на закономерен процес. Вие сте - каза Престилката тържествено - първият човек от вида "хомо ламентус" или плачещ човек, естествено продължение на вида "хомо сапиенс"! Поздравления!

- Плачещ човек... - прошепна Ения. От тръбичките рукнаха сълзи и потекоха по каналите от двете страни на лицето й. - Това е ужасно, докторе! Кажете, няма ли никаква надежда?

- Надежда за какво?

- Ами тези неща да се махнат - каза Ения умолително - все пак, някак си грозно е.

- Това е основен проблем на ускорената еволюция - обясни Престилката - противоречията на естетическите, философски, нравствени, етични и прочие норми, които възникват между поколенията. Вашият случай е още по-тежък, в смисъл че - побърза да каже Престилката - тези противоречия възникват в рамките на едно-единствено поколение, в случая - вие! Поздравявам ви!

- За какво? - попита Ения плахо.

- Тоест как за какво? - обърка се Престилката. - Все пак вие сте родоначалник на нова раса.

- Не искам да съм родоначалник! - каза Ения омърлушено. - Искам да махнете тези неща незабавно! - сълзи на яд бликнаха от тръбичките.

- Добре, не сте ли се опитвали да ги запушите например, или нещо такова - попита Престилката внимателно - просто за да видите как ще реагира организмът ви?

- Сложих им запушалки - каза Ения тъжно - но не помага. Само ми става още по-тъжно и освен това се налага да ходя по-често.... знаете къде.

- Къде? - заинтересува се Престилката - ааа, да ... - сконфузи се тя.

Последва кратко мълчание.

- Можете ли да ми кажете - каза Престилката внезапно - защо плачете толкова много? Все пак има и весели неща...

- Къде? - попита Ения. - Толкова... толкова... е тъжно... - разхълца се тя.

- Хайде, хайде - Престилката я помилва с ръкав. - Хайде, хайде, хайде...

* * *

Радиоапаратът беше извънредно стар, с очукана политура и тъмен кръг над мястото на високоговорителя, отбелязал се върху износения плат, опънат непосредствено над скалата със станциите. Малка метална пластинка, също потъмняла от времето беше монтирана в горния десен ъгъл и при по-внимателно вглеждане се виждаше неясният полуизтрит надпис "Орфей". Балзар смътно си спомни, че е виждал някъде този предмет... далечен спомен за миризма на прах и лъч светлина, проникнал през открехната врата...

- Това е Емоционалният Сондьор - обяви Администраторът, прокара пръст през праха, покрил радиото и гнусливо го избърса в пеша на Стандартното си Яке. - В случая предмет с емоционална стойност за някой от родителите ви, присъствал на важен за вас разговор, състоял се в миналото на... - Администраторът погледна скалата на радиото - ...16.ХІ.2001 година в 12.30 часа на обед.

- Седем месеца преди да се родя - прошепна Балзар.

- Правим проучване на емоциите, предшествали вашето появяване, и при съответствие на тогавашните желания на родителите ви с вашите собствени в момента KEVORK процедурата се улеснява значително.

- Моля?

- Ако в определен момент преди раждането ви родителите ви са имали желание да ви премахнат без ваше съгласие, Емоционалният Сондаж показва това - обясни Администраторът.

- Щом трябва - кимна Балзар примирено. - И кога ще стане това?

- Може и веднага - Администраторът се наведе и натисна бял бакелитов клавиш. Прорезите в олющената черна боя на скалата светнаха с мътна жълта светлина и през дупчиците в шперплатовия заден капак Балзар видя как под праха, покрил електронните лампи, засия мъждив червен пламък. Чу се писукане и пращене и над предния платнен панел изгря кръгла холограма. В нея се виждаше бедна стая, през чиито прозорци струеше слабата ноемврийска светлина. Навън тъмнееха грозни четвъртити жилищни блокове, прилични на пчелни пити с мрачни прозорци. Пред прозорците най-често имаше простряно пране, а над стълпотворението от антени по покривите се извисяваше черен комин, бълващ нещо като бяла пара или дим.

Млада жена с красиви персийски очи беше седнала на малка табуретка до паянтова масичка с издраскана политура. Независимо че беше вътре в стаята, жената беше наметната с тънко зимно яке, с каквото беше облечен и мъжът, легнал на нисък матрак, поставен върху някакви дървени палети. До мъжа на матрака лежеше малко бяло кученце и игриво хапеше галещата го ръка.

- Мама... - прошепна Балзар - и татко... Колко са млади... - сълза се плъзна по старческата му буза.

- Ще имам дете - каза жената и погледна косо мъжа, легнал на матрака. Ръката му, която разсеяно галеше рошавото кученце, спря.

Възцари се мълчание. Красивите черни очи на жената гледаха мъжа умолително.

- Сигурна ли си? - попита той дрезгаво, като надигна горната част на тялото си и се опря на лакти върху матрака. Пружините изскърцаха отчаяно.

- Днес ходих на лекар - каза жената неуверено, като търсеше с очи очите на мъжа си. Балзар изтри сълза с опакото на дланта си.

- И е сигурно, така ли?

- Да...

Последва мълчание, през което холограмата на Сондьора сияеше над прашния бетон. Чуваше се как някъде там в далечната 2001 година навън бучат автомобили. Димът безстрастно се издигаше от комина.

- И какво - мъжът се прокашля - какво ще правим сега?

- Не се ли радваш... - жената безцелно местеше някакви книги, сложени направо на пода върху протрития килим.

- Радвам се, разбира се - каза мъжът объркано. - Само че така... изведнъж...

- Е, това е - каза жената глухо.

Последва ново мълчание.

- Не знам дали - започна мъжът и спря.

- Дали какво? - вдигна глава жената.

- Амиии, дали не трябва да...

- Какво? - гласът на жената прозвуча остро и тя несъзнателно придърпа около себе си полите на излинялото яке, с което се беше наметнала.

- Знаеш, че с парите, с които разполагаме... - каза мъжът, като избягваше погледа на жена си - дали е разумно да... ето, ти шиеш, а аз...

- Рисуваш - каза жената язвително - и какво? Някой да си е купил нещо? Кой нормален човек ще иска да си сложи тези... ужасии вкъщи? - жената обхвана с жест стените, покрити с големи тъмни платна. - А можеш да рисуваш такива хубави пейзажи! Да беше нарисувал някое море, можеше да живеем по-човешки.

- Този разговор сме го водили много пъти - каза мъжът примирително. Балзар се усмихна през сълзи. - Но така или иначе това не променя нещата. Знаеш, че каквото и да рисувам... Добре, какво да направя - викна мъжът в отчаяние, - за съжаление съм художник и това е... - Той помълча няколко секунди. - Това е положението - посочи той още веднъж. - Какво друго бих могъл да правя? Никъде няма работа.

- И какво предлагаш да правим? - каза жената с пресеклив глас. Раменете й потръпваха зиморничаво под излинялото яке.

- Знаеш какво - каза мъжът мрачно.

- Няма да го махна! - рече жената бързо.

- И какво?

- Ще си имам бебе, с теб или без теб... - тя избухна в сълзи.

С едно движение мъжът стана от матрака, отиде до жената и я прегърна през раменете. - Моля те, недей...

- Махай се оттук - сподавено каза жената.

- Моля те...

Холограмата на Сондьора помръкна и изображението изчезна. Главата на Балзар беше хлътнала между раменете и белите старчески кичури стърчаха нагоре. Далечният край на бетонния полигон се къпеше в тихата светлина на есенния залез.

Отклонение 13.

Баз иронично наблюдаваше малката процесия от Абстракционисти, тържествено понесли нещо, което отдалеч приличаше на къс синя ламарина. Върху лицата на Абстракционистите начело с Кандински VIІ се четеше въодушевление. Процесията спря и се възцари мълчание, през което Кандински VIІ благоговейно пое четириъгълния плосък предмет от ръцете на носещите го и го вдигна нагоре. Понесоха се бурни аплодисменти.

- Приятели - Кандински VIІ притежаваше резонантен глас, който отекваше във вдигнатия над главата му предмет, - това е най-съвършеното творение на Абстрактното Изкуство, което съм виждал... - гласът му пресекна от вълнение. - Това, което намерихме по една щастлива случайност, показва, че дори и в тъмните времена на Едно Време е имало проблясъци на смел устрем и светло вдъхновение, независимо от тъмните времена... - Кандински VIІ млъкна объркан.

- Това вече го каза - прошепна му някой отзад.

- Така... въобще аз съм поразен... - той сложи ръка на гърдите си - и прекалено развълнуван... искам да дам думата на Мондриан VIІІ, който ще каже няколко думи за... относно... тази изключителна творба.

Пред групата сред взрив от овации излезе побелял Абстракционист. Той изтри предателска сълзица от ъгъла на окото си и вдигна ръка. Овациите бавно стихнаха.

- Длъжен съм да кажа - започна тежко Мондриан VIІІ, - че дори аз, който съм виждал всякакви абстракции, дори от най-новите Стандартно-Абстрактни течения също съм поразен от тази творба.

Мондриан VIІІ млъкна развълнуван. Баз се прокашля иронично. От тълпата Абстракционисти го изгледаха неприязнено.

- Кой ли неизвестен гений - продължи Мондриан VIІІ - със замах е движил вдъхновената си четка над тази повърхност? - Мондриан VIІІ благоговейно прокара пръсти над повърхността на правоъгълника. - Виждаме абсолютния синтез на... на... Абсолютния синтез! - повтори Мондриан VIІІ. Последваха откъслечни ръкопляскания. - Аз също съм прекалено разълнуван... - продължи той - нека де Кунинг VIІІ каже нещо. - Били?

Тълпата избута напред плешив Абстракционист, върху чийто нос личаха очила с дебели рогови рамки. Той приятелски стисна ръка на Мондриан VIІІ, жест, който бе съпроводен с бурни аплодисменти.

- Аз - започна де Кунинг VIІІ - възнамерявам да се спра върху непосредственото въздействие, започвайки от композиционното решение, тъй като независимо от всички теории идеята и темата на творбата все още ни убягват... и така, да разгледаме внимателно това произведение. В долния ляв ъгъл - де Кунинг VIІІ посочи някъде в правоъгълника - имаме фигура, наподобяваща кух трапецоид с широката част нагоре и липсваща горна страна. В полето, диагонално вдясно от него, поставен по-високо, различаваме бял правоъгълник от чиито страни излизат неща, подобни на тръби с различна дължина...

- Прилича на човек - обади се Баз отстрани и си спечели гневни погледи от тълпата. Де Кунинг VIІІ продължи, сякаш не е чул нищо. - Две по-дълги... хм... тръби, излизащи от долната част, две по-къси отстрани и една най-къса отгоре... И тук... - де Кунинг VIІІ направи драматична пауза - стигаме до онази малка особеност, която отличава геният от всички останали...

В тълпата затаиха дъх.

- Лявопоставената... да я наречем условно тръба... е сгъната в средата, като долният край е изнесен леко навън, тоест над липсващата страна на трапецоида.

В тълпата се чуха възгласи на възхищение.

- По силата на каква ли чудна приумица геният е стигнал до подобно... мога да кажа съвършено композиционно решение? Невероятно! - разпали се де Кунинг VIІІ - Изключително!

Тълпата зашумя развълнувано.

- Много добро решение - овладя се де Кунинг VIІІ след малко. - Сега да обърнем внимание и на последната част, така да се каже връзката между композиционните обекти, а именно - де Кунинг VIІІ се прокашля - малките квадрати, разположени в нетрадиционни героични диагонали низходящо от долната част на сгънатата тръба към... хм... така да се каже вътрешността на трапецоида. Според някои теории това е перфектната символна абстракция на упадъка на установените ценности, в случая - устойчивата форма на квадрата пада в трапецоида, чиято нестабилност се подчертава допълнително и от липсващата горна страна... - завърши де Кунинг VIІІ сред взрив от овации...

* * *

- Мисля, че видяхме достатъчно - обяви високият Администратор. - И доколкото разбрахме, вие не сте бил желан по някакви неясни причини. - Той се обърна към останалите от групата. - Нещо, свързано с... пари, нали така? - Другите зашумяха утвърдително. - С други думи тези пари или каквото и да е там... кредит ли? - отвърна той на нещо, което полугласно му прошепна някой. - Както и да е, това нещо явно е било по-скъпо на родителите ви, готови да ви пожертват заради него. И така, едно от условията за Стандартната KEVORK процедура е налице. Имаме процентно висока вероятност за неосъществена в миналото KEVORK процедура без съгласието ви.

- Не беше точно така - измърмори някой от присъстващите.

- Аз също не мисля, че родителите на ВЕЛИКИЯ ВОИН са били готови да го... хм... премахнат без съгласието му - обади се друг.

Високият Администратор въздъхна. "Трябваше да стана главен счетоводител." - помисли си той.

И ето, ние стоим и възхитено слисани се взираме в човека, стигнал до подобно изключително по своето величие прозрение. Ще отделим време, за да му направим едно подобаващо описание, като с любезното позволение на читателите ще започнем отгоре и ще стигнем до долу, след което ще спрем. И така:

Отклонение 14.

Той беше доста висок, но не чак извънредно. Косата му беше неравномерно побеляла, като дясната половина (гледано от точката на описание) беше значително по-бяла от лявата, изпъстрена само тук-там с някой по-тъмен кичур. Трябва също да отбележим, че в лявата половина косата беше съответно и по-оредяла и на места прозираше нежната розовина на черепа. Под челото, на което ще се спрем след малко, се намираха очите, с тежки горни клепачи и по-леки долни, като горните скриваха голяма част от ириса и дори малка - от зеницата. По-детайлното проучване на споменатия вече ирис би показало жлъчни неразположения в бъдеще, както и възможна лека хипертрофия на ставния хрущял на лявата подбедрена кост в частта, свързваща я с коляното. Нишките на фини кръвоизливи браздяха синкавожълтата повърхност на склерите и образувайки малки снопчета, навлизаха в необичайно стегнатите отверстия на слъзните канали. Гъбестите образувания, които тъй често се наблюдават в дълбочината на ямките около очните орбити, в нашия случай бяха само леко загатнати, което обаче може би се дължеше и на фронталното осветление. Ушите бяха спретнато прибрани и общо взето не смущаваха плавната линия на прехода към врата, прорязан от една-единствена, но за сметка на това дълбока бръчка. Всъщност бръчките по главата на Администратора, видими от това разстояние, не бяха много и освен тази на врата по-подробно описание заслужаваха само няколкото, пресичащи челото. Те лъкатушеха през груба кожа, осеяна с разширени пори и недотам елегантно прескачаха хребетите на двете дебели сини вени, спускащи се към основата на носа. Последният беше покрит с кожа, подобна на тази на челото, само че отличаваща се с различни нюанс и лъскавина. Въобще цветът на кожата на лицето, започващ нежнорозов в корените на косата, преминаваше в един-единствен преход към наситено патладжанено розов върху ноздрите и няколкото отблясъка от малките кратери на случайно разпръснати пори придаваха артистичен замах на иначе строго избръснатата горна устна. Бузите бяха леко хлътнали и осеяни с люспици суха кожа. Брадичката беше от типа, обикновено описван като "волеви", макар че в тази имаше и известна деликатност, наистина ненатрапваща се и видима повече в капризните преходи на гънките около устата. По-надолу друг участък от груба кожа, напомняща повърхността на кората на палмово дърво, покриваше адамовата ябълка и като грапава стена слизаше зад яката на Стандартната Административна Униформа, от която между няколко люспици пърхот стърчеше конец. Оттук погледът ни се плъзва надолу по еднообразния мотив на Стандартното Сукно и донейде уморен от скучния синкав ритъм се спира с отрада на малката звезда, монтирана върху левия джоб на гърдите. Въпросната звезда беше от най-обикновен Стандартен Бронз, леко патинирал по краищата и лъщящ в средата, там, където незнаен брой случайни движения на ръкава ден след ден бе изтривал гореспоменатата патина. Надолу в разстоянието до тъмната ивица на Стандартния Колан скуката на платнения пейзаж се нарушаваше единствено от ритмичната поредица Стандартни Копчета. Коланната ивица обаче беше широка, като по краищата синтетичният материал се беше напукал и малки люспици суха материя стърчаха в неравни редици, превити тук-там от униформените гънки. За токата на колана можеше да се каже само, че не се отличаваше почти с нищо от останалите Стандартни Токи за Униформени Колани, с изключение обаче на една малка особеност, която я правеше наистина уникална. Въпросната особеност беше, че при отливането малка люспица метал се беше откъртила и сега блестеше предизвикателно, внасяйки известно безпокойство в общата равномерност на описанието. Още по-надолу естествено следваше панталонът, висящ свободно около леко възпълната, но все още стройна фигура на Администратора, докато стигне глезените, където иначе безупречният ръб се кривеше в няколко неуместни гънки. Леката запрашеност само подчертаваше здравината на материала, от който бяха направени обувките, стегнали Администраторските ходила в подчертано устойчива и дисциплинирана форма. Името на Администратора беше Шнеф Уритт.

- Е, добре - рече Шнеф - аз съм съгласен. Ще трябва обаче да се мине и през Отричане...

* * *

Балзар застана пред открехнатата врата, над която се четеше избелял надпис "Център за KEVORK Процедури" и плахо надникна вътре. В сумрака се виждаха бледите светлини на неонови лампи, слабо осветяващи дълъг коридор, от двете страни на който покрай стените имаше наредени някакви неща. Отвътре се чу пляскащ ритмичен звук, който се усили, и кръгла гумена топка изскочи в краката на Балзар така внезапно, че той подскочи. Топката се отърколи и спря в ъгъла до отворената врата. Известно време мина в мълчание. Балзар погледна топката, после отново надникна през вратата.

- Здравейте - чу се откъм топката изведнъж. Балзар неволно дръпна крака си и стреснато я погледна.

- Моля?

- Казах "здравейте" - кръглата гума сякаш излъчваше доброжелателност - в Паноптикума на Експонатите за доброволно изпълнение на KEVORK Процедури. За мен е чест да бъда ваш водач. - Тук топката се претъркули леко напред, което явно представляваше нещо като поклон.

- Не знаех, че съществува нещо такова - каза Балзар предпазливо.

- Кое, Паноптикума ли?

- Да - Балзар се наведе малко напред, разглеждайки любопитно топката. - Вие наистина ли говорите? - попита той недоверчиво.

- Коефициентът ми на интелигентност е доста над средното ниво - обиди се топката. - Имам предвид средното ниво за бозай... човек, разбира се - допълни тя.

- И сте водач, така ли? - промълви Балзар.

- Разбира се - засия топката. - Оттук, ако обичате. - Тя заскача навътре и Балзар я последва неуверено.

- Всъщност става въпрос за инсценировка - каза той плахо - не знам дали са ви предупредили...

- Разбира се - рече топката жизнерадостно - аз съм изцяло на ваше разположение. Ето оттук.

Тя се търкулна зад ъгъла в квадратна ниша, по средата на която имаше поставен голям шкаф. Балзар я последва и примижа от ослепителните отблясъци, хвърлени от предметите, наредени по рафтовете на шкафа.

- Първи експонати - рече топката авторитетно - често използуван метод за изпълнение на KEVORK Процедури. Кинжали, стилети, скалпели, мизерикордии, макетни ножове...

Балзар пристъпи като омагьосан и се загледа в блестящите остриета, които светеха с хладен блясък под бледата светлина.

- Всичко е в изряден вид, наточено и надлежно стерилизирано за предовратяване на нежелателни странични ефекти - продължи топката. - Във всеки случай мога да ви уверя, че ако изберете подобен начин за изпълнение, ще получите възможно най-голямо удовлетворение. - Топката спря и се обърна към Балзар очаквателно.

- Не знам - промълви Балзар, загледан в остриетата. - Дали всичко наистина е стерилно?

- Но моля ви - възмути се топката. - Всичко минава най-строга проверка ежедневно.

- Просто искам да се уверя, че е чисто, разбирате ли - продължи Балзар извинително, - много съм гнуслив.

- Абсолютна стерилност - подчерта топката. - Бръсначи - продължи тя - обикновени ками, ками тип "Лукреция" - всичко необходимо, та дори и най-обикновени кухненски ножове. Опитваме се да задоволим всички вкусове - обясни топката.

- Не, благодаря - Балзар решително продължи напред по коридора и топката се търкулна след него.

- Момент - спря го тя. - Ако обичате да стъпите ето тук.

- Къде?

- Ето върху този уред.

- Защо да стъпвам там? - попита Балзар подозрително.

- Нищо няма да ви се случи - рече топката дружелюбно. - Просто формалност. Най-обикновена везна. Оттук нататък е необходимо да знаем точното ви тегло.

- За какво ви е притвябвало теглото ми?

Топката въздъхна:

- За правилния избор на Експонат, разбира се.

Балзар предпазливо стъпи върху везната.

- Много добре. Можем да продължим. Ето тук виждате набор от друг тип Експонати: въжета - конопени, стоманени, найлонови, капронови, сезал, всякаква синтетика, струни от пиано - всички октави - наблегна гордо топката. - Най-нови разработки от последно поколение, както и смазочни материали - от обикновен сапун за пране до свръхновите и свръхфини смазки...

- Не съм сигурен, че харесвам това - прекъсна я Балзар. - Прекалено е нечистоплътно, нали разбирате. Знаете, че в последния момент се случват някои неща... хм... от физиологично естество. Както вече казах, съм много гнуслив и дори самата мисъл... - той потръпна.

- Е, както искате - каза топката сякаш с известно съжаление. - Но много боз... хора избират този начин. А тук виждате различни химикали с доказано бързодействие - всякакви цианиди, различни свръх дози. Както сам виждате необходимо ни беше да знаем теглото ви. Важно е да се знае необходимата доза, нали така? Не бихме искали да се стига до Неуспехи и прочие печални последици. Впрочем, с гордост мога да заявя, че досега не сме имали подобен случай - наду се топката. - Сто процента удовлетворение или Кредита обратно.

- Кредита?

- От Гривната ви. Ето, опитайте от тези червените с жълтата ивица. Всички, опитали ги веднъж, не са имали никакви рекламации... или поне не са имали тази възможност - топката се засмя добродушно и се търкулна зад ъгъла, където мина през висока и тясна врата. Балзар я последва в помещение с високи остъклени сводове. Вътре гласовете отекваха и се усещаше силна миризма на хлор. Бяла пара се издигаше над голям басейн пълен с бистра синя вода, преливаше над ръбовете и весело се въртеше около поставените наоколо цилиндрични метални предмети. Върху предметите с бяла боя бяха написани някакви числа. Топката се спря до един от тях и се завъртя към Балзар.

- Добре дошли в нашия Балнеоцентър - гласът й кънтеше под високия свод, - където KEVORK Процедурата е особено приятна. Температурата на водата се поддържа на постоянните 22 градуса. Всичко е извънредно чисто. Водата в басейна се сменя след всеки посетител - изтъкна топката. - Освен това за всеки има предвидени специални тежести, улесняващи значително процеса. Както виждате, можем да задоволим и най-придирчивите вкусове - похвали се топката.

- Тези неща какви са?

- Това са нашийници - обясни топката. - Свързани с тънко, но извънредно здраво въже към тежестите. Ето, опитайте този.

- Не, не, благодаря - отдръпна се Балзар.

- Може би този? - предложи топката. - Ето, вижте сам, тежестта е достатъчно голяма. Заповядайте.

- Не, не...

- Взискателен посетител - забеляза одобрително топката. - Моите почитания. Но да преминем по-нататък, после можем да се върнем, ако, разбира се, имате тази възможност. Ето, оттук.

Балзар отвори вратата и пристъпи с единия крак напред. В следващия миг той увисна вкопчен в дръжката и отчаяно задраска по прага със свободната си ръка. Тялото му висеше над дълбока шахта, чието дъно беше осеяно с ръждиви арматури, стърчащи от специално натрошени и назъбени бетонни блокове. С последни усилия той успя да не падне и с драскане и блъскане изпълзя навътре в коридора. Сърцето му лудо биеше и пред очите му пулсираше червена мъгла.

- Вода... - изхриптя той. Топката веднага побутна пълна чаша към него. Балзар я грабна с треперещи ръце и я поднесе, разплисквайки я към устата си. В последния момент, преди да отпие, той усети силния дъх на горчиви бадеми и спря. Топката го наблюдаваше очаквателно.

- Ааа, така ли? - Балзар хвърли чашата в шахтата. - Сега пък отрова! Това на нищо не прилича!

- Онези глупаци от технологичен отдел! - ядоса се и топката. - Колко пъти съм казвала да не слагат цианид! Има толкова нови вещества без мирис, но те не - класическо било! - топката изсумтя възмутено.

Балзар затвори вратата с треперещи ръце.

- Искам да изляза оттук - каза той дрезгаво.

- Тоест как да излезете? - обърка се топката. - Обикновено ние поемаме грижата.

- Казах ви още в началото, че става въпрос за инсценировка.

- И просто така ще си тръгнете? - топката беше съкрушена. - След всички тези възможности?

- Както вече казах, става въпрос за Инсценировка - изрече Балзар. Ръцете му все още трепереха.

- Е, тогава - рече топката, както се стори на Балзар с известна неприязън, - трябва да минете през Процедура на Отричане.

- Отричане ли?

- От Човешка Същност - поясни топката.

Отклонение 15.

В огромната кръгла зала на Административното Ръководство цареше хаос. Администратори от всякакъв ранг сновяха насам-натам, блъскаха се и оживено жестикулираха. Малки канцеларски роботи трескаво маневрираха, за да не бъдат стъпкани от множеството. Навсякъде мигаха червени светлини и над всичко това се носеше продраното жужене на различни зумери.

На високата каменна платформа високо над главите на разбуненото множество се появи човек. Той беше едър старец, поприведен под тежестта на годините си, но въпреки това цялата му фигура излъчваше достолепие. На гърдите на човека върху Административната Униформа сияеше една единствена голяма златна звезда. При вида на човека шумът в залата постепенно стихна и всички глави се вдигнаха нагоре. Настъпи тишина, в която се чуваше само как гъсеничните вериги на обърнат в блъсканицата робот отчаяно се въртят на празен ход. Някой обърна робота, който бързо се шмугна между краката на хората и се изгуби. Сега вече настана наистина пълна тишина.

- Администратори! - каза мъжът от платформата с глас, който се чу из всички ъгълчета на притихналата Зала. - Дойде моментът, който всички толкова напрегнато очаквахме...

Долу се надигна глъчка, която бързо утихна при повелителния жест на стареца с Административна Униформа.

- Биомеханоидната Общност - продължи той - е завършила работата си върху Модула за Темпорална Логистика.

Старецът изчака шума в Залата да утихне и добави развълнувано.

- Той е готов! За пръв път Робо-Човечеството ще може да пътува във времето!

* * *

Ения бягаше по неравната земя, задъхваше се и размахваше широко ръце. Лицето й гореше червено в огнената светлина на залеза и тръбичките в основата на носа й пръскаха горещи капки наоколо. Мускулестите й крака правеха огромни крачки и тежките ходила немилостиво бъхтеха изтерзаната земя. Хвърчаха унили чимове есенна трева.

- Метус! - изрева тя. - Къде си?

Високо горе във виолетовия кристал на Стратосферата проблесна мъничка искра.

- Фииииуууююю... - чу се проточено изсвирване. В отблясъка на есенния залез проблесна тънка нишка паяжина - ...юююуууууииит - завърши изсвирването, нещо тънко заскриптя и сякаш отдалеч се чу звън и хрущене като от пукнато стъкло.

- Няма ли да слезеш най-после? - изрева Ения. Тембърът на гласа й беше странно променен, сякаш огромна машина изръмжа думите. Под кожата на ръцете й яки мускули се сплетоха като змии и на челото й изскочи дебела пулсираща вена.

- Дзън-дзън - иззвънтя нещо далеч горе. Ения блъвна огън от ноздрите си и от тръбичките на носа й изсвистяха тънки струи пара. Тя се изправи, размаха тежките си лапи из въздуха и бясно махна с опашка. В червеното зарево по земята изпъкнаха тежки бабуни, осеяни с остри късове мътен кварцов кристал.

- Мееетууус - изтръгна се продран рев от гърлото й. Рояци малки мушици вихрено се извиха като черни воали.

- ...нннннннн... - звънтеше горе. Малкият сребрист болид отразяваше в огледалната си повърхност чистия стратосферен виолет. Край него се носеше едва доловим високочестотен звук, от който зъбите скрипваха и в ъглите на устата се събираше слюнка. Метус се стрелна отново в сложна плетеница и залязващото слънце проблесна върху блестящата му амалгама.

- Ела при мен! - изрева Ения още веднъж. Отгоре тялото й изглеждаше като причудливо оформен червеникав гнайсов къс.

- ...ннннн... - продължаваше да ечи в простора. Метус просвистя близо до земята и Ения отчаяно замахна с лапа. Тромавото движение предизвика дълга вибрация в отпуснатия корем и завърши като слаби гърчове на долните крайници. Треперещ нокът издраска малък разтрошен улей в спечената от жега земя. В същия миг Метус полетя стремглаво към Ения, описвайки свистящ вираж. От небето се понесе гръмотевичен грохот, земята се разтресе и всичко се изгуби във вдигналите се облаци червена прах.

* * *

В прохладния и светъл Атриум група Биомеханоиди бяха възлегнали върху изящни лежанки и водеха непринуден разговор. В средата мраморна балюстрада водеше до малък пиедестал. Върху пиедестала между разпръснати синтетични розови листенца и зрънца втвърден акронал се виждаше фигурата на по-едър от другите Биомеханоид. Лицето му, с твърдо очертани устни и голяма трапчинка на брадичката издаваше силна воля. Дългите му пръсти разсеяно си играеха с малък пясъчен часовник, украсен с изящен златен филигран. Биомеханоидът обърна дълбоките си властни очи към влизащите в Атриума хора, които се оглеждаха притеснено и от смущение мачкаха Стандартните си Административни фуражки. Кронос, тъй като това беше името на Биомеханоида, вдигна ръка и из ароматизирания въздух се разнесе нежен звук на лира. Чу се далечен игрив смях и наподобяващо звън дрънчене и отнякъде долетяха малки робо-амурчета, наметнати с ефирни туники. Вместо крилца робо-амурчетата имаха умело замаскирани под виещи се орнаменти реактивни двигателчета. Половината от тях донесоха отнякъде дървени столове с високи облегалки, докато другата половина пълнеха високи чаши с някакви напитки. Леко смръщване на лъкообразните вежди на Кронос изпрати робо-амурчетата там, откъдето бяха дошли, докато хората непохватно сядаха по дървените столове.

- Carrissimi! - тежкият глас на Кронос проехтя в смълчания Атриум. - На какво дължим честта? - с тези думи Кронос вдигна тежкия си инкрустриран бокал и отля малко от него върху пода на пиедестала.

- Здравей, Кронос, и вие, приятели - проговори едрият старец със златна звезда на гърдите. Името му беше Геод Езис - изпълняващ длъжността Главен Администратор. - При вас ни води слух, който смути умовете и разбуни душите... - Биомеханоидите се спогледаха одобрително - слух, че вие най-накрая сте достигнали до... - запъна се Геод.

- До? - насърчи го Кронос, отпивайки от бокала си.

- Всъщност не до, а сте... - продължи Геод - ... сте завършили дългогодишния си Проект по разработването на Модул за Темпорална Логистика.

- Модул за Темпорална Логистика ли? - учуди се Кронос. - Хм... Темпорална Логистика - повтори той замислен - вие може би говорите за Летящата през Времето Божествена Колесница?

Администраторите закимаха утвърдително.

- В такъв случай, Carrissimi, прототипът е ей там. - Кронос направи царствен жест към ъгъла на Атриума, където имаше нещо, покрито с елегантно драпирана бяла коприна. С друг царствен жест той възпря наскачалите от местата си Администратори. - Искам да ви предупредя, че приближаването до Колесницата от погрешна посока може да доведе до нежелателни за вас, смъртните, последствия.

Това охлади ентусиазма на Администраторите, повечето от които отново насядаха по местата си.

- Нежелателни последствия ли? - попита Геод. - Какви нежелателни последствия?

- Инженер Архимед ще направи за вас някои необходими уточнения - допълни Кронос, отпивайки от бокала.

Строен Биомеханоид се надигна от групичката възлегнали наблизо. Спретнатият му снежнобял хитон без никакви украшения беше подреден в безупречно строги гънки около суховатато му тяло.

- Carrissimi! - обърна се към хората инж. Архимед - пред вас е прототипът на Колесницата, както я наричаме между нас, или с други думи първото средство за пътуване във Времето, създадено от Робо-Човечеството. Малкият авторски колектив, чийто недостоен председател имам честта да бъда... - той замълча, приемайки със скромна усмивка взрива от аплодисменти - всъщност изнамерихме принципа, по който едно откритие може да се приложи на практика.

- Откритието! Откритието! - чуха се викове от залата на Атриума. Възгласът се поде от все повече гласове, докато накрая мраморните стени закънтяха. Стъклата на високите прозорци затрепериха и малки зрънца акронал се затъркаляха по мраморните плочи.

- Е, добре - рече Архимед. В Атриума тишината настъпи толкова рязко, че шумът от виковете отекна нейде под високите сводове. - Въпросът, който е занимавал най-блестящите умове още от зората на Човечеството е: “Какво всъщност е Времето?”. И ето една сутрин, през силикона на един наш събрат мина гениалната по своята простота мисъл...

Отклонение 16.

На около хиляда километра от залата на Атриума, където се случваха гореописаните събития, в напуканата земя на обширно поле растеше един от милионите М-тръни, безнадеждно разперили тъмните си листа под ослепителните лъчи на слънцето. Трънът си стоеше там, незабелязван от никого и сигурно така и щеше да умре и да се превърне в малка купчинка М-пепел, ако един Случаен Наблюдател съвсем случайно не беше спрял разсеяния си поглед върху него. И тъй, след като вече беше забелязан, нашия М-трън излезе от повече или по-малко заслуженото забвение, с което са удостоени всички останали М-тръни, за да получи едно малко по-подробно описание. Какво пише за М-тръна в кратката енциклопедична извадка, която си позволяваме да поместим:

Обикновеният М-трън (Merkadonia vulgaris) е известен като най-разпространен растителен вид в обширните пустеещи райони около Полинезийския материк (сух Период). Интересен факт е амфибийната пригодност на М-т., известен през влажния Период под името Н-саргас. М-т. се отличава със сухо и здраво тъмнозелено стебло (светлозелени саргаси през влажен Период) широки тъмнозелени листа и малки овални тъмнозелени плодове, абсолютно безполезни и непригодни за употреба както в селското стопанство, така и в други области. Единственият вредител по М-т. е дентро-въшката (Dentrus hoboscus Minor), която изоставя любимите си сенчести и влажни места и се заселва в обитаваните от М-т. сухи и песъчливи площи (в спорова разновидност през влажен Период). С течение на времето двата вида са постигнали удивително високо ниво на антисимбиотичност, като М-тръните изграждат киселинна защитна система спрямо д-в. , които от своя страна се обагрят във флуоресцентно розов цвят, лесно видим върху тъмните листа на М-т. и привличащ мезокозите към последния (респективно в яркочервени спори върху светлозелените Н-саргаси - синя Мезоперка).

(край на енциклопедичната извадка)

Както повечето М-тръни, така и нашият, спечелил си прозвището "бурен", растеше там - далеч от спасителното острие на йонната мотика. Изпукването на корените в острите зъби на плуга беше недостижима мечта за всички М-тръни, застинали неподвижно под жестокото виолетово небе в описваната околност. Забравен от всички, той се бореше с отчаянието, потиснал цялата си слабост дълбоко в основата на кореновата система, където неизбежната дентро-въшка си беше прогризала уютно каналче. Какво бихме могли да сторим за нашия трън, след като тъй жестоко го лишихме от лелеяната смъртност? М-тръните, особено проядените от дентро-въшки, не са необходими никому и едва ли някой би се заинтересувал от състоянието на изпаднал в депресивна психоза трън, внезапно сдобил се с ужасния дар на безсмъртието. И тъй, Случайният Наблюдател поставя специално пригодения за целта цилиндър за хуманно отношение към М-тръни, направен от абсолютно непрозрачна и звукоизолирана материя около нашия трън и го изтръгва от корен, след което внимателно изтръсква дентро-въшката. Тази, последната, панически извива тлъстото си телце в търсене на убежище и покрита със залепнали сухи съчки и бучици пръст, изчезва в близката спасителна пукнатина.

* * *

Човекът, който посрещна Балзар на входа, кой знае защо носеше над всичките си дрехи нещо като скафандър, направен от мека и прозрачна целулоидна материя. През блестящите гънки се виждаха рехави кичури коса над малки очила с дебели лупи и черна рогова рамка, възседнала несигурно най-големия нос, който Балзар беше виждал. Гигантската жълтеникава подкова на горните зъби правеше брадичката и сухите люлеещи се кожни гънки под нея да изглеждат незначителни. При вида на Балзар човекът се усмихна широко и целулоидът дружески прошумоля.

- ВЕЛИКИЯТ ВОИН?

- Да, аз съм - отвърна Балзар плахо, поглеждайки в тъмния коридор, който се виждаше зад гърба на целулоидния човек. От двете страни на коридора се редяха врати, снабдени с решетки, чиито метални пръти лъщяха в оскъдната жълта светлина на две-три лампи. - Център за Отричане?

Човекът кимна утвърдително:

- Инженер Страбон - представи се той.

- Географ? - осведоми се Балзар.

- Просто съвпадение - каза инж. Страбон. Очилата му студено блеснаха зад целулоида. - Последвайте ме, ако обичате.

Той се обърна и тръгна, шумейки по коридора. Балзар го последва, като се оглеждаше неуверено.

- Тази... Процедура... по Отричане - запъна се Балзар - какво представлява?

- Нищо особено - отвърна Страбон, без да се обръща - Формалност. Най-обикновена формалност.

Отклонение 17.

Зад първата решетка имаше огромен кафез. Вътре в кафеза мършав мъж клечеше върху метален прът. Разнищени конци от надбедрената му препаска се развяваха в силната струя на мощен вентилатор. До кафеза имаше малко полирано бюро с кацнало върху него жълто канарче, което при шума от стъпките извърна глава и впери любопитно черно око в Балзар и Страбон.

- Това е Уилям - представи го Страбон. Мъжът, кацнал в кафеза, внезапно плясна с ръце по мършавите си бедра и в мътната светлина, проникваща през решетката, се разлетяха фини власинки от препаската.

- Пиу, пиу - изписука канарчето, подскачайки върху лъскавата повърхност.

- Поздравява те - рече Страбон шепнешком - кажи му 'здравей'.

Балзар погледна напрегнато първо Страбон, после канарчето.

- Ъъъ, моля?

- Уилям те поздравява - рече Страбон със сериозно лице.

- Кой, канарчето ли? То просто си пиука, нали така? - избърбори Балзар объркан. - Този човек там... затворен ли е?

- Това е домашният любимец на Уилям - отвърна Страбон още по-сериозно - наричаме го Чик-чирик.

От гърлото на човека в клетката излезе нещо като дрезгаво изхълцване. Той сръчно се завъртя върху металния прът, плесна с ръце върху бедрата си и погледна двамата с едно око. Балзар пребледня.

- Не може да бъде - прошепна той и вдигна ръка към челото си. - Човек, домашен любимец на канарче... обикновено е обратното, нали така? - обърна се той към Страбон.

- Еволюция към канарче - обясни последният, - но все още не може да лети. За да преодолее това чувство, учените са поставили онова там - той посочи вентилатора, - но трябва да внимават да не излезе от кафеза... Веднъж успя да се измъкне и хукна нанякъде, едва го спряха. Учените смятат, че това все пак е напредък. Порив за летене - отвърна Страбон на учудения поглед на Балзар.

От гърлото на човека се чу още един силен дрезгав звук.

- Опитва се да чурулика - рече Страбон шепнешком - и тук има напредък. Отначало говореше...

В това време канарчето преглеждаше някакви книжа, пръснати върху масата, без да обръща внимание на странния разговор.

- Впрочем, защо носът му е такъв? - попита Балзар, сочейки подутия нос на Чик-чирик, под чиито очи имаше бледосини отоци.

- Сега ще ви покажа. - Страбон извади от джоба си пакет Стандартна Дажба, отчупи парче и го подхвърли върху мръсния под на кафеза. Очите на Чик-чирик лакомо блеснаха, той подскочи от металния прът до парчето дажба, коленичи и със замах удари носа си в него.

Болезнени дрезгави звуци отекнаха в стаята.

- Разбрахте ли сега? - рече Страбон, слагайки Дажбата обратно в джоба си. - Кълве...

- Но това е жестоко - възмути се Балзар - защо не му давате храна по друг начин?

- Учените забраниха - отвърна Страбон - нарушавали сме естествените закони на Еволюцията.

Върху бюрото канарчето подскочи към следващия куп книжа.

* * *

Зад следващата решетка в малка стая подобно на човек същество бавно и сякаш с усилие лазеше по пода и придвижваше мудно безпръстите се закърнели крайници. Тялото на съществото лъщеше от слуз и при отлепянето на крайниците от фаянсовия под се чуваше жвакащ звук.

- Човек-плужек - каза Страбон гордо. - От най-успешните ни еволюционни разработки. Извънредно пригоден за живот и освен това забележете - пълен вегетарианец! Според колегите твърде удачно като възможност за еволюционно развитие...

- Развитие?

- Просто подпомагаме началото на един естествен процес - обясни Страбон - чрез съвсем леки генетични корекции. По-нататък имаме много интересни разработки, от които най-вероятна е ретроеволюцията.

- Ретроеволюция?

- Обратно към маймуните - обясни Страбон. - Или известна още като проекта Ретро-Дарвин. Друг също тъй интересен проект е еволюцията към свине.

- Към свине?

- Лесно осъществим проект - рече Страбон пренебрежително - при толкова общи черти.

Двамата вървяха през дълъг участък от коридора, в който нямаше решетки и лампите бяха вградени зад дебели стъкла в тавана. Страбон незабелязано изостана назад и остана незасегнат от свистящото острие, което излетя от стената и обезглави Балзар толкова бързо и прецизно, че тялото направи още няколко крачки, преди да се свлече треперещо на пода. Крайниците заритаха конвулсивно и кръвта от срязаните вратни артерии бликна в пулсиращи весели струи. От тавана скрити тръби пръснаха вода, която отмиваше кръвта от пода, стените и целулоидните одежди. Страбон гнусливо прекрачи обезглавения труп, вдигна главата за мокрите и окървавени кичури и се взря замислено в блуждаещите очи.

- Велик воин - рече той презрително, след което я хвърли в квадратен отвор, появил се в стената. Чу се как главата глухо изтрополи някъде надолу. - За отричане - викна Страбон след нея. Отворът се затвори с щракване. Страбон направи път на двата гъсенични робота, които пробиха с остри куки петите на обезглавеното тяло и бавно го повлякоха надолу по коридора, залят с кървава вода.

- Вижте там дали може да излезе нещо от него - рече Страбон, след което се обърна и бавно тръгна обратно. - Ако Отричането мине успешно, разбира се - допълни той през рамо.

* * *

Отчето беше с дълго черно расо, върху което беше наметнат инфравиолетов стихар. Тънката снежнобяла ивица на якичката разсичаше като острие тъмната фигура. Той беше възпълен човек с румени, гладко избръснати бузи, които сияеха, изпълнени със съзнанието за поверената му служебна отговорност. Името на отчето беше Ю Метохий. Едрата му фигура обаче изглеждаше дребна и незначителна пред туловището, застанало пред него. От кожата на Ения се вдигаха тежки изпарения и правеха въздуха в и без това малкото помещение съвсем непоносим.

Ю вдигна ръка в Стандартен Церемониален Жест и плахо се усмихна.

- Добре дошла, дъще, в този скромен храм - започна той.

Ения отпусна глава върху предните си лапи. Горната й устна се повдигна, откривайки плоските зъби в нещо като крива усмивка.

- Днес - продължи отчето окуражено - сме се събрали, за да изпълним една Древна Стандартна Процедура, която ще свърже в свещен съюз тук присъстващите. Извинете?

- Хррм... - изръмжа Ения. Тялото й потръпваше конвулсивно върху студения под на храма.

- Всъщност, къде е младоженецът? Ще дойде ли скоро? Защото имам насрочени още ... - Ю погледна Гривната си - ...две Стандартни и една Нестандартна Процедури до обяд.

- Той е тук - каза Ения и отвори широко уста. Отчето се отдръпна плахо назад.

- Къде?

- Тук, вътре. - Ения сложи лапа върху корема си.

- Моля? - сепна се Ю. - Младоженецът е вътре във вас?

- Да.

- И как... как е влязъл там?

- Беше горе - каза Ения гърлено. Малки мушици забръмчаха под храмовия свод. - После се спусна към мен - лапата й описа кръг във въздуха - и май съм го глътнала. - Тя се изчерви.

Ю сви сурово устни.

- Вие, младите, прекалявате със забавленията! - порица я той.

- Аз... без да искам - каза виновно Ения. - Той така се беше засилил, че просто влетя.

- Но това е нечувано! - възмути се Ю - не може да бъде! И как очаквате да ви бракосъчетая, щом вече сте свързани... хм... неразделно? Освен това извинете, но това съчетание - отчето направи жест с две ръце - официално става след брака, нали така? В днешно време често се случва младите да се... хм... съчетаят, така да се каже, преди брачната церемония, но да се явите съчетани, това вече на нищо не прилича.

- Съжалявам - прошепна Ения. Мътна капка увисна от една от тръбичките й.

- Е, добре - рече Ю и започна да сваля стихара. - Първо извадете младоженеца оттам и тогава можем да говорим.

- Но защо? - рече Ения умолително. Малки капки започнаха да се стичат по грапавите й бузи. - Не може ли и така?

- Как? - ядоса се Ю. - Нали трябва да има някой, който да каже "да"! В крайна сметка церемонията го изисква.

- Той може да каже "да" - отвърна Ения учудено. - Метус!

От търбуха и се чу глухо къркорене. Отчето впери невярващ поглед.

- Говори оттам!? - той отстъпи още крачка.

- Говори - кимна Ения. - Ето, като отворя уста се чува доста добре. Освен това, щом държа устата си отворена, може и да чува. Кажете му нещо. - Тя зина широко.

Ю се приближи страхливо до устата, пълна с плоски нащърбени зъби и надникна вътре.

- Ееиеяяйее! - окуражи го Ения. - Ооуее!

- Хм... ало? - започна Ю неуверено. - Има ли някой там?

- О-уиуно! - насърчи го Ения.

- Има ли някой там? - повтори Ю.

- Бииии.... - чу се някъде отвътре - ...биииииии...

Ю се дръпна учуден.

- "Би" ли?

От изненада Ения беше затворила уста.

- Нищо не е споменавал досега. Метус!!!

- Отворете пак - каза Ю заинтригуван - "би" какво? - провикна се той. - Какво "би"?

Последва мълчание. Нежнорозовите косъмчета по ухото на отчето леко трептяха в зловонното дихание.

- ...бииикааррр.... - чу се внезапно отвътре - бииииикаааарбоооо....

- Бикарбо... - замисли се Ю. - Сетих се! - засия той. - Иска бикарбонат! Сода бикарбонат!

Ения се размърда стеснително.

- Разбира се. Сода бикарбонат. Напълно разбираемо в неговото положение - сияеше отчето.

- Е, видяхте - прекъсна го Ения смутено, - че може да чува и да говори оттам. Значи можете да ни свържете духовно.

- А как ще съжителствувате? - заинтересува се Ю. - Та той не може да остане там вечно.

- Лекарят каза, че ще излезе оттам след девет месеца - обясни Ения.

- Девет месеца... Значи, ще родите съпруга си? - отчая се Ю. - Е, не, простете, но това вече е прекалено. Извинете, но не мога.

- Моля ви - изскимтя едва чуто Ения. Мътни ручеи потекоха от двете страни на муцуната й.

- Е, добре. Щом толкова настоявате - смили се Ю.

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2006
Стефан Балтов. 2084. Варна: LiterNet, 2006