Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗНАЦИ НА ПЪТЯ

Петър Николов

web

на табелите в живота,
които махаме сами, а после се губим без тях.

На едно място между Монтана и Видин пътят нощем се губи. Навлизаш в мъгла и платното се стопява пред очите ти. Пред фаровете плуват само бели облаци, сякаш си се възнесъл на небето и не пътуваш към Видин, а към Господ. После мъглата изчезва и под светлините на фаровете блесват летящите прашинки на непознат черен път, въртят се пред фаровете като балерини и после умират в мрака. Гумите пращят по твърдите невидими камъчета, ускоряваш неусетно, подплашен от неизвестността, после спираш и разбираш, че си се изгубил. Излизаш от колата и се облягаш на предния капак. Поле, звезди, щурци... и никъде няма табели или знаци. През целия път от Монтана до Видин.

Чуваш звуците на сова, наблизо се чернее гора, която прилича на заспал великан, различаваш малките светлинки на село сред полегналите ниви и подкарваш голфа по единствения черен път, който те води право там. В малката селска кръчма има трима посетители, седнали на една маса и сякаш не пият, а правят компания на стъклените чаши, които проблясват вълшебно. Прошарен мъж с каскет, циганин и едър добряк с бяла като престилката му брада гледат през теб, после се сепват и излизат внезапно от своя унес. Циганинът отпива бавно от чашата, каскетът удря с пръчка по крака си ритмично, а кръчмарят барабани с пръсти по масата и тананика някакъв марш. Maлка нощна музика.

- Хайде бе, синко, откога те чакаме! - измърморва дрезгаво каскета. Някак си е нетърпелив и недоволен, но започва да ме разглежда и примигва, явно защото не вижда добре в тъмното, а светлината от кръчмата ме огрява самотно като цирков артист на манежа, преди да започна своя номер.

- Ха добре дошъл, момче! - казва престилката и се изправя тромаво.

- Кой, аз ли? - започвам да се соча към гърдите, сякаш говорим на различни езици и ни трябват знаци да се разбираме, а всъщност усещам, че съм изгубил младежката си увереност пред тия бедни старци.

- Ти ли си новия ни кмет? - прокашля се мъжа с каскета. - Стойно - каскета ми викат, стражарин бях едно време, сега вардя селото от крадците нощно време. И намества пушката си, сякаш да ми покаже старата, смазана двуцевна карабина, която до този момент е скрита зад ъгъла на отдавна неваросваната бяла къща с надпис Пивница.

Странно. И в селото няма табели на улици и знаци. Къде съм, накъде отивам, кое е следващото село? Сякаш всичко е без адрес, само под едно небе, потънало в сън, озвучавано от арията на сова и филхармонията на щурци.

- Хайде, момче, че стана късно, да те водим да спиш, пък утре ще си говорим! - изрича уморено кръчмарят и тръгва да затваря кепенците. Каскетът се размърдва, повдига се насила и изохква, изтупва панталона си и нарамва енергично пушката, а смълчания циганин ме гледа и допива чашата на един дъх, сякаш и за миг не иска да ме изпусне и тръгва след мен и кръчмаря.

- Как се казваш, момче? - ме пита белобрадият пътьом.

- Валтер се казвам.

- Че какво е туй име Валтер? Не е нашенско, немско ще да е... какви ги измислят сега на децата си: Никол, Дейвид, Робърт... - промърморва зад гърба ми.

- Не знам - отговорям - Така се кръстих един ден. Без причина. Седнах на компютъра и го написах. Някога се казвах Петър, но хей на сега къде ме доведе животът - продължавам банално и оправдателно. - Дори не знам къде съм, но да знаеш, че нямам нищо общо с пистолетите Валтер нито пък с Волтер или Валтер П. - оня, прочутия бандит от вашия край, дето писаха за него по вестниците.

- Значи такава била работата? Изгубил си се викаш. Тук никой не знае защо е, мойто момче. Нещата винаги тъй стават. Тръгваш за някъде, изгубваш табелите от погледа си и се озоваваш в някое село. Такъв е нашият свят още от моя баща, а той от неговия е знаел. Тогава е нямало табели като сегашните, имало е пътеки, знаци по дърветата, посоки, мъх по камъните, слънце и звезди, по които да вървиш, а в лоши времена огньове и бесилки, които предупреждавали накъде не бива да тръгваш. По тях хората скитали векове, докато открият целия свят. Умирали, изгубвали се от хоризонта и не се връщали, додето не стигнат до всичко, което може да видят очите. А ти не се кахъри, път имаш, а на път без сън не се тръгва. Защото ще те погубят - казва кръчмарят и прегръщайки ме, снишава глас. - Табелите ще те погубят, не мисли за тях.

И не казва нищо повече. Оставя ме пред една празна къща със светеща стая и легло с бели завивки... Чакали са ме, значи. Запалвам цигара и поглеждам ясното небе прeз отворения прозорец. А долу в тъмното, в сянката на къщата стои циганинът и ме гледа жадно, сякаш иска да чуе някакъв отговор, който знам. Излизам, сядам на стълбите отпред и продължавам да пуша, като се правя, че не го виждам, а той се доближава до мен и пита:

- Къде са?

- Кои, бе? - питам аз.

- Табелите - отвръща той все едно камък му е заседнал в гърлото.

- А ти виждал ли си ги? Ако аз ги бях видял, щях ли да съм тук в тази странна пустош? - правя се, че недоволствам, но усмивката ми играе по лицето и бавно изпускам дима от цигарата през носа. Мисля си, че нещо се шегува циганинът му с циганин, а той сериозно:

- Те винаги правят така, отлитат, мамка им! - и си тръгва рязко без повече да говорим.

Оставам да мисля за табелите, после заспивам дълбоко. На сутринта разбирам всичко. Кръчмарят ми разказва как циганинът крадял табели. Крадял толкова много, че в околността не останала нито една. Ходел само нощем. От Пътното поставяли табелите денем, а след залез изчезвали. Това обърквало много хора и те се губели по пътищата. Имало един водоем, дълбок водоем, на който сложили табела “Къпането забранено!”, после тя изчезнала, сложили нова, и тя изчезнала. Накрая селяните свикнали да живеят без надписи, а и нямало смисъл да се поставя нещо, което повече няма да видиш в този омагьосан кръг от действия. Защо да хвърляме пари на вятъра, гласяла рационалната селска мисъл. Тогава дошло нещастието. Децата на Радукан, така се казвал циганинът, който имал прякор Гонзо, щото бил от “Левски”, отишли да се къпят, но табела нямало. А после нямало и деца. Вечерта не се прибрали и старият кмет, който вече не е между живите, пъдаринът Стойно, кръчмарят и цялата циганска рода от околността тръгнали да дирят трите деца на Гонзо, но не намерили никого.

Децата спели при дънните риби с отворени очи и се чудели как рибите ги гледат, въртят се, говорят си нещо и на тях им станало весело, искали да си говорят с рибите, отваряли уста, но само някое малко мехурче излизало самотно от дъното на душата им и поемало нагоре към слънцето, което блестяло на повърхността. Виждали някакви хора горе да плуват, да се гмуркат, да махат, да се ровят в шубраците, сякаш играят на криеница. “Весело е. Всички са горе, а не ни виждат. И онзи с пушката, дето ни гонеше през лятото в нивите, и кмета, и чичо, дето един път, татко като го нямаше, ни наби и ни взе стотинките, а, ето го и татко, който се пули, станал е бял като Майкъл Джексън и си скубе косите. Недей, татко! Ехо! Ние сме тука, на дъното. И табелите са тука, тате, всичките табели, които разправяше, че отлитали към небето. Гора от табели. Ехооо!” Но никой не чувал. Дошла нощта.

Каскета ми разказва, че Радукан не продавал табелите за цветни метали. Той просто ги изтръгвал или прерязвал, после ги влачел и ги хвърлял във водата. А те понеже били тежки, оставали завинаги на дъното, ръждясали и неоткрити, бракувани от хората и забравяни в бумаги и ведомости. Само когато падали към дъното, се чувало едно глухо “тъннн!”, което напомняло звук на камбана, която отмервала колко малко живот остава на рибите. Водата тъжно вибрирала на малки вълнички в кръг и всичко затихвало.

Радукан ненавиждал табелите от малък, защото не знаел да чете и никога не разбрал какво значат буквите, които ги оцветявали. Много му се искало да тръгне нанякъде, но го било страх, че не знае накъде отива, а светът отвъд селото бил ламя, която щяла да го погълне и нямало как да се върне, защото табелите не искали да си говорят с него. Те мълчали гордо, сякаш го укорявали като учителката, която така и не го научила да чете. Гонзо се чувствал нелепо сред насмешливите погледи и хихиканията на другите деца и един ден, както стоял с наведена глава, станал от чина, избягал и никога повече не се върнал в училище.

На тръгване го виждам на пътя. Поел встрани, насред една нива да гази в изораното. Изгубен, чорлав. Косата му развята подигравателно от вятъра, разпилял краищата на разпраната дочена риза. А той маха заплашително с две ръце, бие във въздуха и рие пръстта. Намалям на пустия път от Монтана за Видин, разбит и осеян с дупки от минаващите ТИР-ове, спирам и отварям прозореца. Радукан ме погледна с очите на друг.

- Табелите? Табелитеее! - изревава с пронизваща мъка и продължава да ходи из нивата, завъртян от вятъра. Сякаш там в празното търси това, което беше махнал сам, за да се изгуби, и сега говори с Господа през облаците за първи път, откакто се беше родил.

Не мога да му помогна. Но моята приказка има хубав край. Намирам пътя след изгрев, виждам първите табели и знаци. Остават ми някакви си пет километра до града. Става ми леко и приятно. Пускам си радиото и започвам да се поклащам в ритъма на Ролинг Стоунс. Всъщност не съм се изгубил, бил съм съвсем наблизо. Просто малко съм се залутал. Тук в този край е така. Питайте за пътя Радукан, Стойно или кръчмаря, който ще ви сложи да спите чудно след три големи ракии с аромата на равнината, ако случайно асфалът под гумите ви стане чакъл, а вечерният сумрак се примеси с мъгла посред лято.

 

 

© Петър Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2006, № 4 (77)