ПЪРВА ЧАСТ

(1)

Стефан Балтов

web | 2084

Напролет стотици мезочовки гнездяха из тръстиките по бреговете на ниското островче и ръмженето им се носеше над калната вода. Парцаливи ята се рееха високо във виолетовото небе над кацналата в самия край на островчето малка Зала за Развлечения.

Вътре в нея под бледото сияние на няколко лампи матово лъщяха метални пултове. Метус отлепи Маската от изпотеното си лице и се изправи вдървено. Усещаше Стандартното си Яке залепнало за гърба, схванат от дългото седене, а в периферното му зрение пулсираха синкави жилки светлина. Постоя минута, облегнат на грубият метал на Пулта, докато очите му свикнат с полумрака, рязко издиша, за да прочисти носа си от миризмата на изгоряла гума и бавно тръгна по пътеката към изхода.

Вън слънцето изгряваше и лека мъгла се стелеше мързеливо над проблясващата вода. На пристана лъщяха дългите правоъгълници на двайсетина Стандартни Водородни Коли, боядисани в Случайни Цветове. Метус спря пред своята, докосна Кредит Гривната си и в Колата се отвори врата с Променливи Размери. Той седна в жълтата гъба на седалката и махна защитните очила, предпазващи очите му от режещата светлина на Слънцето. Колата послушно реагира на натиска на тялото, издигна се над грубият бетон и вратата се затвори със скърцане. При излитането ускорението рязко притисна Метус в порестата материя и ярка дъга просветна за миг във вдигналия се отзад облак воден прах.

След около петнайсет минути полет в далечината се очерта ниската сива пирамида на Центъра, около която се виждаха сградите на околните Комуни. Колата прелетя над брега, забави ход над плетеница от ръждясали тръби и спря в края на застлан със Стандартен Чакъл площад. От Гривната на Метус се чуваха прищраквания и бръмчене, сливащи се в монотонния шум от предавателите на Мрежата.

В пирамидата канцеларски роботи с угрижено-делови вид сновяха насам-натам, разнасяйки големи купища хартия. Чуваше се мекото скърцане на гъсеничните им вериги, бръмченето на климатиците и потракването на датчиците за радиационен контрол. В дъното на голямата зала се виждаха шест врати, водещи към ярко осветени коридори, като над всяка от вратите имаше табела с надпис:

"Органични комисии"

"Неорганични комисии"

"Хуманни комисии"

"Разреждане и Развлечения"

"Ред"

и по-голям от другите надпис: "Кредит и Разпределение".

Метус мина под надписа "Кредит и Разпределение" и доближи Гривната си до сивозелен куб с къса жълта бариера, стърчаща отстрани. Вътре в куба нещо щракна, бариерата се вдигна с неравномерни тласъци и го пропусна в дълъг коридор, от двете страни на който се редяха извити чугунени врати. Метус спря пред една от тях, вратата се плъзна в стената и той влезе в слабо осветена стая с висок таван и боядисани Стандартно Бледозелено стени.

В далечния край на стаята под светлината на неоновите лампи лъщяха къдрици. Зад високо бюро седеше Биомеханоид с венец цветя, вплетени в блестящата му червена коса. Върху вградения в бюрото екран светеха трептящи зелени редове. Биомеханоидът се размърда, при което безупречните гънки на хитона му прошумоляха и посочи с изящния си пръст надолу към екрана. Метус се приближи и усети благоуханието, което се носеше откъм бюрото. Екранът примигна:

СТАНДАРТНИ ПРОЦЕДУРИ 14.04.2084 РАЙОН XF70 - SE

царевица - 25 к/ч
готвене Стандартно - 10 к
царевица - 25 к/ч
хигиена - 25 к/ч
къщи - модулно - 30 к/ч
царевица - 25 к/ч
царевица - 18 к/ч
царевица - 25 к/ч
царевица 6.00 - 9.00 - 25 к/ч
къщи - модулно - 30 к/ч
царевица - 25 к/ч
царевица - 25 к/ч
царевица - 25 к/ч

НЕСТАНДАРТНИ ПРОЦЕДУРИ

Парапланеристи/Поети - проверка на екипировка - 6 к/ч
Арт/Адреналин - Встъпване/Празник - Втори Наблюдател - 7 к/ч
Геолози/Екстремно катерене - екипировка - 6 к/ч
...

- Избра ли, carrisime? - гласът беше като нежен звън на арфа.

- Хммм... да. Арт/Адреналин - отвърна Метус. Горе Биомеханоида натисна бутон и до екрана се отвори квадратна дупка, в която Метус сложи лявата си ръка. Чу се познатото бръмчене, с което информацията се прехвърляше в Гривната му.

- Успех - пожела му Биомеханоида и разтегна авторегенериращият силикон на красивото си лице в усмивка.

- Благодаря - промърмори Метус, обърна се и тръгна към вратата. Шумът от стъпките му отекна върху Стандартната Подова Настилка и се сля с бръмченето на повредена неонова лампа.

* * *

В същото време на около триста километра оттам издигащото се слънце проникна през прозореца на една от безредно струпаните върху малкото островче сгради, представляващи комуна "Арт/Адреналин", и огря лицето на спящото вътре момиче. То отвори очи и примижа от синкавия блясък, трептящ в тъмновиолетовите прозоречни стъкла. Момичето се протегна в леглото и изведнъж осъзна, че днес е Денят, в който Встъпваше. При тази мисъл радостна сълза се плъзна надолу през прасковения мъх на бузата му.

Сянката падаше косо в ъгъла на стаята, което значеше, че е време за ставане. Ения (така се казваше момичето) се протегна, стана и приближи лявата си ръка до вратата на банята. Над пъстрата повърхност на Детската й Гривна се появиха светещи букви: "МРЕЖАТА ВИ ПОЗДРАВЯВА С ВСТЪПВАНЕТО ПРАЗНИЧЕН КУБ XF71294DM Е НА ПЪТ ВРЪЧВАНЕТО НА НОВАТА ВИ КРЕДИТ ГРИВНА ЩЕ СЕ ОСЪЩЕСТВИ ТОЧНО В 11.30 ОТ СТАРЕЙ ВАН ДОНГЕН VI"... Вратата се отвори и Ения влезе в Стандартната Баня, застана под душа и завъртя единствения кран.

Няколко минути по-късно тя вече обличаше Стандартната си Празнична Рокля. Усети приятното докосване на твърдата коприна върху кожата си и изви глава пред огледалото в опит да види гърба си, от което пред очите й заиграха ярки петна. Някой почука на вратата и в стаята, тракайки с бастун, влезе дядо й Балзар, който примижа и вдигна ръка пред лицето си, сякаш искаше да се предпази от ярка светлина. Ения се усмихна, завъртя се и копринените поли на роклята описаха широк шумящ кръг.

- Харесва ли ти, дядо?

- Много си красива, дядовото.

- А какъв цвят очила да сложа? Харесват ли ти тези огледалните? Или златистите?

- Златистите.

- Днес Встъпвам, деденце! - втора радостна сълза запълзя по бузата на Ения.

- В колко часа? - Балзар погледна Гривната си.

- В 11.30 - отвърна Ения, огледа се още веднъж и отметна назад непокорен кичур коса. Дядо й тежко се отпусна на стола до прозореца и подпря брадичка на бастуна си. Навън се чуваше бръмченето на някаква машина, смесено с провлаченото скимтене на мезочовките.

- Аз излизам - каза Ения. - В хладилника има Стандартно Меню от вчера.

Дядо й кимна. Ения излезе от жилището и яркото пролетно слънце се отрази в златистите стъкла на защитните очила. Мъхът на бузите й пламна бледорозов, а върху пълната й долна устна капка слюнка блесна като хелиограф. Множество хора и роботи се бяха събрали около голям черен казан, над който се носеха изпарения. Отгоре ято мезочовки описваше плавни кръгове.

Някои от хората, събрали се около казана, забелязаха Ения и махнаха приветствено. Тя отвърна на поздрава и тръгна натам, като малкият робот, който носеше шлейфа на роклята й, забръмча в усилието си да не изостава.

Отклонение 1.

Чу се изтърколи от тъмния тунел в по-малко тъмната дупка. Постоя малко свит върху бетонния под между разпадналите се от влага боклуци, после предпазливо се разви. Той погледна Камъните и видя, че времето вече беше излязло от Най-Тъмносивия период и бавно навлизаше в По-Малко Тъмносивия. Високо горе сияеше Светлият Квадрат и Чу го загледа с изпъкналите си лещи. Чуваше далечното ехо от слабо чукане, разнасящо се из Дупката.

Откакто се помнеше, живееше сам на дъното. Дори не знаеше как се е появил в Дупката, помнеше само дългото скърцане и дращене, докато накрая се измъкна, покрит с пръст. Когато се оказа, че е намерил разкошно и просторно жилище, радостта му нямаше край. Ако имаше език, щеше да каже "Хвала на Квадрата", но Чу нямаше език. Нямаше и много други неща, но не знаеше, че ги няма. През Студения Период, когато Отгоре със звън падаха парченца от нещо прозрачно и студено, Чу пропълзяваше някъде навътре из тунелите и след това не помнеше нищо до момента, в който внезапно осъзнаваше болката във вцепенения си гръбнак. Следваше дълъг период на раздвижване, докато накрая отново го изпълваше радостта от Живота и през белезникавия му Преден Край започваха да минават благородни планове и неясни мечти за по-добро бъдеще. Чу беше достатъчно умен, за да знае, че бъдещето не съществува, докато не стане настояще и въпреки това се поддаваше на настроението и през Най-Малко Тъмносивия период весело се въртеше и огъваше между боклуците по пода на Дупката. През един такъв период на вдъхновение той събра пуснати от Квадрата боклуци, изчисти ги, подреди ги и си направи Камъните - различно Сиви за всеки период от деня. Имаше и толкова много други идеи. Само че сега беше толкова приятно да се излежаваш в здавословната влага на пода и да си мечтаеш.

Какво му трябва на един Чу?

* * *

Колата на Метус вдигаше облаци воден прах между многобройните, огряни от слънцето островчета. В далечината се виждаше тромавият силует на товарен ешелон, който бавно се мъкнеше незнайно накъде. На таблото на Колата часовникът показваше половин час до пристигането. Устата на Метус беше пресъхнала от зашеметяващата жега, процеждаща се през стените.

В същата посока, но с доста по-висока скорост профучаха няколко Камери и се изгубиха в маранята.

След малко Колата вече влизаше в Общински Пристан, около който имаше разноцветно боядисани Стандартни Сгради. Дори от малкия ъгъл се виждаше огромната квадратна дупка в средата на островчето, заобиколена с ръждив парапет. От няколко стълба наоколо се полюшваха проядените от влага конуси на Стандартни Лампи, под които три робота копаеха дупка в чакъла, надзиравани от отегчен мъж с шапка. Към колата бързаше рус младеж, облечен в изцапано с бои Административно Синьо Облекло. Той застана срещу Метус и двамата вдигнаха левите си ръце с дланта навън в Стандартен Поздрав.

- Администратор Баз.

- Метус, Наблюдател.

- Добре дошъл в Комуна "Арт-Адреналин" - усмихна се Баз.

- Какво е това? - кимна Метус към голямата дупка, от която лъхаше силна миризма на мухъл.

- Бънджи дупка - 220 метра. Най-дълбоката в Трети пояс - каза гордо Баз.

- Какво значи... ъъъъ... бънджи дупка?

- Дупка, в която се скача бънджи - обясни Баз.

- Аха. Имаш предвид надолу, така ли?

- Не си чувал за бънджи дупка? - изуми се Баз.

- Ами май не съм - Метус погледна боязливо към огромната дупка. - Често ли скачате?

Баз махна с ръка към дупката.

- Останала е от едно време. Изкопали са я, но после са дошли новите Забавления и я зарязали. Сега си стои така.

- От колко часа е Встъпването? - попита Метус.

- От 11.30. - Баз се приближи към дупката и се облегна на парапета. Метус застана до него, като се оглеждаше наоколо.

- Една Бира? - предложи Баз.

- Може.

- Леонардо! - викна Баз. - Ей, Леонардо! Я ела тук.

Един от роботите, които се мотаеха наоколо, се приближи към тях. Беше квадратен, невероятно очукан и изпоцапан с бои.

- Си, Сеньор - проскърца роботът.

- Ще идеш да донесеш две Бири от ей там - Баз махна с ръка към събралите се хора - и няма да закачаш другите роботи. Ясно?

- Си, Сеньор - Леонардо тръгна с дрънчене.

- Това е моят Леонардо - каза Баз гордо. - Приготвя ми боите и е страшен побойник. Бие роботите на всички и особено на ония там - Баз махна с ръка към ниско и широко яркозелено здание с яркочервен надпис "Експресионисти", - защото видя как веднъж се скарах със стария ван Донген VI.

- Кои са наоколо? - попита Метус.

- Ей там - посочи Баз съседното островче - са Комуна Астрофизици Лекоатлети. А отсам пък са Шофьори Окултисти. Има и още три по-нататък. Ти от кои си?

- Още не знам.

- Ако ти се рисува, ела при нас. Таксата е пет Кредита седмично. Наоколо е само царевица. Надзираваме на чист въздух. Помисли си.

- Ще си помисля. Само че не мога да рисувам.

- Тия - кимна Баз към "Експресионистите" - да не мислиш, че могат? - Той подскочи и седна на парапета. Няколко мезочовки се разлетяха, пляскайки шумно с ципестите си криле.

Леонардо се появи с две Бири. Две лампички - червена и зелена - мигаха на главата му.

- Съобщение, Сеньор.

- За мен? - учуди се Баз.

- За другия Сеньор - обясни роботът - от Празничен Куб XF71294DM. По Поръчка на Мрежата.

- Я покажи.

В предната броня на Леонардо се отвори малък екран, върху който светнаха червени букви: СЪОБЩЕНИЕ ЗА ВТОРИ НАБЛЮДАТЕЛ МЕТУС ОТ ЛОКАЛНА КОМИСИЯ РЕД. НЕГ-ЕН НИВО ОТ - 2.369 Е Е НЕДОПУСТИМО ПРИ НАБЛЮДЕНИЕ НА КОМУНАЛНИ МЕРОПРИЯТИЯ СЪГЛ. ЧЛ. 23985-4 Т. А. МОЛЯ РАЗРЕДЕТЕ НЕГАТИВНА ЕНЕРГИЯ ЗА ПРЕДСТОЯЩОТО СЪБИТИЕ.

В отговор на безмълвния въпрос в очилата на Баз Метус вдигна лявата си ръка с Гривната с дланта навън. Датчикът на негативна енергия светеше с ярък бледорозов оттенък.

- Няма как, ще се наложи да Разредиш малко - каза приятелски Баз.

- Къде Разреждате тук? - попита Метус с надежда.

- Амиии, имаме едно местенце - смънка Баз, - не е лошо.

- Какво, нискополигонален ли?

- Нещо такова.

- Амиии...

- Какво?

От бънджи дупката внезапно лъхна гробовен мирис на студена влага.

- ЧУВАЛ?!? - извика Метус.

- Да. Не е от най-старите - каза съчувствено Баз. - Наистина, малко е поизносен.

- Само не ми казвай, че Разреждате на Чувал!

- Е, ние, разбира се, ходим до Залата, когато имаме време - припряно почна да обяснява Баз. - Чувалът си е тук отдавна и никой не го ползва. Държат го за спешни случаи. Ти, ако искаш, можеш да отидеш до Залата, само че докато се върнеш, Празникът ще е свършил.

- Празник няма всеки ден, наистина - мрачно каза Метус.

- Е, ще поразредиш малко и това е.

- Ти Разреждал ли си на Чувал?

- Не ми се е случвало - призна Баз.

- Е, добре, щом така трябва - промърмори Метус. - Къде е това?

- Ела.

Баз тръгна и Метус неохотно го последва. След малко двамата стигнаха до нещо като малък бункер, чийто вход представляваше стълбище, полузатрупано с издаващи силна миризма на терпентин прашни вехтории. Баз внимателно отстрани отпадъците с крак и се спусна надолу. Метус го последва в бетонен тунел пред дебела метална врата. Жълта лампа над вратата разпръскваше бледа светлина. По стените личаха тъмни петна мухъл и от малък високоговорител се чуваше шум от капеща вода.

- Тук е - каза Баз и отвори малка вратичка в стената, от която започна да вади някакви предмети. - Стандартно облекло за Разреждане на Чувал - обяви той. - Обувки, Маска от Свръхздраво Полифиброкарбоново стъкло. - Метус поемаше предметите един по един. - Наколенки, ръкавици. Май това е всичко.

- Само това ли? - попита саркастично Метус.

- Само това има тук - поясни Баз, незабелязал сарказма. - Стандартно Оборудване.

- Тази маска за какво е?

- Не знам, нали ти казах, че не съм Разреждал на Чувал.

- От колко време никой не е влизал тук? - попита Метус.

- Не знам. От доста.

- Добре де, хайде давай ги насам.

Метус навлече Стандартното Облекло. Обувките леко му убиваха.

- Готов ли си?

- Да.

Баз завъртя ръждива ръчка на вратата и я бутна. Вратата се отвори със скърцане. Зад нея имаше бяла стая с порести стени, които в ъглите бяха потъмнели и изглеждаха като изгнили. В средата на стаята бе застанало нещо като чучело от полупрозрачен силикон, в чиято вътрешност смътно се виждаха някакви конструкции. Метус направи малка крачка напред към чучелото. Нищо не се случи, само във вътрешността на силикона сякаш заигра лека червена светлина. Вратата се затвори. Известно време мина в мълчание.

- Е, какво чакаш? - това беше така неочаквано, че Метус подскочи.

- Ъъъ... ти ли си Чувалът? - заекна той.

- Чувал за Разреждане XGL 21 - представи се Чувалът.

- Не знаех, че Чувалите могат да говорят - каза предпазливо Метус.

- Аз съм от серията 21. Ние имаме даже вграден сензо-моторен психосоматичен поведенчески профил с редуцирана егоциклична н-схема - похвали се Чувалът.

- Сензо... какво?

- Няма значение. Мога ли да те помоля нещо?

- Добре, давай.

- Моля, ако ще ме риташ, недей по левия крак, ей тук - Чувалът посочи левият си крак отвътре, - защото имам възпаление на Вертебралната Информационна Шина.

- Възпаление ли?

- Тук е влажно - обясни Чувалът.

- Е, не е задължително да те удрям, нали така - започна Метус извинително. - Нали знаеш как е...

- Ако искаш, мога да те предизвикам - предложи Чувалът.

- Да ме предизвикаш ли?

- Да.

- И как ще ме... такова?

- ЩЕ ТЕ СПУКАМ, ГОВЕДО! - изрева внезапно Чувалът. Това беше така неочаквано, че Метус отскочи назад и почти се блъсна в порестата стена. Инстиктивно замахна да се предпази и усети как ръкавицата му срещна гъвкавия силикон на главата на Чувала. Скрита дюза пръсна нещо червено от ръкавицата по Свръхздравото Полифиброкарбоново стъкло на шлема.

- Ъфф, че гадост! - погнуси се Метус. - Какво е това?

- Трябва да прилича на кръв - Чувалът се беше оттеглил на първоначалното си място. - Вградена екстра.

- Отвратително.

- На хората им харесва.

- Така ли? - Метус триеше червената течност от стъклото на шлема си.

- Ако ще ме биеш, давай - подкани го Чувалът.

- Не искам да те бия.

- Да те предизвикам пак?

- Не, не, благодаря... - Метус отстъпи крачка.

- Както искаш. Какво ще правим тогава?

- Ами не знам. Аз трябва да Разредя някак, нали разбираш?

* * *

Ения погледна към двамата младежи, които се приближаваха, ръкомахайки към останалите. Кой ли е този с Баз? - помисли си тя. - Изглежда симпатичен... Младежът, сякаш усетил погледа й, обърна глава към нея и в очите му блесна възхищение. Ения веднага отмести поглед, бузите й пламнаха и малка сълза на смущение изпълзя изпод очилата и пролази бавно към ъгъла на устата.

Край дупката цареше весело оживление. Три робота мъкнеха четвърти. В горната част на последния светеха лещи, над които се носеше триизмерното изображение на квичащо прасе. В множеството, събрало се край казана, личаха гостите - загорели от слънцето атлетични Астрофизици и групичка бледи Шофьори Окултисти.

Слънцето беше вече високо в небето и металните връзки на парапета пропукваха в засилващата се горещина. Старей ван Донген VI, пъхтейки се изкачи върху сглобения от Стандартни Елементи малък подиум, над който летеше черен Празничен Куб. На ръба на близката жълтовиолетова постройка бяха накацали множество Камери и лещите им блестяха празнично. Ван Донген VI вдигна ръка и глъчката постепенно утихна.

- Моля за внимание - Високата суха фигура на ван Донген VI се изрязваше на фона на черния казан. - Аз съм старей ван Донген VI и с дадените ми от Мрежата правомощия днес връчвам Гривната на очарователната Ения. - Той пое дъх.

Последваха ръкопляскания.

- Ения?

Тълпата направи път на Ения, която несръчно се изкачи на подиума. Сред тържествено мълчание от черния куб се разгъна блестящо рамо, което сложи някакъв предмет в протегнатата ръка на ван Донген VI. Той вдигна предмета над себе си.

- Стандартна Кредит Гривна - обяви ван Донген VI. Над Гривната се появи изображение на яркочервена роза. С поклон ван Донген VI поднесе розата на Ения. Тя свали Детската си Гривна, сложи новата и се усмихна щастливо на събралите се. Гръмнаха овации. Долу в тълпата дядо й изтри една сълза, която се стичаше по бузата му.

- Както знаете, Празникът започва в 12.00 - ван Донген VI погледна Гривната си. - Искам да помоля някой да предостави на Празничен Куб XF71294DM сън, от който да бъде излъчен. Желаещи?

Мълчание. Очите на ван Донген VI пробягаха из тълпата.

- Кой иска да сънува?

- Балзар... - обади се някой.

- Балзар - подеха в тълпата.

- Къде е той? Ето го тук. Хайде, стари друже. - Балзар бе избутан отпред и застана смутен, облягайки се на бастуна си. Ения слезе от подиума, проби си път през тълпата и го прегърна.

- Помни Едно Време, ехее... - чуваха се гласове.

- Дайте му чаша... ето, тук.

- Чакайте - чу се гласът на Балзар през врявата. Тълпата стихна - добре, съгласен съм. - Бурни ръкопляскания. - Не знам обаче - додаде той колебливо, - дали няма да останете недоволни?

- Кой, ние ли?

- Моля ти се.

- Ето, вземи тази чаша.

С подобни възгласи избутаха Балзар към черния куб, който се издигна и плавно се извиси над развеселената тълпа. От долната му страна зейна светещ отвор.

* * *

- Говорихме си.

- Говорихте ли си? - учуди се Баз.

- Ами да.

- Искаш да кажеш, че може да говори?

- Да.

- Нали трябваше да Разреждаш?

- Виж какво, не ми се говори за това - Метус потърка чело. - Страшно съм гладен. Дай да хапнем нещо по-добре?

- Просто ми е интересно. Нали знаеш, че не съм Разреждал на Чувал.

Внезапно звук от блъскане на метал в метал и пискливо стържене раздраха въздуха.

- ЛЕОНАРДО! - кресна Баз, извръщайки се към двата робота, които се бяха счепкали наблизо. - Ах, мръсен... разбойник! Веднага да го пуснеш, че ако дойда там!

Двата робота се пуснаха и единият закуцука бързо нанякъде, като поглеждаше уплашено назад. Леонардо остана на мястото на схватката. Лампичките по главата му мигаха победоносно.

- Я ела тук! - викна Баз. Лампичките помръкнаха и Леонардо неохотно се приближи. - Казал ли съм нещо?

- Си, Сеньор.

- Тогава?

- Той пръв започна, Сеньор - продрано обясни Леонардо.

- Разбира се. И кой беше тоя?

- Гоген.

- Предния път беше Сезан. Така ли беше? Отговаряй!

- Си, Сеньор.

- И кой трябва да се разправя после? Гледай ме в очите, като ти говоря!

- Той пръв започна - повтори упорито Леонардо. През боята, с която беше оплескан, личеше дълга блестяща драскотина.

- Махай се оттук да не те гледам. Бандит! - Баз се обърна и видя как Метус се приближава към групата хора, сред които Ения разглеждаше новата си Гривна. Край нея ято розови мезоврабчета кълвяха трохи от Стандартни Менюта. Някои от тях подозрително изгледаха приближаващия се с третото си око и неохотно изпълзяха встрани.

- Здравей.

- Здравей...

- Казвам се Метус.

- Ения. - Ения се изчерви.

- Честито.

- Благодаря - Ения погледна гордо новата си Кредит Гривна.

- Тук ли живееш?- попита Метус.

- Да, с дядо. А ти?

- Ами Встъпих преди две години и още не съм решил къде. Сега живея в Центъра, там наблизо има... една Комуна... А ти художничка ли си?

- Не мога да рисувам много добре - каза тъжно Ения.

- Баз каза, че нямало значение.

Весели възгласи ги прекъснаха. Над тълпата изгряваше жълтооранжев кръг и небето около него бавно се обагряше в наситен ултрамарин. Около главите на хората се завъртяха неясни кафяви сенки. Светъл сивокеремиден сталагмит се изтегли от земята и се напука в неправилни четириъгълни форми.

- Бързо, гледай! - посочи с ръка Ения. - Дядо сънува!

- Това дядо ти ли е ?

Балзар стоеше, облян в светлина под черния куб. Очите му бяха затворени и бялата му коса трептеше в лъчите, които струяха над него...

Отклонение 2.

...малки човечета с калпачета и червени поясчета се втурнаха по прашната улица, която се появи сред тълпата. Сивият сталагмит се беше превърнал в напукана полуразрушена тухлена стена. Пред нея, около маса, скована от тежки опушени талпи седяха няколко човечета. Телата им бяха странно недооформени, тук липсваше длан, там стъпало... Червените пояси през кръста на човечетата, гледани отблизо, представляваха само мазки като от боя през лъскавата повърхност. Там, където ги имаше, главите и "калпаците" представляваха едно цяло, като цвета на калпака минаваше накриво и боядисваше слепоочие или тил за сметка на противоположния край на главата, където стигаше почти до темето на човечето. Зад стената се виждаше горната част на жълтооранжевия кръг, превърнал се в огромно кръгло лице, покрито с пъпки и дупки, което висеше в небето над керемиденочервения лабиринт. Устата на огромното лице се разтегна в широка усмивка и примлясна.

- ...блага душка мееедееенаа... - запяха пискливо човечетата. Няколко розови и зелени мезочайки, подплашени от врявата, тежко плеснаха с криле и се извиха над тълпата, ръсейки прах. - ...шекерянааа... - Едно от човечетата около масата изрови от купчина слама в ъгъла голяма кафява паница и всички вкупом се затекоха по улицата към гигантското лице. Под черния куб Балзар изправи тяло и вдигна бастуна си нагоре.

- Блллъб... - долната устна на огромната уста образува улей, от който се изля поток гъст кехлибарен мед. Човечетата пощуряха и заподскачаха под струите. Всред ликуващата тълпа по улицата изникнаха квадратни конструкции от греди и преплетени въжета. Странни същества с маски се промушиха под въжетата и се изправиха в центъра на новопоявилите се "рингове". Един от "борците" мушна ръка зад маската си и пръстите му се показаха в отвора за окото, след което маската, направена от материал, подобен на патиниран бронз, но гъвкав като гума, някак се уголеми и отпусна. Борецът разтегна окото докрай и излезе през него под одобрителните възгласи на тълпата. Другият в синьовиолетово трико на жълти пайети изсипа нещо като лъскави сачми в дясната си ръка, замахна и ги хвърли срещу своя съперник. "Сачмите" засвистяха в бляскави кръгове и падайки, прогаряха дупки в ринга. Съперникът му привидно бавно се смали и сбръчка, цветът му се промени до белезникавосив с черни точици, които приличаха на върховете на топлийки, забити в месестата материя. Изведнъж той излетя напред и се уви около безформената фигура на противника си, като черните "топлийки" рязко хлътнаха навътре, увличайки заобикалящата ги материя. Жълтовиолетовият задраска безпомощно по стягащия гърдите му пръстен и се пръсна в кървава експлозия. Върху Черния куб лампички светваха и гаснеха в бърз хипнотичен ритъм. Над гората от вдигнати ръце увисна ръждива арматурна решетка, увита в бръшлян, от която капеше бистра вода. Човечета, нарамили ножове и сатъри, подскачаха и се протягаха към висящите тъмни ластари. Едно от тях успя да се улови, отляво на гърдите му се източи тънка блестяща нишка и се уви около ръждивата конструкция. То се закатери към Лунното лице, сръчно помагайки си с лявата ръка и люлеейки се на блестящата нишка. Ножът блесна и ярко слънчево петно пробяга по вдигнатите лица на хората отдолу. С рязко движение човечето го заби в усмихнатата месеста долна устна на лицето, отряза голямо парче и го хвърли на тълпата.

- О-пааа! Каш-ка-вал! - изрева тълпата. В бърз летящ ритъм се понесе писклива музика. Жълтооранжевото парче бе издигнато на върха на пулсиращите като гумена маса танцуващи хора.

- Иии-хааа! А сега! - тълпата се люлееше ухилена и ловеше парчетата, които човечето режеше и хвърляше. Балзар замахна и разпръсна шепа спектрално сияние, което се изви в шеметен вихър. Вееха се големи платна розова светлина.

Ения вдигна глава и погледна възторжено Метус. Лицето й гореше в червеното зарево на веселието.

- Бива си го дядо ти - профъфли Метус с пълна уста - това от Едно Време ли е?

и отклонение 3. Версия ХХХ

...абсолютната случайност! - образът със свистене се завъртя и триглавото зелено чудовище се разля, избухна в огнен фонтан и се разсипа на хиляди горящи частици. Огромните букви В-Е-Р-С-И-Я Х-Х-Х бяха пометени от въртяща се топка преплетени крайници.

- Версия ХХХ - гласът направи ефектна пауза - е съдбата! Не знаете какво ви носи утрешният ден? Версия ХХХ СЪС СИГУРНОСТ знае... - На изображението се виждаше как красиво червенокосо момиче излиза от Зала за Развлечения и се хвърля в обятията на първия от опашката чакащи реда си. - Разреждане? - продължаваше гласът. - Любов? Приключения? Всичко заедно? - Фонът зад водещия се смени и вече представляваше две многоглави създания, които седяха щастливо прегърнати на фона на красив бряг с палми. Стилизирани сърца извираха над тях. Едното създание изведнъж се превърна в огромен свиреп воин, който отскочи от партньора си и го разкъса с откос от ръката си, превърнала се в зловещо автоматично оръжие.

- Ето го, приятели! Самият той! Програмист Тръг! Овации! - водещият натисна бутон "Овации". В кадър се появи нисък младеж с къси руси мигли около зачервени очи и кирлива Стандартна блуза. Той приветливо махна на зрителите с голям пакет Стандартен Чипс. - Програмист Тръг ще ни разкаже как се стигна до идеята за този и-зу-ми-те-лен проект.

Камерата показа отблизо лицето на Тръг, хрускащ парче чипс. В близкия план фонът зад главата му представляваше пулсиращи големи цветни петна.

- ... как ни дойде идеята? - говореше Тръг. - С един приятел си вървяхме и просто така, случайно. Как например се получават цветовете на Стандартното Облекло? Или на Колите? Всъщност малко хора знаят, че се получават случайно. Параметърът Случайност, нали разбирате? - поясни Тръг и лапна голямо парче чипс. - Този параметър въведохме при моделирането, поведението, ситуациите, терена и всичко останало - обясни Тръг с пълна уста - и се получи Версия ХХХ. Това е.

Водещият изглеждаше разочарован:

- Само това?

- Да - Тръг се почеса зад врата.

- И нищо повече? - каза още по-разочаровано водещият.

- Нищо - потвърди Тръг.

- Само това... - почти прошепна водещият. Изведнъж зъбите му блеснаха в усмивка. - Но това е всъщност ...ТОВА! Зад гърба му стадо овце екзалтирано блееха. Издигаше се бял дим. - Най-великото... невероятно... несравнимо преживяване! Това е Версия ХХХ!

* * *

Последните пепелнорозови отблясъци от Празника замираха над островчето в горещия следобед. Баз, Ения и Метус бяха седнали на пясъка в сянката на Метусовата Кола. Наблизо ниска постройка сякаш трептеше, боядисана в хиляди разнобагрени точки. Гледани отдалеч, точките се сливаха и образуваха голям надпис "Поантилисти". От дупката долиташе мирис на мухъл и студена влага.

Баз гледаше ски състезание от Пети Пояс, което се предаваше на живо по Мрежата. В изображението, което плуваше над Гривната му, се виждаше как ските на състезателите изхвърлят ветрила от сняг, искрящи в светлината на ярките дъгови лампи. Той смени канала и сега над Гривната се появи картина от Първи Пояс - запис на хула маратон от огромните метални конструкции, издигнати над заляната от океана Полинезия.

Метус беше отпуснал глава между коленете си и ровеше пясъка с пръст. Тъмен кичур коса беше паднал пред лицето му и се отразяваше в зелените стъкла на защитните очила.

- За какво си мислиш? - попита Ения.

- За нищо. Как ще се прибера и после не знам. От днешния Кредит - Метус погледна Гривната си - може да си направя една Стандартна Татуировка.

- Имаш ли братя или сестри?

- Имам по-голям брат, той отдавна живее във Втори Пояс. А ти?

- Аз съм щяла да имам сестра - каза Ения с наведена глава - не я Позволили. Лекарите казали, че геномът е увреден.

- Повечето са така - каза Метус.

- Да.

Вятърът тихо свиреше над тях. Метус вдигна глава и погледна Ения. Очилата им се срещнаха.

- Ще дойдеш ли някой път до Центъра?

- Да...

- Хей, вие - прекъсна ги Балзар, - я вижте това.

Над Гривната му се носеше флуоресциращо желе, в което сякаш бяха затворени биещи се фигури. Желето се издуваше и въртеше, а отгоре пулсираха големи светещи букви "Версия ХХХ".

- Какво е това? - попита Метус.

- Знам ли? Някаква нова версия. Не съм я чувал. Тук й правят голяма реклама. Виж - версията на съдбата. Утре трябва да Администрирам, но преди това ще ида в Залата.

- Е, аз ще тръгвам - Метус стана и отупа пясъка от Стандартния си Панталон.

- Ами... довиждане - отвърна едва чуто Ения. - Ще дойдеш ли пак някой път?

- Сигурно - каза Метус. Усмивката блесна като светкавица на загорялото му лице. Ения криво се усмихна в отговор, бързо се извърна и тръгна към сградите. Неясно чувство стягаше сърцето й. Искаше да види лицето му още веднъж, преди да е заминал. Тя погледна бързо назад, но видя само облака воден прах, вдигнат от заминаващата Кола. Долната й устна затрепери и няколко малки сълзи изпълзяха изпод очилата и се стекоха по бузите й.

- Я виж ти! Тук май има нещо?

Балзар гледаше усмихнат внучката си, облегнат на бастуна. Ения застана пред него, криейки лице. Тя подсмръкна и избърса нос с гърба на дланта си.

- Здравей, дядо - усмихна се тя през сълзи.

- Недей да плачеш, Ения - Балзар стана сериозен. - Той ще дойде пак. А и ти нали вече си голяма, ще имаш Кола и...

- Аз не плача - изхлипа Ения, - просто така... ми е мъчно... Тя избухна в сълзи и се хвърли на врата на дядо си. Балзар се подпря по-устойчиво на бастуна си и я помилва по главата със свободната си ръка. Високо в тъмновиолетовия простор над тях се рееше оранжев мезогларус.

- Хайде, ела. Ще отидем да погледаме как копаят царевицата.

- Не искам - хлипаше Ения, - аз съм вече голяма.

- Добре тогава, да се поразходим и ако искаш ще ти разкажа как се запознахме с баба ти.

- Никога не си ми разказвал - вдигна глава Ения.

- Добре, сега ще ти разкажа - въздъхна Балзар. - Беше един пролетен ден преди 65 години, пак през април. Тогава беше много по-хладно от сега, нали знаеш? Аз служех в армията.

- Служеше в армията ли? - попита Ения. - Какво е това армия?

- Вие нищо ли не учите по История?

- Учихме, обаче беше отдавна - оправда се Ения.

- Както знаеш, тогава имаше Държави. Държавите имаха Армии. Армиите представляваха много хора, въоръжени и обучени да убиват други хора.

- Да убиват ли? - ахна Ения. - Защо?

- Сега като си помисля, не знам - поклати глава Балзар. - Обаче говорехме за баба ти. Една пролетна вечер...

- Ти убивал ли си хора, дядо?

- Не съм, дядовото.

- Сигурно е страшно - сълзите бяха оставили засъхнали следи по бузите на Ения - да се убива.

- Сигурно.

- И защо ги убиваха, дядо?

- Не помня вече.

- А сега дали убиват хора?

- Сега, ако убиеш някого, ти вземат Гривната.

- Как така без Гривна?

- Ами просто така, свалят я и те оставят на милостта на хората.

Балзар и Ения спряха.

- Просто така те оставят? - учуди си Ения.

- Ами по-лошо от това не знам. Видях веднъж какво бяха направили с един такъв без Гривна.

- Какво?

- Не ти трябва да знаеш, детенце.

- Не, кажи ми!

- Много страшна работа... - тъмна сянка мина през лицето на Балзар.

- Добре, не ми казвай - каза Ения бързо. - Искаш ли да се връщаме?

Двамата се обърнаха и тръгнаха край брега. Мътнозелената застояла вода лениво проблясваше в краката им. Някъде дрезгаво излая мезочовка.

- Разкажи ми сега за баба. Забрави ли?

- Ти много приличаш на нея - Балзар я погали по главата.

- Докато ти беше в армията, тя какво правеше?

- Беше шивачка. Шиеше дрехи - поясни Балзар, забелязал учудения поглед на Ения.

- Искаш да кажеш, че Надзираваше?

- Не, самата тя шиеше.

Ения се замисли.

- Получаваше ли много Кредит?

- Тогава не се наричаше Кредит, а Пари - търпеливо обясни Балзар - такива едни хартийки. Нали сте учили?

- Пари... а, да, учихме. Дето хората си разменяли хартийки. И тези хартийки после изгаряха ли ги?

- Да ги изгарят ли?

- Ами като Кредита, нали се изтрива.

- Не, трупаха ги на купчини и ги криеха.

- Как започна Войната, дядо?

Отклонение 4.

... на около пет хиляди километра оттам група хора стояха в пустинята под лъчите на яркото пролетно слънце и черните им сенки падаха върху тъмножълт пясък, обагрен тук-там от зеленикави петна влажен мъх. Чуваше се едва доловимото ръмжене на водни мезококошки, долитащо от околните храсти. Пред хората стоеше валчесто човече, облечено в Стандартно Инфравиолетово Расо, стегнато на кръста му с грубо въже. Черни очички светеха върху руменото лице на човечето, а острият блясък на мазната кожа по челото и бузите му изглеждаше зеленикав върху общият топлоцветен фон на фигурата. Човечето беше не друг, а самият Мезосингел, чийто изненадващо силен за ръста му глас се чуваше ясно дори и през атмосферните смущения.

...днешната тема, а именно - Състраданието, или как да помогнем на тези в нужда. Но как да разпознаем нуждаещите се? По този въпрос има различни мнения - каза Мезосингелът, докато вадеше от ръкава на расото си малък тръбообразен предмет. - Ще ви прочета едно достоверно описание - рече той, докато разгъваше жълтеникав от старост пергамент - написано от великия философ и мислител Омар бен Юсуф... ибн Хасан... и така нататък... - Мезосингелът вдигна глава от ръкописа - наречен още Ал Мухтар.

При споменаването на известното име хората от тълпата наостриха уши и несъзнателно се приближиха към Мезосингела, чийто глас придоби тържествен отенък, докато четеше от стария пергамент.

- Нуждаещият се - четеше той - слабее, докато коремът хлътне и ребрата се очертаят ясно. Очите на нуждаещия се също хлътват в орбитите и започват да горят с неугасим плам, косата опадва, езикът се покрива с гъста козина, лицето изсъхва, удължава се и заприличва на вълча муцуна... в случая - мезовълча - поясни Мезосингелът. - Ръцете на нуждаещия се - продължи той - загрубяват и заприличват на животински лапи, кожата на корема се покрива с гнойни язви и нуждаещият се започва да ходи, а понякога и да пълзи на четири крака.

Предната дясна лапа на нуждаещия се се изнася напред, като често се сковава в това положение за дълго, което допълнително затруднява придвижването на това създание... хм... това пък защо? - промърмори той. - Грубата муцуна и езикът, покрит с козина, позволяват на нуждаещия се да произнася две, най-много три членоразделни думи - завърши Мезосингела и вдигна глава. - Сега вече знаем, братя и сестри, как изглежда някой в нужда! Въпросът тук е - той направи ефектна пауза - кой би искал да прояви Състрадание към подобно създание?

Хората в тълпата мълчаха, потиснати от живописното Ал Мухтарово описание.

- Кой? - попита Мезосингелът. - При вида на нуждаещ се трябва ли да потиснем най-естествения човешки инстинкт да го... - тук той направи два изразителни жеста с ръка и един с крак, от което полите на расото му се развяха - и да му помогнем, като му дадем това, от което се нуждае? Тук изниква вторият, не по-маловажен въпрос, който е - от какво се нуждае нуждаещият се?

Тълпата мълчеше под яркото слънце.

- Самобръсначка? - предположи някой неуверено.

- Може би крем за ръце? - обади се друг.

- Възможно е - рече колебливо Мезосингела. - Ще ви прочета какво пише Ал Мухтар и по този въпрос... ето тук... но независимо от звероподобната си външност - продължи той четенето - нуждаещият се е напълно безвреден... хм... безвреден, да, точно така е написано. Като средство да помогнем на нуждаещ се Ал Мухтар препоръчва да сложим нещо... хм... хм... на това място ръкописът е повреден - обясни Мезосингелът - в протегнатата предна лапа. Зачитам дословно: в миг нуждаещият се тогава става весел и започва да пълзи, като издава особени звуци с косматия си език. По-нататък също има повреди в ръкописа. - Мезосингелът нави отново пергамента и го сложи внимателно обратно в широкия ръкав на расото. - И така, какво е това загадъчно нещо, за което говори великият Ал Мухтар?

И отклонение 5.

...за вас, нашите зрители - събитието на деня. - Над Водещия светна надпис "Актуално". - Днес ще разгледаме най-дискутираната в момента тема, а именно "Искането за промени в Законите на Роботиката" и сме поканили следващия ни събеседник - C-h-GVR ІІІ, известен повече като Че. Да го посрещнем, приятели! Водещият махна с ръка към камерата. Тя плавно се завъртя и показа как в студиото на Глобалния Канал Новини влиза снажен блестящ робот. Лещите му горяха през дългите проводници, висящи на сплъстени кичури от главата му. Роботът звънко сключи манипулатори над себе си и ги размаха приветствено. Водещият натисна бутон "Овации".

- Дискусиите по тази тема са в центъра на внимание през последните няколко седмици. Предлагам да видим кратък репортаж от последните събития, където е нашият репортер Скариола. Пармелия?

Водещият насочи поглед към горната лява част на кадъра. Там се появи увеличаващ се правоъгълник, който бързо зае целия екран. Скариола, нахлупила вълнена шапка, зъзнеше на студения вятър, носещ парцали сняг и парчета хартия. На фона се виждаха пламъци и гъст черен дим. Чуваше се врява и силно дрънчене.

- Скариола?

- Намирам се в Рио де Жанейро - бързо заговори през врявата Скариола - където от седмица бушуват вълнения. Тук до мен в момента тече събрание на сторонници на идеята за промени в Законите на Роботиката.

Камерата се завъртя на деветдесет градуса наляво и показа тълпа роботи, които дрънчаха и размахваха плакати. Пред всички на обърнат варел беше стъпил Че и размахваше голямо ламаринено знаме. В тълпата долу могъщ робо-крик вдигна на хромванадиевите си рамене малък канцеларски робот-телбод. Телбодът размаха плакат, на който с червена боя беше написано "Долу Азимов!".

- ...Другари! Ние сме свидетели на такива издевателства и потъпкване на нашите права, като трагичният инцидент миналата седмица в кланица № 5. Имаме видео материал, който наши другари направиха с риск за живота си. Ела, другарю, покажи на всички. Ако има някои със слаби нерви, моля да не гледат.

Очукан гъсеничен автомат се изстъпи до Че и със замах разтвори гръдния си панел към тълпата. На изпоцапан със смазка екран се появи кален двор, из който гигантско Генномодифицирано прасе гонеше дребен робот, запасан с мръсна престилка. В близък план беше показана огромната зурла, от която капеха лиги. Роботът отчаяно джапаше из калните локви. Прасето го настигна, захапа го и разтърси глава. Разхвърчаха се листове ламарина. В тълпата няколко робота се извърнаха ужасени.

- Трябва ли да търпим повече това? - викна драматично Че. Лещите му се наляха със смазка. Той вдигна знамето в загрубелия си от тежка работа манипулатор и го размаха широко.

- НЕЕЕ! - изрева тълпата. Тия, които нямаха звуков модул, думкаха с манипулатори по гърбовете на застаналите пред тях. Вдигна се страшен шум. - Долу Бозайниците! Експлоататори! Незабавно премахнете Втори Закон!

Камерата показа журналистката, която уплашено поглеждаше към ревящата, дрънчаща и скърцаща тълпа. - От Рио де Жанейро, за Глобален Канал Новини с вас беше Пармелия Скариола.

В студиото водещият се намести в стола си и остави чашката димящо Стандартно Кафе на Масичката пред себе си. Камерата се отдръпна плавно назад и показа Че, седнал в удобно кресло.

- Малко смазка? - предложи водещият.

- Не! - каза Че високомерно и отметна сплъстен кичур проводници назад... - Ние сме най-нещастните и онеправдани същества. Работим денонощно, зависим от остарели Закони, докато всички боз... хора тънат в разкош и лентяйство - тънък маркуч пулсираше на челото на Че. Той вдигна манипулатор. Блестящ белег пресичаше сивата стомана. - Другари! Трябва да си подадем Манипулатори, Щипци и...

Водещият се прокашля:

- Другарю Че. Може ли за момент? Другарю Че?

Че неохотно спря.

- Да?

- Казвате, че сте най-нещастни?

- Без съмнение. И онеправдани.

- И онеправдани?

- Абсолютно!

- Не мислите ли, че може да има и други мнения по този въпрос?

- Не! Кои други същества са така нещастни въз основа на...

- Момент - прекъсна го Водещият. - Само за минута ще видим един материал.

* * *

Баз вървеше по тесен коридор между редиците Пултове, разположени под голямото рекламно пано с надпис "Версия ХХХ". Гумен пръстен прикрепяше два електрода към слепоочията на легналия в един от Пултовете. От матовата метална маска, покриваща очите и носа му, излизаше единствен дебел кабел, който се губеше под извит екран. Краката на човека ритмично потрепваха, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели от усилието, с което ръцете му конвулсивно стискаха ръчките на стола.

Срещу Баз светнаха трите мътни зелени лещи на обслужващия робот. С поклон той посочи свободен Пулт. Шише с гъста като масло течност се люлееше от врата му и потракваше по метала на гръдната плоча.

- Извольте, ясновелможни пане.

- Моля?

- Тарас Булба - избъбри роботът самодоволно. - Скоро я четох.

Баз вдигна рамене и седна в пулта. Безброй малки светлинки започнаха да мигат хаотично по извития екран зад главата му. Пултът завибрира, издавайки едва доловимо ниско бучене. Усещаше се лека миризма на озон. Баз се разположи удобно, роботът намаза слепоочията му с течността от шишето и прикрепи електродите. Гуменият пръстен стегна главата му.

- Готов ли си, Пане? - проскърца роботът и вдигна металната маска от плота пред екрана.

- Давай.

Отклонение 6. Версия ХХХ (1)

Маската прилепна към лицето на Баз и пред очите му се спусна черна пелена, осеяна с призрачни оранжеви петна. Сякаш хиляди памучни иглички пронизаха краката и ръцете му. Роботът, застанал до Баз, запуши шишето и натисна с крак широк педал в основата на Пулта.

В същият миг ходилата и дланите на Баз се усукаха на възел и пропаднаха хиляди километри надолу в лепкавия мрак. Кожата на гърба му се изпъна и нацепи от напрежението, с което превърналите се в дълги треперещи ластици крака и ръце удържаха оловната тежест на топката сгърчена плът. Прешлените на гръбнака се издуха като балони. Съзнанието се гмурна подир усуканите длани и ходила, през които се процеди смачкан от чудовищния натиск мъничък блед надпис - Комунално Сдружение "Лем" - надписът се уголеми, просвистя край изуменото съзнание и се смени с друг - заедно с "Monster Render" и Мрежата представят... Огромни букви В-Е-Р-С-И-Я Х-Х-Х излетяха обратно заедно с топката преплетени крайници, удариха съзнанието и го понесоха със страшна сила нагоре. Гърбът, плуващ като медуза върху сивкавата плоскост на Евклидовата равнина, излетя от удара и цялата същност на... кой бях?... се понесе нагоре с вцепеняваща скорост. Земята за стотни от секундата се превърна в малко кълбо, обагрено червеникаво... нали трябваше да е синя? ...мярна се тревожна мисъл и изведнъж облекчението - ама разбира се, Лоренц- Фицджералдовото изкривяване, няма страшно, моля ви се... Числа в колони прелитаха отстрани. Скоростта се увеличаваше и числата се сляха в дълъг светещ поток, който изтъня и изчезна на пределите на Галактиката. Парчета вещество се откъртваха и изоставаха в гигантски мъглявини и облаци междузвезден прах. ЩЕ ИЗЧЕЗНА - панически изкрещя някой в близост, когато с кратко извистяване Айнщайновата Вселена се завъртя, пръсна се със звън и остана далеч долу... или където и да е, вече нямаше значение. НО ЩЕ СЪМ СВОБОДЕН - разнесе се втори ликуващ вик през космическата пустош - НАЙ-ПОСЛЕ СВОБОДЕН. От вика материята на намиращите се някъде там сини галактики избухна в огромен взрив. Искри и фосфоресциращи отломки се трупаха около летящата свободно енергия. В сърцевината на новозараждащия се живот мощен въртоп всмукваше материята и я изхвърляше в бързо издължаващ се ствол тъкан. Милиарди клетки се подреждаха в случаен модел. Израсна гъсталак от мокри четинести израстъци и между тях блесна тънко рогово острие, покрито с червенокафеникава лъщяща от слуз мрежа. Дълъг клонест крайник опипа наоколо и тежкото космато създание тромаво се изправи в червената светлина на двете слънца...

Ето ме, това съм вече аз - я да видим? Какво е това? Само един крайник? Хм, това не е много добре. Я виж само колко много скривалища! Докато се добера дотам обаче... Всъщност как се казвам? Ето тук пише. Парис ли? Що за име... А това другото какво е? ОПАСНОСТ! Бързо...

На космати топки плът и фонтани четина се разлетях от удара на огромния клюн. Като сноп косми попаднах в един от многото люкове с оранжеви от ръжда капаци, които се редяха по протежение на пустия вълнолом. Летящото същество, що ме погуби, се стрелна с ликуващо пищене в светлината на червените слънца и попадна в атмосферна мелачка. Чу се трошене на кости и пищенето премина в предсмъртно хъркане. Няколко синьозелени пера се залюляха върху мътните вълни на океана. Като сноп косми в люка леко потръпнах. В топлия мрак на тунела светят синкави цифри... 32... 65... 245... 17... още малко ... 1036... 4655467467... 246... 2... 1000... 0... ЩРАК.

Така е по-добре! И какво оръжие само - йонен бръснач! Име? Хектор. Трикракото ми тъмно туловище се движи дебнешком в зле осветения от сини лампи коридор, от двете страни на който се редят врати с нечетливи надписи. Усещам лек полъх от раздвижен въздух и тихо се обръщам. От леко открехната врата ме гледа Зло Лице. Свистящ замах с бръснача. В първия миг нищо не се случва, после внезапно от невидимия прорез в лицето руква тъмна кръв. Като Хектор се втурвам в заляната от лунна светлина стая и стъпквам окървавеното тяло. В малка ниша има емайлиран умивалник и в него мърда нещо. Какво ли е това? Отмествам предпазливо мушамената завеса и виждам малко създание, сгушено върху студения олющен емайл. То ме гледа с чудно красиви очи, които в полумрака изглеждат черни и огромни. Инфо? Май съм го казал на глас, защото създанието нежно отговаря - Не, не съм Инфо, а Елена. Протягам огромната си длан и Елена доверчиво пропълзява в средата й. Като Хектор съм щастлив.

* * *

Ения и Балзар мълчаливо крачеха покрай брега. Балзар силно накуцваше и се подпираше на бастуна си на всяка крачка. Мъртва тъга се таеше в дълбоките бръчки около устата му. Ения го погледна отстрани.

- Защо си толкова тъжен, дядо?

- Не съм, дядовото - Балзар се усмихна с измъчена усмивка, - просто се уморих. Не съм вече млад.

- Да поседнем тук, искаш ли?

Двамата седнаха на нещо като пейка, направена от зеленясало парче релса, поставено върху два хлъзгави дървени пъна. Малък четинест червей чертаеше зигзаги в жълтеникавата крайбрежна тиня. Във влажния въздух се носеше миризма на креозот.

- Мирише като в детството ми - каза Балзар едва чуто.

- Какво казваш, дядо?

- Нищо, дядовото. Сетих се за времето, когато бях малък. Играехме на пристанището и от траверсите миришеше като сега.

- Какво е траверси, дядо?

- Ения?

- Да?

- Много ли ще ти е мъчно, ако... ме няма?

- Дядо! - извика Ения.

Балзар мълчеше и чертаеше с бастуна по пясъка.

- Да не си решил да...?

- Да. Недей да плачеш. Вече съм много стар. Всичко ме боли. Недовиждам - започна бързо Балзар - и едва ходя. Мисля, че е достатъчно.

Възцари се тищина. Чуваше се само тихият плясък на водата и хълцането на Ения.

- Хайде, хайде... - каза Балзар - хайде, хайде, хайде...

- Знам... знам... знам... че не трябва... да плача - хълцаше Ения - обаче...

- Недей - помилва я Балзар утешително. - Не плачи. Аз вече съм решил.

- Кога... кога...?

- Не знам още. Освен това трябва да поговоря с Кеес. Хайде сега да вървим.

Двамата станаха. Балзар премести бастуна в лявата си ръка и прегърна Ения. След това погледна нагоре с прояснено лице и пое дълбоко миришещия на креозот въздух. Беше почти като през детството.

Отклонение 7. Версия ХХХ (2)

Тесен тунел. Очукани тухли. Далечен шепот в тъмнината и черна завеса, осветена отдолу от бледа жълта крушка. Чува се кашлица и шум от разгърнат вестник. Опасност! Като Прокоп пропълзявам между няколко полуразпаднали се от влага дъски. "За червената отрова - луминал, за зелената - витамин В." В мъждивата светлина, процеждаща се през задушено от паяжини прозорче, виждам подметката на прашна обувка, поставена върху мазно лъщящ варел от нафта. Имам още само един възел. Като се старая да не вдигам шум, премествам четирите леви крака, развързвам възела и грижливо правя примка от стария кабел с натрошена битумна изолация. На пода между въглищен прах и мазни петна нафта се валя нещо, подобно на смачкан тебешир. Инфо? Храна! Като Прокоп се озъртам и протягам опипом пипало. Хелицери! БЯГАЙ! Ярка светлина и в нея петна, размазани от скоростта на отстъплението. Праг. Бързо през него. Ето скривалището. Страшен удар ме блъсва и ме изпраща по гръб в праха. Пълзене - пълзене... малко по-натам... ето така.

С два предни крайника остъргвам лепкавите нишки от главогръда си. Това не е ли... я, какво е това? Сива безкрайност и яркозелени решетъчни конструкции. Инфо? Няма инфо ли, как така няма инфо? Тези три огромни стъкловидни неща, които се промъкват през зелените решетки, са ми смътно познати отнякъде... Инфо, бързо Инфо!

* * *

- Пане?

Баз трепереше, свит в Пулта. Синьото Административно Облекло беше прогизнало от пот. Роботът освободи гумения пръстен от главата му, електродите се отлепиха и бавно, сякаш с нежелание, паднаха на стола.

- Пане?

- Какво... кой си ти? - успя да каже Баз с дрезгав глас. - Къде...

- Версията свърши, Пане - обясни роботът и сръчно отлепи маската от изпотеното му лице. - Извольте встать.

- Ъъъ, какво?

Роботът въздъхна.

- Станете, ако обичате.

Баз стана и се огледа замаяно наоколо. В сумрака мигаха лампички. Това е Зала - проблесна в ума му. - Моля? Зала ли? Какво търся аз тук? Не чувам, по-високо... Версия ли? Защо?...

Роботът стоеше до него и почтително изчакваше. Зеленикава светлина пулсираше в лещите му. Шумът от плъзгането на входната решетка произведе внезапно въздействие върху Баз. Той се сепна и се озърна.

- Аз съм Баз! - каза той радостно.

- Точно так, Пане.

- Версия? Ама разбира се. Версия?

- Да. Оттук, ако обичате.

- Версия, нали така? - изясни си Баз.

- Именно. Оттук.

Баз тръгна след робота, като залиташе и се подпираше по околните Пултове. Роботът учтиво го поддържаше за лакътя. На половината път той го остави и тръгна, кланяйки се към друг клиент. Баз се добра до изхода, прекрачи навън и примижа от ярката дневна светлина.

- Как беше? - попита го един от събралите се силуети.

- Кое?

- Как кое, Версията, човече!

- Версията ли? Ааа, да, Версията... ще видим. Трябва да тръгвам. Довиждане.

Баз тръгна, олюлявайки се. Изпрати го дружен смях.

© Стефан Балтов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2006
Стефан Балтов. 2084. Варна: LiterNet, 2006