Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОРЕДНО "ЛИТЕРАТУРНО БЯГСТВО". ТОЗИ ПЪТ В СОЦИОЛОГИЯТА

Пламен Шуликов

web

Яни Милчаков. Социални полета на литературата. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2009Пиша този текст с ясното съзнание, че принадлежа към онова поколение, в чиято литературоведска младост понятието „социология”, отнесено към литературата, се осмисляше като, меко казано, дискредитиращ синоним на контовския позитивизъм, на безнадеждната методологическа архаика, възкресяваща рудименти от И.-Теновата теория за „расата, средата и момента”, или пък, изобщо - на лишената от актуалност спецификаторска реч, за която смело конципиращото херменевтично въображение е по дефиниция недостъпно. Тогава, през голямото „теоретическо” надпреварване от началото на 80-те, преживявахме като лична драма дори хипотезата да се окажем професионално обвързани с литературната история, подозирайки я като подвеждащ подстъп към една доста обезкуражителна перспектива, която на руски, със задължителните обертонове на респектиращия естонски акцент, звучеше обикновено като „ползучее следование за фактами”. Междувременно, някак изпускахме от полезрението си, че фигурата на Ю. М. Лотман, която ни се мержелееше (съвършено основателно!) като недостижимо въплъщение на най-високите норми за концептуална свобода, беше конституирала своята хуманитаристка привлекателност тъкмо в резултат на изнурително чирашко посвещаване из историческите лабиринти на литературните архиви. Мисловният ни порив към красотата и притегателното съвършенство на литературоведското умозрение се смяташе априорно и по право освободен от досадния и непрестижен товар на една твърде банална, но непреодолима сциентистка истина, смисъла на която си изяснихме едва тогава, когато слухът ни бе прорязан от безпощадната по своята краткост и паремийна яснота реактуализирана формулировка на А. Н. Веселовски: „теорията зависи от материала”. Плашещата сянка на отблъскващото фразеологическо срастване „вулгарен социологизъм” задълго направи трудно обяснима за нас странната популярност както на четивния социологически разказ на И. Хаджийски за хабитуса на троянския еснаф, така и на изкусно плъзгащото се по дискурсивните стръмнини на множество браншови езици социологическо по същността си повествование на С. Радев. Неизтощимо обогатявахме анекдотичния фонд на литературоведския фолклор с коварни и демодирани професорски въпроси: „Какво е истинското име на Г. Бенковски?”, „Съобщава ли Захари конспиративната рецепта за симпатическо мастило?” и пр., без дори да подозираме, че впоследствие ще проявим специален интерес към криптонимията и криптографията, непреките подходи към чието иносказание се оказват понякога и страшни, дори ако са представени чрез измамливо семплото и делнично разочарование на стария ребусник Синицки от новата редакционна политика, по силата на която „товара без идеологии больше не берут”.

Вярвахме на заблудата си, че „новата” клетва на В. Б. Шкловски и Б. М. Ейхенбаум, произнесена през 1927 г. „В защиту социологического метода”, обозначава срамния край на вдъхновителното дело на шепата гениални филолози и не по-малко срамното начало на техния безконечен компромис с императивите на политическата власт. Тогава дори не подозирахме, че епичната битка за интелектуално право на „собственост” върху понятието „социология”, организирано изнесена чрез усилията и на талантливи млади учени като Ив. Виноградов, и на талантливи единствено в сервилността си бездарни доктринери като Б. Арватов, е всъщност политическа битка за власт върху така наречените доста по-късно „миноритарни дискурси” или, иначе казано, малцинствени социолекти, храбро отстояващи суверенитета си в страховития контекст на всеобщо пропагандно едногласие. Малцина, вероятно, са се досещали по-късно, че зад артикулационното опиянение, с което биваше масово и пристрастно произнасяна Бахтиновата терминологична екстраполация „полифония”, се крие старателно закодирана, но недвусмислено реципрочна социалполитическа инвектива. Даже едновременно и амбициозните, и плахи криптографски опити на М. М. Бахтин да положи през 20-те основите на фундаментална социологическа поетика под прикритието на псевдоним (П. Н. Медведев, В. Волошинов) по нищо не подсказваха защо неговата твърде широка социологическа литературоведска програма се оказа впоследствие апробирана спрямо далечните епохи на Средновековието и Ренесанса, чийто „културологически” срез остана в самота, без свой аналог спрямо литературната култура на нашето съвремие. В печална и достойна самота, подобно впрочем на вечно заточения в Саранск свой вдъхновен създател, за отдавнашната методологическа вина на когото индиректно напомни единствено тъжното обстоятелство, че той се завърна през 1969 г. на един крак в Москва само колкото да се прости със земната суета...

Случайно промъкнало се през гъстия цензурен кордон, понятието „културология” заслепяваше със своята претенциозна иновативност, разкриваща примамливи перспективи пред институционално осенените от правото да се сдобият с нова познавателна идентичност, по-известна впрочем като „културна антропология”. Изкушението, разбира се, за пореден път дойде от изток и носеше запазената марка за постоянно високо качество на хуманитаристката продукция, побрана в трибуквената абревиатура „ТГУ”. Тогава пропуснахме да забележим, че, манифестен за Пражкия лингвистичен кръг, съзидателната креативност на „руската връзка” в който никога не е била оспорвана, текстът на Ян Мукаржовски „Естетическа функция, норма и ценност като социални факти” изпълни второто си манифестно предназначение. Този път - за да евфемизира приемливо дълбокия социологически интерес, затаен в причудливото, както изглеждаше тогава, екстраполативно съчетание „поетика на културата”. Екзотично звучаха „интердисциплинарните” разсъждения на Б. А. Успенски и В. М. Живов по време на техния постоянно действащ семинар, свързващ в единен „културологически” дискурс автономните довчера познавателни полета на архитектура, мелос и реч (напр., устно представената тогава концепция, известна по-късно като „Москва - трети Рим”). Думата „култура” предизвика не малко иронични подмятания, прицелени в необятността на нейния понятиен обхват, който, примерно разположен между „култура на сутрешната хигиена” и „култура на вечерния спектакъл”, покриваше всички хабитуални проекции на човешката битност. Тъкмо безадресната на пръв поглед широта на понятието обаче успя функционално да подмени изпълненото с непредвидими опасности знание за обществото в онази негова прелюбопитна пълнота, която още в началото на 20-те години М. Вебер предвиждаше да обхване дори безкрайно досадните за систематизиране и илюзорно лишени от концептуалност необозримо дълги регистри на всекидневните хабитуални практики. Не кой знае колко по-изненадващо впрочем от удивителната догадка на руския натурализъм, прозрял „взривната същност на всеки материален атом” („Новият Тарквиний”, „Селянката-господарка” „Тит Космократов”, „Старосветски помешчици” и пр.), концептуалната значимост на чиито непостижимо дълги, но непреодолимо възбуждащи личния интерес „реестры описания” увенча с епатираща „апология” не кой да е, а именно консерваторът О. Сенковски („Изгубена за света повест”, „Джулио”, „Турска циганка”). Социологическото по същество внимание на натурализма към „обертоновете” на историята, които, както е известно, правят музиката, бавно, но непредотвратимо пренасочи „естественическия” позитивизъм на академичната хуманитаристика към „малките събития, които имат огромни последствия” и които, ще допълня, съдържат в ембрионален вид логиката на бъдещата история. Последвалият социологически стремеж да бъде реконструирана публичната интегралност (П. Бурдийо), да бъде възстановяван „духът на времето” - идея, така страстно прегърната още в края на ХVІІІ в. от Й. Г. фон Хердер с цел да състави комплексната същност на германския национален дух, се сблъска с едно методологическо затруднение, непреодолимостта на което обаче размножи печални изследователски резултати, остроумно представени от хипотетичната социологическа моделност на ироничната Айхенбаумова формулировка „износът на пшеница и поезията на Лермонтов от 30-те години на ХІХ век”. Интуитивно признал нуждата да се изследва взаимообвързаността между факти от различни спецификаторски редове, вулгарният социологизъм, по диагнозата на проф. Д. Михалчев, съпоставяше „един килограм с една секунда”, компрометирайки позабравения опит на Аристотел (време за което е имало повече от достатъчно) метафорично да представи същността на познанието чрез практиката на остроумците, изненадващо, но убедително свързващи неща, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си.

Така, в общи линии, изглежда възстановената по памет рекапитулация на едно поколенческо предубеждение, частично компенсирано ту чрез „интердисциплинарни”, ту чрез „културологически”, ту чрез „новоисторически” импортни подсказвания, но което попречи да бъде създадена отчетлива и устойчива родна хуманитарна традиция, за методологическо верую на която, ако днес е признак на лош вкус да обявим отърсения от нафталина историко-материалистически принцип „битието определя съзнанието”, поне е уместно да припомним по този повод убеждението на стоящия извън всякакво доктринерско подозрение А. Н. Веселовски: „покажете ми как един народ е живял и аз ще ви кажа как е творил”. Тъкмо важната за социологията трансформация на битието в дух, в онази степен на битийна символичност, която урежда стереотипите на етническото мислене и световъзприятие и която вече уверено означаваме с понятието на Е. Панофски и П. Бурдийо „хабитус”, изглежда „вулгарна”, когато нейната предусещана каузалност не е убедително илюстрирана чрез трудно откриваеми, но безспорно легитимиращи познавателната съпоставка „свързващи звена”. Всъщност най-убедителното през ХІХ в. литературоведско предчувствие за социологията - историческата поетика - дефинира своето огромно методологическо предизвикателство и, разбира се, трудно преодолимо затруднение именно в тъй нареченото „липсващо звено” (недостающее звено), щастливото откриване на което винаги се схваща като израз на научна добросъвестност, а мотивираният стремеж то да бъде на всяка цена демонстрирано - като висша мяра за изследователска етика. Така постъпва и О. Волф, чието младежко намерение да изгради поетика се концентрира в предубеждението му за нейния задължителен индуктивизъм, така постъпва и А. Н. Веселовски, потърсил основанията на т.нар. от него „амебейна композиция” сред речево кодифицирани остатъци от фолклорно установени комуникативни стереотипи, така постъпва и А. А. Потебня, търсещ зад „всяка дума с жива представа ембрионална форма на поезията”, така постъпва и М. М. Бахтин, доктринално хипертрофирайки жанрово генеративните функции на менипеята, така постъпва и А. Я. Гуревич, свързал „examplum”-а, далечно алюзиращ аргументативните функции на репрезентативно-реторическата амплификативна нагледност с практиката на физиолога, така постъпва и К. Гинзбург, който в опита си да постигне „духа на времето” пресича историческите разкази за Дж. Бруно и селския мелничар Менокио...

Във вдъхновеното си, макар и неманифестирано нарочно, намерение да реабилитира разумния литературоведски смисъл, побран в дефинитивния обхват на науката за обществото, новата книга на Яни Милчаков „Социални полета на литературата” (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2009, 339 с.) категорично обезсмисля криворазбраната „избраническа” потребност за литературата да бъдат водени единствено и само естетски херметизирани монолози, тържествено артикулирани от „кулата от слонова кост” на познаваческия изолационизъм. От общо четирите му книги тази е третата по ред (след „Социология на литературата. Език и политика” и „Българска стихотворна култура ХVІІ-ХХ век”, по-специално студията му, публикувана там, „Стих и сталинизъм по български”), в която той убедено отстоява своето методологическо убеждение, че литературата е „и още нещо”, което притежава равно право на съредност спрямо която и да е друга идеологична форма на човешката социална активност. Полезна за своето време, една от чиито безспорни задачи е била свързвана с класификационното систематизиране на литературноисторическия национален фонд, Б.-Пеневата дихотомия „поет-общественик” изпълнява разумното си таксономическо предназначение, призвано да обозначи диференциалната специфика на възрожденското книжовническо своеобразие. Употребителната традиция впоследствие, в това число - и методическите й проекции (например, И. Хаджов), узаконява нейната изключително „възрожденска” релевантност и създава онова прогресистко предубеждение, според което „общественичеството” в социално формираната фигура на писателя е снизходително публично признание, компенсиращо естетическите недостатъци на творенията му. Такава е поне една от очевидните пейоративни конотации на активно използваното в периода на междувековието понятие „тенденциозност”, което, освен че се превръща в хоругва на родната ни литературна модерност тогава, неусетно, но сигурно създава тълкувателско предубеждение към социалните функции на литературата и нейния предмет на изображение, трайно отделя чрез труднопропускливото си аксиологическо сито очевидните, но дискредитиращи самомнението й нейни социални адреси, извежда гласа на литературата от капелното равноправие на всички идеологически значими форми, съставящи общия социален хор, в резултат на което литературата задълго бива осмисляна извън регулаторната социална хегемония на единната речева среда. С неоспоримо могъщество нейният латентен фонов ресурс произвежда разноредни по материала си, но съредни по своите знакови функции експликанти (словесни, музикални, предметни, поведенчески и пр.) на обозрима парадигма от социално значими смисли. От подобна позиция Я. Милчаков основателно се присъединява към ненатрапчивата ирония, с която В. Шеме атакува литературоведското предубеждение спрямо естетски недостойната „тривиална литература”. Апробирайки ерудирано понятието „оценъчност” в собствената история на неговото операционализиране, авторът чрез изискан и речево нюансиран разказ илюстрира схващането си за социологическата значимост на „канон”-изиращия литературен култ към „тривиалните” (може би, тъкмо затова?) произведения на А. Н. Апухтин и М. П. Арцибашев; уверено ни развежда из литературните преддверия на дипломатическите кулоари, където жанровият протокол на доклада с удивителна перфектност изработва в полза на литературата високата норма за изчерпателна повествователна дескрипция; убеждава ни в преживения от Й. Стратиев естетизъм на дипломатическото литературно поле, макар и чрез неговия „незаконен” (а има ли законен?) роман с една от най-видните „литературни” съпруги; прави приносна публикация на епистоларната хроника, увенчала тази „тайна” връзка; за пръв път публикува на български булата на папа Инокентий VІІІ върху последиците от книгопечатането, където посочва удивително проникновени предчувствия както на теорията за читателя в съвременната рецептивистика, така и на характерната за нашето съвремие тежка пропагандна грижа, провокирана от тиражирането и дистрибуцията на „миноритарни дискурси”; удовлетворявайки тематичните пристрастия на gender-критиката, приобщава към официално коментираното родно литературно поле женската дипломатическа мемоаристика; взривно илюстрира социологическата доктрина за „интегралността на епохата” чрез остроумно досещане за дълбока смислова връзка между една „авангардна” некрофилска скъпо платена услуга в публичните домове и неоромантическия култ към мъртвата любима...

Без да е замислена и архитектонично изградена като монография, книгата проявява очевидни монографични тенденции, задължени на смисловата взаимозащита между събраните в нея седемнадесет студии. Уместно разположена в началото, студията „Текст и социална ценност: идеи на литературната аксиология - ХХ век” убедително изпълнява ролята на методологическо встъпление, дисциплиниращо чрез зададеното единство на дискурсивния „алгоритъм” силно компресираното тематично разнообразие и оценъчно неравнодушие на последващото изложение. Уточнен в „пролегомените”, статутът на социологически значимия факт, амбивалентно разколебан между двете крайности на критическата „екзегеза” - безпристрастна обективност и пристрастна оценъчност, намира своята „компромисна” реторическа продуктивност на „exаmplum” към конкретен исторически разказ, като нехае за тълкувателските опасности, побрани в някогашната, охраняваща устоите на идеологическото здраве и умишлено тавтологизирана от автора си, формулировка на Г. Н. Поспелов: „преувеличения от увлечения”. Блестящо доказателство, че критическата преднамереност и интелектуалната страст са спасителни за хуманитаристката „обективност”, са повечето от публикуваните в книгата текстове, засягащи априорно обременена с нескончаем вътрешен полемизъм литературоведска проблематика - на кодифицирания чрез периодизациите и критическите езици литературен канон, чиито пристрастия, веднъж институционализирани, застиват в „неконотирана” от съмнения христоматийно-антологична „обективност”; на мощно предусетената още от О. Вайнингер gender-детерминираност в социалната активност на човека, една от чиито публично значими прояви - моделното проектиране на света чрез литературна реч - ту свенливо зашифрова дискредитиращата зависимост на „голата маймуна” (Д. Морис) от пола, щадейки малцинствените права на G&L нагласите, ту се оказва в застрашителна социална опасност от тяхната дълго толерирана миноритарна агресия; на социологически безсмисленото металитературно високомерие, отказващо ценностно „признание” на паралитературни текстове като популярната булевардна тавтограма за майор Милев (преди всичко заради очевидните й политически инвективи, далеч по-малко заради сексуалната непристойност на нейното съдържание) „в полза” на „високи” аналози като одиозната тавтограма на монаха Хуцбалд, конюнктурно въздигнал плешивостта на Карл Плешивия в несъмнено кралско достойнство, спазвайки „от Бога” установеното статукво на социална субординация; на драматичната противоречивост във фигурата на цензора (в лицето, например, на Ф. Тютчев и М. Де Сервантес), който налага рестрикции върху книжовния смисъл само след като го е постигнал, само след като без остатък е формиран от него; на непогасимите напрежения, произтичащи от разрива между терминологичния стремеж към еднозначност и операционалност и вечната обреченост на системата от спецификаторски понятия да прибягва до смислово усиления метафоричен фонд на езика, концептуализирайки изходни тълкувателски предубеждения.

Специално посветена на литературоведската понятийна метафорика, студията „Географията: литературоведски употреби” заема доктриналния център на книгата, не на последно място и защото още нейното заглавие потвърждава авторитетния избор на П. Бурдийо („Генезис и структура на литературното поле”) да вложи в понятието „поле” недвусмислено разпознаваема социологическа ориентация. (За особената актуалност на коментираната в студията проблематика, както и за стабилизирания вече прочит на понятието „поле” свидетелства и току-що излязлата от печат книга на В. Трендафилов „Кризата, която обнадеждава” с красноречиво подзаглавие „Картографии на днешното литературно поле”, София, 2009.) Коментирано наред с трайно наложени от традиционната литературоведска употреба понятия (граници, равнища, пластове, хоризонт, център, периферия, град, село и пр.), понятието „поле” е умишлено хипертрофирано в качеството му на родов термин, разпрострял систематичната си йерархизираща знакова власт върху подредни конципиращи преноси - от „паланка” и „котловина”, които впрочем са метафорични ядра на едни от забележителните литературно-социологически разкази в книгата на Я. Милчаков, през заумния оказионализъм „детериторизация на лицевостта”, до К.-Уайтовата „геопоетика”, трайно узаконяващи както литературоведското право на терминологични екстраполации от други познавателни области, така и изненадващата острота на носения от „заетите” понятия нов познавателен ракурс.

Усещането за теснота на личното познавателно поле, трайно подкрепило утвърденото стиховедско и широко литературоведско амплоа на автора със зрителната позиция на социологията, не е белег за онова, провокирано от научния сплин бягство към примамливите територии на нови познавателни изкушения, родили интердисциплинния синтез на еклектични формули като „историософия” и „космософия”, то е проява на болезненото му убеждение за недостатъчна (за да не кажа - почти никаква) публична конвертируемост на спецификаторския литературоведски дискурс. Припомняйки неизясненото съдържание на въведения вече израз „и още нещо”, за което, освен за самата себе си, трябва да говори литературната наука, в неговия обхват, както личи от страстния социалнокритически патос на Я. Милчаков, най-ярко би следвало да доминират значимите общественостроителни идеи, способни да превърнат литературознанието в интересен, провокативен и възбуждащ публичния интерес „превод” на знанието за обществото. Изпъната до скъсване, почти медийна по своята реактивност, критическата отзивчивост на автора превръща предназначеното, по дефиниция, за малцина спецификаторско изложение в задъхано интригуващо и напрегнато повествование за интелектуални приключения от минали и не толкова отдавнашни епохи. Особената грижа за избор на красноречиви примери (и илюстрации!), впрочем - запазен специалитет на автора, прави твърде реална хипотезата неговата книга да бъде мислена и като респектиращ практикум по реторическа аргументация, която, умело лавираща из неизбродимите пространства между спокойно уседналия научен факт, от една страна, и странното, анекдотичното и куриозното, от - друга, припомня един от най-важните уроци на Аристотел, според когото „за реториката трябва да се грижим не като за нещо истинно, а като за нещо необходимо”. Ерудитски потискащо читателя, информационното обилие на книгата се оказва дори прелъстителна уловка за него, тъй като честите рецептивни „почивки”, които авторът му осигурява чрез почти равнопротяжна на изложението вакханално виртуозна стилистична обсесия, правят четивен дори такъв априорно скучен институционален текст, какъвто представлява едиктът на Римската инквизиция от 12.VІ.1543 г. Приключвайки (единствено заради непреодолимите рестрикции на жанра „рецензия”) и бездруго недостойно краткия си коментар върху блестящите стилови достойнства на книгата, би било несправедливо да не спомена, че тя е едно от онези малко на брой литературоведски съчинения у нас, чийто поглед върху литературата спокойно може да бъде преценен (както още в началото на ХХ в. Б. Пенев мечтаеше) като неин равноправен, а на места - и превъзхождащ конкурент.

Наред с бликащата агресивно-необуздана и мощна мисловна спекула, която изисканият дипломатически (и буквално, и преносно) усет на Я. Милчаков не допуска да засегне персоналното достойнство на авторите, с които полемизира, в книгата личи и топлата посвещенска интимност на някои, имплицитно съдържащи се в нея, специални адреси: Августа Траяна - градът, родил най-много български литератори, един от които впрочем е и самият той; полската свръхценност „свобода”, сладката „зараза” на която задълго формира и автора; дипломацията, чиято пряка „вина” в уточняването на неговия идиолект го локализира някъде в контаминативните стилови пресичания между синтактичната изисканост на куртоазната реч, високата енергийност на остранностяващите смислови преноси и „нулевата степен” на респектиращия академизъм.

Има и още един специален адрес. Експлицитен. В студията си „Езикът на политиката и българската поезия” Я. Милчаков припомня с известно чувство на неизкупена вина интересната за социологията на литературата ситуация от 90-те, описана от Н. Георгиев като серия „литературни бягства”, едно от които, макар и в достойно общественозначимо поприще, извърши задълго самият автор (както впрочем и пишещият тези редове). Нескрито пристрастно ще кажа, макар и с разбираема тъга за времето, непосветено на високата кауза на хуманитаристиката, че „блудните синове” се завърнаха дваж по-мотивирани оттогава, когато бягствата им предстояха. Дано да бъдат и толкова по-любими. И още нещо. Бягствата-пътешествия направиха триизмерна тяхната картина за света, представата им за която доби отпечатъка на онзи суров и безпощаден ригоризъм, с който учи неприветливата реалност на личния опит. Отстранени от контекста, който всъщност създаде тази очевидна зависимост, те видяха по-добре, дори по-добре отколкото самият учител би желал да прозрат, че езикът на литературата е един от езиците на политиката - в смисъла, влаган от старите гърци в тази дума. В същия този автентичен смисъл, те разбраха онова, което дълги години беше старателно укривано чрез институционални рестрикции: че социологията е директна политика, нещо подобно на „директен маркетинг”, осъществяващ непосредствен зрителен контрол върху целия път на стоката (в хуманитаристката практика - на идеята).

Митостроителната същност на идеологическото потисничество изпитва атавистичен страх от „голотата на краля” и по тази причина проявява разбираема враждебност спрямо всяко познавателно усилие, стремящо се да надзърне зад паравана на всекидневието му и да разкрие „синтаксиса” на неговото троново одеяние - току-виж, разточителният водопад от батистени къдри се оказал прикрепен не върху царствено разкошна риза, а върху взет под наем нагръдник. Възможността за познавателен достъп до практиката на всекидневието дори из най-празничните и елитни етажи на обществото е индикация за дълбинната либерална нагласа на самото общество. Дори конформистката публична търпимост към оцветените в жълто лепкави папарашки домогвания до априорната неприкосновеност на приватното е следствие от стабилния обичайно-правен регламент да бъде признато свещеното право на „теренната булевардна социология” да извършва своите проучвания, чиито, макар и грозни резултати са красиви свидетелства за ценностен либерализъм. Те са онзи ежедневно издаван сертификат за социална зрелост, който регламентира категоричния обществен отказ да бъдат предоставяни специални стратификационни гаранции, предпазващи избрани групи от „изследователския” съд на публичната прозрачност.

Дано тази забележителна книга е изкупила докрай вината на автора пред справедливата, но и изпълнена с тиха бащинска гордост човеколюбива строгост на учителя!

 


Яни Милчаков. Социални полета на литературата. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2009.

 

 

© Пламен Шуликов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2009, № 6 (115)